Елизабет Неф Уокър
Симптоми на страстта (2)

Глава втора

През отворената врата на кабинета Стив видя Нан Льобарон седнала зад едно от двете бюра. Лош късмет — мястото зад другото бюро също беше заето, а не му се искаше някой друг да чуе разговора им. Той застана на прага и почука на рамката на вратата:

— Доктор Льобарон, бих ли могъл да поговоря с вас за минутка.

— Разбира се. Аз ви търсих вчера — отвърна Нан и му посочи стола до себе си, но той поклати глава в знак на отказ.

— Бихте ли повървели с мен до лекционната зала? След няколко минути се налага да изнеса лекция там.

Макар и с неохота, тя остави химикалката и се изправи.

— След десет минути трябва да се видя с един колега — му каза.

— Няма да ви задържам.

Тръгнаха бавно по коридора към вратата в дъното му.

— Търсех ви във връзка с показанията, които трябва да дадем. Мисля, че трябва да поговорим за случая, преди някои от нас да е бил разпитан.

— Точно това не бива да правим — така пише в справочника, който четях. Искате да уеднаквим показанията си ли? — попита тя и светлокафявите й очи просветнаха.

— Не разбирам защо приемате всичко това така нехайно, доктор Льобарон. Репутацията ни е поставена на карта — каза той, после отвори вратата, водеща към стълбищна площадка, и я пропусна пред себе си. — Освен това, не искам да уеднаквяваме показанията си. Просто бих искал да разбера дали и доколко се различават спомените ни за случая. Доста време измина оттогава.

— Което означава, че и двамата сме препрочели записките си от онзи ден поне десетина пъти.

— Не чак толкова много. Но с повишено внимание. Всичко е много добре документирано.

— Да — съгласи се тя, вървейки редом до него, докато слизаха по стълбите. — Единственият проблем е, че бяхме на различно мнение и че пациентът умря.

— И вие мислите, че вината е моя.

— Вижте какво, доктор Уинстед. Много добре зная какво говори статистиката — месечно четиридесет и пет процента от претърпелите мозъчен инсулт умират. Нито повече, нито по-малко. Ако трябва да бъдем по-конкретни, при осемдесет и пет процента от починалите инсултът е заради съсирек, а при петнадесет процента — в резултат на кръвоизлив. Така че според тези данни вашата диагноза се е оказала правилна — нали вие настоявахте за съсирек. Според мен всичко сочеше, че е кръвоизлив.

— Но нали имаше парализа на лявата ръка и лявата половина на тялото и на дясната половина на лицето, а това е класически синдром на кръстосването. Щяхме да сме по-уверени, ако от другото спешно отделение не бяха взели MRI-скенера.

— Зная — отговори Нан и този път тя посегна първа, за да отвори вратата, водеща към източното крило на центъра — докато разговаряха, се бяха придвижили до първия етаж. — Зная, че снимката със САТ-скенера не показа наличие на кръвоизлив. Сам знаете обаче, че кръвоизливите понякога не са обилни, за да могат да бъдат уловени на скенер. И е нужно да мине доста време, преди да могат да бъдат заснети, така да се каже.

— Ако е имало съсирек, хепаринът щеше да му помогне да оживее.

— Аутопсията щеше да покаже дали хепаринът, който му назначихте, не е станал причина за увеличаване на кръвоизлива.

— Но семейството му не се съгласи на аутопсия. В противен случай много от тревогите ни сега щяха да бъдат спестени.

Те се спряха пред вратата на лекционната зала и Стив погледна часовника си. Разполагаше с още няколко минути.

— Спорът ни как да третираме болен с мозъчен инсулт е съвсем основателен. Вярвам обаче, че на доста пациенти в подобно положение вие самата сте назначавала хепарин.

— Назначавала съм. Но нямаше да назнача в този случай.

Стивън си припомни настойчивата й молба да промени диагнозата си. Но коя беше тя — специализант с едва тригодишен стаж тогава — с широки познания, но все още без опит. Опитът му беше подсказал, че в случая ставаше дума за съсирек, който се беше разкъсал. Беше се научил да реагира незабавно и агресивно, за да може да запази живота на пациентите. В името на това беше направил големи жертви. Хората са склонни да правят грешки, даже най-учените и най-сръчните, защото медицината не е точна наука, даже по-скоро е изкуство. Невинаги знаеш какво става в човешкото тяло. А в работата в спешно отделение понякога се налагаше да вземеш решение за частица от секундата. Ако решението се окажеше неправилно, човекът умираше. С времето тези грешки ставаха все повече.

