Вера Коуи
Блясъкът на славата (4)

Глава четвърта

Виена и Лондон, 1956–1957 година

След като се добра до Виена, Ева нямаше намерение да се остави да я приберат в някой от многобройните лагери за бежанци, изникнали като гъби покрай границата с Унгария след потушаването на унгарското въстание. На всяка цена трябваше да бъде на свобода, за да пристъпи към следващата фаза от плана си за преуспяване. Затова старателно избягваше унгарците, изплашена да не бъде разпозната при някоя случайна среща. Засега единствената й надежда бе английският журналист.

— Страхувам се, че ще ме изпратят в някой от лагерите — оплака му се Ева. — Зная, че сред бежанците има доста съмнителни личности, които се преструват, че са пострадали от комунистическия режим и искат да получат статут на политически емигранти. Всъщност те са агенти на тайните служби, които докладват в Будапеща за всеки честен емигрант. Няма да се чувствам в безопасност, ако не се скрия някъде във Виена, ако не заживея като една от хилядите жителки на австрийската столица.

Наложи се да прибегне към непреодолимия си чар — знаеше, че бе достатъчно да се усмихне, като вложи израз на леко предизвикателство в чупката на устните си, и всеки мъж, без изключение, бе готов да коленичи в краката й.

— Не се нуждая от пари — гордо му заяви Ева, — защото успях да спестя прилична сума в Будапеща и сега мога да се захвана с продажбата на моите козметични изделия. Подаяния от никого няма да приема. Моля те само да ми помогнеш да си намеря някаква по-скромна квартира…

Журналистът откри един свой приятел от студентските години — скромен и почтен четиридесетгодишен ерген, Джон Брент, който преподаваше английски език в един от многобройните частни колежи във Виена. Живееше в малък апартамент на последния етаж във внушителна сграда, принадлежала някога на една от най-благородните фамилии в Австро-Унгарската империя — три стаи, кухня и баня. Едната стая използваше за всекидневна, другата за спалня, а третата за кабинет. Журналистът бе на мнение, че този апартамент ще бъде идеалното убежище за Ева Черни. В първия миг Джон Брент се възпротиви на неочакваното предложение на своя бивш състудент. Свикнал да се съобразява с традициите и строгия викториански морал, в който бе възпитан от най-ранно детство, той се ужасяваше от мисълта какво ще кажат съседите — през 1956 година все още не бе настъпила сексуалната революция. Но щом видя Ева, веднага забрави за възраженията си.

— Хм, не ми изглежда да е двоен агент — промърмори Джон Брент, изпитал едновременно и облекчение, и недоверие при вида на невзрачната особа. Побърза да си сложи очилата и успокоено въздъхна, след като я огледа внимателно: — Да, няма опасност да се разприказват съседите, че нарушавам моралните норми.

— Така ли смяташ? — запита го журналистът, успял да прикрие дяволитата си усмивка. Жалко, че засега нямаше право да разкаже на Джон каква изненада го очаква, когато Ева Черни реши да се раздели с маскировката си.

Така младата унгарка се пресели в малкия апартамент на Джон Брент, обзаведен доста оскъдно, но поне снабден с най-необходимото. Но мебелировката лесно можеше да бъде подновена и допълнена. Настани се във всекидневната, в съседство със спалнята на Джон — според него това бе достатъчна преграда, за да бъдат задоволени скрупулите му, които се сториха на Ева по-смешни от схващанията на някоя стара мома. Ева получи ключ от външната врата на квартирата и ключ за всекидневната. Разбраха се Джон Брент да я посещава във всекидневната само когато настъпи датата за плащане на наема.

Така в тишина и мир изминаха две седмици. По едно време той дори забрави за присъствието й, защото тя никога ме използваше банята му, преди да е заминал за поредната си лекция. Но в един следобед той неочаквано се върна два часа по-рано — в колежа обявиха, че ще празнуват някакъв местен празник. Още не бе затворил външната врата зад себе си, когато чу подозрителни шумове от банята. Вратата бе открехната и той плахо надзърна вътре. Видя някаква непозната жена, ослепително красива, излъчваща сексуалност с всяка пора на изваяното си тяло, с прелестно лице, увенчано с ореол от златисточервена коса, от което би секнал дъхът на всеки мъж.

В първия миг тя се сепна, но бързо се окопити и се засмя с дълбокия си гърлен смях.

— Разбирам учудването ви. Вероятно не можете да ме познаете.

Едва тогава я позна по гласа й. Ева бързо се извърна и полата се отметна, като разкри прелестните й крака. Тънката й талия бе пристегната, според тогавашната мода, с широк колан, а стегнатото черно поло чудесно подчертаваше високите й гърди. Очите й блестяха, възбуждащият й гърлен смях още отекваше в стените на банята. За пръв път в живота си Джон Брент се влюби, отчаяно и безнадеждно, още от пръв поглед. Защото не бе лъжа, че такава красавица той виждаше за пръв път — пред нея бледнееха всички останали, които бе виждал дотогава. Не, не… може би бе виждал някъде такава омайваща красота… може би в някой холивудски филм? Или някъде по онези приятни улици, около скъпите ресторанти по Рингщрасе, недостъпни за скромните му доходи?

— Хм… виждам, че сте озадачен. Елате да поседнем на канапето в моята стая — предложи му Ева, доловила с женския си усет, че е настъпил решаващият миг. — Всичко ще ви обясня.

Той се отпусна неловко на канапето до нея и изслуша обърканите й обяснения. Единствената последица бе окончателното му капитулиране пред тази красавица. И когато, наклонила прелестната си глава на една страна, Ева довърши разказа си с думите: „Нека да отпразнуваме деня на моето освобождение…“, от неочакваното щастие Джон се задави още с първата глътка. Ех, дали ще дойде някога бленуваният ден, когато мъжете ще го изпращат със завистливи погледи?

След вечерята той разсеяно слушаше как Ева възторжено описваше плановете за бъдещето. Накрая дори му показа скритите в шкафа козметични препарати.

— Наложи ми се да се огранича само с тези суровини, които можах да намеря във Виена. Разбирам, че не привличат погледа както най-прочутите козметични препарати, но мога да те уверя, че моята стока по качество не отстъпва дори и на най-прехвалените френски марки. Ако разполагах с повече средства, щяха да имат много по-ефектен външен вид. Ех, ако имам повече пари, ще се заема с напълно нова серия кремове и помади, при това с невиждан досега дизайн на опаковките. Все пак във Виена, за разлика от Будапеща, може да се намери какво ли не. Тук е съвсем различен свят. Не, ти не можеш да ме разбереш. Израсъл си сред охолство и за разлика от мен, думата „недоимък“ ти изглежда необяснима.

