Вера Коуи
Блясъкът на славата (2)

Глава втора

Унгария, 1932–1956 година

Тя бе родена като Анна Фаркас, едно дете на унгарската пуста^[1], конгломерат от фермерски постройки, селски колиби, хамбари, конюшни и навеси, разположени в средата на огромно имение, което представляваше малко село със собствена църква и училище. Бе шестото, последно дете на Гьорг Фаркас и съпругата му, която също се казваше Анна и произхождаше от семейство на ратаи, стоящи малко по-високо в йерархията от крепостните селяни, които от векове бяха собственост на благородническа фамилия, владееща имението и замъка. Имението се намираше в западната част на Унгария, в провинцията Гьор-Сопрон. Най-близкият град също се казваше Гьор, но Анна го посети за пръв път едва седемгодишна. Недалеч от имението се простираше австрийската граница — в миналото целият район бе част от Австро-Унгарската империя.

Родителите й я заведоха в Гьор, заедно с братята и сестрите й, за сватбата на най-голямата дъщеря на най-малката сестра на майка й, която се омъжваше за мъж от по-горните класи — служител от железницата, което за селяните от унгарската пуста бе доста необичайно, тъй като обикновено сключваха бракове само помежду си. Анна бе смаяна и едновременно ужасена от непозната обстановка. Досега познаваше само безкрайната унгарска равнина, а сега се бе озовала сред шумния град с високи къщи и десетки хора по улиците. Но това, което окончателно промени живота й, бе първото й посещение в киното. Филмът бе мюзикъл с участието на Джинджър Роджърс и Фред Астер. За малката Анна това бе като оживяла мечта от приказките, един свят, изпълнен с красиви жени, елегантно облечени мъже в черни смокинги с ослепително бели ризи, които само танцуваха, живееха във великолепни къщи, пътуваха в огромни коли и се хранеха с най-изискани деликатеси. Анна гледаше със затаен дъх, убедена, че по някакъв начин един ден и тя ще бъде част от този свят. Искаше го с такава силна страст, че това желание бе обзело цялото й същество и нищо друго нямаше значение за нея. Искаше го толкова отчаяно, че бе готова на всичко, за да го постигне. От този ден тя често се промъкваше под прозорците на замъка, за да наблюдава скришом обляния в светлини салон и елегантните дами и господа, които сякаш бяха излезли от екрана. Когато колите на гостите поемаха по пътя към Будапеща, Анна, скрита в храстите, ги изпращаше с жаден поглед.

Когато по-късно майка й, която бе акушерка, отиде в Гьор, за да помогне при раждането на племенника си, Анна се вкопчи в полата й, молейки я да я вземе със себе си и обещавайки, че ще бъде послушна и ще прави всичко, което майка й поиска от нея. Тъй като бе най-малкото и най-красивото дете в семейството, майка й се съгласи. Анна открадна няколко монети от кесията на майка си, макар да знаеше, че я очаква сурово наказание, за да отиде на кино и да се пренесе отново в приказния свят на мечтите. Когато чичо й, щастлив от раждането на първия си внук, я похвали, че е била много послушна, и я попита какво иска за награда, Анна го изгледа с големите си очи и промълви:

— Искам да ме заведеш на кино.

Той се засмя и й каза, че може да отиде с някоя от по-големите си братовчедки. Филмът отново беше с участието на Джинджър и Фред и за два часа тя отново се потопи в света на бляновете.

Когато се прибра у дома, в света, който ненавиждаше, Анна дълго лежа в леглото, което делеше с двете си по-големи сестри, а пред очите й отново и отново се нижеха сцените от филма. Тя си повтаряше безспир, че един ден на всяка цена ще се измъкне оттук, за да попадне в онзи приказен свят, далеч от тежкия селски труд, далеч от мизерията, от унизителното слугуване. Отвращаваше се от мисълта, че е дете на прости унгарски ратаи, възхищаваше се от леля си, че бе успяла да се издигне на по-високо стъпало в обществото и че завинаги се бе измъкнала от безрадостната унгарска пуста. Знаеше, че е различна, и то не само заради външния си вид. Усещаше, че няма нищо общо между нея и родителите й, които на четиридесет години вече изглеждаха като старци. Презираше братята и сестрите си, защото приемаха с примирение жалката си съдба. Ненавиждаше работата, която я караха да върши. Животът стана още по-тежък, когато избухна войната, но това беше нищо в сравнение с ужасните дни, които започнаха с идването на руснаците. Всичко в нея крещеше: „Аз не съм родена за такъв живот! Защо Господ ме е дарил с красота, ако не мога да я използвам?“. Защото Анна Фаркас бе невероятно красива.

