Вера Коуи
Блясъкът на славата (9)

Глава девета

Лондон, 1988 година

От редакцията на „Дейли Експрес“ й отговориха, че след пенсионирането си Питър Брюстър се е преместил в Барне. „Нищо чудно, че е напуснал шумния Лондон — каза си Алекс. — За бога, та той е с тридесет години по-възрастен от мен. Ако баща ми не беше умрял, сега щеше да бъде на седемдесет, а нищо чудно този Питър Брюстър да се окаже негов връстник. Остава ми само да се надявам, че паметта му не е отслабнала с годините. Щом е работил като кореспондент в чужбина, сигурно се е научил да запомня стотици факти и десетки лица.“ Отначало възнамеряваше да си уреди среща по телефона, но после реши да го посети без предварително обаждане, изплашена, че някой може да узнае за намеренията й. „Макар че — замисли се Алекс — защо трябва да крия разследването си?“

— Заминаваш за Лондон! — учудено възкликна Макс, когато тя му съобщи за плана си да се върне в Англия. — Защо?

— Имам нещо да свърша там. Няма много да се бавя, може би само два-три дни. Пък и без това няма какво да правя тук. Всички формалности около погребението са уредени, майка ми още не е решила да прекрати уединението си, а моят живот очевидно няма нищо общо с нейния! — Говореше сухо, без да се опитва да прикрива раздразнението си. Макс си припомни упоритата склонност към неподчинение, която Алекс проявяваше още от най-ранните си години. — Ах, да, щях да забравя нещо! Поръчах да ме откарат в Англия със самолета на компанията. И без това този самолет бездейства, а ти нямаш намерение да го използваш в близките дни, нали не греша?

— Какво значение би имало, ако смятах да отпътувам нанякъде?

— Нямам нищо против да летим заедно — невинно му се усмихна Алекс.

Макс се намръщи. Ясно бе, че Алекс е намислила нещо, при това го пази в тайна. Но защо? Само едно логично обяснение можеше да се намери в тази ситуация — непокорната дъщеря бе решила да крие плановете си от властната си майка. През последните дни Алекс обикаляше из къщата и той на няколко пъти я бе улавял с поглед втренчен някъде в далечината, напълно откъсната от действителността. „Защо ще ходи в Лондон? — питаше се той. — Там не я очаква нищо хубаво, а освен това Алекс никога не е харесвала Лондон. За нея градът е олицетворение на Содом и Гомор. Може би иска да се види с Патси? Сега ще разбера“ — реши той и посегна към телефона.

 

 

Къщата бе най-обикновена, с малка градина отзад. Мъжът, който й отвори вратата, бе висок, прегърбен, с посивяла коса и носеше очила с рогови рамки.

— Мистър Питър Брюстър?

— Да?

— Казвам се Александра Брент. Моят баща беше Джон Брент, сигурно сте били състуденти. — Това бе предположение, защото бе прочела кратка справка за него в „Кой кой е“ и знаеше, че е написал няколко статии за събитията в Унгария през 1956 година.

— Мили боже, това беше толкова отдавна! Не съм се срещал с Джон от години. — Ала в същия миг се досети: — Вие казахте „беше“… Означава ли това, че Джон не е жив?

— Да. Почина наскоро сред срещата ви на Флийт стрийт. Аз съм онова малко момиче, което беше с него.

— Това ли е била последната ни среща? Да, предполагам, че е така… Паметта ми вече не е това, което беше. Бедният Джон, такъв мил човек рядко можеше да се срещне…

Той я покани в разхвърляна всекидневна, с голямо бюро в средата, отрупано с книги и изрезки от вестници. На бюрото имаше и портативна пишеща машина.

— Все още работя. Понякога ми поръчват по някоя статия или рецензии за книги. Моля, заповядайте. Какво мога да направя за вас?

Алекс започна да разказва предварително измислената си история.

— Пиша биографична книга за майка ми, Ева Черни, и тъй като вярвам, че сте я познавали отдавна, се надявам да науча нещо от вас за ранните й години, след бягството й от Унгария.

Питър Брюстър внимателно я изгледа.

— Струва ми се, че съм чувал вашето име… Четох отзиви за ваши книги. Вие сте авторката на „Изучаване на контрастите“, нали не греша?

— Да.

— Не съм я чел, защото не се интересувам от темата за писателките от викторианската епоха, но отзивът беше възторжен. Радвам се, че сме колеги. Напоследък малко хора си спомнят за мен. Един чуждестранен кореспондент си създава приятелства по всички краища на света. Джон и аз бяхме доста близки в университета, след това изгубихме следите си, докато отново не се срещнахме във Виена. Аз го запознах с майка ви.

