Вера Коуи
Блясъкът на славата (10)

Глава десета

Сейшелски острови и Швейцария, 1963–1965 година

През медения им месец на малкия остров, зареян в безбрежния Индийски океан, Ева му показа на какво е способна една пламенна и влюбена жена. Отседнаха в кокетна вила, боядисана в прелестен розов цвят — всъщност тя се оказа единствената прилична постройка на острова. Още от първата нощ, след като пристигнаха по здрач, горещият и влажен климат възбуди сетивата на Кристофър и го накара да настръхне в сладостно очакване.

Ева мразеше да усеща как потта се стича на ручейчета по гърба и мишниците й, затова с копнеж си спомни за прохладната си, ароматизирана баня в Англия и нямаше настроение за нищо, освен да се уедини във ваната, но съпругът й имаше други планове.

— Хайде да се изкъпем — каза той и в следващия миг захвърли сакото си, чевръсто разкопча ризата, изу обувките, смъкна ципа на панталона и се приближи към високите прозорци, обхващащи цялата предната стена на вилата. Щом докосна бутона, стъклените стени се отдръпнаха, едната — наляво, другата — надясно, и разкриха пред изумения му поглед очарователен плувен басейн, кой знае защо във формата на осмица. На дъното на двете кръгли половини на басейна грееха силни подводни прожектори, осветявайки изящната мозайка във византийски стил, с която бе застлано дъното, изобразяваща бога на моретата Нептун, с блестяща корона на главата, гордо размахващ тризъбеца си сред пенещи се вълни и танцуващи делфини. Багрите на пъстрата мозайка примамливо преливаха сред трепкащата от бриза кристалночиста вода и докато Ева пристъпваше плахо по хладните мраморни стъпала, водещи към дъното, съпругът й, с елегантен скок, се гмурна дълбоко под водата.

— Хайде, ела тук! — извика той, когато изплува над повърхността и отръска капките от лицето си.

Голото му тяло се виждаше ясно в синеещата се вода: гладко, без косми, с изключение на гъстия хълм между бедрата му. Членът му се полюшваше небрежно като тлъст, огладнял червей.

— Ела… по-бързо! — подкани я той. — Нима никога досега да не си се къпала гола в басейн?

— Не. Никога не ми се е случвало.

— Защо, за бога?

— Защото не мога да плувам.

Кристофър смаяно я изгледа. В неговия свят всички умееха да плуват, още от детските си години. Това бе тъй естествено, както да танцуваш, да яздиш, да играеш тенис.

— Никога не ми е оставало свободно време, за да си търся учител по плуване — смутено промълви Ева, забелязала удивлението му. — Цял живот съм била принудена да се грижа за прехраната си…

„Прилича на дете, което ей сега ще се разплаче — помисли си Кристофър и сърцето му се обля с нежност — въпреки модерната зелена рокля от Баленсиага, обувките с изящни токчета и безукорната прическа. Да, наистина Ева блести като шлифован диамант.“ И друг път се бе сблъсквал с приказно красиви манекенки, с кокетки, владеещи всички тънкости на любовната игра, или с така наречените представителки на нежния пол, които бяха способни да накарат дори и опитни бизнесмени да клатят замислено глави и да прехапват устни от завист, но в нито една от тези жени нямаше подобно съчетание на прелести и таланти, както в тази очарователна жена, напълно достойна за името си.

— Аз ще те науча. Никак не е трудно…

— Наистина ли? — Лицето й светна като на дете, получило отдавна желаната играчка.

— Разбира се, само… съблечи дрехите си и още сега ще започнем с първия урок. — Тя плахо се огледа и Кристофър се засмя. — Не се плаши, наоколо няма жива душа. Днес ще се задоволим със студена вечеря, при това сами ще си я сервираме. Във вилата има двама слуги, но преди четвърт час те се оттеглиха в тяхната къщурка в дъното на градината. А дори и да ни видят, с нищо няма да го покажат.

Кристофър с лекота се справяше с всички проблеми, възникващи при общуването с прислугата, и Ева си каза, че би било разумно да се научи от мъжа си на това ценно умение. Без да каже нито дума повече, тя развърза презрамките, смъкна ципа и роклята се свлече в краката й. Улови я миг преди да се докосне до мраморните плочки и я изпъна грижливо върху близкия шезлонг. Остана по сутиен и пликчета, чорапи и колан. Погледът на съпруга й, прикован между бедрата й, я изгаряше и Ева бавно, с грациозни движения, започна да сваля коприненото бельо. С ловкостта на опитна стриптийзьорка разкопча жартиерите, сетне сутиена и накрая се обърна с гръб към басейна, за да смъкне пликчетата си, откривайки пред жадния му поглед възхитително заобленото си дупенце. Сега вече можеше да се обърне към него, със свенлива полуусмивка, но едновременно с това — горда с великолепното си тяло.

Стори му се, че сърцето му подскочи и заседна нейде в гърлото, а членът му мигновено се втвърди. Без дрехите Ева изглеждаше невероятно съблазнителна — гърдите й бяха едри, високи и заоблени, зърната й бяха настръхнали от захлаждащия се въздух, устните — тъмнорозови, коремът й бе леко закръглен, бедрата й — по-сочни, отколкото подсказваха очертанията на роклята, а нежният триъгълник между тях, коприненомек и подканващо съблазнителен, бе обагрен в същия цвят на разтопено злато, както и косата й.

— О, скъпа… — Кристофър бе болезнено възбуден, лицето му се зачерви, а дишането му се учести. — За бога, та ти си неземно красива… — С няколко силни удара той доплува до нея и се спря, дишащ тежко, уловил с ръка мраморния ръб на басейна. Пое си дъх и отново се отпусна във водата. — Скачай! Не се бой! Аз ще те уловя и няма опасност да потънеш.

Ева му се довери и скочи във водата. Ръцете му я посрещнаха, сграбчиха я и я повдигнаха. Облят от хладната водна струя, Кристофър усети топлината, излъчвана от тялото й, само зърната на гърдите й бяха по-студени, когато се притиснаха до гърдите му.

— О, нима водата още е топла! — кокетно се засмя Ева, напълни шепата си и обля шията си, а нежната й кожа заблестя от капките. На него му се стори, че тя искри като огромен брилянт.

— О, господи… — изохка младият мъж, неспособен да удържи ерекцията си, инстинктивно търсещ как по-скоро да се слее с нея. — Знаеш ли, уроците по плуване може и да почакат. — Гласът му бе пресипнал от възбуда. — Защото… не мога, не мога да ти устоя… трябва да го направя, ето, докосни го, виж какво правиш с мен…

Тя усети как коравият му член се притисна към корема й. Не ставаше точно така, както го бе планирала, но Ева винаги се бе отличавала с умението си гъвкаво да променя решенията си. С вродения си женски усет разбра, че трябва да задоволи страстта му. В следващия миг ръцете й се стегнаха около врата му, краката й се обвиха около кръста му, а той се плъзна леко в нея като ключ в смазана ключалка.