Ако не вярваше сляпо на съпругата си, Гьорг Фаркас навярно би се запитал дали тя не му е изневерила, тъй като и двамата бяха тъмнокоси, както и петте им деца. Единствено Анна имаше блестяща златисточервена коса, омайващи тюркоазносини очи, толкова ослепително гладка и бяла кожа на лицето, че дъхът на всеки мъж секваше, когато я видеше за пръв път. Костите й бяха фини, а фигурата — изящна, но невероятно чувствена. Ръцете й бяха тънки, а краката — дълги и слаби, но гласът й бе леко дрезгав и гърлен, подкупващ като усмивката й. Сексуалното й излъчване можеше да се долови от километър. Може би цялата тази красота бе наследена от някоя прапрабаба, съблазнена от благороден гост в замъка, или бе резултат от правото на първата брачна нощ, от което до края на миналия век са се възползвали господарите в Унгария. Вероятно детето, родено в грях, бе наследило гените на бащата и ги бе предало през поколенията на селяните, от които произлизаше Анна Фаркас. Тя бе наследила не само аристократичната външност на неизвестния си прапрадядо, но и интелигентността — въпреки че бе получила оскъдно образование, тя никога не престана да се самообразова. Събираше старите вестници и списания, изхвърлени в задния двор на замъка, изрязваше най-интересното и го криеше в шкафа си, за да чете през малкото свободни часове, които й оставаха. Освен това имаше вродена дарба да копира мимики, жестове, гласове, изражения на лицето.

Единственият изход за нея бе да избяга от Унгария, за да открие онази приказна слънчева земя, където никога няма да гладува, няма да върши черна работа, където ще живее в прекрасна къща с многобройни слуги, ще има мраморна баня с ароматни сапуни и пухкави дебели кърпи. Огледалото й казваше, че единствената ценност, която притежава, е лицето, но никога нямаше да може да се възползва от това богатство, ако не се махнеше от Унгария. Бе сигурна, че, за да успее, й е необходима помощта на някой влиятелен мъж. Когато бе на седемнадесет години, нейният шанс внезапно се появи в лицето на руския комисар, пристигнал в имението — вече национализирано — да провери защо не се изпълняват доставките на зърно и продукти. Анна веднага го забеляза, но още по-важно бе, че и той я забеляза.

Руснакът бе най-малко с тридесет години по-стар от нея, не беше красив, но пристигна в огромен блестящ черен автомобил, което означаваше, че заема висок пост в партията, а освен това от него се излъчваше самоувереност и властност. Когато черният автомобил потегли обратно към Будапеща, Анна седеше на задната седалка.

Градът я разочарова. Тя бе очаквала нещо като Ню Йорк, но макар и апартаментът, в който руснакът я настани, да не бе луксозен, все пак бе значително по-добър от това, с което бе свикнала досега. Най-хубавото от всичко бе, че имаше баня. Сега, а и през останалата част от живота си, тя щеше да прекарва дълги часове в горещата ароматизирана вода — руснаците се ползваха от подобни привилегии, недостъпни за унгарците — и да увива тялото си в пухкави кърпи. Тъй като покровителят й обичаше секса и го правеше толкова често, колкото бе възможно, у нея се събуди вродената й чувственост. По-късно Анна разбра, че руснакът бе по-скоро алчен, отколкото щедър, но все пак той й бе помогнал да се измъкне от омразния живот в пустата.

Когато две години по-късно покровителят й бе изпратен в Източна Германия, отначало тя се разтревожи за съдбата си, но неговият приемник се оказа съвсем различен мъж, който бе щастлив да се погрижи за нея. От него Анна научи много полезни неща, които й помогнаха в шеметната кариера.