Колежката му до него го гледаше право в очите, може би преценяваше на какво можеше да се дължи мълчанието му.

— Да не се притеснявате, че ще се опитам да ви очерня в показанията си?

Изненадан от въпроса й, Стив отметна глава леко назад.

— Харесва ми вашата прямота, доктор Льобарон. Да, предполагам, че точно това ме притеснява.

— Вашата намеса да спасите пациента беше също толкова навременна и от най-високо качество, както и моята. Имахте пълното право да вземете крайното решение, тъй като всичко се случи във вашето отделение.

— Юристите могат да направят така, че всяко разногласие между лекарите да изглежда фатално за живота на пациента.

Тя сви рамене.

— Какво от това? Нашите адвокати знаят как да противодействат в подобни случаи.

— Но адвокатите на противната страна биха могли да лансират тезата, че е трябвало да изчакаме.

— Изчакването също би могло да доведе до смъртен изход.

Един студент се промъкна покрай Стив и влезе в лекционната зала.

— Вече трябва да влизам — избъбри той, поглеждайки отново часовника си. — Просто не ги оставяйте да ви окажат натиск, за да ви принудят да разсъждавате излишно на глас, съгласна ли сте?

Нан леко сведе глава и промълви с примирителен тон:

— Слушам, докторе.

Стив съзря появилите се пламъчета в очите й, но не можа да определи от какъв характер са — дали се дължаха на гняв или на развеселеност. Що за жена беше тя? Може би трябваше да я опознае по-добре, за да може да се защити.

— Благодаря ви, че разговаряхте с мен. Може би ще можем да сравним записките си, след като и двамата дадем показания.

— Може би.

Тя се отдалечи, а на него му се прииска да стане така, че да ги повикат да дадат показания по едно и също време — така щеше да има възможност да прикрие някоя нейна грешка, да запълни евентуален неин пропуск да ги защити по-категорично. Досега Стив се беше чувствал истински предизвикан само от незнайните болести, завладели пациентите. Сега се чувстваше поставен в неудобно положение от човек, чийто характер изобщо не познаваше, още повече когато и репутацията му на лекар беше поставена на карта. Доктор Льобарон, по всичко изглеждаше, не възприема нещата сериозно и можеше да се окаже истинска заплаха за него. Загледа се в отдалечаващата се стройна фигура на лекарката — стори му се като че от нея се излъчва притеснение и той неочаквано изпита тревога.

 

 

Нан понесе таблата с храната към терасата на кафенето — само неколцина се бяха осмелили да си покажат носа навън в този все пак доста топъл за декември ден. Просто й се искаше да подиша чист въздух, след като цяла смяна беше работила сред антисептичната миризма, завладяла целия център. Неочаквано и за нея самата, не след дълго, носейки също поднос, до дървената маса, която беше избрала, се появи и предишната й съквартирантка Ейнджъл Крофорд.

— Знаеш как да запълваш дните си, а, Нан? Съчетаваш полезното с приятното.

— Като свободно падане е. Не харесваш ли това усещане?

— Обичам свободата — отговори й Ейнджъл с усмивка, разполагайки таблата си, на която се мъдреше чиния с огромно количество салата, на масата до Нан.

— Имам новини за теб.

Нан повдигна въпросително вежди.

— Какво се е случило? Добре ли се държи Клиф?

— И така може да се каже — каза Ейнджъл, облегна се на металния стол и въздъхна. — Бременна съм, Нан.

В очите на Нан избиха сълзи.

— О, Ейнджъл, това е чудесно! Не съм очаквала, че ще можеш да забременееш толкова лесно.

— Е, не стана толкова лесно, но се чувствам истинска късметлийка.

Нан стисна ръката на приятелката си в знак на поздрав.

— Хващам се на бас, че Клиф доста се е развълнувал.

— Развълнува се. Веднага започна да роптае срещу желанието ми да завърша колкото се може по-бързо специализацията за домашен лекар, а на мен ми се струва, че сегашната година в сравнение с предишните две си е направо песен и ще е грях да се откажа.