— Как изглеждаше тя тогава?

— Най-красивото създание, което някога съм виждал. Тя се бе забъркала в много опасна ситуация в Будапеща и не й оставаше нищо друго, освен да напусне страната, както и двеста и петдесетте хиляди нейни съотечественици. Повечето от тях потънаха в емиграцията, но майка ви не беше от тях. Тя не е от тези, които могат да останат незабелязани. Прочетох, съобщението в „Таймс“ за смъртта на брат ви. Голяма трагедия. Никога няма да проумея манията на днешните младежи за високите скорости. — Той се надигна от стола. — Току-що се канех да си направя кафе. Ще пийнете ли една чаша?

— С удоволствие.

— Винаги съм следял възхода на майка ви, младото момиче, което някога познавах под името Анна Фаркас. След събитията в Унгария бях кореспондент в още няколко държави от така наречения комунистически лагер. — Питър Брюстър отиде в кухнята, но остави вратата отворена.

— Как се запознахте с майка ми?

— Запознахме се в Будапеща. Бях изпратен от моя вестник. В Унгария току-що бяха започнали по-либерални промени и моят редактор реши, че си струва да им посвети поредица от статии. Спряха се на мен, защото говорех унгарски език — преди войната прекарах една година в Унгария. Будапеща е много красив град, космополитен като Париж — елегантни жени, добри хотели, уютни кафенета по тротоарите и оживен културен живот. Когато през 1956 година срещнах майка ви в Будапеща, градът вече не беше същият. Бе сив и помръкнал. Тя бе най-красивото създание, което някога бях виждал и работеше като козметичка, предимно по домовете. Запознах се с нея, защото съпругата на един мой приятел — от либералните унгарски политици по онова време — се оказа нейна клиентка. Внезапно тя престана да посещава дома на приятеля ми и тогава узнахме, че е била близка с един руснак, който официално бе служител в посолството на СССР в Унгария, а всъщност се оказа високопоставен агент от КГБ. Това бе като гръм от ясно небе. Не се изненадахме от това, че бе привлякла вниманието на този мъж — тя бе ослепителна красавица, а че е могла да бъде въвлечена в някои политически игри. Никога не съм смятал, че се интересува от политика, но може би го е направила, за да оцелее. Много жени го правят.

— Виждам, че сте изненадана — продължи Питър Брюстър, когато се върна в стаята с табла в ръка. — Но трябва да знаете, че в онези дни животът в Унгария беше много тежък, хората бяха репресирани от руската догматична политика, навсякъде бяха внедрени доносници, унгарските тайни служби бяха проникнали дори в личния живот на хората, имаше концлагери, пълни с хора, които се бяха осмелили да говорят срещу режима. В страната бе започнало да се надига недоволство. Чакаше се часове на опашки за храна, и това в богата земеделска страна, а по-хубавите стоки бяха достъпни само за членовете на партията. Това бе диктатура в нейната най-сурова и отвратителна форма. Хиляди унгарци, изтръгнати от естествената им селска среда заради насилствената колективизация, се тълпяха в големите градове. Всеки унгарец имаше секретно досие в полицията. В този документ се определяше произходът и класовата принадлежност, евентуални тайни от миналото му, а това означаваше, че полицията можеше да ги манипулира и да определя бъдещето им. Бяха въвели буквен код „С“ за селяни и „Р“ за работници. Тези досиета бяха като примки на шията. Ето, в такава страна е израсла майка ви.

Питър Брюстър се усмихна.

— Но дори и в онези мрачни дни Ева Черни бе твърдо решена да си осигури охолен живот, да бъде заобиколена от лукс и изящни вещи, макар да съзнаваше, че това не може да се постигне в страна като Унгария. Смятам, че именно за това тя се свърза с мен. За мен не бе трудно да й доставям западни списания, да й разказвам как живеят хората в свободния свят, как се печелят баснословни състояния, а също и колко е лесно да се изхарчат, защото магазините преливат от луксозни и скъпи стоки. При всяка среща тя ме отрупваше с безброй въпроси за живота в Англия и другите западни държави. Помня колко часове сме прекарали в Гьорбед — най-добрата сладкарница в Будапеща по онова време. Откриха я почти едновременно с идването на Имре Наги на власт — когато снабдяването с хранителни стоки се подобри. Освен това майка ти ме порази с желанието си колкото е възможно по-бързо да научи английски език. За щастие, тя бе надарена с дарба бързо да усвоява чужди езици. Само акцентът й създаваше трудности, но благодарение на страхотната си воля Ева се справи блестящо. Едва сега, като знам какво се случи след това, разбирам защо е влагала толкова усърдие. Тогава си въобразявах, че решението й да заживее на Запад и да забогатее, е пълна утопия.