Той бе културен мъж, в началото на четиридесетте си години, бе работил в различни посолства на Съветския съюз в чужбина, говореше английски, френски и италиански, но бе изпратен в Унгария като наказание за някакво нарушение на партийния устав. Обичаше музиката, беше отличен пианист, и от него Анна получи новото си име, с което по-късно стана известна. Руснакът обичаше да се шегува, често я наричаше „вечната Ева“ и тя хареса това име. Добави фамилията Черни по името на чешкия композитор Карл Черни, чиито ноти винаги стояха на капака на пианото. Ева Черни. Заставаше пред огледалото и повтаряше в унес новото си име, протягайки властно ръка за целувка. Звучеше добре. „Когато му дойде времето — каза тя на отражението си в огледалото, — ще се превърна в Ева Черни. С това име ще стана известна на Запад. Кой би могъл да го свърже с Анна Фаркас?“ Не сподели тези мисли с никого, но бе твърдо решена да се сдобие с нова самоличност и нов паспорт, когато намери подходящия човек, който да й помогне.

От покровителя си Анна се научи да цени добрата храна и хубавото вино. Той бе прекарал няколко години в Париж привидно като търговски представител на Русия, но всъщност беше шпионин. Купуваше й луксозни дреболии от специалните магазини и снизходително се съгласи да й предаде няколко урока по английски. Когато оставаше сама, Анна прекарваше часове над учебника по английски, зубреше граматиката, усъвършенстваше произношението си, но внимаваше да не се издава пред руснака, че напредва в изучаването на езика. Той нямаше представа, че прелестното младо момиче, което с такова детинско усърдие повтаряше английските думи, притежава не по-малко буден ум от неговия. Стигаше му да я завари в апартамента, когато се прибираше от работа, свежа, току-що изкъпана, изпълнена с очакване, издокарана във вносните дрехи, които той можеше да си позволи да й купи, въпреки че не се продаваха в нито един унгарски магазин, и че винаги бе готова за секс. Освен това тя винаги го слушаше с внимание, когато й разказваше за годините, прекарани на Запад, или просто седеше притихнала, когато той свиреше на пианото. Покровителят й бе горд с нея и обичаше да я показва в обществото, защото знаеше, че всички мъже ще му завиждат. Харесваше му разцъфтялата й женственост и усъвършенстваните й сексуални умения. Разбира се, той я научи на доста неща в леглото, но тя бе надарена по рождение.

Анна Фаркас притежаваше вроден усет към красивите неща и винаги се обличаше със стил. Можеше да облече и обикновен чувал и пак щеше да изглежда ослепително.

Ръцете й бяха изключително чувствителни. Майка й през целия си живот се бе оплаквала от главоболие, а баща й — от болки в рамената, но дългите тънки пръсти на Анна винаги успяваха да разсеят болките им. Баба й я бе научила как да масажира, а тя бе наследила тези умения от майка си. Сега имаше удобен случай да използва тези умения, тъй като руснакът страдаше често от мускулни спазми. След като веднъж го убеди да й позволи да разтрие схванатите мускули на врата и раменете му, той бе поразен и възхитен от резултата — болката и схващането бяха изчезнали като премахнати с вълшебна пръчка.

— Удивително! Ти имаш, както се казва, „лечебни ръце“. Прекарал съм месеци в различни санаториуми в Крим, но никога досега не съм почувствал такова облекчение както след твоя петнадесетминутен масаж.

Тогава й хрумна една идея. Целта й в живота бе да стане богата и могъща и въпреки че се наслаждаваше на безгрижния живот на метреса, понякога се замисляше с тревога за бъдещето си. Тя искаше да притежава пари и власт, които, съчетани с красотата й, щяха да й позволят да завладее света. Всичко в живота си досега бе постигнала чрез мъжете и трябваше да продължи да ги използва, ако иска да се озове на върха. Затова реши да използва уменията си на масажистка.

Руснаците твърдо вярваха в силата на масажа и след като в руската колония в Будапеща се разчу за нейните „лечебни ръце“, започнаха да я търсят всеки ден. Тя ги посещаваше в жилищата им, които понякога се оказваха огромни крайградски вили, и винаги беше нащрек, като не изпускаше нито една дума. Успя да спечели доста пари, защото покровителят й щедро й позволяваше да задържи бакшишите, които събираше от клиентите си.