Кристофър се задъха, удивен от допира до горещата й плът, от силата, с която мускулите й го стегнаха и обгърнаха, ала възбудата замъгли погледа му и вече не можеше да мисли за нищо друго, освен как да проникне още… още… по-дълбоко в нея, искаше да гали гърдите й, опиянен от блясъка в очите й. Щом усети първите му тласъци, Ева се притисна още по-плътно към него и го тласна към стената на басейна, обливана от приятната хладка водна струя. Нямаше време за любовна игра, нежни и дразнещи докосвания, страстни целувки. Кристофър не усещаше нищо друго, освен изгарящата нужда да се притиска, да се търка в нея, да я поглъща и да бъде погълнат, забравил за останалия свят, потопен само в страстното, алчно желание да я обладава, да излее семето си в нея и най-сетне да намери покой. Съчетанието от нежните милувки на водата и докосването до гладката, съвършена кожа, бе невероятно, подлудяващо усещане. Твърдата му пулсираща мъжественост я пронизваше по-силно от електрически ток, стигаше до нервните окончания в най-скритите кътчета на тялото й и я разтърсваше в поредица от конвулсии… струваха й се нескончаеми, сливаха се в общ, подлудяващ ритъм, в божествен химн на съвкуплението, сякаш се разтапяше във водата и се сливаше завинаги с него. Струваше й се, че колената й се размекват, че се разтваря, разтваря, за да го увлече по-дълбоко, все по-дълбоко в себе си… Силните му тласъци я заляха като мощна вълна, като вихър, унасящ и двамата някъде нависоко и в следващия миг надолу, надолу, в бездните на страстта… „Ооо…“ Главата й се отметна назад, първият оргазъм прониза тялото й, разпростря сладостните си вълни до всичките й сетива и неусетно затихна, за да стори път на втората кулминация.

Кристофър, който нямаше опит с жени, способни многократно да изпитат божествената наслада на оргазма от един полов акт, не бе на себе си — вътрешните мускули на Ева притискаха, мачкаха, триеха отвсякъде свръхвъзбудената му мъжественост. Мускулите на бедрата й се стегнаха и тя започна да описва кръгове с хълбоците си. Ту го стягаше, ту го отпускаше, а той усилваше тласъците си и се превръщаше в необуздан дивак. От гърлото му се изтръгнаха нечленоразделни стонове. Сякаш се бе преобразил в неуморно бутало, което яростно се движеше в меката паст на своя цилиндър. При всеки негов тласък от устните й се изтръгваха тихи стенания и когато Ева се разтърси от третия си оргазъм, той усети как тялото му се напряга, за да посрещне наближаващия екстаз.

— О, господи… господи… господи… о… — задъхано избъбри Кристофър, изпъна се и изкрещя с все сила: — Ооо, боже мили… — Напрегна се и избликна като гейзер с такава сила, с такава наслада, че сякаш за миг изгуби съзнание. Краката му изтръпнаха, тялото му се отпусна, отдръпна се от нея и заплува във водата. Дишаше учестено, със затворени очи и опънати ръце, напомнящ за кораб, понесен от течението без мачти и платна.

Ева се облегна на стената на басейна, сърцето й бясно туптеше, макар че не бе толкова изтощена колкото Кристофър. Не помнеше друг път да бе изпитвала три оргазъма за толкова кратък интервал. Усмихна се, като си помисли, че ще трябва да го научи на още много неща — той бе надарен с покоряваща жизненост, но нямаше представа как да я използва. Както всички американци, и Кристофър си въобразяваше, че най-важното е колко пъти ще успее да се възбуди, а не начинът, по който се стига кулминацията. „Да, ще го науча — помисли си тя и в очите й блесна игриво пламъче. — Ще му покажа как да се люби бавно, докато желанието стане непоносимо, а удоволствието — безкрайно сладостно.“

Кристофър, успокоил дишането си, се гмурна под водата и изплува на метър от нея. Целуна я по устата, преливащ от благодарност.

— Да, това беше нещо съвсем различно. Ти, ти, скъпа, си несравнима и всички останали жени бледнеят пред теб. — Говореше все още задъхано, а в тона му се долавяше нюанс на обожание. — Накара ме да се почувствам като лъв. Никога досега не съм изпитвал такъв оргазъм… Струваше ми се, че от щастие сърцето ми ще се пръсне. А ти как си?

— Ние успяхме да намерим пътя към душите и телата си — усмихна се Ева. — Но има още да се учим — обеща му тя и отметна мокрия кичур от челото си. — Ти ще ме научиш да плувам, а аз ще ти покажа как да доставяш удоволствие на жената, така че тя да те моли за още и още…

За миг мъжката му гордост се почувства наранена и той изпита неочакван пристъп на ревност.

— А ти молила ли си за още и още наслади онзи, който те е обучавал в любовното изкуство?

Ева притисна пръст към устните му.

— Сега съм с теб и няма значение кой ме е обучавал. Има значение само на какво аз ще те науча…

 

 

Само един поглед бе достатъчен на майка му при завръщането им в Ню Йорк, за да разбере, че вижда пред себе си един напълно щастлив мъж, опиянен от прелестите на сватбеното си пътешествие от Сейшелските острови до златистите плажове на Големия коралов риф край Австралия, от райския индонезийски остров Бали до курорта Баха в Калифорния. „Онази е успяла да омагьоса момчето ми — помисли си мисис Едит Бингъм и спазъм на ревност прободе сърцето й. — Този път май наистина ще го изгубя, и то завинаги!“

— Сега щастлив ли си, Крис? — попита го тя, опитвайки се да потисне острия пристъп на ревност и огорчението от загубата.

Синът й я изгледа замислено, преди да й отговори с тон, много по-сериозен от друг път.

— Досега, мамо, искам да кажа… преди да срещна Ева, въобще не съм знаел какво е да си щастлив. Тя ми дава всичко, което може да пожелае един мъж — компаньонка, приятелка, любовница — как да ти го обясня, тя е жена и половина, при това несравнима. — Засмя се безгрижно и смехът му отекна като зловеща камбана в мозъка на майка му. — Напълно си заслужава името Ева…

Както му бе обещала, той престана да ревнува онзи непознат, който я бе обучил в тънкостите на любовната игра, защото сърцето му преливаше от благодарност към опитната си учителка в любовта. Досега дори не бе подозирал, че сексът може да го дарява не само с физическо задоволяване, но и с покъртителни емоции, защото смяташе, че с всяка нова партньорка той трупа все повече интимен опит и става все по-добър любовник. Едва сега, след нощите с Ева сред тропическите плажове, Лади проумя, че тя не може да понася мисълта да подчинява живота и страстите си на скучните ограничения, налагани от предразсъдъците на обществото или от забраните на църквата. Ева се подчиняваше само на това, което наричаше моята съдба, моето предопределение, и макар отначало да се смееше лекомислено на думите за вярата й в тази съдба, трябваше да признае, че доста от събитията в нейния бурен живот изглеждаха като предопределени от сляпата воля на съдбата. Разбира се, Лади нямаше откъде да научи, че слуша само официалната версия за живота на Ева Черни, поукрасена тук-там с някой пикантен детайл, недостъпен за широката публика. Знаеше само, че когато му обеща да го накара да забрави за всички останали жени на света, Ева спази обещанието си.