— В Будапеща ли е родена?

Питър Брюстър успя да прикрие изненадата си.

— Не, според мен не е родена в столицата. Никога не говореше за родителите си. Може би е искала да изтръгне миналото от спомените си, но от малкото, което се изплъзна от устата й, аз разбрах, че е някъде от западните унгарски провинции, близо до границата с Австрия. Да, сега си спомням. Веднъж спомена, че от родната си къща можела да вижда светлините на някакво австрийско село. По всяка вероятност родителите й са били селяни, защото Западна Унгария е изцяло селскостопански район. Фактът, че доста лесно е успяла да се добере до Будапеща, ми подсказва, че се е възползвала от покровителството на някой от силните на деня. Както научих по-късно, тя е живяла с някакъв руснак, което обяснява всичко.

Питър Брюстър забеляза удивлението, изписано по лицето на младата си събеседница, и смутено се изкашля.

— Може би поради тази причина е побързала да смени името си веднага след емигрирането си в Австрия: както от нежелание да носи истинското си име, свързано с най-мрачния период от живота й, така и за да се предпази от неприятни разпити. Защото никой унгарец не съчувстваше на жените, които живееха с руснаците. Повтарям, в онези години в Унгария се бе насъбрала много омраза срещу руснаците.

— Значи затова Анна Фаркас е станала Ева Черни.

— Да, вероятно това е истината. Не знам дали е случайно съвпадение, но тогавашният министър на отбраната на Унгария се наричаше Миклош Фаркас. Не, почти съм сигурен, че това няма нищо общо с Анна Фаркас. Доста унгарци носят тази фамилия, пък и този министър бе от еврейски произход, а това не може да се каже за майка ви. Убеден съм, че тя е католичка, както впрочем болшинството унгарци. В тази част на света Унгария е бастион на католицизма.

— Сега започвам да разбирам доста неща — промълви Алекс, узнала много повече, отколкото бе очаквала от тази среща.

— Около година или половин година преди началото на размириците руснакът е запознал майка ви с високопоставен офицер от унгарските тайни служби, която на техния език съкратено се означаваше като AVO. Тогава тя ме помоли да й помогна да се измъкне от Унгария, но не след дълго аз узнах, че е играла двойна игра — предавала е секретни сведения на един свой сънародник, Лаело Ковач. За него зная само, че е бил химик, при това много способен, и именно той е създал рецептите на кремовете, които Анна Фаркас взе със себе си при бягството си от Будапеща.

— Какво се случи с него?

— Изчезна, когато руснаците потушиха въстанието, заедно с още хиляди други. Или е мъртъв, или е бил отведен в Русия. Тъкмо затова се обърна за помощ към мен — тя не знаеше дали Лаело Ковач е жив, или мъртъв. От него научила, че може да разчита на мен, за да й съдействам да емигрира. Анна Фаркас няколко дни се укриваше в стаята ми в хотел „Дунав“, преди да издебна удобен случай да я преведа през кордоните до сградата на английското посолство в Будапеща. При първата благоприятна възможност тя напусна страната с нов паспорт, в който бе записана под името, с което сега е известна в Европа. Как се е добрала до този паспорт… и досега не мога да си обясня тази загадка… но нищо чудно да се е възползвала от двамата си покровители. Според мен, тя е била готова да емигрира независимо дали въстанието е щяло да успее, или не. Събитията през кървавия 23 октомври 1956 година и през следващите дни са я подтикнали да побърза, но решението й е било узряло доста по-рано. Както и да е, заминахме за Виена и вместо да я изпратя в някой от лагерите за бежанци — в тях комунистите предварително бяха внедрили свои агенти — аз помолих Джон Брент, тогава преподавател в един колеж във Виена, да я приюти, докато се уреди нещо по-подходящо за нея.

Питър Брюстър подаде на Алекс чашата с кафето.

— Тя бе успяла така умело да се дегизира — надали някой може да й съперничи в изкуството на маскировката, че изглеждаше състарена поне с двадесет години и по-пълна със седем-осем килограма. Спомням си как Джон ме убеждаваше разпалено, че е невъзможно да се окаже двоен агент една толкова непривлекателна и зле облечена жена, приличаща на чистачка. — Журналистът се усмихна. — Но когато я видя в пълния й блясък, горкият Джон загуби дар слово, преди да ми признае, че никога не е преживявал подобен сюрприз. Искам да кажа: той е разбрал, че е укривал в квартирата си рядко срещана красавица едва когато майка ти е решила да се отърве от досадната маскировка. Нищо чудно, че е успяла да го обае с чара си — надали Джон бе срещал друг път по-прелестно създание от Анна Фаркас. — Настъпи неловка пауза. — Защото Джон беше… как точно да се изразя… възпитан прекалено строго…

— Познавахте ли майка му?

