Вера Коуи
Блясъкът на славата (16)

Глава шестнадесета

Швейцария, 1988 година

На сутринта, в деня на погребението на Крис, Алекс стана рано и в седем и половина слезе на партера. Не успя да се наспи — мисълта за предстоящата церемония не й даде покой през цялата нощ. В кухнята завари само Джоунс. Ева не позволяваше да я будят преди десет сутринта, затова камериерът й се залавяше с подготвянето на закуската на мадам едва към девет. Джоунс седеше на стол до голямата кухненска маса и отпиваше кафе с мляко от чашата си. Щом Алекс се появи на прага на кухнята, камериерът вдигна глава и я изгледа учудено:

— И ти ли сънува кошмари? Никога не съм прекарвал такава тежка нощ, а днес ме чака много работа, да не говорим колко ме натовари мадам през изминалата седмица…

Алекс си наля кафе в свободната чаша, стори й се, че долавя смътна промяна в отношението на камериера към нея.

— Как е тя?

— Странно, но сега се чувства по-добре. Спа спокойно, като новородено бебе. Може би се дължи на успокоителните хапчета. От доста време насам не пропускам да й сложа едно хапче в сутрешното кафе и още едно в кафето преди мръкване. Нейните самоуверени лекари нищо не струват пред мен. Но лошото е, че напоследък се храни много зле. Да мине най-после това погребение, след това тя ще се възстанови… Посъветвах я да влезе в клиниката, за да излекува нервите си. Не помня друг път да е преживявала такава дълга и сериозна криза… А да знаеш каква кореспонденция се натрупа! Писма, телеграми, обаждания по телефона. Ще има с какво да се занимава може би през следващия половин месец… Ще се кача горе само за минута, за да й подготвя дрехите. Според мен най-сполучливият избор ще бъде онзи прелестен черен костюм от Юбер дьо Живанши^[1], който й ушиха за погребението на свекърва й, в комплект с онази кокетна шапчица от Жан Берт, защото към нея може да се постави траурен воал.

— Ненавиждам черния цвят — обади се Алекс.

— Да, разбирам, не ти подхожда, нали затова не го харесваш? И ти трябва да си подбереш няколко цвята, които да доминират във всичките ти тоалети също като мадам. Нали не й се сърдиш след всичко, което се случи? Когато разбрах, че и двете ще останете за известно време във вилата, много се разтревожих. От седем години, откакто работя за мадам, не съм я чувал да отронва дори една дума за теб.

— От много повече от седем години между нас двете съществуват доста специални отношения.

— И аз отдавна не съм се срещал с хората от моето семейство, защото те недвусмислено ми заявиха, че предпочитат да съм някъде по-далече. Но сега отношенията между теб и мадам са напълно променени, нали не се заблуждавам, Алекс? Искам да кажа, че отсега нататък тя няма да разговаря с никого, освен с теб, нали правилно съм отгатнал?

— Точно сега, Джоунс, ти си по-близък с нея от всички в тази вила и я познаваш най-добре. Мога ли да перифразирам онази прочута мисъл и да заявя, че никоя жена не е героиня в очите на своя камериер?

Джоунс я дари с усмивка, преливаща от престорена скромност.

— Е, не бих го отрекъл, че изглеждаме доста… хм, близки в очите на околните, и то още от първия миг, когато съдбите ни се кръстосаха. Както не мога да отрека, че понякога тя става доста трудна за понасяне. И ние сме имали нашите малки търкания и скандали, както и периоди, изпълнени с мълчание или едносрични отговори, но кой човек може да избегне тези моменти в живота си? Толкова много грижи й се струпаха, макар тя винаги да успява да се справи с тях.

— Както и със задачата от бедна емигрантка да се издигне до бляскава принцеса.

— Хм, никога не съм я виждал като бедна и окъсана емигрантка… но съм готов да се обзаложа, че и дрипи тя би носила с достойнство, дори ще изглеждат на нея като царствени одежди. Това е вродена дарба у нея, защото има неща, които не могат да се усвоят и при най-голямо старание: или го притежаваш по рождение, или не. Защото не всичко в този прекрасен свят може да се купи с пари, но за съжаление твърде малко жени проумяват тази проста истина. Може би всичко се дължи на нейната унгарска кръв.

— Австро-унгарска, бих казала.

Джоунс презрително изсумтя.

— Няма значение. Мадам е истинска космополитна личност.

— А разказвала ли ти е за ранните си години?

— О, скъпа, в нашите разговори ние никога не споменаваме за годините! В спомените неизбежно се скъсяват отминалите периоди: ако са изтекли десет години, на теб ти се струва, че е са минали само пет, а ако говорим за период от пет години, той ти изглежда като една година и така нататък. Чувал съм я да казва, че много хора са се интересували как е започнала, но отдавна не обръщам внимание на подобни празни приказки. — Той облиза устните си. — А що се касае за поверителни сведения, за тях моите устни са запечатани завинаги, както се говори за мен сред познатите на мадам Черни. — Отпи още от кафето си, но чашата остана в ръката му. — Можеш ли да си представиш какво се случи миналата седмица? За моя огромна изненада мадам неочаквано се зае да ми разправя за спомените си от далечното минало. Може би защото нищо не ни напомня така силно, че всеки от нас е смъртен, както вестта за гибелта на някой от най-близките ни хора? Ровеше в кутиите с бижута, когато внезапно откри на дъното на едната от кутиите малка брошка във формата на буквата „А“… Брошката не ми се видя нещо особено, дори бих казал, че е доста евтиничка, дори не беше позлатена, но щом вдигнах очи към лицето й, се вцепених от изненада. Никога няма да забравя изражението й в онзи миг! Опитах се да я разсея с някоя от моите нескопосани шеги… че в тази дреболия надали има нещо повече от сантиментална стойност или нещо от този род, не помня точно…

„Това е първото бижу, което някога съм притежавала…“ — каза тя.

— Но защо с формата на буква „А“? — учуди се Алекс. — Би трябвало да е с буква „Е“ от Ева.

„Това е второто ми име, каза ми мадам тогава. «А» от Анна.“ Сякаш не се занимавам с паспорта й и другите й книжа от толкова години, сякаш не помня наизуст всичките й имена: Ева Черни Бингъм ди Марчези де Баранка!

— Какво означава това „де Баранка“ накрая на името й?

— Това е малък спомен от последното й прегрешение. Той беше аржентинец, увличаше се по играта на поло също както първия й съпруг… Е, кой знае всъщност името на първия й съпруг, а? Искам да кажа, че все трябва да си имала баща, нали? Или ти не си нейна истинска дъщеря… „кашер“, както казваме ние, евреите… и заради това тя отказва да те признае за свое дете?

— Първият й съпруг се е наричал Джон Брент — обясни му Алекс със свито гърло.

— Ааа, така ли…? — Джоунс с такава стръв облиза устните си, сякаш изпитваше физическа наслада от неочакваното разкритие за миналото на господарката си. — Но тогава излиза, че тя е нарушила брачната клетва.

— Какво говориш?

— Много добре знам какво говоря. Тя се е омъжила за втория си съпруг, като се е представила за неомъжена. Нито веднъж, в нито един документ не е било споменавано името Брент, иначе щях да го запомня. Знам наизуст документите около всичките й женитби и си спомням отлично, че на брачното свидетелство между нея и нещастния баща на горкия Крис тя е била записана с името Ева Черни, семейно положение: неомъжена. — Джоунс замислено поклати глава, очите му блестяха от възбуда и трескаво обмисляне, промени се дори и акцентът му — изпод изискания говор, възприет от богатите семейства по Източното крайбрежие на САЩ неусетно се прокрадна, като ръжда под прясно нанесена боя, кокни или изкълченият жаргон на прадедите му от Южен Лондон. — И когато видях как тя стисна яростно малката брошка в ръката си, си припомних нещо, което тя очевидно отдавна бе забравила. Току-що бяхме кацнали на летището „Кенеди“ в Ню Йорк и тя ме бе изпратила за багажа… а при всяко пътешествие мъкнехме огромен багаж… когато се приближи някаква непозната жена… хубавичка, бих казал дори, че ми заприлича на истинска лейди… и я заговори: „Анна! Вие сте Анна Фаркас, нали?“. О, да беше видяла лицето на майка ти в онзи миг, косите щяха да ти настръхнат! Но само след една-две секунди тя се овладя и отвърна с леден тон: „Грешите, мадам, моето име е Ева Черни“. Яростно тръгна към колата и трябваше да разблъскам навалицата на тротоара, за да я настигна, иначе щеше да подкара колата без мен и да ме остави сам на летището. — Джоунс тъжно кимна. — И сега тази малка, загадъчна брошка… Защо пази такава евтина дрънкулка? Има прелестни бижута, някои от тях — фантастично скъпи, има дори диаманти, каквито никъде другаде не съм виждал, а съм виждал доста скъпоценности през живота, момиче, можеш да се довериш на паметта на стария Джоунс. Нищо чудно, че напоследък мисли само за миналото. А може би и за старостта, и за смъртта.

— Каза ли още нещо за мен?

— Нито дума. Но нали се срещнахте? Едва не получих удар, когато ми нареди да сляза на партера и да поканя дъщеря й в спалнята, ако тя може да й отдели няколко минути. Нима е имала дъщеря и го е криела от мен през всичките тези години! И как можа да каже: ако може да й отдели няколко минути! И още нещо ме смая — за пръв път мадам не нареждаше, а молеше някой да я посети. Тогава си зададох въпроса: „Нима тази Александра Брент притежава някаква тайнствена власт дори над мадам Черни?“. Но повече не чух нито дума за теб. Да не сте отново в ледников период? — попита Джоунс, привидно нехайно, макар в същото време да изгаряше от любопитство.

— Никога не сме го напускали — предпазливо отвърна Алекс.

— Е, ти нали се славиш като много умна, сигурно по-добре знаеш от мен. Аз си оставам само един скромен камериер и нищо повече. Мадам не обича да общува прекалено често с умни жени, може би защото се опасява, че те бързо ще схванат същността й. — Той се замисли, преди да продължи: — А ти си живяла при баща си, познах ли?