Ева му разказа за миналото си само толкова, колкото да задоволи любопитството му, при това без зрънце истина. Заяви, че е родена в Будапеща, че баща й бил химик и на него дължала формулите за рецептите, по които сега приготвя кремовете си. Но баща й починал около шест месеца преди унгарското въстание… „и слава богу, защото сърцето му би се пръснало от мъка, ако бе доживял да види каква съдба сполетя злочестата ми родина“. Майка й умряла още когато тя, Ева Черни, била само на дванадесет години, след което грижите по къщата и по овдовелия й баща легнали на нейните крехки рамене. Освен това трябвало да му помага и в магазинчето. В един прекрасен ден й хрумнало да изпробва ефекта на нова козметична серия и тогава „… всичко потръгна като по вода, но сега магазинът е опустошен, животът в Будапеща замря, а аз трябваше да избягам през границата, с опасност за живота, само с ей този куфар и със скромните дрехи на гърба ми. Но твърдо вярвам, че бъдещето ми е в тези невзрачни на пръв поглед бурканчета и шишенца. Никой не може да ме разубеди, че моите кремове са по-лоши от онези, които са изложени по най-лъскавите витрини, затова съм решила един ден името Ева Черни да стане прочуто като името на Елизабет Арден!“.

Джон остана смаян от решителния израз на красивите й очи. Струваше му се, че прелестната унгарка започва да говори несвързано, може би под влиянието на виното, но той умееше да долавя признаците на непреклонна амбиция сред хората и когато тя го завлече в леглото си, нищо не можеше да го разубеди, че тази загадъчна непозната един ден може наистина да заблести като ярка нова звезда на небосклона на успеха. Съвсем не беше малко това, което бе постигнала до сега, при това съвсем сама! Говореше английски почти без запъване, макар и със странен акцент, а освен това му сподели, че иска да научи и немски. „Няма как, не мога да се справя с това, което ми предстои, ако не зная немски…“ Джон, който бе завършил с отличие в катедрата по съвременно езикознание в Лондонския университет, остана очарован от думите й.

Именно благодарение на Джон Брент тя успя да намери първите си клиентки — веднъж я заведе на някакво празненство в колежа и красотата й накара присъстващите да занемеят. „Да, всички го намирахме за приятен човек, нелош преподавател, но кой очакваше такъв сюрприз от този най-обикновен, дори невзрачен мъж!“ Ева успя да се възползва от случая и веднага се зае да рекламира кремовете си. Жените, след като я посрещнаха в началото на нож, постепенно се поотпуснаха и дори бяха склонни да й простят превъзходството, защото Ева умело си даваше вид, че за нея на този свят не съществува друг мъж, освен Джон Брент. И когато сподели, уж неволно, че за нея Виена е само началната гара по дългия път към заветната й цел — Съединените щати — всички дами въздъхнаха облекчено и единодушно се съгласиха, че няма да е зле по някакъв начин да ускорят заминаването й, при това колкото по-скоро се сбогуват с нея, толкова по-щастливи ще бъдат и тя, и останалите съпруги. Не бива да се пренебрегва и фактът, че Ева успя да спечели доста жени на своя страна с безплатните си козметични консултации. Наистина, само първата от тях се оказваше безплатна, но това нямаше съществено значение за по-заможните й клиентки.

Първите седмици Ева посвети на изучаването на конкуренцията. Трескаво купуваше мостри, неуморно експериментираше с тях, обикаляше до втръсване салоните за разхубавяване във всички краища на австрийската столица, за да се запознае с предлаганата козметика, като се стараеше да надуши от какво ще се нуждаят фризьорките в бъдеще.

После започна да посещава клиентките си по домовете им, като винаги носеше със себе си малка чанта, подобна на докторските. Вълшебните й ръце отново влязоха в действие, стараеше се да угажда на всеки каприз на клиентките си и не след дълго стана известна в цяла Виена. Търсеха услугите й преди официалните приеми, галапредставленията в операта, срещите на представителите на четирите велики сили в посолствата. Всяка жена, доволна от кремовете и масажите й, я хвалеше на своите приятелки и клиентелата на Ева бързо се разрасна.

В началото на 1957 година Ева вече си бе създала добро име в австрийската столица. От списанията, които й даваха съпругите на дипломатите от британското, американското и френското посолство — Ева не посещаваше руското посолство — тя научи много за търговията на козметични препарати и за новостите на пазара. Тъй като сред клиентките й имаше няколко дами от прочути аристократични фамилии, тя научи много и за живота на виенската аристокрация. Старателно запомняше и копираше маниерите им, вкусовете им, стила на обличане. Младата жена грижливо се подготвяше за бъдещето си — възнамеряваше, след като се добере до Англия, да се пресели в Съединените щати, където да се представи за потомка на обедняло австро-унгарско аристократично семейство. Затова се зае да изучава виенския диалект, а не горнонемското наречие, което говореше Джон. Той бе очарован от бързия й напредък.

— Ти притежаваш вродена дарба за езици — похвали я той. — Малко хора могат да ти съперничат. Акцентът ти е невероятен.

Ева знаеше, че притежава удивителната способност да имитира чужд говор, но не му го каза. За нея не представляваше никаква трудност да копира жестовете и изразите на всяка от своите клиентки, освен това запомняше всяка подробност от обзавеждането — мебели, картини, дори и цветята във вазите. Представяше си как някой ден ще посреща отбрани гости в голямото си имение, как ще подрежда дългата маса със скъп порцелан, кристални чаши, с фини ленени салфетки, със сребърни прибори, с картички с имената на гостите до всеки прибор и с много вази, пълни със свежи цветя. Слушаше как някоя от клиентките даваше нареждания на прислужничката си и когато се прибираше в малката си стая, дълго тренираше пред огледалото как ще дава нареждания на въображаемата си прислуга. Когато я питаха за досегашния й живот, Ева толкова убедително описваше ужасите, които е преживяла в Унгария, и страха си от миналото, че клиентките се изпълваха със съчувствие и уважение към нея.

— Тя е една малка героиня — сподели с приятелката си съпругата на един американски дипломат, — а ръцете й вършат истински чудеса. Само като си помисля, че съм дала цяло състояние в козметичните салони на Елизабет Арден…

Скоро й потрябва химик, защото запасите й привършиха. За щастие, една от нейните клиентки бе омъжена за собственик на известна фармацевтична компания. Когато съпругът се запозна с „малката унгарска емигрантка“, той бе готов да й намери не само химик, но и да стане неин любовник. Ева с възмущение отклони предложението му, макар че вътрешно съжаляваше, ала трябваше да бъде много внимателна — само една погрешна стъпка и съпругите щяха да се съюзят срещу нея и да съсипят кариерата и бъдещото й. А плановете на Ева се простираха далеч в бъдещето. Химикът си разбираше от занаята, но също пожела да сподели леглото й, като обеща в замяна да й разкрие какви съставки използва в рецептите си. Този път тя бе принудена да отстъпи. Така успя да се сдобие с червила с по-плътни оттенъци и с по-трайни качества, с по-фини кремове и лосиони, които правеха кожата на лицето мека и гладка като коприна. Новите си изделия Ева опакова в специално подбрани бурканчета и шишенца. На етикета един полиграфист, приятел на Джон, изписа името й в едър получер шрифт, наподобявайки подписа й. Излезе й доста скъпо, но младата жена бе убедена, че щеше да си върне неколкократно вложените средства.