Още едно нейно качество го изпълваше с възторг — Ева не го ревнуваше. Естествено бе новобрачната двойка да се движи в строго определен, тесен кръг от приятели — всички техни познати посещаваха едни и същи места, а сред тях почти липсваха жени, с които той да не бе флиртувал в миналото, понякога съвсем мимолетно, но друг път за по-продължителен период, макар това да нямаше никакво значение за Лади Бингъм — „продължително“ за него означаваше три седмици, най-много месец. Ева нито веднъж не му устрои сцена на ревност, нито веднъж не го запита откъде се познава с тази или онази особа, никога не се вживяваше в ролята на засегната любовница или ревнива съпруга.

— Нима си убеден — язвително подметна Джоджо Харингтън, една от бившите му интимни партньорки, — че тя наистина е толкова безгрижна и либерална, колкото изглежда?

— Да не би да се опитваш да я изкараш по-ревнива от теб самата?

— О, я стига, Лади, скъпи, нима трябва да ти обяснявам като на някое недорасло хлапе, че тя е пристигнала тук, на Западното крайбрежие, с добре натъкмени рибарски мрежи, обвята от слава, обаче не толкова като някоя невиждана красавица, колкото като безгрижна покорителка на мъжките сърца. А ти побърза да се уловиш в мрежите й…

Кристофър погледна към съпругата си, изтегната върху жълтия шезлонг на другия бряг на басейна, след което се извърна към бившата си любовница с леко презрителна усмивка.

— Ева притежава всичко, което някога съм се надявал да намеря в някоя жена, дори повече. Нямаш представа колко е приятно, Джоджо, когато се изпълнят всичките ти желания, особено след като животът ти досега е бил само поредица от интимни разочарования.

Когато се отдалечи от шезлонга й, лицето му бе пребледняло от гняв. „Ти нищо не подозираш, скъпа — мислено й се присмя той. — Навремето ми разказваха за теб, че си способна да подлудиш всеки мъж като добре подлютено мексиканско чили, а ти се оказа студено и безвкусно ядене. А Ева може да ме възпламени като динамит, да изтръгне толкова мощен екстаз от слабините ми, че в следващия миг сърцето ми ще се пръсне… а след секунди се възраждам като феникс от пепелта и отново съм готов да се любя с нея. Защото жена ми е способна на такива трикове в леглото, които ти дори не си сънувала, или ако река да ти ги покажа, ще потръпнеш от срам. Но с Ева нищо не е срамно. Когато съм с нея, и двамата захвърляме срама заедно с дрехите от гърбовете си…“

— Ако нещо ти доставя наслада, не може да е грях — беше му казала тя, — освен ако едновременно с това не ти причинява болка, а ние с теб не се оплакваме от някакви страдания, нали? Нека страдат онези глупаци, които се страхуват да се потопят в насладата. Ако бог не е пожелал да изпитваме това райско удоволствие, защо ни е дал чувства и сетива? Наслаждавай се на всичко, което ти давам, както и аз на това, с което ме даряваш. Скъпи мой… това е моят дар за теб, защо и ти да не ми дадеш всичко, на което си способен?

Мислеше се за щастливец, без да се страхува, че пълното щастие се среща необикновено рядко и често пъти всеки мъж е длъжен да се бори за него — за Лади Бингъм това бе нещо, което му принадлежеше по право, още от раждането му. На Ева не се наложи да похаби прекалено много усилия, за да го убеди, че досега му е липсвало последното късче от мозайката, за да се чувства като в райските градини. Струваше му се, че не може да очаква повече щастие от съдбата — или поне така си въобразяваше — когато, след посещението си при своя гинеколог, съпругата му го осведоми, че е бременна. Въодушевен, той я вдигна на ръце и я завъртя във въздуха, зарадван като дете, дочакало жадувания подарък, че дори и тя не можа да сдържи радостните си сълзи.

— Но… — смутено започна мисис Едит Бингъм — макар че тази вест ме изпълва с радост, все пак не мога да скрия, че нещо продължава да ме гложди. Ева не е в първа младост, а при първо раждане на нейната възраст…

— Ева е на тридесет, мамо — нетърпеливо я прекъсна Кристофър, — а ти си ме родила, когато си била на тридесет и четири.

— Да, но ти си най-малкото ми дете. Преди теб вече бях преживяла три раждания.

— Дори и така да е, Ева се радва на отлично здраве. Знам, че има риск, но тя ще се справи.

— Естествено, ще се наложи да престане да се занимава със сделките и компанията си за известно време.

— Ева не е от онези жени, които могат да седят със скръстени ръце. Ще работи, докато може да издържа. Не се мръщи, мамо — успокоително добави Кристофър с онзи привидно небрежен тон, към който прибягваше, за да прикрие раздразненията си. Майка му най-добре познаваше тази особеност в характера на Кристофър, затова побърза да смени темата. Но нито той, нито майка му не подозираха, че Ева пожертва внушителна сума, за да запуши устата както на акушерката, така и на гинеколога, затова никой не съобщи на новите й роднини, че дългоочакваното дете ще се роди не при нейното първо, а при второто й раждане.

 

 

Копнееше този път да роди момче, затова, колкото мразеше да си спомня за първото си дете, толкова се гордееше с второто — защото наистина роди син, когото, естествено, нарекоха Christopher Jr^[1].

Това окончателно укрепи позициите пред рода на съпруга й. Знаеше, че Едит Бингъм не е очарована от втория брак на сина си, че предпочиташе първият му брак да не се бе разпаднал — макар отдавна да бе станал безсмислен — защото, както споделяше с дъщерите си, „Барбара поне беше една от нас“. Но се зарадва, когато узна, че най-после е станала баба и че родът се е сдобил с наследник.

— Е, не бъди чак толкова уверена — злобно й подметна Шарлот. — Онази особа е способна на всичко.

Ева навлезе в шестия месец на бременността и почти не напускаше вилата си „Парадиз“ („Рай“) край брега на Женевското езеро — този път грижите за бъдещото й дете за нея бяха по-важни дори и от печалбите на компанията й. Тази сутрин Кристофър бе станал рано, за да хване самолета за Париж — непременно трябвало да се появи на коня си сред игрището на някакъв особено престижен мач, защото Уелският принц обожавал играта на поло. Когато икономът се появи на прага на апартамента й, за да й съобщи, че някаква жена чакала във вестибюла и настоявала за среща, дори заплашвала, че ще извика полиция, ако не бъде приета от мадам Черни, Ева ядосано попита:

— Коя е тази натрапница? И какво иска?