— Да, до деня на смъртта му.

— И аз си мислех същото. Но ти явно си идвала и преди тук, във вилата, щом те познава икономът Жак, пък и някои от другите прислужници.

— Да. Прекарала съм доста голяма част от живота си тук, в тази къща.

— Добре, аз мога само да се радвам, че си запазила здравия си разум и заедно ще изпратим горкия Крис в последното му пътуване. Защото тя още не може да се съвземе. На нея всичко й се струва пропаднало. Тя кроеше големи планове за бъдещето на Крис, големи планове…

— Знам.

— Обаче бих казал, че сега обръща погледа си към теб, и то само благодарение на обстоятелството, че си няма никого другиго… искам да кажа, в семейството си. Иначе аз винаги ще бъда до нея, както и мистър Макс… а той я разбира по-добре от всички нас… но ние не сме членове на семейството й.

— А пък аз бих казала, че ти си много по-близък с нея, отколкото аз, въпреки че съм член от семейството й.

— Хм, може би тъкмо тук се крие хитростта й. Може би иска да те привлече в семейното лоно, за да те държи изкъсо.

— Хубаво е, че си мислиш така — замислено отвърна Алекс и стана от стола. — Искам да се поразходя.

— Да, няма да е зле, ако се зачервят бузите ти от разходката на чист въздух. — Той я хвана за ръкава в мига, когато тя мина покрай него. — Но знаеш ли какво ми хрумна? Може би е добре да си сложиш малко руж на лицето, плюс грим, за да подчертаеш скулите си. Ще видиш, че изразът на лицето ти веднага ще се промени. — Джоунс я огледа критично. — Знам кой от гримовете на мадам Черни ще свърши най-добра работа в случай като твоя… има много приятен нюанс… защото сега изглеждаш много зле. Извини ме, че ти го казвам така безцеремонно, но все някой трябва да ти помогне, нали?

— Ще запомня жеста ти — въздъхна Алекс. — И съм ти благодарна за съвета.

За пръв път през този ден на лицето й се появи бледа усмивка.

 

 

Останал сам, Джоунс събра чашите от масата, изми ги, избърса ги и ги върна в бюфета. Докато разтребваше машинално и мачкаше кърпата в ръцете си, камериерът си припомняше разговора с Алекс. „Не е грозна, макар по нищо да не прилича на майка си… Но тези едри кости… Макар че, по всяка вероятност, тя не го преживява чак толкова тежко… но нима не може да се намери и за нея подходяща козметика…“

Качи се по стълбата и влезе в будоара на Ева. Стените бяха облицовани с високи огледала, а зад тях бяха монтирани скритите шкафове с нейните кърпи и хавлии, бельо и тоалетни принадлежности. Кожените й палта се съхраняваха в отделно помещение, където климатичната инсталация поддържаше специално подбрана по-ниска температура. Камериерът отмести плъзгащите се огледални врати с ловък жест, трениран от дългогодишната му практика, и извади светлосивата сатенена рокля на мадам, украсена с черна дантела. Взе и чифт нови черни копринени чорапи в целофанова опаковка, намръщи се, докато оглеждаше замислено дългата поредица от безупречно лъснати обувки, и накрая се спря на затворените черни обувки от шведска кожа с шестсантиметрови токчета — мадам обичаше да изглежда по-висока, добави черната лачена чантичка, малка, но достатъчна, за да поеме огледалцето и носната кърпичка, също в черно. Джоунс се замисли и добави още една носна кърпичка. Отиде в другото отделение на вградения гардероб и порови сред висящите рокли — всичките черни и скроени така, че да прилепват към тялото й, но с лек шлиц покрай бедрото, за да облекчат ходенето — и най-после намери черния воал, който отдавна не бе влизал в употреба. „Ще подхожда чудесно на черния костюм на Живанши, особено с копчетата от перли. Но дали да й потърся още нещо…“

„Ето, може би това… не, много е демоде — мърмореше си камериерът, без да престава да оглежда дългата поредица от дрехи. — А сега да изберем и шапка. — Протегна ръка към дългата лавица вляво. Кой знае защо, мадам настояваше шапките й да бъдат подреждани винаги в левия край на дългия вграден гардероб, простиращ се по цялата стена на помещението. Джоунс изтегли едно от дълбоките чекмеджета, опрени над лавицата, отвори го и откри в него дузина кокетни шапки с неподправена елегантност, но всяка с рязко отличаващ се силует. — Да — каза си Джоунс. — Ако успея да я убедя да прибере косата си назад, тази ще й подхожда най-много. Воалът ще го спусна ето така… — Извади чекмеджето от релсите и го остави на пода в средата на помещението. Около черния креп се извиваше лъскава лента от фина черна коприна, с два инча ширина. — А сега — промърмори Джоунс — ще прибавим и брошката с перлите… да, стана чудесно…“

Приключил с подбора на тоалета на господарката си, камериерът излезе през вратата, прекоси салона и на пръсти се доближи до вратата на спалнята на мадам. Долепи ухо до дървото. Нито звук не долиташе през масивната врата. Джоунс се закашля. Някаква остра миризма стегна гърлото му. „Нима нещо се е запалило? — камериерът се ужаси, когато гърлото му отново се задави от дима. — Гори! Нещо гори! Господи!“ Натисна силно дръжката на вратата, но без резултат. Потропа отчаяно на вратата:

— Мадам! — Никакъв отговор. Камериерът затропа по-яростно. — Мадам… — Натисна с все сила дръжката на вратата. И този път никакъв отговор. Обърна се, завтече се към бюрото в ъгъла на салона, с трескави движения изхвърли чекмеджето на пода и вдигна ключа. С три скока се върна до вратата на спалнята на Ева, но, за негов ужас, ключът отказа да влезе в ключалката. — Заключила се е отвътре! — диво изкрещя паникьосаният мъж и побягна по стъпалата към стаята на адвоката на горния стаж.

Макс бе събуден от рязкото дърпане. Първото, което се изпречи пред очите му, бе обезумялото лице на камериера на мадам.

— Какво, по дяволите…

— Не мога да вляза в спалнята на мадам! Заключила се е отвътре, Макс. Мирише на нещо изгоряло… Под вратата… дим…

Макс веднага рипна от постелята си. Спеше гол, но сега за секунди навлече халата, метнат на близкото кресло, без да обръща внимание на изсумтяването на Мойра в просъницата. Жената не се събуди, само се завря още по-навътре под завивката.

— Извинявай — смотолеви Джоунс, — но освен теб нямаше кого да повикам. Исках само да проверя кутиите с бижутата й. Бях й приготвил дрехите за днес… когато усетих нещо подозрително. Не можех да се реша дали да й избера брошката с перлите… — припряно бърбореше Джоунс, докато се мъчеше да настигне Макс по тихия коридор.

Но Макс не го чуваше. След по-малко от минута се озова пред заключената врата на спалнята на мадам, с все сила удари по нея и силно извика:

— Ева! Отвори!… Ева! — Задави се от дима и се разкашля. — Прав си. Нещо гори вътре… стой тук. — Джоунс се дръпна уплашено, а Макс се отстрани на няколко крачки, засили се и с лявото си рамо връхлетя върху вратата, но тя не се помръдна от удара му.

— Няма да помогне! — отчаяно изпищя камериерът. — Сега се сетих! Тези врати ги доставиха от някакъв стар манастир, по специална поръчка на мадам… Дебели са колкото ръката ми.

— А прозорците?

— Никога не оставям отворен прозорец в спалнята й.

Макс се завтече към прозорците на салона, разтвори ги със замах и погледна към прозорците на спалнята.

— По дяволите, затворени са! — Двамата мъже се спогледаха безпомощно. — Господи! — Викът на Макс така стресна камериера, че той подскочи от шока. — Стълбата! — Макс вече тичаше към коридора и раздаваше заповедите си в движение. — Бързо я намери! Домъкни я под прозорците й, но по-бързо, стига си се мотал, глупако!

С помощта на един от градинарите, привлечен от суматохата, Джоунс откри стълбата и я довлече под прозорците на спалнята. Макс вече се катереше по високата магнолия, но клоните й се оказаха орязани — Ева бе настояла да ги отсекат, за да не запречват слънцето пред прозорците й.

— Не мога да стигна до прозорците — изпъшка Макс. — Има поне пет стъпки до балкона. Дай стълбата по-насам! — Джоунс и градинарят я преместиха, а Макс провисна от най-дългия клон.

— Приличаш на Тарзан — подвикна Джоунс, но очите му се разшириха от изненада, като видя как Макс смъкна халата си, който спъваше движенията му, и протегна голия си крак към най-високия напречник на стълбата. Тя се олюля заплашително, обаче Джоунс и градинарят веднага се вкопчиха в нея и я задържаха. Макс пъргаво се повдигна на ръце и се преметна през перилото на балкона.

— Ще счупя стъклото! — кресна адвокатът. — Някой да ми хвърли горе халата, за да увия китката си.

С неподозирана пъргавина Джоунс се добра до падналия халат и се метна на стълбата, изкачи се до най-горния напречник и го подаде на Макс, а той го усука набързо около ръката си и счупи най-близкото стъкло. Алармената инсталация веднага се задейства и нададе ужасяващ вой.

— Някой да отиде и да изключи тази щуротия! — задъхано заповяда Джоунс от стълбата. Градинарят се спусна да изпълни нареждането му, стълбата се разклати и ужасеният камериер едва не се озова на тревата под балкона, но в последния миг успя да се докопа с треперещи ръце за парапета. Макс му помогна да се прехвърли на балкона.