— Няма съмнение, че Клиф ще те улесни, изпълнявайки всички твои прищевки, докато си вкъщи — пошегува се Нан.

— Винаги му се удава да бъде свободен, когато и аз съм свободна, така че каквото решим, го правим — каза Ейнджъл, набоде един домат и го пое с устата си. — Ще бъдем в Уискънсин за Коледа. Много се надявам да му хареса там.

— Е, да. Ще си имаш доста проблеми, ако не му хареса.

Клиф обаче беше обещал, че ще се върнат да живеят там, защото тя беше пожелала така и знаеше, че той ще спази обещанието си. Ейнджъл въздъхна и проследи с поглед моста Голдън гейт, които се виждаше от терасата.

— Сигурно и на двамата този град ще ни липсва.

Притеснена, че приятелката й може би се разколебава, Нан побърза да каже:

— Не забравяй, че ти пожела да се върнете, Ейнджъл. В Уискънсин ще можеш да практикуваш медицина така, както си си мечтала — нещо като съвременен вариант на семеен лекар. Това си е хубава мечта. А и Клиф ще се чувства отлично в университетска среда. Може би за него ще бъде по-добре да бъде голяма риба в малък водоем, отколкото обратното.

— Надявам се — отвърна Ейнджъл, поглеждайки отново приятелката си. — Роджър нанесе ли се вече?

— Снощи. Смятам, че има доста натрупана нервна енергия, но поначало е много добродушен. Сутринта ми каза, че е спал добре, в крайна сметка може би това преместване ще му подейства добре. Решил е да приведе в ред задния двор.

— Ще му трябва мачете и огнепръскачка — изхихика Ейнджъл.

Нан сви рамене.

— Тази работа може да му помогне. Ейнджъл, познаваш ли един лекар от спешно отделение на име Стив Уинстед?

— Да. Бях прикрепена към него миналата година, когато карах практиката си по амбулаторен прием. Много компетентен, пълен с енергия, доста суров и студен във взаимоотношенията си с хората. Чух, че бил и много богат.

— Както изглежда, всички са чули, че е много богат. Двамата сме включени в едно обвинение в лекарска небрежност, проявена към пациент, който почина преди година.

— По дяволите, мислех, че всичко е приключило. Колко жалко, Нан! Не очаквах този случай толкова да се проточи.

— За мен това не е от толкова голямо значение. Рейчъл обеща да ми даде няколко съвета. Този лекар обаче изглежда доста се е впечатлил от това обвинение. Е, не е точно така. По-скоро се е притеснил, че аз мога да извъртя всичко в негова вреда.

— Доколкото си спомням, не ставаше въпрос дали някой от вас е станал причина да се случи най-лошото. Просто въпрос на преценка.

— Която ни доведе до различни решения.

— Случва се — каза Ейнджъл и я изгледа с любопитство. — Да не би да се опитва да ти окаже натиск?

— Просто поговорихме набързо. Не ми хареса отношението му обаче. Много беше любезен, но е с нагласа, че не би могъл да ми вярва. Много неприятно.

— Не се оставяй това да те притесни чак дотолкова. Той просто си е такъв, Нан. Кара всички да се чувстват некадърни и невнимателни. В същото време щедро раздава знанията си на специализантите, което ги кара безкрайно да го уважават. — Ейнджъл неочаквано се захили. — Освен това е доста хубав.

— Омъжена жена като теб не би трябвало да обръща внимание на такива неща.

— Не бях омъжена, докато бях прикрепена към него. Нито пък той. Никога не съм чувала обаче да се среща с някоя лекарка от болницата.

— Има толкова много жени за тази цел в Сан Франциско.

— Така е. Разкажи ми сега ти какво ще правиш на Коледа.

 

 

Плановете на Нан за Коледа, както беше споменала на Роджър, включваха нашествие от страна на родителите й и двамата й братя. На няколко пъти през тези три и половина години, откакто беше в Сан Франциско, цялото й семейство я беше посещавало. Но никога никой от тях не се и опита да възроптае срещу безконечните й дежурства в болницата, нито срещу невъзможността й да прекара по-дълго време с тях. Те просто решаваха да превземат на абордаж болницата, само за да видят къде работи. Всяко друго семейство може би би запазило относителна дискретност при набезите си в болницата, може би даже биха попитали дали е удобно да разгледат кабинета, в който тя беше настанена заедно с друга колежка, дали могат да се запознаят с разположението на различните отделения, дали е възможно да посетят болничното кафене. Не така постъпваха обаче от семейство Льобарон.