Анна откри един химик, всъщност биохимик, който се съгласи да направи специално масло от билки по рецептата, която бе научила от баба си. Той беше унгарец и в началото се държеше доста сдържано с нея, тъй като тя бе унгарско момиче, което слугуваше на руснаците, но когато тя го попита дали не се интересува от информацията, която може да получи по време на визитите си в домовете на руснаците, поведението му коренно се промени. Анна знаеше, че в града има нелегални групи, които подготвят бунт срещу руските окупатори, и подозираше, че Лаело Ковач е свързан с тях. Не беше трудно да го убеди, че е изпратена при руснаците, за да ги шпионира, от специални хора, чиито имена не можеше да назове поради съображения за сигурност. Заяви му, че си е позволила риска да се разкрие пред него не само защото чувствала, че той симпатизира на идеалите й, но и защото човекът, с когото обикновено контактувала, бил арестуван и сигурно е изчезнал в подземията на унгарските тайни служби. Малцина от тези, които попадаха там, оживяваха.

— Мога да науча доста неща — някои от тях може да са много полезни, други — не, но не знам на кого да предам тази информация. — Изглеждаше искрена, а гласът й бе изпълнен с толкова неподправена загриженост, че Лаело Ковач докладва на ръководителя на групата си, който му заповяда да я поразпита и ако отговорите й са задоволителни, да й се довери…

Ева — вече мислеше за себе си с това име, въпреки че се бе запознала с Лаело Ковач с истинското си име — успяваше да му съобщава имена на хора, за които тя знаеше, че ще бъдат арестувани и които не можеха да опровергаят версията й. Знаеше кога и за какво ще бъдат арестувани — сред тях имаше няколко много известни имена — и успя да убеди групата на Лаело Ковач, че не е двоен агент, особено след като им съобщи две-три жизненоважни сведения. Освен това съблазни Лаело, при това толкова ловко, че той до края си въобразяваше, че той е съблазнителят. Лаело бе грозен, но някак си привлекателен по особено чувствен и неотразим начин: висок, добре сложен, с едър нос, но със забележително красиви лешникови очи, а в леглото — истински виртуоз. Беше и великолепен химик. Когато една от клиентките на Ева получи силен кожен обрив вследствие на нервна криза, Лаело направи крем, който премахна обрива за пет дни.

Беше 1953 година, когато Имре Наги взе властта в Унгария и въведе по-либерален режим. За пръв път, от години насам, по витрините се появиха козметични изделия, макар и от най-ниско качество. Самата Анна използваше само козметиката на Елизабет Арден, която нейният руснак й доставяше от Виена. И докато сравняваше тази чудесни козметични творения с боклуците, които се продаваха в Будапеща, внезапно й хрумна една ценна идея. Както театрално обичаше да заявява години по-късно — това бе откровение свише.

— Това, което трябва да направим — възбудено каза тя един следобед на Лаело, — е да създадем наш собствен козметичен крем. — Беше дошла при него да вземе още от козметичното масло — извинение, което винаги използваше, за да го посети между един и два следобед. По това време Лаело затваряше магазина за обедна почивка и двамата прекарваха един изтощителен и вълнуващ час в леглото.

— Ние да направим козметичен крем?!

— Да. Първо трябва да се заемеш с анализа на тези кремове и лосиони на Елизабет Арден, а после да се опиташ да ги копираш и да добавиш още нещо, което ще ги направи по-добри.

— А как ще отделим съставките?

— Това са кремове за лице, Лаело, а не продукти със сложни формули. Главните съставки на всяко червило са козметично масло, получено от спермацет^[2], пчелен восък и ланолин^[3]. Нима е толкова трудно да се снабдим с тези суровини?

— Откъде знаеш всичко това?

— От книгите — нетърпеливо отвърна Ева. — Оцветяването се постига с помощта на пигменти, извличани от различни минерали, например железни окиси, въглен и какво ли не още. Дори древните египтяни са използвали червената охра.

Лаело тихо се отпусна на стола, смаян от познанията на прелестната му учителка, докато тя, с пламнало от възбуда лице, продължаваше да го засипва с обяснения за висшите алкохоли, за натриев сулфат и рафиниран ланолинов алкохол, бял восък и парафин, бадемово масло и розова вода. Едва сега той започна да проумява колко е амбициозна Ева, че зад женствената й външност се крие желязна воля да успее, че под крехката й красота се спотайва непреклонен характер. Тази жена бе решила да успее и знаеше точно как да постигне целта си. Притежаваше невероятно самообладание, което й помагаше с лекота да балансира между руснаците и групата на Лаело.

— Ти си блестящ химик — продължи Ева. — Знам, че можеш да се справиш. Ще започнем с кремове за лице, които ще използвам при моите масажи. Така едновременно ще постигнем две цели. Искам от теб да ми направиш крем, който да е много мек и влажен, за да не изсушава кожата на лицето и…

Лаело вдигна ръка.