— Боже мой, сякаш гледам сцена от някакъв приключенски филм… или може би сънувам, а? — задъхано прошепна Джоунс и се наведе, за да влезе след Макс в задимената спалня. — О… господи, какво е това? — Стаята сияеше в светлината на десетките свещи, поставени навсякъде — по пода, по масичките, над камината. — Нищо чудно, че подуших миризмата… — Макс се наведе над широкото, царствено легло, озарявано от блясъка на свещниците, на което се бе изтегнала Ева, великолепно гримирана, с пресен маникюр и безупречна фризура. На отпусната й ръка искреше едрият смарагд върху пръстена, подарък от Кристофър Бингъм IV. Лежеше по гръб, в пищната си дантелена нощница от лъскав сатен в прасковен цвят, с марокеновите пантофки на краката си, със скръстени ръце на гърдите си, притиснали фотографията на единствения й син.

— Мъртва ли е? — изхлипа Джоунс.

— Не… долавям пулс, но доста слаб…

Джоунс се хвърли към празната бутилка, търкулнала се върху нощното шкафче на Ева. Поклати го, помириса го и ужасено изпищя:

— Хлорхидрат! Откъде го е намерила…? — Погледът му се закова върху празната бутилка. Грабна го и отново го помириса. — Хм, но това е водка! Тогава някъде тук би трябвало да се търкаля и второто шише…

— Стига си бъбрил! Веднага телефонирай в клиниката! Бързо, по-бързо! Кажи им да се приготвят за случай с отравяне… да вземат всичко, каквото там е нужно… и онзи французин.

— Делор?

— Да, нали той е най-добрият им лекар?

— Всички са една стока! — сърдито изфуча Джоунс, но чевръсто набра номера.

Макс грабна кашмирената постелка, оставена на пода пред леглото, и надве-натри зави Ева, потънала в дълбок, непробуден сън, преди да я вдигне на ръце.

— За бога, нека най-после някой да дръпне шалтера на тази алармена уредба! Този вой съвсем ще ме влуди! — Думите му още не бяха заглъхнали, когато един от притичалите прислужници изключи инсталацията. — Слава на бога… че дойдохме навреме… о, Джоунс, помогни ми да отворя вратата… трябва час по-скоро да я замъкнем в клиниката!

 

 

Алекс замислено бродеше край езерото, когато до ушите й достигна провлеченият вой на алармената инсталация. Закова се на място, но в следващия миг хукна към вилата. Щом връхлетя в преддверието, насреща й откъм стълбите се зададе Макс, чисто гол, понесъл на ръце майка й, увита в някаква постелка, с безпомощно увиснали ръце.

— Комбинация от хлорхидрат и водка… — задъхано й обясни той. — Ще я закарам в клиниката, дано само онези с линейката да не закъснеят!

— Ще успееш, Макс! — извика Алекс и се затича към съседната стая. Там висяха палтата на слугите. Грабна първото, което й попадна под ръка и се върна при предната врата тъкмо в мига, когато камериерът се присъедини към тях.

— Казаха, че по спешност оборудват за нея специално помещение… с всичките му там апаратури… — припряно заговори Джоунс. — А аз викнах на шофьорите да изкарат ролс-ройса от гаража!

— Добре, че си се сетил… Ето… помогни ми да я оставим в този стол, а после ще я наметна с това палто…

— Внимавай! — изохка Джоунс. — Да не предизвикваме смъртта! — Но въпреки страха си той помогна на Макс да положат смъртнобледата Ева на стола. Макс се обърна, грабна палтото от ръцете на Алекс, която не успя да промълви дори една дума, и загърна безжизненото тяло на господарката си. „Дано Иисус се смили и този път над нея!“ — помоли се Макс.

— Но ти си бос! — сепна се Алекс и си възвърна способността да говори.

— Никъде няма да ходя… нали колата е готова?

Алекс се приближи до вратата.

— Сега ще я докарат пред стъпалата…

— Добре… да отворят вратата… и по-бързо!

Алекс разтвори широко пред него двете крила на масивната врата, а Макс настани безжизнената Ева на задната седалка на ролс-ройса. Макс спря с ръка Алекс, която понечи да се настани на седалката до нея.

— Не! Ти ще останеш тук и ще надзираваш къщата. С мен ще дойде само Джоунс.

— Обади ми се оттам веднага щом научиш нещо! — извика Алекс след колата, която потегли щом мъжете се настаниха до шофьора. После се обърна и пое по стъпалата към зеещата врата. Преддверието бе изпълнено с разтревожената прислуга — всички се бяха струпали до вратата, заедно с Памела и Мойра.

— Мадам е взела свръхдоза успокоителни лекарства — равнодушно рече Алекс. — Макс и Джоунс я отведоха до клиниката. А на нас ни остава само да седим тук и да чакаме.

— Боже мой… — изхлипа Мойра. Памела нищо не каза, но изглеждаше много бледа и изплашена.

— Защо се задейства алармената инсталация? — попита Мойра, когато слугите започнаха да се прибират по стаите.

— Макс счупи прозореца, за да влезе в спалнята й, а към прозорците са свързани датчиците на инсталацията.

Алекс пое по стълбите, заедно с двете жени зад гърба си.

— А какво е изпила? — полюбопитства Мойра.

— Хлорхидрат и водка.

Алекс пресече салона на Ева и влезе в спалнята. Но на прага се закова като вцепенена и Мойра изплашено се втурна към нея.

— О, господи… — Мойра инстинктивно произнесе същите думи като Джоунс преди малко. — Погледни… прилича на параклис…

Някои от свещите бяха загаснали от вятъра, нахлул през счупения прозорец, но останалите продължаваха да горят. Алекс ги обиколи, като гасеше една по една, но когато се приближи до завесите, под обувките й изхрущяха парчета от стъкло. Приклекна и започна да събира парчетата.

— Всичко е обмислила… винаги е била много досетлива — промълви Мойра, докато се оглеждаше наоколо. — И защо е запалила всичките тези свещи? Трябва да са повече от петдесет…

— Погрижи се тях, моля те. Аз ще събера стъклените парчета.

— Как можеш да си тъй невъзмутима? — остро попита Мойра. — Майката ти се опита да посегне на живота си, а ти…

— Нима предпочиташ да изпадна в истерия?

— Не, разбира се, не, но… хм, струва ми се, че сега аз съм по-шокираната от нас двете.

Алекс не отговори, изхвърли счупеното стъкло в кошчето за отпадъци, вдигна глава и в този момент забеляза, че Мойра тършува из вещите, нахвърляни върху нощната масичка до леглото на мадам.

— Какво правиш? — сърдито извика Алекс.

— Как какво? Търся предсмъртното й писмо, какво друго?

— Но тя още не е мъртва!

— Виж това… — Алекс се обърна към Памела, която й сочеше към фотографията, която Макс завари в застиващите ръце на Ева. На снимката се виждаше Крис.

Мойра бързо се извърна към тях.

— О, не мога да го понеса… — Лицето й рязко пребледня. Очевидно Мойра се бе надявала на повече драматични улики. Повдигна копринените чаршафи, напъха ръката си под възглавниците. — Никакво писмо няма… — прошепна тя и се огледа унило. — Може би въобще не й е било до писане на писма след тази трагедия, която изживя със сина си… — Въздъхна опечалено. — Предполагам, че ще се наложи да отложим погребението… — В тона й се долавяше намек, че е редно дъщеря й да се погрижи за непредвидените промени в програмата за церемонията.

Памела закри очите си с ръка.

— Защо не отидете долу в кухнята и да приготвите една кана с кафе? — предложи Алекс. — Мисля, че не е зле да изпием по една чаша.

— О, господи, о, не мога да се опомня… А ти как можеш да говориш за кафе в такъв момент? — изсъска Мойра и тръгна към вратата. Алекс сложи ръка върху рамото на Памела и я накара да седне на леглото.

— Не се разстройвай! Никога не се е отличавала с тактичността си.

— Вярваш ли, че Ева е искала да сложи край на живота си?

— Никой не знае какво е решила да стори със себе си. Правила е досега няколко опита за самоубийство, така че от нея всичко може да се очаква.

— Но този… хлорхидрат е доста силно съединение, нали?

— Да, струва ми се, че е опасно, но зависи колко е погълнала.

— Ти видя ли я?

— Съвсем за кратко. Беше изпаднала в безсъзнание.

— Знаеш ли, че една сутрин я заварих в параклиса. Аз се отбивам там всяка сутрин, но в този ден тя… тя ми стори път, за да коленича до нея. За пръв път изпитах съчувствие към нея, сякаш нещо ни свързваше… Нищо странно всъщност, нали и двете страдаме, нали и тя, и аз сме изгубили най-скъпия ни човек… Болката е еднакво жестока и за двете ни. Лицето й бе забулено от воала, но видях очертанията на очите й през него… потръпнах тогава… като че ли надзърнах в две черни дупки… Нито дума не си разменихме, но по някакъв странен начин се усещахме свързани една с друга и… и може би й олекна от присъствието ми, не знам, не съм сигурна… Може би бди в параклиса всяка сутрин, може би… Макар да не се е променила, все си е такава, студена и егоистична…

— Мисълта за погребението може би е сломила волята й за живот.

— А как, според нея, се чувствам аз? — изхлипа Памела. — Ако тя е искала да умре, защо не го е сторила по-рано, защо е чакала до днес? Защо избра тъкмо сутринта, когато ще погребем сина й, за самоубийството си?

— И преди е постъпвала по същия начин — тихо поясни Алекс, неспособна да се разплаче — струваше й се, че сълзите й завинаги бяха пресъхнали.

— Винаги е обожавала величествените представления — забеляза Памела. — Не иска да се раздели със сина си, затова е решила да го последва дори и в гроба. Що за жена е това, за бога?

— Не, Памела, не ми се вярва, че решението й е било импулсивно — промърмори Алекс и се огледа, за да открие някоя незагасена свещ. — Тази сцена е била планирана и старателно подготвена.