Льобарон бяха от Оклахома и държаха да го съобщят на всеки. Чувстваха се горди със своя щат и със своя град. Преди Нан да се роди, баща й честно и почтено беше работил в петролната промишленост, даже беше заемал и ниски ръководни постове. Съвсем неочаквано родителите й бяха наследили малко земя заедно с правата върху полезните изкопаеми в недрата й — баща й беше особено настоятелен да притежава тези права заради неразработената дотогава златна жила. И за всеобщо учудване той я беше разработил с голям успех. В добавка не след дълго бяха закупили няколко петролни кладенеца, с печалбите от които да поддържат начин на живот, към които постепенно бяха привикнали по-възрастните от семейство Льобарон, след като бяха задминали съседите си по богатство.

Парите се бяха оказали нож с две остриета за семейство Лебронски. Доста преди Нан да порасне дотолкова, че да може да изговаря собственото си фамилно име, то беше променено на Льобарон — име, избрано от баща й именно защото носеше чуждестранен привкус и елегантност. Рязкото преминаване от принадлежността към прослойката на хора доста под средното ниво към богаташите наложи и рязка промяна в начина им на живот, без това да се докосне до стила им. Семейство Льобарон започнаха постоянно да организират екстравагантни празненства за съседите си. Наемаха близки и далечни роднини да работят за неголямата им фирма. Притежаваха богатство, което им позволи да се наредят сред най-богатите семейства в Оклахома. При все това нямаха ни най-малка представа какво наистина означава елегантност и стил. Те бяха това, което Нан беше чувала да наричат новобогаташи и наистина можеха да служат за чудесно потвърждение на това какво представляват тази категория хора.

Въпреки това бяха прекрасни хора. Нан беше най-малкото дете в семейството. След като навлезе в изтънчения свят на медицината и на самия Сан Франциско, всеки би очаквал тя да започне да се срамува от тях. Нан продължаваше да ги уважава както подобаваше на една дъщеря, преценявайки съвсем реално качествата им и начина, по който хората от новата й среда биха гледали на тях. Питър например се беше почувствал наистина отвратен, когато баща й го беше попитал колко е платил за къщата си. Господин Льобарон винаги се интересуваше от подобни неща и никога не се колебаеше да попита — мислеше си, че човек няма какво да го извърта и крие при подобен прост въпрос. Беше се почувствал истински объркан, когато чу отказа на Питър да му каже сумата. Почувствал се бе истински засегнат, когато Питър успешно отби желанието на цялото семейство да разгледа архитектурно-проектантската му фирма. Явно беше, че Питър нямаше да очаква с нетърпение следващо посещение от страна на семейство Льобарон. Може би, помисли си Нан, това обясняваше неочакваното му отдръпване.

През първата седмица на престоя си в апартамента на Нан, Роджър не се беше виждал с него, макар да бяха разговаряли вече два пъти по телефона. Най-накрая Питър се появи, за да я заведе на кино късно вечерта, но веднага след като филмът свърши я закара обратно до апартамента й. Роджър току-що се връщаше, а Питър в това време спря колата пред входа. Нан излезе от колата на Питър — марка Акура Леджънд, и зачака и Питър да излезе, за да може да ги запознае.

Роджър стисна ръката на по-младия мъж.

— Приятно ми е да се запозная с вас. Много се радвам, че Нан се съгласи да се нанеса при нея. Ще се опитам да не ви преча.

— Аз няма да се качвам — увери го Питър за огорчение на Нан. — Чакат ме няколко проекта за довършване, преди да си легна.

Той целуна Нан по бузата, махна й с ръка за довиждане и потегли.

На Нан й се прииска да обвини Роджър за случилото се, подозираше обаче, че присъствието му просто се беше превърнало в удобно извинение за Питър. Обхваната от раздразнение, тя заизкачва стълбите до третия етаж. Роджър се помъкна след нея и то с такава бавна крачка, че на последната стълбищна площадка Нан се спря, за да му обърне по-специално внимание. Изражението на лицето му беше тревожно.