Сигурно е някоя от онези, вечно оплакващи се уволнени служителки от някоя от нейните компании. Или от многобройните бивши обожателки на Кристофър. Сега не бе в настроение да се разправя нито с някоя изхвърлена продавачка, нито с разплакана ухажорка, бременна в третия месец — собствената й бременност й бе създала предостатъчно проблеми. Когато бе решила да си почива, искаше наистина да забрави за всичко останало, да мисли само за приятни неща, като например за сина си, Кристофър Бингъм V.

— Не ми каза, мадам. Само заяви, че непременно трябва да се срещне с вас, че било от изключителна важност както за нея, така… и за вас. — Икономът смутено се изкашля. — Води със себе си някакво дете.

— Дете! Някое от копелетата на Кристофър?! — Доведете я тук — процеди Ева с ледена интонация.

— Може би сте уморена, мадам. Посетителката каза, че ако не я приемете, нейната история още утре ще прочетете на първата страница на всички жълти вестници.

„Явно е дошла да изпроси по-тлъста сума — сърдито си помисли Ева. — Винаги едно и също… Но кой би се съгласил да го описват на първите страници?“

— Отлично — кисело промърмори мадам. — Доведете я тук.

Когато видя нахалната просителка, красивото й лице се сгърчи от ярост. Ръката й инстинктивно посегна към вазата с бели рози на масичката до шезлонга. Нима точно сега, когато най-после бе подредила живота си, призраците от миналото отново се надигаха, за да съсипят всичко? Ръката й трепна, но в следващия миг пръстите й се стегнаха в юмрук, макар да ги скри под масичката, докато успокояваше треперенето на коленете си.

— Изглежда, се познаваме отнякъде — хладно произнесе Ева през зъби. Пред нея стоеше Мери Брент. Ева дори не удостои с поглед детето, хванало ръката на старицата, сякаш погледът й преминаваше през празно пространство.

— О, да, крайно време да си възстановим познанството — изсъска Мери Брент. — Защото удари часът, когато най-после си длъжна да си поемеш кръста. Доведох ти твоето копеле! — Пусна ръчичката на детето и го тупна по задничето, за да се отправи към майка си. Момичето залитна от удара и падна. Остана на колене, премествайки изплашен поглед от едната към другата: едната — сгърбена от омраза, другата — най-красивата жена, която някога бе виждало — но с ледена маска вместо лице и упорито избягваща срещата с трепкащите детски очи.

— Ние бяхме сключили споразумение — най-после промълви ледената маска.

— Никакво споразумение няма между нас. Всички споразумения умряха заедно със сина ми. Аз нямам нищо общо с твоето копеле и не искам нито миг повече да се мотае из къщата ми. Защото копелето си е твое и само твое. Ти си неговата майка, обаче моят син не му беше баща. Тя принадлежи само на теб, на този дом, и затова ще остане тук. — Мери Брент се подсмихна ехидно. Детето примижа от зловещата й усмивка. — Искам да кажа, че ще остане завинаги. Защото, преди да дойда тук, потърсих услугите на един достопочтен джентълмен, пастор от лютеранската църква, а тя е клон от моята, от епископалната. Той ще те посещава често, не знам кога — когато сам прецени — и ако не завари детето в нормално състояние, веднага ще ми телеграфира и аз ще позвъня на някой от най-четените вестници. А това никак няма да ти се хареса, нали?

Маската остана безмълвна.

— Ще си поемеш бремето, префинена уличнице, иначе горчиво ще съжаляваш. Оставих няколко документа при този пастор и ако не изпълниш това, което ти казах, ще видиш снимката си на първите страници, но този път, без да превъзнасят талантите ти. Помисли си само какво ще стане с втория ти брак, да не говорим за образа, с който се докарваш пред света — фалшив и лукав като лицето ти, намацано с не знам колко кремове и гримове, червила и пудри. Повече не можеш да пренебрегваш всичко по пътя си и да си играеш със съдбите на хората. Но понеже знам на какви низости и подлости си способна, този път се постарах и се подготвих добре. Ако само веднъж достопочтеният пастор заподозре при поредното си посещение — ти никога няма да узнаеш кога ще бъде, че нещо с детето не е наред, аз съм се заклела пред бога, че ще си изпатиш жестоко.

— Внимавай! — просъска маската. — Аз вече не съм бедна емигрантка, пред която може да разиграваш сцените си!

— Много добре знам коя си! Ти си онази уличница, която подмами сина ми да се ожени за теб и после му натрапи копелето си! Използва го, колкото можа, а сетне, за благодарност, го захвърли като мръсен парцал! Даде му доста пари, но не си въобразявай, че нещо е останало от тях. Всичките пари се изпариха.

— Лъжеш! — изкрещя маската.

— Опитай се да си ги върнеш! Ако искаш, можеш да ме замъкнеш в съда!

Ужасеното дете не смееше да вдигне поглед, неспособно да понася омразата, кипяща в двете жени. Само хлипаше безмълвно, сълзите покапаха по дрехата му, а в нажежения му мозък пулсираше ужасяващата истина: тази отвратителна старица, която я ненавиждаше, я бе завела при някаква непозната жена, която за нищо на света не искаше да я приеме. „Татенце… — беззвучно проплака тя — къде си, татко, къде си?“

Видя само как черните лачени обувки се обърнаха и поеха към вратата. Алекс рязко се надигна.

— Не! Не ме оставяй тук! Моля те… не ме оставяй…

— Върви при онази курва, майка ти! — кресна Мери Брент и яростно изскубна пръстите на детето, вкопчени в полата й. — Отсега нататък тя да му мисли. Най-после може малко да се погрижи и за теб.

— Но тя не ме иска… Знам, че не ме желае. Моля те… не ме оставяй. — Знаеше, че дори и най-страшните упреци, и най-отблъскващата студенина са за предпочитане пред ужаса на неизвестното, което се разтваряше пред нея. Крещеше, разтреперена от паника, а сълзите й рукнаха — нейният детски свят се сгромоляса само за миг в краката й. Не можеше да си обясни защо никой не я желаеше, никой не я искаше. Какво е сторила, че всеки гледа да се отърве час по-скоро от нея? Какво ли не опитваше, винаги се стараеше да бъде добра, никога не плачеше, освен нощем в креватчето си, избягваше срещите… Защо, защо никой не я обича? Защо винаги говорят за нея като за някаква вещ? Нещо, за което никой не иска да чуе, никой не желае дори да докосне.

— Оставаш тук и толкоз! — изкрещя Мери Брент. Хвана дръжката на вратата, но се досети за нещо и се обърна: — Но аз няма да те изпусна от погледа си.

Вратата хлопна зад гърба й.

„Спокойно — повтори си Ева, притиснала ръце към слепоочията си. — Само се успокой…“ Затвори очи, пое дълбоко дъх, опита да успокои дишането си. Най-после успя. Протегна ръка и рязко натисна звънеца на масичката, без да удостои детето дори с един поглед.

— Махни се от вратата! — заповяда тя с леден глас, от който момиченцето се сгуши до стената, треперещо, с разширени от ужас очи.