— Никога няма да й го простя — обади се Памела, а красивото й лице се сбърчи от гняв. — Когато заговорят за Крис, хората веднага ще си кажат: „Помните ли деня, в който клетата му майка се опита да се самоубие, само броени часове преди погребението на злочестия си син?“. — Памела избухна в плач. Алекс седна до нея на леглото, опитвайки се да я успокои, но не знаеше какво да предприеме, освен да я погали по косата и тихо да й нашепва утешителни слова. В този миг на вратата се появи Мойра с подноса с кафето. Алекс чу стъпките, замрели при вида на разплаканата приятелка на Крис, и вдигна глава.

— Но аз… аз вече ви нося кафето…

— Върни го обратно. Ще изпратя Памела до спалнята й и ще й дам успокоително.

— Не е чудно, че не издържа. Много й се натрупа на горката Памела… Аз лично никога не съм разбирала нито нея, нито мадам Черни. Имаш ли нужда от помощ?

— Подай ми ръка, за да я прегърнем от двете й страни и да й помогнем да се добере по стълбите до стаята си.

Двете жени довлякоха прималялата Памела до стаята й и докато Мойра я настаняваше в леглото, Алекс влезе в банята, за да потърси приспивателно лекарство в аптечката над умивалника. Намери в шкафчето една опаковка могадон — таблетки по пет грама. Върна се при Мойра и я попита:

— Колко хапчета да й дам?

— Чакай да погледна… о, само половин хапче, в никакъв случай повече! Иначе ще проспи погребението и тогава да видиш какво ще се случи с нас двете. Ето, вземи… — Мойра извади таблетката, счупи я с нокътя на палеца си, пъхна половината в устата на Памела, пое чашата с вода от ръката на Алекс и я накара да преглътне.

— Ще остана при нея, докато заспи — рече Алекс.

Мойра недоволно поклати глава.

— Защо Ева Черни винаги успява да съкруши живота на всички около себе си?

Най-после Макс телефонира от клиниката тъкмо когато Алекс се бе приготвила за най-лошата вест.

— Ще оживее. Тъкмо навреме сме я завели в клиниката. Само още един час и щеше да бъде прекалено късно. Косата ми настръхва при мисълта какво би станало, ако Джоунс бе решил да не смущава съня й до дванадесет на обед…

Макс чу в слушалката развълнуваното дишане на Алекс.

— Разбирам, скъпа, че и ти си много изнервена. Веднага щом уредя някои формалности тук, ще се кача на колата и ще се върна при теб. Искам да ми приготвиш цяла кана кафе. Умирам за чаша горещо кафе, приготвено от теб.

— А погребението ще се отложи ли?

— В никакъв случай! — Макс не успя да прикрие изненадата в гласа си.

 

 

Мойра беше с Алекс, когато Макс влезе в кухнята. Мойра вдигна глава и гневно изкрещя:

— Как можеш да се разхождаш из Женева в този вид?

— Не, Мойра, успокой се, току-що свалих дрехата си. — Обърна се към Алекс: — Изпратих съобщение във вестниците, че погребението ще се проведе без Ева, понеже тя е изпаднала в дълбок стрес, покрусена от смъртта на единствения си син.

— А къде е Джоунс?

— Той заяви, че е длъжен да остане край леглото на мадам.

— Нищо чудно да присъствам на най-слабо посетеното погребение, на което някога съм била свидетелка — сърдито отбеляза Мойра.

— А ти да не би да искаш някое пищно шоу? — Алекс изненадано вдигна поглед към Макс. Той рядко избухваше, но този път в тона му се долавяше необикновено силен гняв. — Върви си! Аз по-добре от теб знам как да се справя с погребението…

Мойра изскочи от кухнята със зачервено лице.

— Успокой се, Макс — тихо промълви Алекс.

— Да се успокоя ли! Какво, по дяволите, става тук? За бога, още е едва девет и половина сутринта, но вече преживяхме един опит за самоубийство. А в дванадесет ни очаква погребение!

Алекс нищо не отговори, защото Макс имаше право да се гневи срещу съдбата.

— Не трябваше да я оставям да стигне дотам — замислено рече адвокатът и прокара ръка през косата си. Тази сутрин не му остана време да се обръсне и по лицето му се очертаваха бръчки, които Алекс не бе забелязвала досега. — Тя не обича самотата. Но ми се струва, че обстоятелствата се промениха и затова реших да я оставя да изживява мъката си в усамотение… — Внезапно се разсмя горчиво и Алекс се сепна. — И какво се получи? Видя ли спалнята й? Толкова свещи не съм виждал дори в катедралата „Свети Патрик“!

— Но ти не си неин телохранител — намеси се Алекс.

— А кой, по дяволите, изпълнява тази задача тук?

Лицето на Алекс потрепна и Макс каза веднага.

— Съжалявам, хлапе, но не можах да се сдържа. Много ми се струпа напоследък… Не ми се сърди, ако понякога повишавам тон.

— Вече съм зряла жена — обясни му Алекс с толкова спокоен тон, че той я изгледа недоумяващо. — Не мислиш ли, че е време да престанеш да ме наричаш хлапе? Както и аз отдавна съм наясно, че и ти не си Хъмфри Богарт.

— Момиче… — зае се Макс да имитира леко провлечения глас на прочутия киноартист — ще ми кажеш ли най-сетне какво става тук…

Алекс прехапа устни, но не можа да сдържи смеха си.

— Ето, момичето ми, така е по-добре. И стига си се сърдила на добрия стар Макс. — Взе брадичката й в едрата си длан. — Изглеждаш уморена не по-малко от мен. Какво ще кажеш за едно питие след всичките тези сърцераздирателни истории?

Алекс мълчаливо кимна.

— Крайно време беше. Приготви масата, докато си взема душа и се преоблека в чисти дрехи. И се погрижи за по-стабилна закуска… такива трагедии винаги се отразяват на стомаха ми.

 

 

След драматичните събития от сутринта дори и погребението не успя да ги развълнува. Над всички тегнеше мисълта за отсъствието на Ева — дори и сега тя доминираше като невидима сянка.

В малката църква отекваха смирените молитви. Само Памела, унесена в благопристойната заупокойна литургия, мислеше за Крис. Макс, който не я изпускаше от погледа си, бе готов да се притече всеки миг, за да я прихване под мишниците, ако краката й се подкосят. Сутринта се опита да я убеди да не идва в църквата, но Памела му отказа и студено стисна устни. В отсъствието на Ева начело застанаха, като опечалени близки, лелите на Крис — сестрите Бингъм, пристигнали от Ню Йорк още предишния ден, за да застанат в църквата за сутрешното бдение. Те разговаряха само с Макс, а когато Памела се разхлипа, едната от тях се извърна и я изгледа без капчица жалост. Алекс си каза, че в погледа на лелята на Крис лесно можеше да се прочете суровото пуританско обвинение, затова побърза да прегърне Памела през раменете и да отвърне на студения поглед на мисис Бингъм.

Настъпи най-тягостният миг — когато трябваше да изпратят ковчега в крематориума. Памела избърса сълзите си и с втренчен поглед изгледа луксозния ковчег, но щом процесията премина покрай нея, тя рухна като лист, отнесен от вятъра.

— Аз ще я прибера във вилата — каза Алекс на Макс и отпусна ръка на рамото му, преди да се раздели с него. Макс тъжно поклати глава и побърза да настигне сестрите Бингъм в предната редица на погребалната процесия.

 

 

Алекс се върна във вилата с Памела, но се отпусна изтощена едва когато Памела се съвзе — Алекс остави на една от камериерките да заведе нещастната жена до леглото с нареждането да не става, докато не се окопити напълно. Изхлузи обувките си и се тръшна върху кувертюрата на леглото в самотната си таванска стая, закрила очи с едната си ръка. След миг от гърлото й се изтръгна приглушен стон, обърна се, зарови лице във възглавницата и горчиво заплака.

Събуди се едва след смрачаване. Часовникът на масичката до леглото й показваше осем и десет. Това означаваше, че бе спала непробудно цели седем часа. Усещаше се отпочинала и огладняла. Свали траурните си дрехи, влезе под душа, после се избърса, преоблече се, вчеса си косата и слезе на партера.

Но там никого не намери — големите помещения бяха съвсем опустели. Тръгна към кухнята, като се надяваше да намери поне някой от прислугата или сама да си извади от хладилника нещо за ядене. Но в кухнята лампите светеха. Макс разбъркваше в една купа нещо, което ухаеше много приятно.

— Здравей! — поздрави я той и се усмихна. — Сега, след като се наспа, по-добре ли се чувстваш?

— Ти ли си се качил чак горе, в стаята ми, за да ме завиеш с онова одеяло?

— Просто изпълних кавалерския си дълг към една много приятна млада дама.

— А къде са останалите? Къщата ми се струва съвсем опустяла.

— Позволих на прислужниците да се приберат по домовете си. Казах им да си починат след този скръбен ден. Памела още спи, Джоунс дежури в клиниката, Мойра излезе някъде, така че останахме само ти и аз… — Той я погледна закачливо. — Най-после сами.

Но тя не реагира на подмятането му. Лицето й стана замислено и натъжено. А той познаваше своята Алекс, познаваше какво означава този израз на лицето й. Сега тя отново щеше да обмисли с аналитичния си ум всичките бурни преживелици, всяка дума и постъпка на хората около нея, както и събитията от предходните дни — явно търсеше причините за трагичния инцидент от сутринта. Усмивката, с която го дари, му се стори вяла и безжизнена, а очите й — лишени от блясък.

— С какво си се заел?

— Спагети по болонски. Гладна ли си?

— Иначе защо бих дошла в кухнята?

— Тогава изчакай да приключа със спагетите. Седни там, на онзи стол, и се опитай да не мислиш за нищо. Дори можем да си налеем по чаша вино. Аз вече изпих една.

Алекс послуша съвета му, но докато отпиваше от виното, нещо й хрумна и тя го попита:

— Какви са последните вести от клиниката?

— Джоунс се обади преди малко. Още не е видял Ева, лекарите не позволявали да я безпокоят, но ме увери, че според тях състоянието й било задоволително… доколкото може да се каже, след като е погълнала толкова солидна доза успокоителни. Един от докторите му заявил, че след двуседмична почивка ще се възстанови напълно.