И тогава внезапно всичко се сгромоляса. Една вечер проверяваше предстоящите си ангажименти, записани в тефтерчето й, когато внезапно се сети за нещо и се вцепени от ужас. Трескаво преброи дните и гневно захвърли тефтерчето. Беше бременна! Точно сега, когато бе на път да успее! Това бе истинска трагедия. Как е могла да не обърне внимание на измененията по тялото си. Отиде в банята и се претегли. Беше наддала три килограма, гърдите й бяха наедрели и бяха станали по-чувствителни, а което бе най-лошото — светлорозовите им алвеоли бяха потъмнели. Поне да й бе прилошавало всяка сутрин, сигурно щеше много по-рано да се досети, но за нещастие никога не се бе чувствала по-добре. Ала ужасният факт си оставаше: тя бе бременна от три месеца.

„Идиотка! Глупачка! Къде ти беше умът!“ — извика тя пред огледалото. Разбира се, детето бе от Лаело, но това в никакъв случай не биваше да се случва. „Защо трябваше да му позволявам да спи с мен онзи последен път? Но нали взех предпазни мерки — веднага си направих промивка (тогава в Унгария нямаше други предпазни мерки).“ Ала очевидно е била в най-опасния период и промивката не бе помогнала. Ева гневно изруга. Последното, от което сега се нуждаеше, беше някое ревящо и гладно бебе. Не обичаше децата и нямаше намерение да ражда. Какво да прави сега? Това можеше да разруши плановете й. Немислимо бе да има дете от Лаело Ковач. Тя завинаги го бе изтрила от живота си. Не можеше да понесе мисълта, че всеки ден ще вижда пред себе си това дете, което ще й напомня за нещо, което бе решила да изтрие от живота си. „Трябва веднага да намеря гинеколог — помисли си тя. — Но как? Чрез кого? Трябва да бъда много, много предпазлива… Освен това ще ми трябват доста пари.“ Яростно заудря възглавницата. Когато външната врата се отвори, Ева лежеше със сухи очи на леглото и хладно обмисляше действията си. Джон се връщаше от операта, която я отегчаваше и затова бе отказала да го придружи. „Няма смисъл да го питам дали познава някой гинеколог. Той е абсолютен невежа по тези въпроси, а и освен това е пълен с предразсъдъци.“ Внезапно една мисъл прониза мозъка й и Ева рязко се изправи в леглото. „Чудя се… дали…“ Това щеше да промени плановете й, но тя можеше да се справи, а освен това щеше да спечели нещо много важно. Скочи от леглото и трескаво закрачи из стаята. Обмисляше, планираше, претегляше всяка възможност.

Джон наливаше кафето в чашата си, когато през тънката стена, разделяща кухнята от стаята на Ева, чу приглушено отчаяно хлипане. Той остави чашата и почука на вратата й.

— Ева? Добре ли си?

— Остави ме… — простена тя.

— Но аз чух, че плачеш. Какво се е случило? Зле ли ти е?

Отново се чу стон, последван от неудържимо ридание. Това го накара да се реши на нещо, което никога досега не бе правил — да влезе в стаята й, когато тя бе там. Ева лежеше напреко на леглото, заровила лице във възглавницата. Леглото се тресеше от хлиповете й.

— Ева! — Джон се приближи до нея и нежно сложи ръка на рамото й. — Какво става? Какво се е случило, защо плачеш?

— Случи се най-лошото… никога не съм изпадала в такава беда!

Сърцето му се сви от жалост.

— Да не би някой да те е разпознал?

— Не… нещо още по-лошо.

— По-лошо ли? — Той бе озадачен. Нали тя най-много се страхуваше да не я върнат обратно в Унгария? Какво можеше да бъде по-лошо от това? — Нищо не разбирам — безпомощно рече Джон.

— И как би могъл? Ти си толкова мил и благовъзпитан.

Джон все още не можеше да проумее.

— Да не би да е нещо свързано с работата ти? Да не си загубила някоя от клиентките си?

— Нищо не съм загубила, напротив… сдобих се с нещо, което никога не съм желала, нещо толкова ужасно, че дори ме е срам да ти го кажа… — Тя избухна в истеричен плач.

— Ти не си способна да направиш нещо, от което да се срамуваш — убедително заяви Джон. — Не ти е присъщо.

— Не става дума за нещо, което аз съм направила, а за това, което сториха с мен…

— Сторили са с теб? — Неговата сексуална неопитност му пречеше да се досети.

Ева вдигна лице от възглавницата.

— Аз бях изнасилена! — извика тя. — Една нощ, когато се промъквах към хотел „Дунав“, един агент от унгарските тайни служби ме сграбчи, замъкна ме в една тъмна алея и ме изнасили. И сега съм бременна! — Хлиповете й бяха толкова силни, че Джон се уплаши да не ги чуе някой от съседите. Дори в този момент той не можеше да забрави съветите на майка си.

— Не казах на никого… и как бих могла да кажа? Такова ужасно нещо… чувствах се толкова омърсена и унизена… а ето че сега всички ще узнаят… Свършено е с мен, всички ще се отдръпнат от мен като от прокажена. — Тя повдигна треперещата си ръка към лицето му. — Ето, виждаш ли… дори и ти… — Лицето й се сгърчи от болка и тя отново падна върху възглавницата.

— Ами… разбира се… това е от шока, имам предвид изнасилването… — Джон смутено преглътна. Бе чувал, че се случват подобни неща, но изнасилването бе нещо, което не можеше да разбере и приеме. Един негов приятел, германец, му бе разказвал, че руснаците са изнасилвали германки в Берлин, но никога не се бе сблъсквал лично с подобно нещо. Откакто бе срещнал Ева, той бе започнал да си фантазира какво ли би било, ако се люби с нея, макар да знаеше, че това никога няма да се случи. Целият му сексуален опит се състоеше от една-единствена нощ с някаква проститутка, докато за кратко служеше в армията. Установиха, че страда от остра форма на психосоматична астма и го освободиха от военна служба. Джон се чувстваше толкова засрамен и унизен, че никога повече не посмя да се приближи до жена, но не страдаше от принудителното въздържание, защото неговата сексуалност винаги бе сурово потискана от фанатично-религиозната му майка. Към непривлекателния външен вид се прибавяше и вродената му стеснителност. Бе прекалено слаб за височината си, метър и осемдесет, а освен това бе започнал да оплешивява, което още повече понижаваше самочувствието му. Като изключим майка му, Ева бе първата жена, с която бе станал по-близък, макар още да не можеше да повярва, че такова пленително и красиво създание може да му бъде приятелка. Преди три години бе извършил най-смелата си постъпка, събирайки кураж да избяга във Виена, за да се измъкне от опеката на майка си. Но много повече смелост му трябваше сега, за да заяви: — Разбира се, че съм разстроен… но само от мисълта, че ти се е случило такова ужасно нещо.