Когато икономът се появи, сепнат от гневното позвъняване, мадам веднага се разпореди:

— Това дете ще остане тук за малко. Заведи го на най-горния етаж, дай му нещо за ядене и намери някаква стая, където да се наспи. Някоя от онези на таванския етаж. После изпрати Хелене при мен.

— Много добре, мадам.

Икономът се приближи към детето, но то уплашено се отдръпна от него.

— Тръгни с него — заповяда маската. — Веднага! — Гласът й съвсем леко се извиси, но нещо в него накара момиченцето да изтръпне. В следващия миг вече се отдалечаваше, послушно отпуснало ръчичка в едрата длан на невъзмутимия иконом.

Ева слушаше хлипанията на детето, заглъхващи по коридора, докато накрая всичко утихна. Остана да лежи на шезлонга, опитвайки се да се овладее. След малко при нея влезе Хелене, възрастната швейцарска икономка.

— В къщата има дете — с усилие заговори Ева. — То ще остане тук за известно време. Ще се нуждае от някой, който да го наглежда. Можеш ли да ми предложиш някого?

— Може би Урсула — неуверено отвърна икономката… — Тя е израснала в многодетно семейство и много добре се разбира с децата.

— Тогава нека тя се заеме с детето. Нека и двете се настанят на най-горния етаж. Не искам да ме притесняват. По-късно ще намеря гувернантка. Ще попитам Жак, той познава хората наоколо.

— Много добре, мадам. — Икономката се огледа. — Има ли багаж това дете?

— Не знам — ядосано отвърна Ева. — Ако няма, се погрижи да й набавиш всичко необходимо. Само я дръж по-далеч от очите ми, разбра ли?

— Да, мадам. — Жената се поколеба. — Как се казва детето?

Ева не отговори веднага, а сетне глухо отвърна:

— Брент, Александра Брент.

Ева не каза нищо на съпруга си. Познаваше го достатъчно добре и знаеше, че той никога не проявява интерес към домакинството. В неговия свят тези задължения бяха предоставени на слугите. Интересуваше го само спалното бельо да е безупречно чисто, ризите — идеално изгладени, а храната — вкусна и поднесена навреме. Освен това тя знаеше, че никой от прислугата няма да посмее да му каже какво се е случило. Ева ръководеше дома си с твърда ръка, както и бизнеса си. Изискваше много, но и плащаше много щедро. „Нека се питат какво е това момиче — каза си Ева. — По-късно ще взема решение. Къщата е огромна, на четири етажа и Кристофър никога не се качва на последния етаж. Той може би дори не подозира, че има четвърти етаж. Никой няма да узнае за детето. Когато се успокоя, ще реша какво да предприема. Но сега трябва да мисля само за бъдещето на сина си. Не бива да се разстройвам от това неочаквано събитие. Най-важното е да съм спокойна и хладнокръвна. Все ще открия някакъв начин, за да уредя този неприятен проблем. Винаги има изход.“ С това тя изтри случилото се от съзнанието си.

 

 

Няколко дни по-късно Урсула, младо момиче с весело и открито лице, на която бяха възложили да се грижи за Александра, приближи към икономката със загрижено лице.

— Тревожа се за момиченцето — каза тя. — Не иска да яде, не иска да говори. По цял ден седи неподвижно, а нощем плаче безутешно. През цялото време. Никога не съм виждала толкова нещастно дете.

— Има ли играчки?

— Да. Купих й кукла, няколко пъзела и моливи за рисуване, но тя дори не ги погледна.

— Ще отида да я видя.

Алекс седеше на един стол и гледаше втренчено през скосения прозорец. Бе облечена в нова памучна рокличка, а кестенявата й коса бе сплетена на две плитки. Детето беше бледо и някак неестествено спокойно. Икономката пипна челото й, за да провери дали няма температура. Беше хладно.

— Хайде, дете — леко й се скара Хелене, — още не си си изяла закуската. Не обичаш ли овесена каша? Или искаш нещо друго за ядене? Никой тук няма да ти причини нищо лошо, обещавам ти. Урсула ще се грижи само за теб.

Детето остана с наведена глава и нищо не отговори. Двете жени се спогледаха.

— Тя се нуждае от чист въздух — рязко рече Урсула. — Не можем да я държим тук затворена през цялото време. Защо да не може да се разходи в градината?

— Мадам изрично забрани да излиза — остро й напомни Хелене, — а ти си длъжна да изпълняваш заповедите й.

— Но защо да я държим в този затвор? И коя е тя всъщност?

— Не е твоя работа. Имаш хубава работа, нали? Искаш да я задържиш, нали? — Урсула кимна. — Тогава запази любопитството за себе си. Вероятно е далечна роднина на мадам, може би е сираче — каза икономката, опитвайки се да убеди както себе си, така и прислужницата. — Не каза ли нещо за близките си? Не попита ли за някого?

— Не. Нито дума не можах да измъкна от нея.

— Е, ти не говориш много добре английски и тя може би не те разбира. — Хелене се наведе над детето. — Искаш ли нещо? — любезно попита тя.

— Искам да се върна у дома — промълви детето.

— А къде е твоя дом?

— Акация авеню, 27, Саут Уимбълдън.

— Кой живее там?

— Майката на татко.

— А къде е баща ти?

— Мъртъв е… — Детето се разплака. — Тя ми каза, че татко е мъртъв, а тя не ме иска и ме доведе тук. Искам да се върна у дома. Тук не ми харесва.

— А майка ти, къде е майка ти?

— Татко ми каза, че е на небето, но…

— Но какво?

Момиченцето поклати глава. Страхуваше се, че ако спомене за жената на долния етаж, която очевидно не я харесваше, ще я накажат сурово.

— Разбра ли? — обърна се икономката към Урсула и се изправи. — Тя е сираче, бедното малко създание. — Хелене се вгледа в измъченото детско лице, по което безмълвно се стичаха сълзи. — Искаш ли да дойдеш при мен долу в кухнята? Ако се помолим на готвачката, мисис Бюншли, тя ще ти припече филийки и ще ти налее чаша топло мляко. Но трябва да си много тиха. Мадам си почива и не бива да я безпокоим.

— Аз умея да бъда тиха — отвърна детето. — Татко ме научи да не безпокоя никого.

— Тогава да вървим.

Слязоха по задната стълба, която водеше към кухнята. Вътре ухаеше приятно и бе топло. Алекс се отпусна въпреки суматохата в помещението. Мисис Бюншли, готвачката, закръглена добродушна жена, веднага се разшета и след малко постави пред Алекс препечена филийка, намазана с масло и алпийски мед. Алекс изяде две големи филии.

— Тя е била самотна и се е нуждаела от компания — рече готвачката. — Нали така, миличка?