От погледа на Макс не убягна въздишката на облекчение, изтръгнала се от гърдите на младата жена, както и притварянето на очите й, като при молитва.

— Радвам се да го чуя — сдържано отвърна тя.

— И на двама ни олекна, нали?

Денят бе доста натоварен за Макс и той не можеше да мисли сега за нещо извън грижите си за най-близкото бъдеще. За дълбоко спотаеното страдание на Алекс по единствения й брат разбра едва когато застанаха в църква — той стоеше между Памела и Алекс. Сподавената мъка никога не привлича вниманието на пръв поглед, за разлика от шумно афишираната скръб. Затова напълно съзнателно избра тъкмо Алекс да придружи Памела до вилата. Не че Мойра не бе способна да прояви състрадание към Памела — още много вода трябваше да изтече, преди Макс да осъзнае слабостите на Мойра, но и за да осигури на Алекс някакво занимание, само и само да не остава насаме с мислите си. За негова изненада по-късно Мойра категорично отказа да го придружи в последния етап от тъжната церемония, така че при последното изпращане на тленните останки на Кристофър Бингъм Черни пред вратата на крематориума присъстваха само Макс и сестрите Бингъм.

Първото, с което се зае след връщането си във вилата, бе да провери как е Алекс, заради което Мойра веднага се нахвърли върху него.

— За бога! Само не се опитвай да ме убеждаваш, че ме ревнуваш от Алекс. Ние сме само приятели, при това доста отдавна, Мойра, добри приятели.

— Между един мъж и една жена не може да има само „приятелство“. Ти прекарваш с нея повече време, отколкото с мен. Това не е естествено!

— А кое е естествено?! — кипна Макс. — Може би твоите непрекъснати упреци са нещо естествено. Не виждаш по-далеч от носа си и прическите си, мислиш само за славата си като най-добрата манекенка на Ева Черни… — Знаеше, че с тези думи ще я нарани в най-чувствителното й място, но така се бе ядосал, че пет пари не даваше за реакцията й. — И ни най-малко не се трогна от трагедиите в този дом! За теб Крис си остава разглезено хлапе. Пет пари не даваш за страданията на другите, защото на света няма нищо по-важно от твоята фикс идея да те обявят за най-надарения, най-очарователния модел на компанията на Ева. — Едва след тези гневни думи адвокатът се поуспокои и си каза, че не бива да губи окончателно контрола върху нервите си. Мойра трудно щеше да преглътне думите му, ако й разкриеше, че кариерата й всъщност в скоро време ще бъде застрашена от провал.

— Поне не съм лицемерна като някои други личности под този покрив, разбра ли! Алекс и майка й се държат странно една към друга. Защо тогава тя внезапно започна да се държи като осиротяла.

— Защото, за разлика от теб, тя притежава извънредно чувствителна душа!

Спорът между тях се ожесточи, размениха си горчиви, макар и доста справедливи реплики. Макс с изненада откри, че му олекна на душата, но когато се умориха и думите им се изчерпаха, с чувствата между тях бе приключено. Мойра сухо го уведоми, че повече не иска да живее с такъв неблагодарник и ще се постарае за в бъдеще всячески да избягва срещите с него. До гушата й дошло да понася едно егоистично копеле, а той сега може да се прибере при нещастното момиченце, за да я утешава до насита. Защото тя, Мойра, го напуска, и то завинаги. Последва тъжният диалог, стандартен при всеки прощален финал.

Но щом най-после остана сам и се втурна по стъпалата към таванския етаж, Макс завари Алекс заспала, с лице, зарито в измокрената възглавница. Макс се намръщи. Алекс почти никога не плачеше. Изглеждаше му в този миг безкрайно уязвима и беззащитна. „Глупости! — упрекна се той. — Мога да се обзаложа, че Алекс си е въобразила, че цялата вина за случилото се е нейна, след като е обяснила на майка си какви са изискванията й, за да й прости за миналото…“

Зави я с първото одеяло, което му попадна пред очите, а сетне тихо затвори вратата след себе си и слезе в кухнята. Наля си чаша от любимото си уиски, „Джак Даниелс“. „Какво да правя с това нещастно момиче — запита се адвокатът. — Нищо чудно тази сутрин да си е мислела, че светът се сгромолясва под краката й. Но нали отдавна изчезна малкото, вечно уплашено момиченце Алекс Брент, и на неговото място се появи сериозната, добре владееща се Александра Брент, доктор по английска литература? Освен ако в нея са се събудили емоциите, навявани от спомените от детството, когато тя трябваше непрекъснато да се озърта, за да се крие от собствената си майка? Или се измъчва от липсата на любим човек до себе си? От години я наблюдавам как съзрява, как укрепва волята й, въпреки тежкия й живот… Не, ако не предприема нещо, тя ще остане завинаги самотна — замисли се Макс и си наля още уиски в чашата, но празният му стомах се сви от спазъм. — И докога ще се преструвам, че Алекс не се нуждае от мъж до себе си, независимо дали е съпруг, или любовник…“

И сега, докато съзерцаваше дългите й мигли, той забеляза следите от сълзите по възглавницата под главата й, небрежно разпиляната коса, измачканите дрехи — всичко около нея му се стори трогателно непринудено и някак по детински доверчиво.

— Има ли желаещи да се заемат със сервирането на вечерята? — попита той.

— Да, Макс, сега ще оправя всичко.

Алекс подреди приборите и чиниите, донесе подправките и хляба, но от погледа му не убягна, че се движи бавно и неохотно, с по-тъжно изражение на лицето от обикновеното — унесено и отсъстващо. „Дали ще сподели с мен какво я измъчва? — замисли се Макс. — Трябва да ми каже какво й тежи, иначе аз ще го направя вместо нея!“

— Ще ми бъде много приятно и уютно да обядваме само двамата — предпазливо започна той.

Тази забележка я подсети, че никъде не забелязваше и следа от Мойра.

— А къде е Мойра? Да не би да си е заминала?

— Да, и то завинаги.

— Уф! — Но в следващия миг се почувства неудобно, притесни се и побърза да се извини: — Извинявай, че не можах да прикрия радостта си. Знам, че не е възпитано, но…

— Защо трябва да се стесняваш? Ти никога не си я харесвала.

Алекс смутено повдигна рамене и разсеяно промърмори:

— Може да се каже, че беше взаимно…

— Именно затова си мисля, че е най-добре да вечеряме само двамата, тет-а-тет, както казват французите. — Тя се усмихна натъжено. — Не можеш да отречеш, че имам нужда от женска компания.

— Днес бе много тежък ден за всички ни.

„За бога, тя наистина си въобразява, че вината за случилото се тази сутрин е изцяло нейна. Ева, ако още веднъж разиграеш сцена на самоубийство, този път няма да се втурна да те спасявам! — И в този миг той взе дългоочакваното решение: — Трябва да я измъкна от задушаващата академична атмосфера, от живота, ограничен само в четене и рецензиране на книги.“

Зад гърба му се надигна свистене — водата в чайника кипеше. Стана, взе спагетите и ги заля с водата, като внимателно отстраняваше жилките с вилицата.

— Но не можеш да отречеш, че днес си заслужих щедрото възнаграждение, което ми плаща майка ти.

— Винаги си го заслужавал, не само днес. — За пръв път тази вечер долови топлота в тона й. — Нали ти уреди всички подробности и формалности около този ужасяващ ритуал.

— А кой друг? — Обърна се и с радост видя, че в очите й се долавяха признаци на оживление, без намек за укор към самата нея… или поне така му се стори… не, всъщност тя само му се усмихна бледо, това бе всичко. — Моля те, не обръщай внимание на суетенето ми тази вечер в кухнята. Старая се да се справя с всичко, но днес и аз се изнервих.

— Напоследък все ти ми се притичваш на помощ.

Но Макс не можеше да се отърси от натрапчивото усещане, че тя сякаш бе някъде другаде в този миг. Съзнанието й още бе обсебено от мисълта за отговорността, за вината, за неспособността й да изпитва съчувствие докрай към най-близките си. Защото Алекс никога не можеше да преценява безпристрастно явленията, когато в тях се намесваше властното присъствие на Ева. Той се обърна отново към тигана със спагетите, а това му попречи да следи нишките на обърканите си мисли. Трябваше да започне отначало.

— Може би е редно да те предупредя, Алекс, че не съм пестил чесъна в спагетите. А това в моята Италия е прието само при двойки, при които никой не се притеснява от другия, не знам дали ме разбираш какво искам да кажа… — Остави мисълта си недовършена, защото внезапно се почувства неудобно като глупав хлапак.

— Чудесно, Макс, аз много обичам чесън.

„Как се лекуват последиците от шока? — зачуди се той. — С горещ чай и топло одеяло? Или с плесница? Може би реакцията й е закъсняла и едва сега осъзнава какво се бе случило днес, макар че вече и това няма значение… Не ми харесва това примирение в погледа й, в жестовете й. Но как мога да я събудя, да й вдъхна сила и кураж?“

— Съжалявам, че тази сутрин се наложи да съпровождаш Памела — рече Макс и се настани на стола срещу нея. Алекс седеше свита на стола, с вид на човек, измъчван от ревматизъм. — Прекрасно знаеш, че Мойра не е от най-състрадателните личности, а всички усетиха, че горката Памела едва се държеше на крака. Дори ми се струва, че стана по-добре, като не я накарахме да остане до края на погребалната церемония.

— Искаш да кажеш, че е било по-разумно Памела да не бе присъствала на изпращането на ковчега до крематориума?

— Разбира се, Алекс. Никак не беше приятно да стоя там, изправен до презрително оглеждащите се лели на Крис, онези двете от прочутия род Бингъм, и да чакам мудните действия на швейцарските чиновници. В рода Бингъм никога не са одобрявали кремирането, защото всеки техен покойник бил погребван с подобаващи почести във фамилната гробница. За тях най-важното сега е да разберат оставил ли е Крис завещание и какво се крие в него.