— Какво е станало, Роджър? Не се чувстваш добре ли?

Тя пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. В антрето беше тъмно — никой от тях не се беше прибирал, откакто бяха излезли рано сутринта, за да остави да свети. Нан напипа ключа, натисна го и светлината ги обля — Роджър безуспешно се опитваше да си придаде друг, по-нехаен израз на лицето.

— Нещо се е случило. Моля те, кажи ми! Може би ще успея да ти помогна.

— Не, не. Нищо ми няма. Добре съм. Това няма нищо общо с мен.

Странна забележка, помисли си Нан, докато оставяше чантата си на шкафа в коридора.

— С кого тогава?

— Беше глупаво от моя страна да реагирам така. Сигурно греша.

Нан не помръдна, Роджър в това време пое бавно към стаята си, почесвайки се зад ухото.

— В какво грешиш?

— В нищо. Ами, аз да си отивам в стаята. Има още много неща за подреждане. Ще се видим утре.

— Приятен сън.

Колкото повече размишляваше, толкова повече нарастваше убеждението й, че има нещо, което Роджър иска да скрие от нея. В погледа му прозираше чувство за вина, отчаяно желание да изчезне. Нан беше сигурна, че не бе искрен с нея. Освен това подозираше, че тайнственото му поведение е свързано с Питър. Какво друго би причинило такава промяна в изражението му, след като Питър си тръгна? Може би не одобряваше марката на колата му?

Вратата на стаята му беше затворена и тя лекичко почука.

— Роджър, по-добре ще бъде да ми кажеш. Имам чувството, че трябва да узная какво криеш.

Откъм стаята се разнесоха колебливите му стъпки, той отвори вратата, колкото Нан да може да вижда лицето му.

— Може би греша — каза той. — Мразя да греша, а това да причини тревоги на някой друг.

— По дяволите, кажи ми най-сетне. Обичам нещата да са ясни.

Роджър отвори широко вратата и й посочи с ръка единствения стол в стаята — беше плетен, а върху него имаше сложена възглавничка в ярък цвят, сигурно си я беше донесъл от къщи. На масата беше сложил няколко снимки на Кери. Той самият приседна на крайчеца на леглото си.

— Не ми харесва ситуацията, в която съм изпаднал — не ми се искаше точно аз да ти казвам. Струва ми се ужасно нечестно след това, което ти направи за мен.

— Искаш да ми кажеш нещо за Питър.

— Да. Виждал съм го и преди, но не знаех кой е той.

Нан усети как стомахът й се сви.

— Кога си го виждал?

— Трябва да е било преди седмица, случи ми се да го видя два пъти в течение само на няколко дни. Ето защо го запомних. Заради това и заради начина, по който диша. Пациенти като него много трудно се поддават на интубация. Тогава си помислих, че се надявам да не му се налага в скоро време да ми става пациент.

— Къде го видя?

Роджър се почеса по носа.

— Първия път го видях в една галерия.

— Не е бил сам.

— Не беше.

— Бил е с жена, която не е изглеждала като майка му.

Роджър изкриви устни в усмивка.

— Точно така. Можеше да му бъде сестра; ако има такава, разбира се. Изглежда щяха да купуват нещо.

— А втория път къде го видя?

— Пред Кабуки. Беше със същата жена. Те се… целуваха.

— По дяволите — изохка Нан, облегна се назад и започна да разтрива слепоочията си. — Чувствах го, че се отдръпва, но винаги съм била толкова доверчива. Защо просто хората не ми казват истината? Много по-разумно е и не толкова болезнено, колкото когато нещата се проточат.

— Съжалявам, Нан. Наистина много съжалявам. Но съм съвсем сигурен, че беше той. Знаеш как някой човек просто успява да привлече вниманието ти…

— Да, зная. Много добре стана, че ми каза. Хубаво е, че знам всичко това. А аз го харесвах.

Тя се изправи, внезапно почувствала се много изморена, столът под нея изскърца като че в знак на протест. За момент изглеждаше изцяло потънала в мислите си, после примигна и каза:

— Но не бях влюбена в него. Може би затова е решил да се отдръпне. Мисля, че Питър е искал да бъде обичан, обожаван. Е, може би тази жена прави точно това. Лека нощ, Роджър.