— Не знаеш какво съм преживяла, не можеш да си представиш онези дни в Будапеща… никой не може да ме разбере, не можеш да си представиш какви животни бяха превзели улиците… бях напълно отчаяна… Успях да се измъкна от дома си и почти бях постигнала целта си, когато това се случи… Той се нахвърли върху мен отзад, запуши устата ми и ме повлече в онази тъмна алея… беше отвратително… унизително… и болеше, ох, как болеше…

Последните й думи трябваше да накарат Джон да повярва, че е била девствена, когато са я изнасилили. Той бе толкова ужасен, че не можа да се сдържи, приседна до нея и я прегърна. Тялото й конвулсивно потръпна, но бе меко и топло, а копринената й коса ухаеше така прекрасно…

— Хайде стига, стига… — погали я той по косата. — Всичко ще бъде наред, аз съм тук… не плачи… ти не си сама… аз ще направя всичко, което е по силите ми…

— Ще го направиш ли? — Тя отдръпна от него мокрото си от сълзи лице. — Не знам как да се справя, не разбирам нищо от тези работи.

— Кои работи?

— Как… как да се… — Ева свенливо отклони поглед, сякаш я бе срам да го гледа в очите. — Не знам как… да не съм повече бременна.

— Искаш да кажеш аборт! — възмутено възкликна Джон. Припомни си проповедите на майка си и извика: — Но това е убийство!

— Тогава аз трябва да умра, защото не мога да родя това дете. Аз съм неомъжена, а кой ще ми повярва, че съм била изнасилена? Веднага ще ме попитат защо съм го скрила. Ще си помислят, че лъжа, защото…

— Защото какво? — развълнувано попита Джон.

— Нищо — промълви Ева, но с такава интонация, че той веднага реагира по начина, по който тя очакваше:

— Не може да е нищо. Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш всичко.

— Защото всички знаят, че сме приятели. — Прошепна тя и отклони поглед.

Джон остана безмълвен, като поразен от гръм.

— Ти винаги търсиш доброто у хората — задавено изрече Ева, — но аз знам колко лоши могат да бъдат те, как обичат да представят всичко в най-лоша светлина, стига да има и най-слабо подозрение. Нима не разбираш? Ти си ми най-скъпият приятел, живеем в един апартамент, следователно ние…

— Няма да посмеят! — извика Джон и лицето му почервеня.

— Не, ще го направят — изхлипа тя и крадешком погледна към него. Видя болката, изписана на лицето му, и разбра, че желязото трябва да се кове, докато е горещо. — Не знаеш какви злобни клюки се носят из града. Чух ги, когато бях при една от моите клиентки, отвратителни клевети, и как само се смееха…

Лицето му стана още по-червено. Джон не можеше да понесе мисълта, че някой му се присмива. През цялото си детство бе страдал от този кошмар. Но какво друго можеше да очаква едно дванадесетгодишно момче, чиято майка всеки ден го прибираше от училище? Когато майка му узна, че в часа по биология учителят им е разказал най-подробно за зачеването и раждането, тя истерично се разкрещя:

— Това е грях! Как може да учат децата на тези мръсотии! Няма да го позволя! — Отиде в училище и вдигна такъв скандал, че оттогава всички започнаха да го наричат „маминото синче“.

Така Джон Брент растеше с убеждението, внушавано от прекалено благочестивата му майка, че сексът е нещо мръсно, че всичко в живота трябва да е изрядно, безупречно, неопетнено. Мисис Брент трепереше да не попадне прашинка в безукорно чистия им дом. Според нея чистотата е едно от средствата да се заслужи божията благодат, затова се стараеше с всички средства да предпази сина си от вредното увлечение по секса, който, пак според нея, по нищо не се различавал от ровене в кофи за смет. И досега тя не можеше да си обясни как е възможно Всевишният, когото тя цитираше по двадесет пъти на ден, да е разрешил да се осигурява потомство чрез толкова отвратителен акт, какъвто е съвкуплението. Като дете, Джон не можеше да си обясни защо няма нито брат, нито сестра, а като зрял мъж си задаваше въпроса, как се е появил на този свят, след като знаеше отвращението на майка си от половия живот. Докато бе ученик, не смееше да прочете книга, без да е получил позволението на майка си. На кино тя го водеше само след като се е осведомила предварително, че филмът е благоприличен. Щом навлезе в пубертета, тя му описа с най-ярки краски какво зло са венерическите болести и доста години след това Джон Брент не посмя да се доближи до жена.

Затова сега мисълта, че хората ще се присмиват зад гърба му, го разяждаше като язва. Замисли се дали няма да е по-разумно да се махне от Виена.

— Ще трябва да се откажа от търговията с козметични препарати — изхленчи Ева, — защото нито една от богатите ми клиентки няма да ме приеме в дома си. В изисканото общество са затворени всички врати за млада жена, която е неомъжена, но има дете от неизвестен баща. Затова за мен абортът е единственият изход… В противен случай аз съм обречена!

— Не, не е вярно — спокойно й възрази Джон, защото му хрумна една възможност, но толкова смела, че още не можеше да я сподели с Ева.

— О, обречена съм! Дори и в Унгария никой не приема в дома си девойки, които са общували с мъже, преди да са се омъжили.

— Именно по тази причина животът ти няма да се окаже съсипан — замислено отвърна Джон. — Ще се омъжиш, и то за мен.

Ева, заровила лице в дланите си, тежко въздъхна, но не от изненадата, както наивно си помисли той, а от удовлетворение. Бавно спусна ръцете си и откри лицето си, грейнало от радост.

— О, това ще бъде… — После се отпусна сломено на леглото и унило поклати глава. — Не! Не мога да го направя. Ще бъде крайно неблагодарно от моя страна.

— Ева, моля те, само отговори на въпроса ми! Ще се омъжиш ли за мен? — попита Джон и гласът му потрепери.

— За теб? Без да се колебая дори за миг! — Ева бе готова да се закълне, че в този миг е напълно искрена. — Ти си безкрайно мил, нежен, при това и търпелив, разбираш ме, грижиш се за мен. — Внезапно лицето й помръкна и тя въздъхна унило: — Не знаеш откога търся някой, който да се грижи за мен. Откакто баща ми умря… не… не искам да те занимавам повече с моите проблеми… — Взе ръката му в своята и я поднесе към устните си. — Но съм ти благодарна, Джон, безкрайно благодарна, че поне ме попита дали съм съгласна да се омъжа за теб.

— Ще се оженим, Ева, кълна ти се, ние ще се оженим! — твърдо изрече Джон. — Винаги съм мечтал за подобно щастие, обаче никога не съм си позволявал да храня дори и най-слаба надежда. Обичам те от мига, в който те видях в банята, но красавица като теб дори не би погледнала някой невзрачен мъж, такъв като мен… Защото ти можеш да имаш всеки мъж, стига само да го пожелаеш… — Отпусна ръце на раменете й. — Ако станеш моя съпруга, ще се гордея с теб и ще бъда по-щастлив дори от ангелите в Рая.

— Но… детето…

— Когато му дойде времето, и с това ще се справим.

Ева сведе поглед към корема си.