Погледите им се кръстосаха.

— Само веднъж съм я виждал — неохотно кимна той. — Сигурен съм, че Анна Фаркас е нарушила постното му съществуване като камък в блатото, защото неговият опит с жените бе повече от скромен. Макар и да наближаваше четиридесетте, той все още реагираше емоционално като двадесетгодишен. Да, сигурен съм, че Анна Фаркас го е смаяла. — Питър Брюстър погледна предпазливо към Алекс. — Но по онова време, както обичат да казват американците, още не бе изгряла звездата на Ева Черни.

— Анна Фаркас… — бавно повтори Алекс непознатото унгарско име и въпросително впери поглед в застаряващия журналист. — Нима в Унгария са я помислили за умряла?

— Според мен именно това впечатление е искала да остави. Така става ясно защо вие, нейната дъщеря, сте напълно изненадана от моя разказ. — Някакво прозрение го осени, защото внезапно смени темата: — Хм, не бих казал, че си приличате много. Не приличате и на Джон, макар че и той като вас бе доста висок, освен… — галантно добави мистър Брюстър — и вие сте надарена с интелигентност. Критиците се надпреварват да хвалят прозата ви.

— Благодаря ви.

— Как успяхте да издействате съгласието на майка си да опишете биографията й?

— Не, още не съм получила одобрението й. Смятам да я изненадам. Все още не подозира за плановете ми.

— Не се съмнявам нито за миг, че ще се получи извънредно интересен роман — тактично добави Питър Брюстър. — Очевидно ще се радва на необикновен читателски интерес. А това винаги се отразява добре на продажбите — намигна й той. — Каква по-добра комбинация за коледен подарък от вашата книга, опакована заедно с най-добрите от козметичните препарати, произведени от компанията на главната героиня?

— Моля ви, разкажете ми още нещо за Лаело Ковач.

— За съжаление, не зная много. Беше доста умен, убеден антикомунист, включил се в редиците на въстаналите студенти от Техническия институт. Именно от този институт бяха подети първите призиви за промени — руснаците да напуснат Унгария, както е според следвоенните договори, да бъде избран Имре Наги за министър-председател, да се проведат свободни избори при участието на всички партии, да се освободят политическите затворници и така нататък. Въстанието започна, когато делегацията на студентите успя да проникне в сградата на Националното радио в Будапеща. Някакъв майор от армията настоял да присъства при връчването на студентското възвание, но един от полицаите го застрелял пред входа на сградата. За цяла Унгария това било сигнал за въстание. Този изстрел отекна в цял свят, но светът си запуши ушите — горчиво добави той.

— Знаете ли дали в онези дни Анна Фаркас е била религиозна?

— Не — отвърна Питър Брюстър. — Тя винаги е вярвала само в себе си.

Настъпи тишина.

— Значи Лаело Ковач е изчезнал?

— Да, доколкото знам. Веднага след потушаването на революцията руснаците започнали да депортират унгарските революционери в лагери в Русия. След като заведох майка ви във Виена, аз се върнах в Будапеща с хранителни продукти за служителите от посолството и с очите си видях камионите, отвеждащи унгарците към руските казарми. Оттам са ги натоварили на влаковете за Русия. Ако Лаело Ковач не е бил убит по време на тези събития, той сигурно е бил изпратен в лагерите.

Отново настъпи тягостна тишина. Питър Брюстър беше деликатен човек и разбра, че трябва да й даде възможност да се съвземе от чутото. Ева отлично бе прикрила следите си. Вероятно никой, освен самата нея, не знаеше цялата истина, а тя никога нямаше да я разкрие.

— Присъствахте ли на сватбата им? — попита Алекс.

— Не. По това време бях в Египет, но им се обадих два месеца след като се върнах в Лондон. Ева отново се бе заела със своя бизнес, но повечето от нейните клиентки бяха съпруги на служители от посолствата на Великобритания, САЩ и Франция във Виена. Естествено, тя стриктно е избягвала руснаците. Справяше се много добре, а и Виена е съвсем различен град от Будапеща. Харесваше й животът в австрийската столица. Изглеждаше щастлива, доколкото си спомням. Много щастлива и бременна. Спомням си, че ми каза: „Ако е момче, ще го кръстим Питър“. — Той се усмихна. — Ала се роди момиче.

— И оттогава не сте се срещали?

— Не. Но винаги съм следял кариерата й.

— А какво е станало с нейните любовници в Будапеща?