— Лека нощ, Нан.

Тя се забави няколко минути в коридора, после с решителна крачка влезе в стаята си, затвори вратата и вдигна телефонната слушалка. След десетминутен труден и мъчителен разговор връзката й с Питър беше приключила и тя сложи внимателно слушалката обратно на мястото й.

Странно как няколко минути могат да променят живота ти, помисли си тя. Очите й бяха сухи, но се чувстваше напрегната. А беше започнала да прави по-дългосрочни планове за Питър. Глупаво от нейна страна, разбира се. Беше много привързана към него, но не чак толкова, колкото би й се искало след връзка, траяла почти година. Да, чувстваше го близък, беше й забавно с него, беше и добър любовник и изобщо не разбираше от медицина. Все добри качества за един мъж.

След два месеца Нан ставаше на тридесет години.

Родителите и братята й идваха на гости за Коледа.

Трябваше да дава показания по обвинение в лекарска небрежност.

 

 

Тъй като в спешно отделение на Медицински център Филдинг винаги цареше хаос, Стив предпочете да не дава показания на своя територия. Изпълнението на това задължение го отведе в центъра на Сан Франциско, в сградата на Американската банка. Офисът на адвоката, нает от застрахователната компания, чиито услуги ползваше, се намираше на един от последните етажи. Асансьорът се носеше натам с такава скорост, че той си помисли за гмуркащите се ловци на перлени миди — какви ли спазми получаваха заради рязката промяна на атмосферното налягане. Самите офиси по негова преценка представляваха модерна интерпретация на изпълнени в земни цветове форми, познати от ранния Рим. Имаше миниатюрни колони, живопис върху стъкло, целяща да внуши усещането за перспектива и простор. Иначе през прозорците се откриваше чудесен изглед към залива и целия град. Имаше и зали за конференции с безкрайни мраморни маси и столове с високи облегалки в строг стил. Цялата тази претенциозна обстановка предизвикваше единствено смях у него.

Адвокатът, които движеше неговата част от обвинението в лекарска небрежност, се наричаше Филмор Ръш — според Стив такова име повече би подхождало на филмова знаменитост, отколкото на юрист. Ръш беше висок и едър мъж на средна възраст, с елегантно посребрени слепоочия, облечен винаги безукорно — костюмите му бяха с такава кройка, че загатваха за чуждоземски моделиер. Стив предполагаше, че тарифата му е много висока, най-вероятната причина за това беше, че е много добър адвокат.

Ръш го увери по време на първата им среща в кабинета на директора на медицинския център, че при подобно обвинение лекарите обикновено се чувстват предадени, под заплаха и доста уязвими. Не е лъжа, прииска се на Стив да отвърне на това твърдение. Но предпочете да запази мълчание. Спомняше си семейството на починалия много добре, спомни си и че им беше обяснил всичко достатъчно ясно още тогава. По всичко си личеше, че са го разбрали. Въпреки това бяха наели адвокат и бяха предявили обвинение срещу него и доктор Льобарон, може би ако имаше и друг лекар, щяха да обвинят и него. Което, увери го адвокатът, е обичайната практика при предявяване на този род обвинения.

Стив не се интересуваше каква е практиката в такива случаи. Далеч по-добре щеше да се чувства, ако не му се бе налагало да разбира това. Не му беше помогнало и това, че няколко негови колеги в желанието си да разсеят притеснението му бяха споделили какво са преживели, когато срещу тях е било повдигано подобно обвинение. Той някак не можеше да се освободи от представата, че повечето обвинения в лекарска небрежност са чиста манипулация от страна на адвокатите само за да си докарат повече хонорари. Това негово мнение, не съвпадащо с мнението на повечето от колегите му, изобщо не му беше от полза във взаимоотношенията му нито с адвоката на противната страна, нито с неговия собствен адвокат.

Филмор Ръш го съпроводи до една от залите за конференции с невероятно дългите маси и го представи на адвоката на ищците Робърт Уитинг и на съдебната стенографка Памела Торес. Ръш беше обяснил на Стив, че това, в което щеше да участва, представлява разследване по обвинението и че на показанията на обвинените се отдаваше най-голямо предпочитание при оформяне на заключението. Щеше да бъде разпитван под клетва от адвоката на противната страна, а това беше най-доброто, което можеше да му се случи, беше го уверил неговият адвокат.