— Но аз не го искам… — сломено прошепна тя. — Трябва да ме разбереш… не мога да преодолея омразата си към това нежелано дете…

— Мила, сега си много разстроена — утешително промълви Джон и плахо я погали по косата. Познаваше няколко мъже, повечето от тях негови колеги, които с радост бяха обявили, че жените им отново са забременели и които сега е гордост му показваха снимките на децата си. Как е възможно някоя жена да не обича детето си? Може би Ева още бе потисната от спомена за онзи кошмар в Будапеща? Нали и майка му говореше с яростна злъч против зачатието? „Такава е волята божия — казваше мисис Брент, когато ужасените съседки донасяха слуха за някоя девойка, забременяла от любовника си. — По този начин Всевишният се разпорежда с нашите съдби, подлагайки ни на изкушения, за да провери дали сме праведни. Вината е само на онази уличница и тя ще си заслужи божието наказание. Обаче горкото дете е напълно невинно и животът му трябва да се опази на всяка цена.“

„Да — помисли си той, — детето е невинно. Не е виновно, че е заченато в грях, и затова ние трябва да се постараем никога да не узнае горчивата истина.“

— Ще го обикнем, мила, ще мине време и сама ще се увериш, че съм бил прав — прошепна й той. — Сигурен съм, че ще го обичаш с цялото си сърце. Как можеш да обичаш някое кученце, а да не обичаш едно невръстно, мило, трогателно безпомощно дете? При това твое дете, плът от твоята плът!

Джон си мислеше, че ако се бе забавил може би още малко, преди да се втурне в стаята й, тази отчаяна жена щеше да се хвърли към прозореца… или да измисли някакъв друг начин, за да посегне на живота си, но всичко се промени, и то само благодарение на нежната му загриженост. Всъщност Ева едва се сдържа да не го изхвърли през вратата, толкова противна й бе идеята да запази детето. Но трябваше да се преструва на трогната от предложението му, макар все още да бе убедена, че е необходимо час по-скоро да се отърве от онова противно бреме в утробата си. Макар че… кой знае дали намесата на Джон няма да промени съдбата й?

— Сигурен ли си, че ще обикнеш едно чуждо дете? — отвърна тя, като се постара надеждата в гласа й да заглуши съмнението.

— Да, Ева, мога да ти се закълна в това!

Преди Джон да се прибере в стаята си, те успяха да се споразумеят, че ще сключат брак без много шум, при това колкото бе възможно по-скоро — веднага след уреждането на всички формалности.

Вратата се затвори зад него и Ева се облегна на нея. Блажена усмивка разцъфтя на устните й. Сега, като съпруга на британски поданик, ще се добере до Англия, защото името й ще бъде вписано в тъмносиния му паспорт — паспортът, за който тя копнееше от толкова месеци. След това няма да бъде трудно и тя да получи британски паспорт. Разбира се, ще се наложи да отложи осъществяването на амбициозните си планове, но нали няма да е за дълго? Само колкото да износи и роди детето, както и докато се увери, че Джон ще го приеме като свое. След това ще ги напусне. Нали бе споделил с нея, че никога не е мислил, че ще стане баща. Ето че ще има тази възможност. Нали я бе убеждавал с жар, каквато тя не подозираше у него, че ще направи всичко по силите си, за да убеди хората, че детето е негово? Дори се радваше от тази неочаквана перспектива, докато накрая тя се досети и го запита каква ще бъде реакцията на майка му. Ева знаеше, че живее в къщата на майка си и е изцяло зависим от нея.

— Тя ли? Хм… ами… отначало ще бъде доста изненадана — неохотно призна Джон, — но след като се срещнете… — Опита се да се усмихне, макар да знаеше отлично каква ще бъде първата реакция на майка му: мисис Брент веднага ще я обяви за вавилонска уличница. Знаеше също, че много трудно някой можеше да разубеди достопочтената му майка, особено след като веднъж си е съставила мнение за някоя жена.

Но нали Ева не беше уличница? Та тя бе само едно прелестно и невинно момиче, което е преживяло ужасно разочарование. И ще бъде прекрасна майка, увлече се Джон в сантиментални мечти, дори… кой знае… само след една година може да имат още едно, този път наистина тяхно дете… Усети как се изчервява до уши при тази мисъл, но новото, неподозирано чувство напълно парализира разсъдъка му. Доста време му трябваше, докато открие името му: нима това бе щастието?

 

 

След кратка церемония в кметството Ева Черни стана мисис Джон Брент. Постараха се да не разгласяват събитието. Ева остави всички приготовления на Джон, понеже обяви, че няма никаква представа какво е редно да се предприеме и се съгласи с всичките предложения: обяд само за двамата в някой скромен ресторант, плюс нов паспорт за нея — доста усилия й трябваха, за да прикрие безумната радост от идеята му за смяната на паспорта. Така тя осъществи успешно първата стъпка от плана си. Когато те застанаха на гишето за паспортна проверка, преди да заемат местата си в самолета на „Бритиш Еъруейз“, името й вече бе вписано в паспорта на Джон Брент, в неговия солиден, тъмносин британски паспорт, в чиято автентичност никой не се усъмни. От летището в Лондон взеха автобус до площад „Виктория“, а оттам с метрото продължиха до Саут Уимбълдън, където се прехвърлиха в първото такси, попаднало пред очите им. През цялото време Джон бе доста нервен, пушеше цигара след цигара, а това бе безпогрешен признак, че един мъж е загубил спокойствието си. Когато таксито зави в някаква глуха уличка, с нищо неотличаваща се от съседните, с дървета покрай тротоарите, Джон смутено се изкашля.

— Майка ми не одобрява пушенето… Нали няма да се изтървеш пред нея, че съм пушил през целия път от метрото дотук?

— Ще направя всичко, което поискаш от мен — отвърна Ева и ободрително стисна ръката му. Очевидно мисис Брент го бе дресирала доста успешно през всичките тези години. Затова Ева го бе убедила още във Виена, че поне отначало трябва да я оставят да вярва, че Джон е бащата на детето, което тя щеше да роди след няколко месеца. За да го успокои, тя му бе обещала, че „ще й кажем истината, защото лъжата е смъртен грях, но само след като се уреди всичко останало“.

— И когато майка ми се убеди, че детето е от мен — беше добавил Джон.

„Не само драгоценната ти майка — помисли си Ева тогава, — а и всички останали.“

— Не искам да се плашиш от майка ми — започна Джон, след като слязоха от таксито. — Не е чак толкова трудно да се разбереш с нея — смутено продължи той, макар със смущението си да доказваше тъкмо обратното. — Тя е само… хм, как да ти го обясня, ами с една дума… много държи на благоприличието. — Усмихна се виновно, сякаш се оправдаваше за някаква лоша постъпка. — В най-скоро време сама ще се убедиш, че това е типична британска черта.

Но Ева не се заблуждаваше. Нямаше равна на себе си, когато трябваше светкавично да преценява хората. Само един поглед й бе достатъчен, за да схване, че мисис Мери Брент, висока колкото сина си, болезнено мършава, с костеливо лице и неприятно издадени предни зъби, никога нямаше да одобри красивата си снаха. На всичкото отгоре косата й, с неопределен мътносив оттенък, бе нагласена в някакво подобие на фризура, каквото сигурно можеше да се види само в някой женски затвор или приют за душевноболни. Носеше евтина рокля, при това старомодна, в някакъв избелял виолетов десен, а краката й, тънки като на паяк, бяха навлечени с дебели сивкави чорапи. Очевидно в този дом и думата „мода“ се смяташе за неприлична.