— Ами имаше страхотна… чистка в цяла Унгария, след като руснаците възстановиха властта си. Ако са се усъмнили в покровителя на Ева, сигурно са го убили. А онзи мъж от унгарските тайни служби… — Журналистът сви рамене. — Тогава убиха толкова много хора от тях, че едва ли и той е останал жив.

— Знаете ли дали Фаркас е аристократична фамилия? — попита Алекс.

— Не. Ако беше от бившата аристокрация, в документите й щеше да фигурира буквеният код „А“ — най-лошата група, а нейният код беше „Р“. Предполагам, че и тук се е намесил нейният покровител — руснакът. Той й е издействал да се занимава с масажи и козметични процедури по домовете, което в очите на комунистите, дори и в началото на управлението на Имре Наги, се смяташе за упадъчно и буржоазно занимание. Очевидно Ева е била достатъчно умна, за да се справи в тази обстановка. Едва ли някой друг би успял.

— А какво ще ми кажете за фамилията Черни?

— Това е името на прочут чешки композитор, автор на много трудни пиеси за пиано. Звучи по-изискано от фамилията Фаркас и не се среща често.

— Мислите ли, че нейният руснак я е довел в Будапеща?

— По всяка вероятност. На унгарците тогава не беше разрешено да пътуват свободно, така както ние сме свикнали. Но за влиятелните представители на окупационната сила… да, той сигурно го е уредил.

Той видя, че ръката й, която в този миг поднасяше чашата към устните й, леко трепна. Очевидно Александра Брент нищо не знаеше за миналото на майка си. Което го накара да си спомни, че той никога не бе чувал да се споменава за дъщерята на Ева Черни. В многобройните интервюта подробно се описваше животът на сина й, но за дъщеря нищо не се споменаваше. Защо?

— Надявам се, че ви бях полезен.

— Да, много ви благодаря.

„Но не по начина, по който сте очаквали“ — помисли си Питър Брюстър.

— Не съдете майка си прекалено строго — любезно я посъветва той. — Вие сте отрасли в съвсем друга обстановка и дори не подозирате колко ужасен е бил тогава животът в Унгария.

— Тя никога не говори за Унгария — бавно отвърна Алекс.

— Не се учудвам. Никога не съм смятал вашата майка за пламенна патриотка. Тя винаги се е стремяла към другия свят, за който навремето аз доста й разказвах. За съжаление, Унгария не можа да опази най-талантливите си чеда. Повечето от тях емигрираха на Запад. — Възрастният мъж дяволито се усмихна. — Като например онази прочута кинозвезда от Холивуд, красавицата Заза Габор.

— По-скоро бих се сетила за Бела Барток, Кодали и Молнар — мрачно рече Алекс.

— Но вашата майка също е артистка в своята област. Нима тя не създаде огромна козметична империя, като започна само с няколко крема, създадени от Лаело Ковач?

— Който, за съжаление, никога не е успял да се възползва от плодовете на своя труд.

„Аха — помисли си Питър Брюстър, — тя явно не одобрява работата на майка си. Тя е по-скоро дъщеря на баща си, отколкото на майка си, който не е могъл да задържи Ева при себе си. Майката на Джон го бе възпитала в страх към жените, излъчващи сексуалност.“ Журналистическата памет на Брюстър му помогна да си припомни какво бе чел за Александра Брент. Бе първенец в колежа, а след това бе публикувала три сериозни научни разработки върху английската литература от деветнадесети век. Усмихна се вътрешно. „О, да, очевидно никак не прилича на майка си, чийто живот е посветен на илюзията за вечната женска красота. Нима възнамеряваше да напише жестоката истина за майка си?“

Наблюдаваше замисленото й лице. Не беше хубава — твърде едра. Но от начина, по който говореше, от думите, които използваше, се разбираше, че е изключително умна. „Е — каза си журналистът, — нейната баба също притежаваше много силен характер, въпреки че бе изкривен от фанатичната й религиозност. Забавно е, че синът й не го бе наследил от майка си, а се е предал чак на дъщерята му. Но и младата Анна Фаркас зад крехката си външност бе твърда като стомана. Иначе как би постигнала толкова много? Да — повтори си той, — в нея се съчетават желязната воля на Маргарет Тачър и красотата на Заза Габор.“ Удивителна, възпламеняваща смес. Унгарците са буйни и страстни. Обаче се съмняваше, че младата жена, която сега седеше пред него, знаеше значението на думата страст, освен написаното в речниците.

Алекс го погледна проницателно:

— Познавате ли други хора, които са били във Виена през 1957 година и са познавали майка ми? Бих искала да се срещна с тях.

Питър Брюстър се почеса по брадата.