Със сигурност най-доброто, помисли си Стив, докато оставяше папката си и се разполагаше на стола. Отдавна се беше научил изражението на лицето му да остава невъзмутимо, независимо от случилото се, докато съзнанието му работеше на бързи обороти, когато се налагаше да се оправя в непозната ситуация.

Разследването щеше просто да регистрира фактите такива, каквито ги знаеше противната страна. Това, което адвокатът не беше споменал, но в което Стив беше напълно уверен и сам адвокатът му щеше да се убеди в същото, е, че със сигурност щеше да направи много добро впечатление в съда.

Стив знаеше, че когато трябва, може да бъде убедителен, знаеше, че е в състояние да контролира чувствата си, ако бъде подложен на кръстосан разпит. Мразеше обаче да бъде изненадан, а точно това се случи по време на даване на показанията.

— Съобщихте ли на семейството на починалия, че се налага да се направи аутопсия? — попита Робърт Уитинг в обичайния си спокоен, но решителен маниер.

— Съобщих. Винаги правя това.

Стив забеляза как неговият адвокат едва доловимо кима с глава. Правилно. Първото правило на даването на свидетелски показания, изглежда, беше никога доброволно да не даваш повече информация, освен конкретно за това, за което те питат — даже и да изглежда, че се опитваш да спасиш кожата си. Той се извърна към Филмор Ръш, погледите им за миг се срещнаха — това беше нужно, за да накара адвоката си да разбере, че е доловил мълчаливото му одобрение.

— Въпреки че присъстващите членове на семейството видимо са били много разстроени, вие сте предложили аутопсия, така ли е? — попита адвокатът на противната страна.

— Да.

Филмор се усмихна с явно благоразположение към него.

— Кажете ми, доктор Уинстед, защо мислите, че аутопсията би била от полза?

— Винаги е от полза да разбереш истинската причина за смъртта на някого. Освен това нашата болница е и учебен център, така че присъствието по време на аутопсия на студенти, стажанти и специализанти е част от обучението им.

— Значи вие сте нямал личен интерес от правене на тази аутопсия?

— Не разбирам за какво точно ме питате.

— Не искахте ли да разберете дали не сте направил грешка? — попита Уитинг.

За момент през съзнанието на Стив минаха няколко варианта на отговор на този въпрос. Този, който първи му дойде наум, беше да се изрепчи в стил А вие ще престанете ли да биете жена си? Филмор Ръш му беше обяснил много подробно и търпеливо по телефона, че правилото е да помолиш за доизясняване на въпроса, ако е необходимо, и да не шикалкавиш, а да успееш да отговориш кратко и ясно така, че да се премине към следващия въпрос.

— Не, когато предложих аутопсия, нямах намерение да я направя, за да разбера дали съм сгрешил или не.

— Аутопсията щеше ли да покаже дали мозъчният инсулт е бил причинен от съсирек или от кръвоизлив?

— Най-вероятно. Макар че ако съсирекът е бил много стар, то това значи, че се е откъснал много отдавна и много трудно би било установено къде е било първоначалното му местоположение.

— Но от семейството са отказали аутопсия, нали? — продължи с въпросите си Уитннг.

— Отказаха. Бяха непреклонни.

— За вас нямаше съмнение, че смъртта е била причинена от черепно-съдов инцидент?

— Ни най-малко съмнение.

— Вие обаче не сте лекарят, подписал смъртния акт?

— Не. Мисля, че доктор Льобарон подписа акта.

— Защо се е наложило това?

— Двамата поехме случая и бяхме в еднаква степен запознати с всички подробности. Налагаше се да се заема с други случаи и доктор Льобарон се съгласи да оформи документите.

Стив въздъхна с облекчение — стори му се, че разследването направи видим прогрес, питаха го за неща, обичайни в подобни случаи.

— Вие обаче съобщихте новината пръв, така ли?

Пръв? Какво значи това? И друг ли беше говорил с тях? Стив леко се намръщи.

— Да, аз говорих с членовете на семейството.