Още щом двамата младоженци се приближиха към прага на къщата, майка му впери изумен поглед в изящния фланелен костюм на Ева, изкопиран по кройката на един от моделите на Кристиан Диор, с пристегната талия и клоширана пола. Сетне взорът се вдигна към дръзката шапчица, килната леко върху златисточервената коса на Ева, и тънките устни на мисис Брент се стегнаха като челюсти на менгеме. Въобще не посегна да прегърне новопристигналата си снаха, след като целуна набързо сина си по бузата. Само кимна сухо и се обърна, за да ги поведе към това, което тук вероятно наричаха „всекидневната“ или може би „предната стая“. Всяка вещ, дори и най-дребната, имаше строго установено място, всички повърхности се открояваха с умопомрачителен блясък. Прозорците бяха забулени с нещо, за което смаяната Ева не успя да намери друго наименование, освен „маскировъчна мрежа“. Навред миришеше непоносимо на политура, смесена с някакви непознати препарати за чистене, плюс дезинфектанти. „Килиите на осъдените на смърт навярно са по-уютни“ — помисли си Ева и сбърчи нос. За нейно изумление Джон за броени секунди, буквално пред очите й, се смали и се превърна в току-що наказано малко момче. Отпусна се едва-едва в едно от тесните, корави като камък, кресла до камината, в която десетина мъждукащи въглени се стараеха да създадат илюзия за топлина, при това без никакъв успех. В къщата отвсякъде вееше хлад като в гробница.

— Е, каква изненада, бих казала — хладно произнесе Мери Брент. Всеки следовател от КГБ би могъл да й завиди за интонацията. — А сега — обърна се тя към сина си, — разкажи ми подробно как стана всичко.

— А защо аз да не ви го разкажа? — прекъсна я Ева, като се постара да използва най-затрогващата си интонация, но без да се опитва да прикрива акцента си, дори тъкмо обратното й се стори най-подходящо. — К’во искате да узнаете най-напред?

— Хм… ами откъде сте, къде се срещнахте с моя син. — „И как успяхте да го впримчите в мрежата си“, но това, разбира се, остана недоизказано.

— Избягах от Будапеща, когато мойта страна бе прегазена от руснаците.

— Да, хм… Джон ми писа, че сте унгарка.

— Бях. Но вече съм най-обикновена британска поданичка. — Ева мимолетно хвърли поглед към съпруга си, колкото да регистрира пълното изумление, изписано на лицето му.

— Но вашите родители все още са там, нали?

— Никакви родители си нямам. Имам си само Джон — спокойно отвърна Ева и хвана ръката му.

— Нима нямате семейство? — Подозрителният й поглед можеше да съперничи на най-острите бръсначи от Солинген.

— Не, нямам си и туйто.

— Ева е била принудена да изостави всичко в родината. — Джон реши да се намеси с помирителна цел.

— Освен този доста обемист багаж, както успях да забележа.

— В онез два куфара ми е стоката — обясни Ева.

— Стоката ли?

— Ева е козметичка — поясни Джон, — при това много способна.

— Козметичка! — Със същия успех Джон би могъл да използва думата „погребален агент“, толкова ужасено бе изражението на майка му.

— Имах собствен бизнес във Виена — гордо заяви Ева.

— О, във Виена, така ли? — Мисис Брент се вцепени и стана излишно да пояснява отношението към този град, прочут със забавленията си. — Още не мога да си обясня защо Джон толкова настояваше да го изпратят там. Тук имаше превъзходни възможности. Въобще не одобрявам мъжете, които се стремят да работят в чужбина. Отвратителна храна, която дори не си правят труда да я поднесат в порцеланови съдове, да не говорим за приборите!

— Като стана дума за порцелан, хрумна ми, че по една чаша чай ще ни дойде много добре. — Джон се опита да влезе в ролята на домакин.

Мисис Брент се надигна.

— Всичко отдавна е готово. Само водата да възври. Елате с мен.

Последваха я в трапезарията, където, макар и да гореше електрическа печка, си оставаше студено и неуютно. В ъгъла се виждаше грозен бюфет, а в средата имаше квадратна маса с четири стола.

Масата бе застлана с дантелена покривка, с прибори за трима. Джон издърпа стола и Ева седна. На масата имаше три филии хляб, половин пакетче маргарин, три кифлички с мармалад и три парчета кейк със стафиди. Чаят беше горещ, но безцветен. Докато отхапваше от филийката хляб — толкова тънка, че се ронеше между пръстите й, Ева си мечтаеше за чаша хубаво кафе. Маргаринът имаше вкус на найлон. Очевидно свекърва й не бе от домакините, които могат да бъдат упрекнати в прахосване на пари за скъпи лакомства и деликатеси.

Спалнята също се оказа неприветлива — в задната част на къщата, с мрежи на прозорците, през които едва проникваше оскъдна светлина. Килимът бе протрит и избелял. Ева заподозря, че е на нейните години. Леглото беше двойно, но когато седна на него, разбра, че може да съперничи по твърдост с погледа на свекърва й. В олющения гардероб откри няколко телени закачалки, а на вратата му висеше малко огледало. През прозореца се виждаше малка градина, заобиколена от високи стени. Младата жена веднага си каза, че каквото и да й струва, няма да остане задълго в тази неприятна къща.

Не обръщаше внимание на откритото неодобрение на свекърва си и отминаваше с пренебрежение забележките й за прекаленото й разточителство, предизвикани от покупката на нови завеси и пухен юрган. Когато един ден Ева се върна вкъщи с електрическа печка, свекърва й едва не получи удар и се развика, че не могат да си позволят подобен лукс.

— Щом отворя магазина си, ще можем да си позволим и повече — отвърна й Ева, — а и освен това, нали си плащаме за разноските?

— Магазин!

— Разбира се. Възнамерявам да отворя собствен козметичен салон.

— Но твоето основно задължение е да се грижиш за Джон. Съпругът е длъжен да осигурява прехраната.

„Но аз искам много повече от обикновена прехрана“ — помисли си Ева, а на глас каза:

— Смятам да бъда работеща съпруга.

— Съпругите не работят!

— Тогава аз ще бъда изключение. Все пак сме 1957 година, а не осемнадесети век.

— На Джон това няма да му хареса.

— Джон знае за решението ми и го одобрява. Аз съм талантлива, много талантлива, пък и тук, в Саут Уимбълдън, не видях нито един козметичен салон.

— Подобни заведения има в Уимбълдън Вилидж — презрително отвърна Мери Брент.

— Къде е това?

— Там, където живеят важните клечки, дето само знаят да си вирят носовете.