— Минали са повече от тридесет години… а и както ви казах, заради професията си аз не поддържам постоянни контакти с познатите си. — Надигна се от стола, разрови се из хартиите, разпръснати по бюрото, и измъкна дебела тетрадка в кожена подвързия. — Дори не знам дали тези хора са все още на същите адреси, но ще се опитам да открия нещо. Тук съм записал името на една жена Мериън Джилкрайст, съпругът й работеше във Виена към комисията на четирите велики сили. Тя бе една от клиентките на майка ви. Ще й позвъня.

Мисис Мериън Джилкрайст се учуди и се зарадва да чуе стария си приятел, с когото не бяха се виждали толкова отдавна. Алекс чу възбудения й глас по телефона, тъй като Питър Брюстър с гримаса отдалечи слушалката от ухото си, отегчен от многословието й. Тя веднага се съгласи да се срещне с Алекс, която Питър Брюстър представи като журналистка, за да поговорят за Ева Черни.

— Тя е властна жена, която командва съпруга си, но много добре осведомена. От нея можете да научите доста повече, отколкото от мен. Понякога клиентките споделят доста тайни с козметичките и фризьорките си.

Алекс се изправи, подаде му ръка, но лицето й остана сериозно.

— Вие много ми помогнахте — замислено рече тя. — Благодаря ви.

— Желая ви успех с книгата.

Питър Брюстър предложи да й поръча такси до Барнет, където живееше мисис Мериън Джилкрайст.

— Предайте на майка си — каза той, когато стигнаха до градинската врата — следните думи от мен. — Той продължи на унгарски, от който Алекс нищо не разбираше, затова ги повтори няколко пъти. — Тя ще разбере какво искам да й кажа — тайнствено се усмихна Питър Брюстър.

 

 

Къщата на Джилкрайст бе голяма, внушителна, уединена, с идеално окосена ливада. Входната врата се отвори още преди Алекс да натисне звънеца и на прага се показа закръглена дама с безлична физиономия.

— Вие трябва да сте Александра Брент. Обикновено не приемам журналисти, но щом се касае за Ева Черни, ще направя изключение. Моля, заповядайте.

Влязоха в разкошно обзаведения салон, с мебели от орехово дърво, по които бяха грижливо подредени сребърни украшения. Домакинята посочи на Алекс креслото до газовата камина, имитация на камините от епохата на Регентството, т.е. от началото на XIX век.

— Така се случи, че по-голямата част от живота ми протече в южни страни, където е много по-топло от английския климат — започна Мериън Джилкрайст. — Още не мога да се адаптирам към влажния и студен климат на острова.

Носеше пристегнат корсет и елегантна рокля в пастелно зелено, с малка брошка на рамото, инкрустирана с великолепни смарагди. Напомняше на Алекс за дамите, които се събираха в колежа Челтънхем за годишните чествания.

— Нима сте се заели с книга за Ева Черни? — презрително изсумтя Мериън Джилкрайст. — Крайно време е някой да повдигне завесата и да разкрие истината за тази особа. О, да, зная какво пишат в модните списания за нея, но аз я познавам в истинската й светлина. Родена авантюристка, която винаги е умеела да се справя с мъжете.

Лицето й почервеня и Алекс си зададе въпроса дали тази дама не е пострадала в миналото от съперничеството с Ева Черни.

— По-специално се интересувам от ранните й години — учтиво напомни Алекс. — Говоря за годините преди 1960.

— Запознах се с нея през 1957, когато бе жалка емигрантка, без нито едно пени. Тогава твърдеше, че е принудена да крие миналото си, за да не пострада от комунистическите агенти, затова за всички нейната история бе забулена в мъгла. — Още веднъж изсумтя, очевидно изпълнена с недоверие. — Следях възхода й със смесено чувство на недоверие и възхищение. Все пак не мога да отрека, че Ева Черни измина доста дълъг път от онези дни, когато идваше в дома ми във Виена за сеансите по масаж… да, доста дълъг път, но още тогава си личеше, че ще стигне далеч. Включително и до мъжете на доста от тогавашните ми приятелки във Виена. — Очевидно старата вражда не бе изстинала.

— Предполагам, че вие сте били една от първите й клиентки в австрийската столица.

— И то само благодарение на ходатайството на Питър Брюстър, който успя да ме убеди, че тази нещастна унгарска емигрантка е доста сръчна и умее да подмладява лицата. Казах му да ми я изпрати. През онези отдавна отминали дни имах доста светски ангажименти и трябваше да изглеждам добре. Не бих казала, че тази унгарка не си разбираше от работата. Спомням си, че при първата си визита тя остана разочарована от състоянието на кожата ми — може би вследствие на дългите години, които бяхме прекарали със съпруга ми в Индия, дори ми изнесе цяла лекция за вредата от прекомерното излагане на слънце, за стареенето на кожата на лицето и шията, а накрая ми напъха в ръцете своите лосиони и кремове. Оказаха се доста скъпички, макар онези цени да бяха смешни в сравнение с цените на сегашните й козметични изделия, но съм длъжна да призная, че си струваха парите. Погледнете ме и сама ще се убедите.