— А какво ще стане с моята работа?

— След като ни потръгне с кремовете, ще можеш спокойно да я зарежеш! От продажба на боброва мас, хапчета против запек и лосион против пърхот няма да спечелиш много пари. Големите печалби са в козметиката. Знаеш ли как е натрупала милионите си Елизабет Арден? Започнала е от нищо! Същото важи и за Елена Рубинщайн. Аз съм решила да бъда третата в тази класация.

Лаело се вгледа в красивото й лице, пламнало от възбуда.

— Да, но може и да се провалиш. Тук е Унгария, мила моя, а не Франция. Май си чела прекалено много западни списания.

— Именно заради това ще успеем, не разбираш ли? Откъде мислиш, че съм научила за всичките тези кремове, лосиони, оцветители, за които обикновените унгарки дори не са чували? Това е нашият шанс, Лаело, и ние не бива да го изпускаме! Ти ще изработваш нашите кремове, а аз ще ги продавам, а ти знаеш, че съм в състояние да продам всяка стока!

— Ти си единствената жена, която познавам, способна да накара и камъкът да се разплаче — замислено промърмори мъжът.

— И за да ти докажа лоялността си, ще взимам само комисионна.

— Сериозно ли говориш?

Ева втренчено го изгледа.

— Винаги говоря сериозно! Помисли си само: ако успея да увелича клиентелата си, ще научавам безброй много секретни сведения. Всъщност вече съм доста близка със съпругата на високопоставен служител от френското посолство, която иска да се възползва от моите „лечебни ръце“. Чрез нея мога да проникна в техния затворен кръг и да науча доста тайни, които не си и сънувал.

— Знаеш ли — замислено промълви Лаело, — струва ми се, че в думите ти има доста истина…

 

 

Кремовете имаха невероятен успех. Лаело си разбираше от работата и с помощта на Ева, която му казваше точно какво е необходимо, той успя да подобри качеството им.

— Този крем е твърде мазен и не попива добре в кожата. Искам нещо по-леко, като разбити белтъци, като пяна. Можеш ли да го направиш?

И той го направи. Лаело създаде билков тоник, който се нанасяше върху кожата след старателно измиване на лицето. Ева го нарече „Утринен освежител“, който, за разлика от досега използваните лосиони, не дразнеше кожата.

Кремовете и „Утринен освежител“ се продаваха като топъл хляб. Първоначалната й реклама бе много проста:

— Нали винаги сте се възхищавали от кожата ми? — питаше тя с прелестна усмивка. — Погледнете тази мостра. Аз използвам само този крем и той е истинско чудо. Знам го, защото сама съм го приготвила. Опитайте го. Никога повече няма да искате да използвате друг крем.

Продажбите се увеличаваха и Ева непрекъснато подобряваше продуктите си. С невероятния си усет за цветовете тя експериментираше, добавяше все нови и нови комбинации, смесваше различни оцветители, докато накрая получи гама от червила с толкова наситени и свежи цветове, че дори чужденките се възхищаваха от тях.

— Вашето червило е великолепно! — възкликна съпругата на британския посланик, след като го изпробва пред огледалото. — Никога досега не съм виждала подобен цвят, с такава дълбочина, и червило с такъв блясък! А освен това е много трайно. Ще взема от всички цветове.

През 1956 година тя още веднъж смени покровителя си, който бе отзован в родината си и бе сменен от по-млад мъж, висш съветник към омразните унгарски тайни служби. Ева скоро се изпълни с презрение към него — той бе много красив, но празноглав, а освен това се оказа и садист. Тъй като бе доста лекомислен и нехаен, говореше открито пред нея по телефона, докато тя, преструвайки се на задълбочена в някакво списание, не пропускаше нито дума. Руснакът изпитваше безкрайно удоволствие от нощите с нея и я научи на различни тънкости в любовната игра, с които по-късно тя се прочу. Освен това й даде малка кола и купони за бензин, за да обикаля клиентите си в града. Стана известна не само сред руската колония в Будапеща, но и сред партийната върхушка на Унгарската комунистическа партия и дипломатите от различните посолства. Спечели доста пари, които благоразумно пазеше за бъдещето, а от новия си покровител научаваше ценна информация, която предаваше на Лаело.