Детето кимна срамежливо и на един дъх изпи млякото си. Чувстваше се щастлива край голямата дървена маса, стоплена не само от голямата печка, но и от ласкавия поглед на мисис Бюншли и успокояващия й глас. От този ден нататък Алекс прекарваше по-голямата част от деня си в кухнята. Мисис Бюншли й позволяваше да изрязва формички от тестото за курабийките и Алекс се чувстваше много щастлива. Понякога помагаше на готвачката да изчисти морковите и да обели граха. Цялата прислуга участваше в заговора и при най-лекия признак, че мадам може да се запъти към кухнята, момиченцето се втурваше по задната стълба към стаята си на таванския етаж. Алекс харесваше Урсула, която бе доволна, че са я освободили от тежката домакинска работа, и с радост рисуваше с Алекс или двете редяха пъзели. Ала когато за пръв път Урсула й донесе няколко книжки, останали от братчетата и сестрите й, Алекс се почувства на седмото небе от радост.

— Тя знае да чете — сподели момичето с останалите слуги. — Баща й я е научил да чете.

— Тя е много умно дете — обади се мисис Бюншли — и много бързо усвоява всичко ново.

Слугите често разговаряха за Алекс и се питаха защо живее във вилата, но тъй като господарката нито веднъж не попита за нея, всички се съгласиха с Хелене, че е някаква далечна бедна роднина на мадам.

И така Алекс заживя с тези жени, които дотогава не познаваше, но отсега нататък, през следващите няколко години, щяха да изпълват живота й със своите радости и грижи. Коленичила на широкия кухненски стол до прозореца, от който се откриваше приятна гледка към предната градина, момичето гледаше как се разтвори широко голямата предна врата и в градината влезе големият бял фургон с червен кръст отстрани. От задната врата на фургона двама носачи извадиха нещо дълго и го помъкнаха към къщата. След десетина минути те излязоха навън. Под дългия предмет стърчаха крака с колела на краищата им, а отгоре лежеше някаква фигура, увита с одеяло. Щом зърна златисточервената коса, Алекс бързо се отдръпна от прозореца, но в суматохата никой не й обърна внимание. Големият бял фургон потегли по шосето, надавайки протяжен вой.

Малко по-късно Урсула я заведе в кухнята и Алекс забеляза, че в къщата цари необикновено оживление. Икономът Жак, който винаги бе любезен с нея, макар да се държеше на разстояние, я взе със себе си в просторната хладна изба, за да вземат няколко бутилки от лавиците покрай стените.

На плахия въпрос на Алекс той отговори, че в тези бутилки има много скъпо вино, което се нарича шампанско, а бутилките са нужни за празненството по-късно вечерта.

— Да не би някой да има рожден ден? — попита детето.

— Да, точно така и ако си послушна, ще ти позволят да опиташ това вълшебно вино. Това е изключително шампанско — „Дом Периньон“.

Алекс се замисли дали да му каже, че и тя имаше рожден ден преди две седмици, но предпочете да замълчи. Страхуваше се от всичко, което може да привлече вниманието към нея. Докато баща й бе жив, на рождения си ден винаги получаваше подарък и имаше торта със свещички. Ала този път никой не знаеше, че тя навършва шест години.

Алекс седеше кротко до кухненската маса и режеше връзка магданоз, когато вратата внезапно се разтвори и един едър рус мъж се втурна в кухнята с радостен вик.

— Имам син! Три килограма и половина!

Отвсякъде се посипаха поздравления. Кристофър Бингъм възторжено се огледа. Трябваше да сподели с някого радостта си, дори и това да бяха само слугите. Ева беше добре, синът му се роди без усложнения и изглеждаше здраво бебе, а майка му бе искрено щастлива, когато й се обади, за да й съобщи новината — родът Бингъм бе осигурен с наследник.

„Започнах истински да живея от деня, в който срещнах Ева“ — помисли си младият мъж. Погледът му попадна на Алекс, която го гледаше с широко отворени очи и той попита развеселено:

— А ти какво търсиш тук? — Не защото се интересуваше особено, а защото бе щастлив и искаше всички да споделят радостта му.

Настъпи кратко напрегнато мълчание, но Жак се окопити пръв и уверено отвърна.

Тя е дете на една от сестрите на Урсула, сър. За малко е дошла на гости.

— Урсула? — Жак посочи към нервното момиче. — А, да… — Кристофър смътно си спомни, че я бе виждал в къщата. — Добре, налейте и на нея една чашка, за да пийне за здравето на моя син… всички трябва да пият за него, нали, Жак?

— Шампанското е изстудено, сър.

— Добре, много добре… по-късно донесете горе две бутилки, а две отворете тук. Искам всички да запомнят този прекрасен ден.

Алекс отпи от чашата с искряща течност, но мехурчетата подразниха носа й и тя кихна, а Кристофър Бингъм се засмя.

— Мислите ли, че ще спомене за детето пред мадам? — уплашено попита Урсула, когато Бингъм излезе от кухнята.

— Съмнявам се — спокойно отвърна Жак, докато приготвяше подноса с шампанското, за да го отнесе на горния етаж. — В момента не мисли за нищо друго, освен за новородения си син.

— Може би ще трябва да кажем на мадам какво сме казали на господаря за детето — обади се готвачката. — Тя е щастлива майка и сигурно ще бъде по-благосклонна към нас. А освен това, докато тя се върне от болницата, той ще забрави за случката.

Ала не се оказа така. Когато Ева се завърна от болницата с бебето и ги настаниха в луксозно подредената детска стая, Кристофър, без да иска, разлая кучетата.

— Виждала ли си някога по-красиво дете? — възторжено попита той, надвесен над детското креватче. — Никога не съм виждал толкова красиво дете.

— Всички деца изглеждат красиви в очите на своите родители — развеселено отвърна Ева, доволна, че е дала наследник на рода Бингъм и е затвърдила позицията си в семейството. Тя страстно обичаше съпруга си, защото той й бе дал всичко, за което бе мечтала, и сега бе горда, че го е дарила със син и наследник, за който той винаги бе мечтал.

— Не, Кристофър е изключителен! — въодушевено извика баща му. — Отсега се вижда, че ще бъде красавец, а външният вид е много важен, независимо от богатството. А е цяло нещастие хем да си беден, хем грозен, като онова нещастно малко създание, което видях един ден в кухнята.

— Какво създание?

— О, някакво непознато хлапе. Заварих го в кухнята в деня, когато се роди Джуниър. С големи очи и още по-голям нос. Племенница на Урсула.

Ева веднага разбра за кого става дума и побърза да смени темата:

— Какво е това име Джуниър? — механично попита тя, докато трескаво мислеше какво да прави с дъщеря си.

— Така ме наричаха и мен, преди да порасна и да стана Лади. Винаги е имало по един Бингъм Джуниър или Бингъм Младши.

— Не и този път — заяви Ева. — Името на нашия син е Кристофър Бингъм V и всички ще го знаят само с това име.

— Добре — миролюбиво се съгласи той. — Кога ще го заведем в Америка, за да го покажем на мама?

— Веднага щом мога да пътувам.

— Ще го облечем в дантелената риза, в която са били кръщавани няколко поколения от рода Бингъм, а пастор Симбърли ще извърши церемонията.