— Как изглеждаше тя през онези дни?

— Много красива, очарователна, но… как да ви обясня, в цялото й обаяние се долавяше нещо изкуствено, добре пресметнато, ако ме разбирате за какво намеквам. Разбира се, мъжете припадаха по нея. Скоро забелязах, че мъжът ми започна да урежда ангажиментите си така, че винаги да се навърта в къщата, когато наближи часът за поредния ми козметичен сеанс. Освен това тя се оказа изключително ловка в продажбите. Не се учудвам, че щом отворя някое модно списание… да, говоря за по-късните години… веднага се натъквам на нейна снимка, придружавана от неизменната хвалебствена статия. Когато Ева Черни иска да притежава нещо — а тя се издаваше с погледите си дори когато оглеждаше гардероба ми и бижутата ми — никой не можеше да я спре…

— Някога споменавала ли е пред вас името Лаело Ковач?

Мериън Джилкрайст поклати глава.

— Не, не си спомням. Но познаваше толкова много мъже, че аз, пък и всичките ми приятелки, останахме безкрайно изненадани, когато се омъжи за онзи учител. Мислехме си, че ще улови някоя по-едра риба в мрежата си. — Лека усмивка пробягна по устните й. — Е, по-късно успя да се реваншира.

Алекс не повярва на очите си, когато забеляза острата тръпка на ревност, пронизала тялото и лицето на домакинята. Нима тази дама, съпруга на висшия военен Алистър Джилкрайст, би ревнувала някаква жалка и бедна бежанка от поробената Унгария — към тази прослойка богатите и надменни английски дами обикновено са доста щедри. Не, причината е съвсем друга — Мериън Джилкрайст не можеше да прости на Ева Черни, Императрицата на красотата, издигнала се до невъобразими висоти в светския елит. Явно мисис Джилкрайст бе от онези дами, според които „всеки трябва да си знае мястото“ и сега Ева със сигурност не може да се надява да бъде поканена на прием в имението на бригадния генерал от запаса сър Алистър Джилкрайст.

Алекс бързо се ориентира — нямаше възможност да узнае много от тази особа. От Мериън Джилкрайст можеше да научи някоя и друга клюка от онова време, също пречупени през призмата на завистта и ревността. Според разказа й, Ева Черни не е била нищо друго, освен жалка измамница и съблазнителка, която е минала през доста кревати, за да се добере до успеха. А от въпросите й се изясни, че повече се интересува самата тя да научи още нещо за живота на мадам Черни, отколкото да сподели допълнителни подробности с Алекс.

„Е, от цялата разходка — мислеше си Алекс в таксито на връщане към летището Хийтроу — все пак се добрах до нещо. Питър Брюстър се оказа много полезен събеседник. Сега зная със сигурност, че образът, който Ева Черни е успяла да изгради около себе си с толкова усилия, е фалшив в основата си. Майка ми по всяка вероятност се е родила в семейство на скромни селски жители. Но да се съгласиш да живееш с враговете на родината ти… Ако можех само да поговоря с онзи загадъчен руснак, тогава може би щях да науча много повече. А Лаело Ковач? Какви са били отношенията му с майка ми? Например как се е добрала до химическите формули? И как навреме е изчезнал, колко удобно е било за нея.“ Алекс саркастично се усмихна, като си припомни думите на майка си: „Моят баща беше лекар“. Още една лъжа. Но какво друго крие? Защо се е омъжила за този мил и кротък мъж, който й бе дал единствената родителска ласка в живота й. Та те са били съвсем различни. Нищо чудно, че го е напуснала при първа възможност. Навярно я е отегчавал до безумие. А и свекърва й се е отнасяла с неприкрита омраза към нея. Алекс си припомни омразата, с която я гледаше Мери Брент, когато баща й не беше в къщата. Едва сега разбираше защо.

 

 

Когато й казаха, че баща й е мъртъв, малката Алекс бе смазана от мъка, не можеше да разбере какво се е случило. Едва не се поболя от скръб. Закараха я в болницата, но баба й нито веднъж не я посети, а когато се върна в мрачната къща на Мери Брент, завари баба си да приготвя багажа й.

— Къде отиваме? — плахо бе попитало изплашеното дете.

— Да се срещнем с майка ти.