Ала през цялото време чакаше своя шанс, уверена, че един ден животът й решително ще се промени. И този ден настъпи. На 23 октомври 1956 година Унгария въстана. Покровителят й презрително заяви:

— Това е само буря в чаша вода.

Но Лаело беше на съвсем друго мнение.

— Настъпи нашият час! — възбудено я прегърна той. — Скоро ще бъдем свободни! Ще организирам бунта в Техническия университет. Искам да дойдеш с мен.

— Не — отвърна Ева.

— Не разбираш ли какво става? Ние започваме революция! Свободата е много близко!

„Ти така си мислиш — каза си Ева, която знаеше много повече от него. — Но сега имам шанс да се освободя!“ А на глас убедително заяви:

— Ще бъда по-полезна, ако продължа с моята работа. Все някой трябва да доставя секретна информация. Ако не можем да се срещаме, определи ми друг човек за свръзка.

— Но това е изключително опасно!

— Не по-опасно от твоята задача в Техническия университет.

— Всичко ще се промени, ако Западът ни се притече на помощ…

— Тогава ще се присъединя към групата ти, но засега ще изчакам, тъй като съм убедена, че по този начин най-добре ще помогна на революцията. Аз съм само една незначителна унгарска девойка с „лечебни ръце“. Кой би ме заподозрял?

Лаело разбираше, че е права. Нуждаеха се от всякаква помощ, а беше убеден, че Ева прекрасно може да се погрижи за себе си. Бе се наслаждавал на връзката им, беше му приятно с нея, но за разлика от другите мъже, той виждаше, че под крехката и нежна външност се крие една безсърдечна жена. Много добре разбираше, че тя се интересува единствено от себе си, а не от това, което ставаше в Унгария. Щеше да оцелее, независимо кой ще победи в Унгария. Лаело бе убеден, че Ева няма да се спре пред нищо, за да задоволи амбицията си. „Е — каза си той, — нима аз също не искам да постигна целите си? Дори съм готов да убивам заради тях.“

— Добре — рече той. — Ще уредя контактите ти. Но бъди внимателна. Никой не знае какъв ще бъде изходът на нашата борба. Ясно е само, че ще се пролее доста кръв.

— Винаги съм внимателна — припомни му Ева и обви тънките си ръце около врата му. — А сега искам да се любим за последен път, преди да се разделим…

— Да се надяваме, че раздялата не е задълго.

„За теб — надеждата, за мен — бъдещето. Това е моето сбогуване. Не само с теб, но и с Унгария. Моята съдба ме зове.“

 

 

Ева продължи работата си, докато улиците бяха безопасни. Когато те се превърнаха в бойно поле, осеяно с бунтовници, горящи танкове и трупове, тя напусна апартамента и намери убежище в малкия магазин на Лаело, който бе заключен, със спуснати кепенци, но любовникът й бе дал ключовете. От една седмица не бе виждала покровителя си от унгарските тайни служби, но откакто гражданите на Будапеща завладяха улиците на града, служителите от омразната тайна полиция бяха безмилостно преследвани и жестоко избивани. Единствената й грижа бе да не би случайно да се натъкне на руснака по време на обиколките си из улиците. Анна Фаркас трябваше да изчезне. Всички трябваше да я мислят за загинала.

Жертвите биваха погребвани набързо, без опело. Служителите от унгарските тайни служби висяха надолу с главите по уличните стълбове. Същото те бяха вършили години наред с хиляди унгарци, измъчвани до смърт в подземията на мрачната главна квартира на улица „Граф Андраши“. Ева не изпитваше състрадание към убитите — интересуваше се само от собствената си безопасност. При своите обиколки тя стана неволен свидетел на ужасната гибел на жени, сътрудничели като нея на тайните служби. Не можеше да допусне да я постигне същата участ и да бъде разкъсана от побеснялата тълпа. Предвидливо бе скрила една торба с хранителни продукти и един куфар с дрехи в задната стаичка на магазина на Лаело. Там имаше малка кушетка, тъй като Лаело често работеше до късно и оставаше да спи в магазина. Освен това се бе снабдила с примус за готвене и портативен радиоапарат.

Отвън магазинът бе заключен и изглеждаше изоставен. Ева надзърташе предпазливо само през малкото задно прозорче с решетки.