„Е — каза си Ева, — значи трябва да отида там, където са парите.“

Първата й работа бе да проучи Уимбълдън Вилидж. Още от пръв поглед разбра, че това място е тъкмо за нея. Къщите бяха скъпи и просторни, всяка с по два гаража, а магазините — луксозни. Този свят бе съвсем различен от Саут Уимбълдън. Това беше нейният свят. Ева откри една агенция за недвижими имоти. Обясни на смаяния агент, че е забелязала подходящ магазин, намиращ се между един бутик и магазинче за шапки.

— Страхувам се — каза агентът, — че ще можете да го наемете за не повече от три години. Този участък е определен за строеж.

— В такъв случай наемът няма да бъде много висок. Защо не е нает досега? — попита Ева.

— Тук имаше фризьорски салон, но преди два месеца се преместиха в по-голямо помещение.

Магазинът се състоеше само от един голям салон и малка задна стаичка, обаче фасадата и предната врата бяха много представителни.

— Килимът включва ли се в цената? — попита Ева. Тя веднага разбра, че килимът е от чиста вълна и макар да беше в неугледен розов цвят, не беше трудно да го боядиса според вкуса си.

— Да.

— Има ли топла вода и санитарни помещения?

— О, да.

— Тогава нека да обсъдим условията.

Младата жена се върна в Саут Уимбълдън с подписан договор и с обещанието, че до шест седмици ще може да се нанесе в магазина. Свекърва й бе излязла, а Джон още не се бе върнал от работа, затова Ева се качи на горния етаж, отключи куфара си — заключваше го заради любопитството на свекърва си — и извади малка кадифена торбичка. В нея криеше диамантена брошка, която бе намерила в дома на една от богатите си виенски клиентки. Когато дамата й разказа за липсващата брошка, Ева я бе погледнала невинно и дори бе предложила да я претърсят, но дамата, естествено, бе отказала с високомерен жест.

— Може би сте я изгубили на улицата? — предположи тя.

— Сигурно е станало така… Жалко, брошката беше много скъпа и аз много я харесвах.

— Навярно е застрахована?

— О, да, но за мен има особена сантиментална стойност… това бе първото бижу, което съпругът ми подари.

— Колко жалко — съчувствено кимна Ева, макар да знаеше, че брошката лежи на дъното на едно от бурканчетата с крем в куфара й.

Сега брошката щеше да й помогне да започне осъществяването на мечтите си. Парите от продажбата й нямаше да стигнат, за да покрие всички разноски, но когато отвореше салона и работата потръгнеше, щеше да успее да върне заемите.

На следващия ден Ева взе метрото до Уест Енд и се запъти към бижутерийния магазин в сутерените около Бърлингтън, който бе забелязала при една от разходките с Джон. Носеше елегантния си сив костюм от Кристиан Диор, гарниран с изящна шапчица. Обувките й бяха от мека сива чортова кожа, а ръчната чантичка, макар и стара, бе от скъпа сива телешка кожа. На път към Уест Енд си бе купила елегантни ръкавици от сива кожа, а старите бе захвърлила в една кофа. Посети един парфюмериен магазин, престори се, че иска да купи парфюм „Арпаж“, пръсна си малко зад ушите и го върна на продавачката. Така екипирана, Ева влезе в бижутерийния магазин и след четвърт час излезе навън с чек, от който на лицето й бе грейнала такава ослепителна усмивка, че минувачите се обръщаха след нея. Пред бижутера тя успя да скалъпи версията, че брошката е попаднала в нея от покойната й баба, че само тази семейна реликва е успяла да измъкне при бягството си от Унгария, дори прибягна до чуждестранния си акцент, за да подсили ефекта от думите си. Младият бижутер, към когото тя се обърна, защото по-възрастният бе зает с друг клиент, се оказа податлив като восък и щом установи, че диамантите са с безупречно качество, Ева хладно кимна:

— Естествено. В противен случай моята покойна баба никога не би ги носила.

След това отново се прибра с метрото в Уимбълдън и депозира чека във филиала на Барклейс Банк, който използваха всички обитатели на Уимбълдън Вилидж. Джон и майка му не биваше в никакъв случай да научават за този чек: нито сега, нито в бъдеще. Когато отвори магазина, фасадата бе пребоядисана в ослепително бяло, с огромен надпис в средата „Ева Черни“ в същия шрифт, както бе изписано на етикетите на нейните козметични изделия. Ева бе останала само с няколко лири в джоба, но нищо не можеше да сломи вярата й, че след три месеца ще разполага със стотици лири.

Най-важните стъпки бяха останали зад гърба й. Вече познаваше едва ли не наизуст всички луксозни бутици в Уест Енд, помнеше не по-зле от продавачките изложеното по парфюмерийните и козметичните щандове на големите универсални магазини, знаеше, че има едно име, с което неминуемо ще й се наложи да се съобразява, ако иска да преуспее в този бранш — „Хародс“, прославената верига от магазини, нейният най-сериозен бъдещ конкурент. Освен това посети няколко салона за разкрасяване, а от орловия й поглед не убягваше дори и най-незначителната подробност. В магазина си Ева веднага внедряваше всичко полезно, което бе видяла в големите магазини и козметични салони. В един от конкурентните магазини я поканиха да седне и келнерката веднага й поднесе кафе и кейк. Ева остана възхитена и реши да заимства и тази идея. Освен това възнамеряваше да наеме и маникюристки. Знаеше, че нейният салон ще трябва да се конкурира с по-големите, но по-скъпи козметични салони и при това цените при нея трябваше да бъдат по-достъпни. Откри един опитен химик и му поръча да анализира изделията на конкуренцията, след това му възложи да ги сравни с нейните рецепти и да експериментира, докато постигне желания от нея резултат. Ева не се уморяваше да променя цветовете на червилата, като инстинктът и опитът й подсказваха кои цвят ще се търси най-добре на пазара.

Нае едно младо момиче — дъщеря на един от съседите, което бе очаровано от красотата на Ева — да сервира на клиентките кафето, което Ева сама приготвяше. Освен това поднасяше и малки, вкусни сандвичи, увити в хартия, която не пропускаше мазнината, тънки резени черен хляб с пушена сьомга, гъши пастет или печено говеждо, които купуваше от деликатесния магазин недалече от салона си. Скоро клиентките заговориха, че в новооткрития салон на Ева Черни може не само да си направиш косата и да си освежиш лицето, но и да хапнеш превъзходен сандвич с чаша първокласно кафе. Цените на услугите едва покриваха разходите, обаче вече се заговори за нейния салон, а това за нея бе по-ценно от злато. Бе успяла да се сдобие с една от най-опитните маникюристки, като й бе предложила заплащане с десет процента по-високо от досегашното.

Но вече бе бременна в шестия месец, макар коремът й да не бе много голям — Ева старателно го прикриваше с широки блузи и рокли.

Обаче състоянието й не остана дълго време скрито от подозрителния поглед на свекърва й и една сутрин Мери Брент поиска да знае защо снаха й е криела досега, че е бременна.

— Защото нямаше да одобриш идеята ми да работя, а аз нямам време за губене, тъй като трябва да се утвърдя в бизнеса.

— О, да, ти наистина се утвърди. Утвърди се като голяма лъжкиня! Ти си съблазнила сина ми и си го накарала да се ожени за теб! И то само защото си търсила баща за копелето си! Ти си само една издокарана уличница и колкото по-скоро се махнеш от живота ни, толкова по-добре!