И сега, след двадесет и пет години, Алекс потръпна от ужасния спомен. Баща й отдавна й бе казал, че майка й е мъртва, че е отишла на небето. В един миг, обхваната от паника, тя си помисли, че баба й иска да я заведе на небето, и избухна в сълзи.

— Спри да плачеш. Ще те заведа при майка ти.

— Но моята майка е мъртва — изхлипа Алекс.

— Тези лъжи ти наговори синът ми. Майка ти е жива и здрава като всички уличници. Но никога не те е искала и те изостави на сина ми, когато го напусна. А сега ще ти кажа и още нещо, което трябва да знаеш. — Старицата се наведе над нея и втренчи злобен поглед в ужасеното и мокро от сълзи детско лице. Стисна ръката й с такава сила, че няколко дни след това мястото бе синьо. — Моят син не ти е баща. Разбираш ли какво ти казвам? Нямаше право да го наричаш татко. Само бог и майка ти знаят кой е истинският ти баща. Но твоята майка е блудница, която подмами сина ми да се ожени за нея, защото е била бременна от друг мъж… А ти си копеле, родено от жена, продала душата си на дявола, и от кой знае какъв мъж, също продал душата си на дявола. Не те искам повече в моята къща! Ще те заведа при майка ти. Ти си нейна отговорност, а не моя. Нека тя я поеме. Този път няма да може да се измъкне толкова лесно! Ще се погрижа за това…

Алекс се загледа през прозореца на частния самолет на майка си. Летяха над Франция, но в този миг тя се бе превърнала в малкото нещастно петгодишно момиченце, чийто свят изведнъж бе преобърнат из основи. Баща й не й беше баща, а майка й не беше мъртва, а тази зла вещица я мразеше… Никога досега не се бе чувствала толкова самотна и изоставена.

— Ще спреш ли да плачеш? — Баба й — всъщност се оказа, че не й е баба — й удари силен шамар. — Ще последва още един, ако не млъкнеш веднага.

Изплашена от тази жена, която я ненавиждаше, Алекс спря да плаче. От този миг започна да се учи да прикрива чувствата си. Споменът за онова кошмарно пътуване я преследваше дълги години.

Сега се питаше кой е баща й. Онзи руснак? Или агентът от унгарските тайни служби? Или Лаело Ковач? Или някой от многото любовници на майка й, за които й каза Мериън Джилкрайст? Много години не искаше да повярва, че Джон Брент не е бил неин баща. Защото той беше нейният баща. Той я обичаше, грижеше се за нея, учеше я, прекарваше повече от времето си с нея, защитаваше я от майка си. „Ако само посегнеш на детето, ще напусна този дом и повече никога няма да ме видиш!“ Алекс още чуваше гневния му глас. След това баба й сякаш не забелязваше присъствието й, но малкото момиче долавяше скритата й омраза.

— Защо баба ми каза, че съм прокълната и дяволско изчадие? — бе попитала тя баща си.

— Защото е зла и откачена. Не бива да вярваш на това, което ти казва. Ти си дете, а всички деца са невинни и добри.

— Тя каза, че съм зачената от дявола и съм белязана с неговото клеймо.

— Това са глупости! Ти си моята скъпа малка Алекс, най-прекрасното момиче на света. Не обръщай внимание на приказките й.

Ала последвалите събития доказаха, че Мери Брент е била права.

„Има само един начин да разбера кой е баща ми — реши Алекс. — Трябва да я попитам. Щом иска да й простя, ще го направя в замяна на тази информация. Ако е католичка, както твърди Питър Брюстър, й е време да се изповяда.“ Внезапно й хрумна, че една от причините за омразата на Мери Брент към Ева Черни е може би различието във вярата им. „Има толкова много неща, които не знам — отчаяно си каза Алекс. Време е да спра да гадая. Ще трябва да ми кажеш истината, майко. Не е достатъчно да заявиш, че съжаляваш за всичко, което си ми сторила — за това, че си ме отхвърлила, за нещастното детство, за страха, за неописуемите страдания. Искам да знам защо дори не искаше да ме погледнеш и защо винаги в мое присъствие лицето ти се превръщаше в ледена маска, защо винаги бях непоносимо бреме в твоя живот. Дали е било заради самата мен? Защото не отговарям на изискванията ти? Защото съм едра, безлична и непривлекателна? Красотата е твоето кредо, а аз не се прекланям пред този идол. Заради това ли? Или е заради истинския ми баща? Мразила ли си го? Или той те е наранил? Ако ми обясниш защо ме отхвърли от живота си, може би ще те разбера и ще ти простя. Може би си го направила за добро? Да — горчиво се усмихна Алекс, — само че не за мое, а за твое добро. Но каквато и да е причината, време е най-после да ми кажеш цялата истина.“