След като се погрижи за безопасността си, Ева се зае с допълване на запасите от кремове и лосиони. Много добре знаеше как да комбинира съставките, защото внимателно бе наблюдавала Лаело. Напълни един куфар догоре, който стана доста тежък, но тя твърдо бе решила да го вземе със себе си. В него се криеше бъдещето й.

Самотата не я плашеше, важното бе да остане жива. Един ден някой потропа на предната врата, но тя не издаде нито звук и посетителите отминаха по улицата. Най-забележителното бе, че никой не се опита да ограби магазина. По радиото слушаше предаванията на радиостанцията на свободата и разбра, че обстановката рязко се е влошила. Почувства само нетърпение, защото нейният час наближаваше. Прекарваше часове в грижи за лицето, косата и маникюра си. Липсваше й само банята, наложи се да се задоволява само с измиване над мивката. „Но нали живях без баня през първите седемнадесет години от живота си — казваше си тя. — Когато се измъкна на Запад, ще имам разкошна баня, ароматни соли за ваната си, затоплени и благоуханни хавлии, благовонни масла за кожата. Всичко, за което толкова отдавна мечтая. Ако имам късмет, съвсем скоро ще се махна оттук.“

Не се интересуваше какво ще стане с Унгария — политиката никога не я бе привличала, а и правителството никога нищо не бе направило за хората. От общуването си с любовниците си руснаци бе разбрала, че надеждата Унгария да се освободи от жестоката примка на СССР е въздушен мехур. Събитията още веднъж потвърдиха правилността на решението й да напусне Гьор-Сопрон и да се премести в Будапеща. Това бе част от съдбата й, от пътя й към успеха, в който тя безрезервно вярваше. Бе убедена, че бог помага само на тези, които сами си помагат. Не се чувстваше обвързана с родината и сънародниците си. Още от дете мечтите й я отнасяха далеч на Запад. Нищо, дори и провалът на революцията, нямаше да я отклони от целта.

Една сутрин, докато слушаше новините по радиостанцията на свободата, тя разбра, че е дошло времето да поеме своя път. В цяла Унгария се разгаряха ожесточени сражения и се носеха слухове за масирано нахлуване на руснаците. В Будапеща цареше анархия. „Време е да тръгвам“ — каза си тя с доволна въздишка. Прекара цял ден, за да боядиса косата си в безличен миши цвят. Покри лицето си с дебел слой загрозяващ грим, остави косата си да виси разчорлена и сплъстена и завърши маскировката си, като си сложи чифт очила с телени рамки. Преоблече се в най-смачканата и провлечена рокля, обу груби чорапи и разкривени обувки, а на гърба си наметна старо скъсано одеяло. Изглеждаше неузнаваема.

Към полунощ се измъкна от магазинчето на Лаело, заключи вратата и заличи всички следи от престоя си. Изхвърли на боклука празните опаковки, вестниците, празната бутилка от боята за коса и ключовете от магазина. Съдейки по съобщенията от радиостанцията, Ева не очакваше, че някога Лаело Ковач ще се завърне в магазина си.

Стиснала в ръка скъпоценния си куфар, тя се отправи към съдбата си, съвсем бавно, защото куфарът бе ужасно тежък и Ева трябваше често да спира, за да разтрива подутите си ръце. Движеше се само по малките улички, но неотклонно напредваше към целта си. Не забелязваше труповете около себе си, барикадите, преобърнатите трамваи, обгорелите танкове. Веднъж, при пресичането на някакъв пуст площад, когато бе спряла, за да си почине, видя някакъв руснак от унгарските тайни служби, обесен с главата надолу на едно от дърветата. Не беше нейният любовник, а един от колегите му, но тя си помисли с облекчение, че навярно и той бе постигнат от същата участ. Не искаше нищо и никой да я свързва с Унгария.

През следващата седмица не чу нищо за Лаело Ковач, но беше убедена, че от негова страна нищо не я заплашваше. Анна Фаркас бе изчезнала от лицето на земята. Когато стигна до крайната си цел, Ева се огледа предпазливо, за да се убеди, че никой не я следи. Отдавна знаеше, че в хотел „Дунав“ са отседнали западни кореспонденти. Влезе във фоайето и се огледа. Търсеше познато лице — един мъж, журналист, с когото се бе запознала в дома на служител от Държавната банка, съпруг на една от първите й клиентки. Между него и Ева имаше лек флирт, но отношенията им не се задълбочиха. Сега тя се спусна към него и истерично заплака. Мъжът не я позна и удивено я изгледа.