— А ти пък си ревнива, глупава и зла религиозна фанатичка! Предупреждавам те да престанеш да ми създаваш неприятности, защото в противен случай повече никога няма да видиш скъпоценния си син! Мога да ти създам такива неприятности, каквито дори не си сънувала! Не си въобразявай, че ме е страх от теб и че можеш да ме спреш. Предупреждавам те за последен път, не се опитвай да заставаш на пътя ми!

Мери Брент не си правеше илюзии що за жена е съпругата на сина й, но сега бе смаяна от злобата, която се излъчваше от иначе красивото й лице. Майката на Джон сляпо вярваше в бога и се страхуваше само от мъките на ада и проклятието на църквата, ала страхът, който изпита сега, бе много по-силен. „Тя е обзета от зли сили — помисли си Мери Брент. — Може би дяволът се е вселил в нея.“ Ала тя разбираше, че снаха й няма дълго да остане при тях. Не каза нищо на Ева, но започна да натяква на сина си.

— Цялата къща мирише на публичен дом! — мърмореше Мери. — И къде отиват парите, които печели?

— Между другото, тя плаща таксите за централното отопление.

— Ненужен лукс.

— Това не е твоя работа.

— Не съм съгласна! — презрително изсумтя тя. — Забелязах, че още нищо не е купила за бебето.

— Работата напълно я поглъща.

— Не се и съмнявам, но трябва да ти кажа, че ако си въобразяваш, че детето, което носи, е от теб, значи си пълен глупак. Зърнах я за миг, когато излизаше от банята, и мога да се закълна, че е в шестия месец. Следователно е забременяла не през октомври, а през август.

Джон нищо не отговори.

— Тя те е подмамила да се ожениш за нея, нали?

— Не, не го е направила. Аз бях този, който предложи да се оженим.

— Защо? Защо, в името на бога? Всеки може да разбере що за стока е! Как можа точно ти, след всички мои наставления и предупреждения, да направиш такава фатална грешка?

— Не всички разсъждават като теб.

— Използвай здравия си разум, ако ти е останало поне малко от него… Какво ще търси такава жена в мъж като теб? Тя е от онези жени, които с лекота сменят мъжете и всеки следващ е по-богат от предишния. Защо ще й трябва да се омъжва за един скромен учител? Тя не е от нашата черга, разбрах от пръв поглед, но кой знае защо е решила за известно време да живее с теб. Сигурен ли си, че не те е измамила?

— Не е това, което си мислиш! — възмутено извика сина й.

— А какво е тогава?

— Не е твоя работа!

Майка му остана с отворена уста.

— Виждам, че гибелното й влияние вече оказва своето въздействие. Ще се моля за теб, момчето ми, защото ти си се запътил направо към ада.

— Не искам да говориш за жена ми по този начин.

— Докато жена ти живее в моята къща, ще говоря за нея както си искам!

— Къщата може и да е твоя, мамо, обаче именно Ева плаща повечето от разходите…

— Но тя бе тази, която настояваше за централно отопление, а не аз, нали? Тя поиска да има телефон и камина в спалнята ви — напълно излишен разкош, ако питаш мен.

— Не те питам, а освен това трябва да ти напомня, че Ева купи и новия телевизор, който ти гледаш по цял ден.

— Ти трябва да си този, който да плаща всички разноски, защото ти си мъжът в тази къща!

— А защо досега не се отнасяше с мен като с мъж?

Мери Брент бе толкова смаяна, че за миг изгуби дар слово и Джон се възползва от паузата, за да се измъкне от стаята. Ала когато се качи в спалнята и се излегна върху новия пухен юрган, той се замисли върху думите на майка си. Сега Ева наистина печелеше по-добре от него и смени голяма част от мебелировката, макар всичко, което бе купила в къщата, да бе само за нейно удобство. Джон се запита защо тя не бе купила нищо за бебето — нито пелени, нито дрешки, нито кошче. „Е, мога да я разбера. Знам, че тя не искаше това дете. Но какво ще стане с него, когато се роди? Кой ще се грижи за него? Защото ми се струва, че Ева дори няма да го погледне. Изглежда, че в плановете й за бъдещето не се е включвало майчинството.“

— Защо не си починеш малко? — я бе попитал той една вечер, когато бяха сами в спалнята си. — Салонът върви добре и печелиш много пари.

— Това е нищо в сравнение с плановете ми за бъдещето. Един малък салон в едно от предградията на Лондон не може да ме задоволи. Аз искам много повече.

— Но защо?

Изгледа го така, сякаш бе малоумен.

— Защото това е моята съдба — бе отвърнала Ева и с това разговорът бе приключил.

Тя наистина вярваше, че е предопределена от съдбата да бъде богата и известна, и никой не можеше да я разубеди.

Сега съпругът й вече добре разбираше, че никога не е присъствал в плановете й за бъдещето — тя просто го бе използвала като първо стъпало по пътя си към успеха. Самият Джон не бе амбициозен мъж и едновременно се възхищаваше и натъжаваше от необикновените амбиции на съпругата си. Какво искаше тя? Пари, власт, слава? А къде оставаше простото човешко щастие? Или Ева смяташе, че ще придобие и щастието с онази лекота, с която й се отдаваше всичко останало? И все пак бе сигурен, че ако можеше да върне времето назад, той отново щеше да се ожени за нея. Тя бе пълна с живот, неуловима като живака, но бе единствената радост в скучното му съществуване, единствената жена, в която се бе влюбвал. Тя можеше да го разсмее, можеше да превърне тази безрадостна къща в дом, в който да се отпусне след работа, макар че невинаги си беше вкъщи, за да го посрещне.

Той в началото се забавляваше, като гледаше с какво възхищение тя се спира пред лъскавите витрини, как очите й жадно гледаха красивите стоки. Обичаше да спира пред някой магазин с думите: „Един ден и аз ще имам всичко това“ и посочваше някоя самурена кожа или лъскав „Ролс-Ройс“. Джон кимаше усмихнат, наивно мислейки, че тя се шегува. Ева обожаваше киното, но не обичаше театъра — все казваше, че й се струва много превзет, но се захласваше по всеки холивудски филм. Джон повече гледаше озареното й от щастие очарователно лице, отколкото сцените на екрана. Ева гледаше по няколко пъти всеки мюзикъл на Метро Голдуин Майер и Джон разбираше, че тя не само се наслаждава на музиката и цветовете, но и се учи. Английският й значително се подобри. Постепенно Джон разбра, че зад нежното и красиво лице на съпругата му се крие хладен разум и желязна воля.

„Да — помисли си той, — Ева ще стигне далеч.“ Вярата в съдбата й ще я заведе до върха, но там нямаше място за него. Съвместният им живот нямаше да продължи дълго време, но въпреки всичко Джон бе щастлив, че се бе появила в живота му, макар и за кратко. Единствено се безпокоеше за бъдещето на нероденото дете, но нямаше смисъл да мисли за това — Ева бе тази, която взимаше решенията.