— Както желаеш, скъпи — съгласи се Ева.

След няколко дни Ева безжалостно уволни не само Урсула, но и Хелене и мисис Бюншли, а на Алекс бе забранено да слиза до кухнята. За сетен път хората, които се бяха отнесли с обич към нея, изчезнаха от живота й и тя отново бе сама. Докато не се появи Нани Уилсън — енергична и умна жена, около петдесетгодишна гувернантка, която бе свикнала да се грижи за деца, чиито родители не искаха да им се пречкат. Тя бе много по-строга от Урсула и не притежаваше майчинската доброта на мисис Бюншли. Много държеше на дисциплината и макар да не бе груба с Алекс, детето не я обичаше. За щастие, не след дълго в живота на малкото момиче се появи мис Патерсън, която се зае с обучението на Алекс и детето отново намери някой, когото да обича и който отвръщаше на обичта й. И докато Нани Уилсън завинаги си остана Нани Уилсън, мис Маргарет Патерсън много скоро се превърна в Патси.

Един ден, когато Алекс седеше на обичайното си място до прозореца, видя да пристигат няколко коли. Слугите сновяха напред-назад с куфари и чанти. Тя разбра, че някой напуска къщата, но този път това не бяха хора от нейния свят, затова не се уплаши, а само попита Нани Уилсън:

— Къде отиват?

— В Америка, където мистър Кристофър ще бъде кръстен.

— И аз ли ще замина?

— Не, ние оставаме тук.

— Само ние ли?

— Ще останат и неколцина от слугите. Някой трябва да ни готви и да пере дрехите ни.

— А мис Патерсън ще продължава ли да идва?

— Разбира се.

— А дамата с червената коса ще се върне ли тук?

— За бога, разбира се, че ще се върне! Тази къща е нейна.

— Тя задава много въпроси — сподели по-късно Нани Уилсън с мис Патерсън, — но да си призная, и аз бих искала да узная нещо за това дете. Какво ти казаха за него?

— Наеха ме, за да й преподавам уроци, а това е истинско удоволствие за мен, защото детето е много умно и жадно за знания.

— Да, тя е много сериозно малко момиче, необичайно тихо за годините си.

— И много интелигентна. Досега не съм срещала дете, което така бързо да усвоява уроците. За нея ученето е радост.

— Останах с впечатлението, че тя е някоя бедна роднина на мадам.

— И аз така мисля.

След като Алекс се увери, че може да се довери на Патси, тя й разказа как се е озовала във вилата. Тази история озадачи гувернантката. Как е възможно баща й да я излъже, че майка й е мъртва, след като неговата майка — Алекс не я наричаше баба — съвсем ясно й бе заявила, че червенокосата дама е нейна майка (Патси забеляза, че детето до смърт се страхуваше от нея) и съвсем не е мъртва, а е жива и в цветущо здраве.

— Ти няма да кажеш на никого, нали? — попита Алекс. — Не мисля, че тя ме харесва, но не искам отново да ме изпратят някъде другаде.

— Никой няма да те изпрати никъде — твърдо рече Патси. — Ти ще живееш в тази къща, а Нани Уилсън и аз ще се грижим за теб. А аз няма да кажа на никого. Това ще бъде нашата малка тайна.

Алекс разказа на Патси за баща си и за ужасната му майка, която толкова много я мразеше.

— Никой не ме харесва — тъжно каза детето. — Майката на татко ми каза, че съм дете на греха. Сигурно затова никой не ме обича и не ме иска. Аз грешна ли съм?

— Разбира се, че не си. Майката на баща ти е била стара дама, която е имала странни разбирания, това е всичко. Старите хора много често са такива.

— Но ти не си стара, нали? — с надежда попита Алекс.

— Е, не съм съвсем млада, но не съм и стара.

Заредиха се спокойни, безоблачни дни и за пръв път, откакто баща й бе умрял, Алекс се чувстваше щастлива.

Когато след четири месеца пред входа на вилата се появи същата кавалкада от луксозни автомобили, Патси се постара да държи Алекс далеч от погледа на мадам. Учеха както обикновено от девет до един на обяд, а след това слизаха по задната стълба, за да се поразходят в задната градина. Патси й обясняваше имената на цветята, храстите и дърветата, понякога играеха на гоненица, друг път четяха книги на полянката. Един ден ги повикаха на долния етаж.

— Мадам иска да те види — с важен вид заяви Нани Уилсън. — Облечи най-хубавата си рокля и побързай, защото мадам никак не обича да чака.

Алекс умолително погледна Патси, очите й се разшириха от ужас, а лицето й пребледня.

— Иска само да види как си — успокои я Патси. — Щом види колко си пораснала, ще остане доволна, сигурна съм.

— Ела с мен — помоли я Алекс. — Моля те.

Маргарет Патерсън погледна към Нани Уилсън, която одобрително кимна.

— Може би ще бъде по-добре аз да придружа детето.

Заведоха Алекс в гостната на долния етаж. Червенокосата жена се бе отпуснала в голямо кадифено кресло. В стаята имаше още един възрастен мъж в черни дрехи.

— Това е детето — студено каза червенокосата жена.

Мъжът се усмихна и протегна ръка.

— Значи ти си Алекс. Седни тук до мен, искам да си поговорим.

Алекс погледна към Нани Уилсън, която я побутна и промърмори:

— Върви и се дръж любезно, както съм те учила.

Алекс послушно се приближи към мъжа.

— Я виж ти какво голямо момиче си станала — весело рече той.

Попита я на колко е години, какво учи, какво й харесва да върши, дали се държи като послушно дете и дали всяка вечер си казва молитвите. Алекс усърдно кимаше. Особено подробно я разпита за здравето й: дали се храни добре, дали е щастлива, кой се грижи за нея.

— Нани Уилсън и Патси — отвърна Алекс.

— Виждам коя е Нани Уилсън, а къде е Патси?

Когато повикаха Патси, мъжът също я разпита подробно за живота на детето. Алекс забеляза, че червенокосата жена, която привидно гледаше разсеяно през прозореца, не изпускаше нито дума от разговора.

Когато ги отпратиха и Алекс се върна успокоена в стаята си, чу как гувернантката и учителката й разговарят.

— За какво, за бога, бе този разпит? — учудено попита Нани Уилсън, изпълнена с любопитство.

— Може би той е попечител на Алекс — неуверено отговори Патси.

— Е, щом е така, не бих казала, че се престарава с грижите си към Алекс. — Намръщи се и добави с раздразнение: — Не мога да разбера какво става в този дом.

Но Патси мислеше за Ева Черни. Тази жена нито веднъж не погледна детето, нито веднъж не го заговори. През цялото време имаше отегчен вид на човек, принуден да изтърпи някаква досадна, но задължителна процедура. „Хм — помисли си Патси, — може би след малко ще ме повика и всичко ще се изясни.“ Но въобще не я повикаха.