— Аз съм Анна Фаркас — прошепна тя.

— Анна! За бога, какво сте направили със себе си?

— Беше необходимо… вие не знаете… моля ви, позволете ми да ви обясня.

Той я придружи до бара, настани я на един стол, наля й чаша коняк и търпеливо заслуша. Младата жена му довери, че е била двоен агент, работела като козметичка само за прикритие, за да може да обикаля града и да събира информация. Първо шпионирала руския дипломат, а след това и руснака от унгарските тайни служби, но Лаело Ковач изчезнал безследно и сега нямало кой да разкрие истината, при което унгарските революционери я смятаха за съветска подлога.

— Видях какво направиха с жените, които бяха сътруднички на руснаците и на тайните служби… Ако ме заловят, същата участ очаква и мен. Няма към кого другиго да се обърна за помощ.

— Кой ви каза да ме потърсите? — попита журналистът.

— Лаело. Той ми съобщи веднъж, че мога да разчитам на вас. Може би знаете какво е станало с него?

Мъжът поклати глава.

— Съжалявам, но нищо не зная. Ясно е само едно — всичко пропадна. Руснаците нахлуха и сега само господ може да спаси Унгария. Всеки момент очаквам заповед да напусна страната.

— Вземете ме със себе си, моля ви… моля ви… ако остана тук, ще ме разстрелят!

— Ще направя всичко, което е по силите ми, но не мога да ви обещая нищо категорично. Можете да останете в хотела колкото желаете. Аз имам две стаи на разположение…

— О, благодаря ви, благодаря ви… — Ева хвана ръката му и я целуна.

Когато отново се върна в бара, някой го попита:

— Кой или по-скоро какво бе това?

— Едно бедно дете, което е изпаднало в беда. Играела е ролята на проститутка, за да събира сведения от руснаците. Но сега не може да го докаже и животът й е в опасност.

— Дете ли? Бих казал, че е най-малко четиридесетгодишна.

— Наложило се е да се дегизира. Повярвайте ми, ако свали този отвратителен грим, ще видите най-красивата жена, която можете да си представите.

След няколко дни английските кореспонденти бяха преместени в сградата на британското посолство. Нейният познат взе Ева със себе си и я представи като своя сътрудничка. Позволиха й да остане, въпреки че сградата бе претъпкана.

И този път отново съдбата й кимна благосклонно. Сред тълпата откри едно познато лице — унгарец, чиновник в паспортния отдел. В действителност бе шпионин и работеше за руснаците. Освен това въртеше оживена търговия на черния пазар. Ева много пъти бе купувала разни стоки от него. „Сега аз ще му продам нещо — помисли си Ева. — Моето мълчание в замяна на нов паспорт на името на Ева Черни и изходна виза.“ Лесно успя да го убеди.

— Само една дума от моя страна и ще бъдеш унищожен! — заплаши го тя. Той избухна и презрително изсъска, че и тя не е по-добра от него, но Ева му заяви, че е била двоен агент, че англичаните знаят за нея, докато не подозират, че в посолството се укрива руски агент и черноборсаджия. — Една дума на когото трябва и…

След четири дни от посолството за Виена замина колона от четири коли и един камион, който трябваше да се върне с храни и медикаменти в Будапеща. В третата кола пътуваха Ева и кореспондентът.

Щом преминаха австрийската граница, тя коленичи и целуна ръцете му. Сетне се изправи, прегърна го и горещо му благодари:

— Господ да ви възнагради за добротата… — Отдръпна се и го дари с един омайващ поглед на красивите си очи. Очилата отдавна бяха изхвърлени на шосето. — Когато един ден разкажете моята история — сигурна съм, че ще го направите — моля ви, много ви моля, не използвайте името ми. Ще се наложи да се крия дълго време, а ако те узнаят къде съм, ще ме намерят и… Разкажете историята ми, искам светът да узнае какво се случи в Унгария, но пишете за мен като за едно обикновено унгарско момиче.

— Това не е истина — отвърна трогнат кореспондентът. — Вие сте една изключително смела и необикновена девойка. Да, ще опиша вашата история, но ви обещавам, че няма да използвам името ви.

Нейната история се появи под заглавието: „Една истинска унгарска героиня“. Той й изпрати екземпляр от вестника, в която бе отпечатана статията. Ева я прочете, усмихна се доволно и я изгори.