Този път успя да спечели вниманието й. Видя, че на лицето й се изписа недоволство, примесено с отвращение.

— Та това е ужасно!

— Точно така реагира и майка ти. Опитах се да разбера причините за реакцията й, но не мога да се похваля, поне засега, с някакъв успех.

— Не мисля, че тъкмо в момент като този трябва да се пришпорва естественият ход на събитията — замислено отбеляза Алекс и с това му разкри ключа за разбирането на чувствата й. — Видях я, когато я носеше на ръце, надолу по стълбата. Тя очевидно се бе постарала и този път да изглежда безупречно — грижлива подготовка, като пред премиера — и фризурата й, и гримът й, дори ноктите й бяха безупречно нагласени. И всичките тези свещи около смъртното й ложе… Колко ли време й е отнело да ги запали? Сякаш е извършвала ритуална церемония в древен езически храм, като жертвата, предназначена за умилостивяване на боговете, е била самата тя.

— Искаш да кажеш, че Ева е мислела за самонаказание? Заради непреодолимото чувство на вина?

— Помниш ли, веднъж ми бе споменал, че според теб тя е католичка, но от баптистката секта.

— И аз съм кръстен в същата вяра, затова и двамата знаем всичко за кошмарното усещане на собствената ни вина.

— Имала е цяла седмица време за размишление.

— Но ние двамата с теб отлично знаем, че Ева е способна на всякакви крайности.

— Също като онези, които тя проявяваше в отношенията си с мен, нали? — Настъпи неловка пауза. — Както и аз към нея.

„Ето — каза си Макс, — сега всичко ще се изясни!“

— Ти имаше достатъчни основания да не се прекланяш само пред блясъка на красотата й. Всичко между вас двете започна заради прекаленото обожание на красотата, с което Ева винаги се е отличавала, и в това е причината за следващите мъчителни сцени и преживявания.

— Да, може би по нещо и аз приличам на нея.

— Но ти не направи опит за самоубийство. — Макс нервно се наведе към стола на Алекс. — Изслушай ме, Алекс, има поне десет причини, поради които майка ти би взела решението да сложи край на живота си. Дори и за децата би било ясно, че трагичната гибел на Крис е прекършила волята й за живот…

— От Памела ли научи това обяснение на ужасните събития от тази сутрин?

— Да. Тя вярва, че Ева е виновна за смъртта на Крис и макар да не е нормално за човек като майка ти да приема с готовност цялата вина върху себе си, в този случай това се е оказало неизбежно. Сега, когато Крис вече го няма и заедно с него отлетяха надеждите за бъдещето, нищо чудно Ева да е преценила, че не й остава нищо на този свят, за което да си струва да живее. Защото не бива да забравяш, че тя го бе определила още отсега като свой наследник, който ще поеме компанията един ден, когато… да, знам, че той не се стремеше към този почетен пост, обаче това не променя нещата, нали? Има и трети довод: Джоунс ми подшушна, че напоследък тя се изменила до неузнаваемост. Може би не е успявала да се примири с неизбежната старост, с повяхването на красотата си. А това е страхотна трагедия за жена, за която красотата й е играела първостепенна роля в живота. Но има нещо, което не мога да приема — това е отказът ти да й простиш за миналото. И тук си проличава промяната в характера ти — защото ти вече не си същата, откакто замина да следваш в Англия — сега изглеждаш като жена, която не знае какво да прави със себе си. Защо една жена, която е отричала съществуването ти в продължение на тридесет години, сега изведнъж ще реши да посегне на живота си? Само защото ти не желаеш да се сдобриш с нея? — Макс поклати глава. — Не, Алекс, не ми изглежда логично.

— Но тя е нелогична.

— Дори и така да е. — Макс стана от стола, за да провери спагетите, доля малко сос и ги разбърка. — Но ако държиш непременно да узнаеш цялата истина, защо не я попиташ?

— Лесно е да се каже…

— Но не вярвам да бъде чак толкова трудно за доктор Александра Брент.

Той се обърна и видя намръщеното й чело.

— Какво искаш да кажеш с тези думи? — хладно го запита Алекс.

— Веднъж скорпионът помолил жабата да го пренесе през широка и пълноводна река. Жабата му отказала, защото се страхувала, че той ще забие в нея смъртоносното си жило. „Глупости — рекъл скорпионът, — нали и двамата ще потънем!“ Жабата се съгласила. Но насред реката скорпионът забил жилото си в жабата. „Защо?“ — попитала жабата в мига, преди и двамата да потънат във водата. „Защото е такава природата ми“ — отвърнал скорпионът.

Алекс стоеше намръщена, свела поглед към масата.

— Ние, хората, можем да се променяме и именно затова сме най-могъщия биологически род на земята — тихо добави Макс. — Нуждаем се само от воля за промяна.

— И от желание.

— А ти какво знаеш за желанието? — запита Макс с подкупваща интонация. Очакваше по лицето й да плъзне червенина, обаче остана разочарован.

— Използвах тази дума като синоним на думата „стремеж“. Аха, сега разбрах, че си имал предвид нещо напълно различно — рече Алекс и сърдито процеди през зъби: — Макс, точно в този момент никак не съм настроена за подобни шеги и двусмислени подмятания.

— Жалко, защото пък аз нямам нищо против. Днес бе отвратителен ден и имам нужда от малко разтоварване.

— Тогава защо не потегли с Мойра?

— О, тя ми спомена закъде заминава, но тъкмо там аз за нищо на света не бих отишъл. — Видя как се присвиха подозрително краищата на устните й. — Е, ако искаш, можеш дори да ме презираш. Няма значение… — Погледна към будилника, видя, че трябва да провери спагетите, стана и извади тигана от фурната. — Бог ми е свидетел, че и двамата се нуждаем сега от по-весели теми за разговор.

— Нямам нищо против да продължим с този разговор, но само ако не се опитваш да се шегуваш за моя сметка.

— Нима ме упрекваш, че се опитвам да ти се присмивам?

— А не е ли така?

— Разбира се, че не. Винаги съм се шегувал с теб, обаче нито веднъж не съм си помислил да ти се присмивам. Защо настръхна така внезапно?

— Кой знае, може би съм си изгубила способността да разсъждавам разумно.

— А не е ли винаги така с теб? — глухо отвърна Макс, но разбра, че е време да прекрати опитите си да я развесели. Затова смени темата. — Все пак на празен стомах нищо добро не се получава. Сега ще ти сипя щедра порция спагети, а после върху тях ще можеш да си настържеш от сиренето. Нали си съгласна с мен, че „Пармезано“ е най-вкусното италианско сирене?

Алекс си взе солидно парче „Пармезано“ и се зае да го настъргва върху спагетите си и след малко така се увлече, че неусетно одра кокалчетата на пръстите си.

— Ох! — Изпусна рендето и размаха китката си във въздуха.

— Чакай… чакай да видя какво ти е… — Макс светкавично хвана ръката й и преди тя да успее да се дръпне, вече ближеше наранените й пръсти, за да изсмуче кръвта. Тръпка прониза стомаха й. Веднага дръпна ръката си от него и отиде над умивалника, пусна студената вода и обля наранената си ръка.

— Отивам да потърся лейкопласт — рече Макс и изскочи през вратата.

Алекс използва момента, когато остана сама, за да облее пламналото си лице със студената вода. „Успокой се! — заповяда си тя. — Дишай дълбоко!“ Ръката й под крана не спираше да трепери. „Това не е на добро. Имаш си предостатъчно грижи, за да започваш с него… Какво?“ — запита се тя, макар отлично да съзнаваше какво има предвид. За пръв път погледна на него като на мъж, мъж със своето физическо присъствие. Някъде изчезна добрият стар безобиден Макс, приятел от детинството й, за да се появи новата му същност, изпълнена с тялото му и мъжествеността му. „Защо, Господи, защо се стигна дотам? Много добре знам, още отсега го знам, че всичко между нас е напълно безсмислено. Жалко за напразно изразходваните усилия. Аз съм обречена на самота, прокълната съм от раждането си, а той в никакъв случай не би харесал същество като мен, макар да се опитва да се самоокуражава. Защото не го прави заради себе си. А заради мен. Той не ме обича, макар да нямам по-добър приятел на този свят. Да, знам, че винаги ме е ценял, но аз не искам това. Искам да ме обича! Стига, стига, трябва да се успокоиш… Както е тръгнало, в скоро време няма да приличаш на себе си!“

Кървенето престана, само се отцеждаше по някоя миниатюрна капчица, когато на прага се появи Макс, понесъл кутийката с лейкопласт. Алекс успя да си наложи да остане хладнокръвна, когато той хвана ръката й и огледа пръстите й.

— Одрала си кожата — въздъхна Макс, — но не е дълбоко, слава богу. — Бинтова три от пръстите й с лейкопласта. — Май днес не ти върви, така ли е? — загрижено промълви той и поднесе пръстите й към устните си. — Свикнах да те лекувам така още когато беше малко момиче, помниш ли? Винаги ти помагаше някоя и друга целувка.

Идеше й да изкрещи: „Сега не съм малко момиче! Нито физически, нито иначе. Вече съм жена! Защо не виждаш промяната в мен? Защо се преструваш, че нищо не забелязваш?“.

— Въпреки това нека си продължим вечерята. Ще изпием по две-три чаши вино и ще си легнем рано. А утре всичко ще бъде наред — успокои я той.

„Прекрасно е да се надява човек на утрешния ден“ — тъжно си помисли Алекс. Върна се на стола си и протегна ръка към чашата, докато гледаше как той поглъща спагетите — бавно и умело, с пестеливи движения, като опитен гастроном.

— А сега започвай да се храниш — посъветва я той и постави пред нея димящата чиния. — Ако искаш още, има много спагети в тигана.

— Може би ми се зави свят, защото напоследък се храних съвсем зле — каза Алекс, но повече на себе си, отколкото на него.

Двамата се храниха мълчаливо, докато накрая опразниха чиниите.

— Искаш ли още? — попита я Макс.

— Да, моля те. Много са вкусни.