Животът продължи в обичайното русло, разделен на два потока. В къщата имаше две деца, но цялото внимание на прислугата бе посветено на малкия Кристофър. Той също имаше бавачка и гувернантка, но и двете бяха французойки и му говореха само на френски. Патси, която владееше отлично френски, не обръщаше внимание на обидните им забележки и надменно държание, когато двете с Алекс се разхождаха из градината и се срещаха с двете бавачки, които бавно тикаха голямата детска количка по алеята.

Държаха се с Алекс, сякаш беше от второ качество, въпреки че тя бе добре облечена, с нови и чисти рокли. За дрехите й се грижеше Нани Уилсън. Винаги получаваше вкусна и обилна храна, стаята й бе приятна, но й липсваше родителска ласка. Нани Уилсън бе любезна, но сдържана, защото бе убедена, че малките деца не бива да се разглезват с прекалени изяви на обич. Патси бе съвсем различна и Алекс й даде цялата си любов, която бе взаимна.

Най-щастливи се чувстваха, когато Ева отсъстваше и оставаха сами във вилата. Тогава Алекс можеше, да вдига шум, да тича нагоре-надолу по дървената стълба, да влиза и излиза от кухнята, когато си поиска, да си хапва тайно нещо вкусно, да се смее и да тича на воля из градината, най-често с Куро, пиренейско планинско куче, собственост на градинаря Леон, който не смееше да го доведе във вилата в присъствието на мадам.

Един ден вилата внезапно се оживи. Отново пристигна кавалкадата от автомобили. Слугите бързо разнесоха новината, че мадам отново е бременна, а господарят бе най-щастливият човек на земята. Устроиха голям прием, цялата къща бе залята от светлини, свиреше оркестър, смеховете стигаха чак до най-горния етаж. Най-често се чуваше смехът на мадам, последван от радостното боботене на господаря. Но никой не повика Алекс, никой не се сети за нея, дори и в деня, когато стана на осем години. Момиченцето получи подарък и торта с осем свещички, но край масата бяха само Патси и Нани Уилсън. Както обикновено, нямаше никакъв подарък от мадам.

И тогава всичко се срина. Мадам беше в спалнята си, а господарят бе заминал за Америка, за да участва в голямо състезание по поло в Палм Бийч. В това нямаше нищо необичайно — той често прекосяваше Атлантика, по-често отколкото Патси слизаше в селото. Алекс пиеше следобедния си чай с вкусни сандвичи и кейк, когато до слуха й достигнаха ужасни викове и протяжен вой, сякаш измъчваха някого до смърт.

— За бога, какво става… — Нани Уилсън изтича по коридора и се наведе над перилото. Виковете продължаваха да цепят въздуха. — Случило се е нещо ужасно — каза тя. — Допий си чая като добро момиче, а аз ще сляза долу, за да разбера какво се е случило.

Алекс привърши с чая, но Нани още не се връщаше и момичето тихо се промъкна в коридора. Виковете бяха приглушени, но все още се чуваха. „Сигурно някой се е ударил!“ — помисли си Алекс. Тя се върна в стаята си, взе любимата си книга и седна на любимия си стол до прозореца. Беше се задълбочила в книгата, когато чу викове точно под прозореца. Погледна през прозореца и видя червенокосата жена, облечена в полупрозрачна розова рокля, която се развяваше около нея, да тича боса по чакълената алея, сетне по ливадата към езерото. Тя не спираше да крещи като обезумяла, с разперени ръце и широко отворена уста. Лицето й не приличаше на ледена маска, а бе сгърчено от мъка. След нея тичаха няколко от слугите и Нани Уилсън бе една от тях.

— Тя се е насочила към езерото! — извика някой. — За бога, спрете я!

Един от по-младите лакеи се спусна напряко през ливадата, за да пресрещне обезумялата си господарка.

Алекс остана до прозореца, с разширени от любопитство очи. След малко процесията се върна. Младият лакей носеше на ръце червенокосата жена, ръцете й висяха отпуснати, а лицето й бе мъртвешки бледо. Чуваше се глъчка на различни езици, сетне предната врата хлопна и гласовете стихнаха.

Алекс изгаряше от любопитство, но не посмя да попита нищо. Нани Уилсън често повтаряше, че послушните деца не задават излишни въпроси. Лежеше в леглото, но не можеше да заспи, питайки се какво бе уплашило толкова червенокосата дама.

На следващата сутрин, когато Патси дойде, двете с Нани Уилсън дълго си шепнаха и Алекс дочу откъслечни фрази.

— Никога не съм виждала такава истерия. Мяташе се като обезумяла из цялата къща, разкъса дрехите си, изпочупи всички вази наоколо… и виеше като вълчица… отново и отново. Слугите едва успяха да я удържат.

— Била е в шок — обясни Патси.

— Ние — също. Знам, че това е ужасна трагедия… такъв млад мъж, само на тридесет и осем… такава глупава злополука, но поне е умрял мигновено. Според мен вратът му се е прекършил. — Изпод полупритворените си клепки Алекс видя как Нани Уилсън тъжно поклати глава. — Яздели са с конете толкова бързо по игрището… Разбрах само, че конят хвърлил мистър Бингъм на земята, а сетне го стъпкал с копитата си… — Гувернантката загрижено изцъка. — А тя е в четвъртия месец… може да изгуби детето… — Облиза устните си и многозначително се потупа по челото. — Тези богаташи са доста кекави, не са силни като нас.

На другия ден, когато Патси дойде, Алекс подслуша следващия разговор между двете жени.

— През нощта е изгубила бебето си… спонтанен аборт… още едно момче… горката жена… да загуби съпруг и син… Дано Господ се смили над нея…

Изгубила детето си? Алекс усети как сърцето й се сви. Дали червенокосата жена ще иска да се отърве и от нея? Това означаваше да изгуби Патси, спокойното си безопасно съществуване, да се раздели с тихите безоблачни дни.

Патси забеляза тъжното й лице.

— Какво ти е? — попита тя.

— Не искам да ме изгонят оттук… — прошепна Алекс.

— Никой няма да те гони. Това, което се случи, няма нищо общо с теб, разбираш ли — нищо общо. Станала е злополука, мистър Бингъм е загинал, а мадам е много, много разстроена, защото е загубила бебето си.

— О, така ли! — облекчено въздъхна Алекс. — Помислих си, че тя ще реши, че аз съм взела бебето й и ще ме изгони.

„Едва ли — каза си Патси. — Тя въобще не се сеща за теб.“

— Не, мадам не ти се сърди, но ние трябва да пазим тишина, защото тя е много болна и трябва да си почива.

— Аз умея да пазя тишина — разтревожено отвърна детето.

„Да, при това много добре — помисли си Патси. — Прекалено си тиха. Може би това, което се случи, ще накара Ева Черни да си спомни, че има дъщеря, макар че се съмнявам след всичко, което съм чувала за нея.“

Оказа се права. Ева Черни замина със сина си в Съединените щати, където съпругът й бе погребан в семейната гробница на рода Бингъм. Измина много дълго време, преди да се върне във вилата в Швейцария.