— Защо го направихте, след като сте оставил доктор Льобарон да оформи документите и тя също е била запозната с подробностите по случая?

Стив знаеше, че хората извън медицинското поприще се отвращаваха от начина, по който лекарите говореха за случаи и болести, без да проявяват и капчица хуманност на пръв поглед. Затова съвсем съзнателно каза:

— Срещнах се със съпругата на господин Мърфи, когато го докараха. Тя се наложи да отговаря на редица въпроси за болестта му, преди да бъде отпратена в чакалнята.

— Имаше ли несъгласие между вас и доктор Льобарон как да се постъпи в случая с господин Мърфи? — попита Уитинг.

Не бързайте с отговора, беше му казал Филмор Ръш. Така че Стив замълча за миг, размишлявайки какъв ли би бил най-добрият отговор. Едно просто да не би било достатъчно на този етап от разследването.

— Между нас имаше несъгласие за причината, поради която господин Мърфи е получил мозъчен инсулт. САТ-скенерът не показа кръвоизлив, а беше невъзможно да проверим това показание, тъй като не разполагахме с MRI-скенер.

Това трябва да е достатъчно, помисли си той. Но адвокатът на противната страна без бавене зададе следващия си въпрос:

— Какво би показал този скенер?

— Навлизаме вече в областта на предположенията — намеси се Филмор Ръш. — Доктор Уинстед не би могъл да знае какво би показал скенерът.

Известно време двамата адвокати се заяждаха как е по-правилно да се зададе въпросът, за да може Стив да му отговори. Той следеше разсеяно дискусията им, мислите му бяха насочени другаде. Нещо тук не беше добре изяснено, нещо, което трябваше на всяка цена да узнае. Ако той първи е говорил с членовете на семейството, кой е бил вторият! И среща с друг човек ли всъщност беше имал предвид Уитинг, споменавайки думата пръв! След като двамата адвокати се договориха как да продължи разследването, Стив даде разяснения какво точно лечение беше назначил в този случай, но любопитството му продължаваше да го човърка. След като вземането на показания под клетва завърши, той с нетърпение изчака двамата адвокати и стенографката да се разберат за някои технически детайли — искаше му се час по-скоро да остане насаме с Филмор Ръш.

Старши партньор в адвокатската кантора, Ръш го заведе в кабинета си — оттам се откриваше панорамен изглед към северен и източен Сан Франциско. Носените от бързия вятър облаци хвърляха огромни сенки върху сградите, над които преминаваха. Би се чувствал много добре да работи в такъв кабинет, помисли си Стив, за разлика от лишените от прозорци, угнетяващо стерилни бели болнични помещения. Но не би станал адвокат като баща си — за нищо на света.

— Справихте се изключително добре — поздрави го Ръш. — Ако успеете и в съда да създадете за себе си впечатление на честен и почтен човек, ще бъдете идеалният свидетел. Ще се окаже много трудно за адвокатите на противната страна да се борят с подобна представа.

След като му благодари, Стив го попита:

— Какво имаше предвид господин Унтинг, когато попита дали аз пръв съм говорил със семейството? И някои друг ли е разговарял с тях?

Възрастният мъж прехапа леко устни.

— Нямам все още препис от показанията на доктор Льобарон. Възможно ли е тя да е говорила с тях?

— Не виждам защо. Нали аз вече бях говорил с тях.

— Хм — изръмжа Ръш и си отбеляза нещо върху листа, където си беше водил записки по време на показанията. — За да съм сигурен, ще го проверя. Искате ли да ви се обадя, когато разбера?

— Аз сам ще говоря с нея.

— Не ви го препоръчвам.

Стив се изправи, изобщо не се чувстваше спокоен, и взе куфарчето си.

— Няма да се окаже чак толкова трудно, Филмор. Доктор Льобарон е доста сговорчив човек. Надявам се да задоволи любопитството ми.

На лицето на адвоката се изписа доста скептично изражение. Той също се изправи и подаде ръка на Стив.

— Ще ви се обадя, щом прочета показанията й.

— Чудесно.

След като напусна наподобяващите ранния Рим офиси, Стив погледна часовника си. Наближаваше обяд. Доктор Льобарон може би щеше да успее да се освободи. Той вдигна слушалката на телефона в колата си, за да се свърже с нея.