— Приготвих ги по рецептата на баща ми. За да вкусят от спагетите на моя старец, пилотите са идвали чак от остров Джърси, в Ламанша, защото по време на войната той е приготвял великолепни макарони и спагети, с чудесен сос за летците, завръщащи се от бойните полети с надупчените си изтребители.

— Служил е в авиацията?

— От 1942 до 1945 година като старши готвач. Лагерът им бил край „Стийпъл Мордън“, триста тридесет и пета ескадрила.

— Но летището „Стийпъл Мордън“ е много близо до Кеймбридж, надолу по пътя за Лондон!

— Да, много добре го знам.

— Но… защо досега нищо не си ми споменавал?

Макс сви рамене.

— Стара история. Когато за пръв път пристигнах в тази част на Англия — беше при първото от посещенията при теб в университета в Кеймбридж, отидох да разгледам летището, защото знаех, че после баща ми нямаше да ме остави на мира, ако не му бях разказал за всичко, свързано със спомените му от войната.

— А нима не заслужавах да ме заведеш и мен? — Алекс сърдито поклати глава, но се усмихна възторжено. Макс веднага се въодушеви — за пръв път тази вечер успя да я накара да се усмихне.

— Така е по-добре — одобрително промърмори той. — Трябва по-често да се усмихваш. Лицето ти се преобразява до неузнаваемост.

Невидима ръка изтри усмивката.

— Знам, че никога не съм изглеждала добре, че физиономията ми обикновено е доста сериозна и дори унила, но не мога да променя чертите на лицето си, дори и да отида при най-добрия пластичен хирург.

— Ясно, разбрах… Не исках да те критикувам, нито да те засипвам със снизходителни комплименти. Исках само да кажа, че когато се усмихнеш, лицето ти наистина се променя, и то в положителния смисъл. Имаш приятна усмивка, устните ти се извиват в ъглите, а очите ти се присвиват някак особено, весело. А сега, ако искаш, можеш да го приемеш и като комплимент.

„Май се засегна — упрекна се той. — Но нали Алекс обикновено не избухва яростно, когато й отправям някоя забележка относно външността й? Дори ме изпреварваше и сама се заемаше с критичните коментари за самата себе си… При това доста горчиви, дори и хапливи понякога, но подсладени с духовитостта й. Понякога се мръщеше кисело, ако някаква красавица започне да парадира пред нея с природната си надареност, но въпреки това бе готова да се разсмее още в следващата секунда. Защото чувството й за хумор винаги е било едно от най-силните й предимства. В тази област също се различава от майка си, защото у Ева няма и помен от усет за изтънчен хумор. Но нима всичко у Алекс е резултат от съзнателно, целенасочено противопоставяне на всичко, с което Ева се отличава от останалите жени? Интересно, защо не ми е хрумнало това досега?“

— Защо ме гледаш така втренчено? — раздразнено попита Алекс. Много добре разбираше, че Макс я изучава с погледа си, неприкрито при това, като че ли от невидима дистанция, ала тъкмо сега тя бе много по-чувствителна отпреди, затова вълната на отчаянието отново обля сърцето й. Прекрасно помнеше с какъв поглед Макс удостояваше жените, които събуждаха мъжките му инстинкти, а сегашният му поглед бе напълно различен.

— Мислех си за теб — замислено промълви Макс.

— Не си прави труда. Неслучайно майка ми винаги отвръщаше погледа си от лицето ми.

— Да, ти и сега не можеш да се откажеш от навика си навсякъде да търсиш логичното обяснение на нещата. Само че не мислех за лицето ти, нито за фигурата, а за самата теб.

— И докъде стигна в тези разсъждения? — рече Алекс и сухо преглътна.

— До това, че отново поемаш по своя път.

— Закъде?

— Надолу по пътеката на самоочернянето. Толкова ли е трудно да повярваш, че е възможно да съществуват истини, до които не е достигнал усъвършенстваният ти ум?

— А пък аз си мислех, че за теб съм като отдавна прочетена книга.

— Има още бели страници, които предизвикват любопитството ми. Както и въпроса защо са останали бели?

Алекс смутено повдигна рамене.

— Ами… защото на тях нищо не е написано.

— Кой ти го каза?

Алекс замълча и Макс реши да отговори вместо нея:

— Защото ти самата си го повтаряш, и то непрестанно. Как може да си напълно лишена от самочувствие? Понякога, когато се преобразяваш като доктор Александра Брент, ти си несъкрушима като валяк, но друг път внезапно тази добре владееща се жена изчезва и на нейно място се появява изплашеното момиченце Алекс Брент. Предполагах, че твоите разследвания относно миналото на Ева Черни накрая ще ти разкрият истината — майка ти не е искала да те погледне през всичките тези мъчителни години не заради външността ти, а заради нещо друго.

— Не бих казала, че можем напълно да отхвърлим първата версия.

— Поне аз не мисля така. Защо още се съмняваш? Може би защото така всичко се обяснява много по-лесно? И какво въобще знаеш ти за мъжете? Имала ли си поне една любовна среща? Държала ли си ръцете на някое момче в тъмния киносалон? Прегръщала ли си се на задната седалка на някоя кола? И това са само началните стъпки… — Погледна зачервеното й лице. — Нали си свръхобразована?

— Никога не смесвай образованието с емоциите — сопна му се Алекс.

Макс се ухили самодоволно.

— Да, имаш право… но нали сега не изследваме творчеството на Флобер. Сега говорим само за теб, а не, примерно, за неговата мадам Бовари. Защо в студентския ти живот са липсвали някои преживявания и дори увлечения, напълно нормални за повечето от връстниците ти?

— Би ли ми спестил традиционните евтини сентенции за волния студентски живот.

— Защо? Аз още помня преживяванията си от Колумбийския университет — невъзмутимо отвърна Макс.

— Аз пък винаги сама съм си подбирала заниманията! И не виждам къде е смисълът да ме учиш, и то сега, на неща, които въобще не ме интересуват.

— А ти откъде знаеш?

— Аз най-добре знам кое ми подхожда и кое — не.

— Но и аз мога да ти кажа какво ти подхожда! Ето, например тези цветове не са за теб. Защо винаги се обличаш в сиво, черно или в краен случай — в кафяво? Искаш да се сливаш с лампериите и мебелите или се стремиш да прикриваш ръста си? — В очите й проблесна тревожна искра, сигурен признак, че той навлиза в зона, забранена не само за него, но и за всички останали човешки същества. — Майка ми е с доста едра фигура — невъзмутимо продължи Макс, — обаче баща ми все още, всеки съботен следобед, я завежда в стаята им на горния етаж и заключва вратата зад тях. И когато се върнат при нас, в трапезарията на партера, тя не се преструва, че нищо не е преживяла, а напротив, сияе от щастие и с радост се заема с десерта за вечерта. И винаги се облича в жизнерадостни тонове: червено, синьо, зелено… На сватбата на най-малката ми сестра майка ми се беше издокарала във великолепен костюм в морскосиньо и яркочервено. Ако се съгласиш да се оставиш в ръцете на даровитите козметички, с които изобилства компанията на майка ти…

— Никога! Аз съм и ще си остана такава, каквато съм, а ако не ти харесвам, това съвсем отравя отношенията между нас!

— О, господи, Алекс, не мисли, че съм се заел да те убеждавам в магическата роля на изкуствено създадената красота!

— Не е вярно и ти не можеш по никакъв начин на ме убедиш в противното. Ти и моята майка умело мамите глупавите жени да плащат по петдесет долара за нещо, което ви струва само петдесет цента, и то само заради бляскавата опаковка и суетнята около марката на тази опаковка! А пък аз съм увита в най-обикновена кафява бакалска хартия и никого не заблуждавам за съдържанието на стоката в нея!

— Хората купуват всичко, което успее да задържи погледа им, затова не е чудно, че имаш известни затруднения в задачата да се пласираш на пазара. По-добре е да предприемеш нещо, и то колкото по-скоро, толкова по-добре, докато не е станало прекалено късно — нали знаеш, че трудно се продават стоки с изтекъл срок на годност!

Алекс скочи така рязко, че столът с трясък се претърколи на пода зад нея.

— Не искам да слушам поученията ти!

Сълзите й напираха всеки миг да бликнат. Искаше й се да избяга далеч, преди да е започнала да изглежда като пълна глупачка в собствените си очи.

— Стига, Алекс! Никой не се е заел да те поучава, защото отдавна не си онова малко момиченце, с което се запознах на тавана.

Алекс млъкна, изгубила дар слово, вбесена и отчаяна. „За бога — помисли си Макс, — когато реши да си излее гнева, прилича на жрица от някаква древна религия!“ Но внезапно осъзна, че блясъкът в зелените й очи не изразяваше само гняв, защото видя проблясването на сълзите. Макс веднага стана от стола.

— Слушай, Алекс, аз не исках да кажа, че…

— О, искаше, да, тъкмо това искаше да ми кажеш! Не си спрял да ме упрекваш, откакто влязох в кухнята! — Опита се да успокои треперенето на гласа си. Не искаше да му дава повод да разбере колко дълбоко бе успял да я нарани — това само би укрепило мнението му, че може да се отнася с нея като към тринадесетгодишна хлапачка. Младата жена се изплаши, че ще изгуби напълно душевното си равновесие — толкова силни чувства предизвикваше в нея мъжът, застанал от другата страна на масата с безпомощно разперени ръце, вперил недоумяващ поглед в лицето й.

— И не забравяй, че аз не съм като майка си! — изкрещя Алекс в лицето му. — Аз отричам всичко, което тя олицетворява. Аз съм си аз и не искам да заблуждавам хората, като се старая да променя външността си. Защото вярвам, че най-важното е какво представлява човек отвътре, а не как изглежда!

— Но нали именно външният вид принуждава хората да се заинтересуват от някого?!

Алекс сви юмруци, стисна зъби, но не успя да потисне отчаяния си стон.

— И какво толкова лошо ще се случи, ако се опиташ да направиш нещо за външността си? — заинати се Макс. — Жените са го правили още от времето на Адам и Ева. Не е ли естествено да се стараеш да изглеждаш колкото е възможно по-добре? Много често това се оказва едно от най-ефикасните оръжия, които причиняват най-силни опустошения в битката между двата пола.

„Но не и когато човек се е укрил далече в тила“ — помисли си Алекс и сърдито отвърна:

— Да, за опустошенията си прав! Не виждаш ли какви последици има от стремежа на майка ми да подчини целия си живот на култа към красотата? Пет съпрузи и кой знае колко любовници. А къде остана красотата на душата, на човешкия дух? — „Да, именно в това се крият шансовете ми за успех!“ Внезапната мисъл проблесна като мълния в нея и гърлото й пресъхна от вълнение. „Какво става с мен? — изплаши се тя. — Нима не мога да се справя със страха от самотното бъдеще? И защо едно говоря, а друго мисля? Държа се като някаква нещастница, която дълго е криела недоволството от себе си… Нали, според приказката, над креватчето на всяко новородено дете се надвесват трите орисници на красотата, на мъдростта и на любовта… Е, над моето креватче последната очевидно не е дошла.“

— Алекс, спри, моля те, сетих се нещо… Да не би още да страдаш от натрапчивите спомени за оскърблението, което ти нанесе онова копеле, Рик Стивънс? — разтревожи се той. — Знам, че никога и пред никому не би признала, обаче…

— Не. — По този въпрос Алекс можеше да си позволи да бъде напълно искрена. Още навремето Макс й бе обяснил всичко, и то така разбираемо, че да го приеме дори и скованият интелект на едно тринадесетгодишно момиче. Отдавна бе погребала този мъчителен спомен в невъзвратимото минало.

— Тогава защо се считаш за бледа и безинтересна жена? Може би защото никой не си е направил труда да те съветва и направлява, никой не ти е показал какво означава да си жена. Патси е много способна като възпитателка на малки деца, а освен това е жена с подчертано мил характер, но има неща, на които никога не би могла да те научи, защото самата тя не ги знае.

— Патси ме научи на всичко, което според нея би трябвало да познавам.

— Не е вярно. Научила те е това, което е знаела самата тя, а след това ти попадна в девическия пансион и оттам — в университетския колеж. И на двете места си общувала единствено с представителки на твоя пол.

— Защото ние двете си мислехме, че за мен ще е по-полезно да постъпя в такова училище, в което няма мъже, в което се обръща повече внимание на постиженията на девойките.

— Това са разсъждения, типични за някоя феминистка. Не знаех, че си се присъединила към общността на самотните жени, повечето от които са заклети противници на мъжете.

— Не, Макс, не съм станала феминистка. Само се научих да вярвам, че и аз, като всяка жена, с нищо не съм по-нисша от мъжа. Но ако това означава някоя жена да бъде причислена към феминистките, нямам нищо против и мен да ме категоризират към тях.

— Обаче ти все още не притежаваш жизнен опит… хм, как да ти обясня с други думи… става дума за горчивия опит от общуването с мъжете, което е накарало много от жените да се отвратят от мъжете. Та нали ти през целия си досегашен живот си била защитена…

— Аз? Защитена!

— Да, Алекс, именно това исках да кажа. Въпреки че бе отхвърлена от майка си, винаги се намираше някой, който да бди над теб. Помисли си върху тези мои думи и сама ще се съгласиш с извода ми. Ти нищо не знаеш за живота извън стените около парка на вилата на Ева, защото не си живяла отвъд тази висока и добре охранявана ограда. Може би се опитвам да те убедя, че е крайно време да заживееш на воля, сама, сред нормалните човешки същества. Може да се гордееш с академичната си титла, обаче в другите аспекти на житейското познание все още си пълна невежа. Особено в секса не си нищо друго, освен само една начинаеща.

Алекс ахна от изненада и дълго не можа да успокои биенето на сърцето си. Макс забеляза, че е успял да я извади от релси, но тя продължаваше да го слуша със затаен дъх.

— Според древните гърци, думата „девствен“ означавало личност, която е докрай вярна на себе си, на своето „аз“, а не само човек, лишен от сексуален опит.

— Типичен отговор за моята Алекс — ухили се Макс. — Аз се опитвам да те накарам да се замислиш за истинските причини за задръжките в твоето поведение, а ти ми цитираш мисли на древните гърци.

— Никой не те е молил да се ровиш в моята психика. Тази вечер си в някакво особено настроение. Не искам да ме занимаваш с горчивите си разсъждения относно сексуалните проблеми на когото и да било.

Макс отметна глава назад и шумно се разсмя.

— Как ги нарече? Горчиви ли?

— Цялата работа е там, че Мойра си е заминала, нали отгатнах? И сега се налага, както и аз, да прекарваш нощите си в тъжна самота?

Макс погледна към стенния часовник.

— Мойра си замина преди повече от шест часа. Следователно още ми е рано да изпитвам сексуален глад или други смущения — нещо, за което ти, несъмнено, имаш представа.

— Повече няма да търпя да ме обиждаш! — Алекс тръгна към вратата, но Макс й препречи пътя.

— Добре! Предавам се! Но само ми отговори: не съм ли прав, поне отчасти?

Тя усети, че сега предимството е на нейна страна.

— В момента си така объркан, че с теб е трудно да се спори. Няма значение каква е причината. Но защо да ти позволявам да ме използваш като боксова круша, да се нахвърляш срещу мен, само и само за да забравиш болката си?

— Спорили сме и преди, и то много пъти, но ти никога не си била тъй неотстъпчива.

— Причината ти е много добре известна, Макс. Вече трудно понасям лекции за начина, по който трябва да устройвам живота си.

— Не, не исках да ти изнасям лекции. Говорих ти за онази страна от живота, която ти е съвършено непозната. — Той отново заобиколи масата и застана до нея. — Твоят проблем — замислено пророни адвокатът — е в това, че не знаеш какво ти липсва. Патси може би също има вина затова, но от друга страна, може би е по-добре да го научиш от мен. Защото Патси може само да ти го разкаже, докато аз мога да ти го покажа. — И преди смаяната Алекс да успее да помръдне, той я сграбчи в прегръдката си и плътно я притисна до гърдите си.

— Но… какво правиш? — изкрещя ужасената жена.

— Подготвям те за следващия урок, най-важния урок в живота ти.

— Но това е смешно — промълви Алекс с тон, с който се успокояват разбеснелите пациенти в психиатрията. — Пусни ме, Макс. Не искам после и двамата да съжаляваме.

— Ти няма да съжаляваш, поне това мога да ти го обещая още сега. Защото не съм слаб учител. А сега се отпусни — прошепна той, докато тя безуспешно се опитваше да се изтръгне от силните му ръце. — Това е само предварителна демонстрация, далеч не е истинската битка — и преди да разбере какво ще прави с нея, той притисна устни към ухото й и погали с език извивката му. Алекс подскочи като подплашена кошута.

— Това е силно ерогенна зона — услужливо й напомни Макс.

— Няма нужда да ми обясняваш анатомията ми. Знам ги къде са. — Алекс се постара гласът й да прозвучи колкото бе възможно по-хладно, но това трудно й се отдаваше — ласките му я сгряха като пещ.

— В кой том на учебника по анатомия?

— Ти ми се подиграваш!

— Но наистина е смешно. Опитвам се да те впечатля, нима не го разбираш?

— Не искам да бъда използвана като модел за демонстрации на…

— Прекалено много говориш — прекъсна я Макс и запуши устата й с гореща целувка.

Стотици пъти досега я бе целувал, но никога по този начин — винаги нежно, но без всякаква страст. Този път бе съвсем различно и нова вълна неподвластни на разума й чувства заляха снагата й, от горе до долу. Тя разтвори широко очи, смаяна и безмълвна, но в следващия миг клепачите й се спуснаха и тя престана да се съпротивлява. Усещаше само устните му върху своите, слушаше само сигналите на плътта си изпод напрегнатите му пръсти.

Винаги бе мислила, че е отвратително нечий език да проникне в устата й — напълно нехигиенично, но нито една от рекламите на пастите за зъби не бе я подготвила за неповторимото усещане. Никой не може да обясни какво изпитва устата, когато със завладяваща сила и жар се докоснат до нея устните на любимия човек. Какви ли антени улавят и препращат тайнствените сигнали по безкрайните стволове на нашите нерви? А когато спусна устните си към шията й, там, където пулсът й бясно трепкаше, а после се вдигна към клепачите й, сетне отново зад ушите, като че ли я разтърси електрически ток, стигайки чак до слабините й. Усещаше се безволева, безпаметна, само вдигна ръце към лицето му и приближи жадните си устни. Всичките й мисли мигом се изпариха, за да отстъпят пред чувствата, които я заляха с неописуема наслада. Струваше й се, че лети, безплътна и ефирна… единственото на този свят за нея бяха устните на Макс… искаше й се да няма край…

Сепна се едва когато тялото му се измести, а членът му се притисна между бедрата й. Събуди се, без да осъзнава къде е и какво върши той с нея. Изохка леко от изненадата и страха и го отблъсна назад с все сила, а после се изправи с пламтящо лице и разширени очи, цялата разтреперана.

— Нормална физиологична реакция, когато си в мъжки обятия — прошепна Макс и се изкашля, но изглеждаше по-смутен дори и от нея. Гледаха се напрегнато няколко мига, които й се сториха безкрайни. — Алекс… — Макс вдигна ръка и пристъпи към нея.

— Не. — Тя поклати глава и диво извика: — Не! — Извъртя се и побягна към вратата. Той чу стремителните й стъпки нагоре по дървената стълба и по коридора. После шумно отекна затръшнатата врата и всичко утихна.

Дишаше тежко, ръцете му се свиваха конвулсивно.

— По дяволите! — избухна Макс. Грабна чашата си от масата и я пресуши на един дъх. — Добре, почакай, Алекс — каза си той на глас, — пак ще се срещнем!