Вера Коуи
Блясъкът на славата (3)

Глава трета

Швейцария, 1988 година

— Как е тя? — попита Макс, когато Алекс влезе в просторната дневна на вилата, от която се откриваше чудесен изглед към Женевското езеро.

— Още спи.

— А ти как си?

— Не мога да се съвзема от изненадата. Никога не съм очаквала, че майка ми ще ме посрещне с думите „прости ми“.

— Казах ти, че не е на себе си.

Алекс се отпусна в едно от креслата пред камината.

— Ако се отнасяше за някого другиго, щях да кажа, че сме свидетели на някакво религиозно преображение.

— Като говорим за религия, мисля, че майка ти е получила католическо възпитание. Тя безумно се страхува от пламъците на ада. Може би, докато е седяла в онази болнична стая, пред очите й като на филмова лента е преминавал целият й живот и си е припомнила всички минали грехове.

— Доколкото знам, никога не е стъпвала в църква.

— Има много неща за твоята майка, които никой не знае.

Алекс пое чашата с черно кафе, която той й подаде, и добави сметана.

— Както и да е, постигнахме това, за което те доведох — доволно рече Макс и щедро добави захар в кафето си.

— Защо имам чувството, че участвам в нещо, за което не съм подготвена? — попита Алекс.

— Имаш предвид молбата й за прошка?

— Тя крои нещо. Кога Ева Черни се е усъмнявала в правотата си? Колко често сме я слушали да казва: „Аз трябва да изпълня предначертаното от съдбата и нищо и никой няма да ми попречи да го сторя“. — Алекс много сполучливо имитира мимиката и гласа на майка си. — Ако иска да й простя, защо тя не ме повика? Имам странното чувство, че…

— Какво?

— Е… може да звучи отвратително, но се чувствам като участничка в някаква долнопробна пиеса. Поведението й не се връзва с характера й. Тя ненавижда дори мисълта за моето съществуване. Тогава защо ще ме моли, точно мен, именно мен, да й простя? Мисля, че това е част от новата драматична роля, която играе в момента. Знаеш отлично, че тя е променлива като хамелеон, въпреки че в мое присъствие лицето й винаги е представлявало една безизразна маска. Лекарят каза, че тя е емоционално изсушена и, както Крис обичаше да се шегува, вероятно е изпаднала в една от „душевните си депресии“. Доколкото си спомням, последната продължи три дни.

— Това е нейният начин да се зарежда отново с енергия. Тя се изразходва без остатък, когато се намира в своите „приповдигнати“ фази.

— Искаш да кажеш, че е нещо като „изпускане“ на налягането?

— Да. От мига, в който й съобщиха за злополуката на Крис, тя сякаш полудя. Не съм позволявал на никого да я доближава. Ева още се намира в силен шок.

— Точно така се чувствам и аз сега. Защо, Макс? Всичко това няма никакъв смисъл.

— А ти обичаш нещата да са ясно дефинирани, нали?

— За всяко нещо има причина — твърдо рече Алекс.

— Каква е причината да се съмняваш в искреността на майка си?

— Фактът, че разкаянието или угризенията на съвестта не са присъщи за нея. Вярата й в непогрешимостта на действията й е абсолютна.

— Нима не допускаш, че е възможно сърцето й да се е променило?

— Щях да го допусна, ако тя имаше сърце.

— Тя на няколко пъти не е била на себе си заради различни мъже.

— Ти бъркаш любовта с либидото.

— Тя обичаше Крис.

— Показваше го по доста странен начин. За нея любовта означава да притежаваш и да властваш.

— Тогава помисли за факта, че тя изгуби най-скъпото си притежание. Смъртта засяга хората по различни начини, а според мен сега за пръв път тя истински е засегната от нея.

— Не си я виждал, когато загина бащата на Крис. Това бе едно изключително представление, достойно за поет като Омир. Спомням си, че тогава вилнееше из къщата и виеше като ранено животно, късаше дрехите си, чупеше каквото й попадне. Опита се да се удави в езерото, а когато й попречиха, направи опит да си среже вените. Патси ми каза, че е станала свидетел на ужасяващи сцени.

— И смяташ, че след като сега няма подобни сцени, мъката й не е истинска? Позволи ми да ти кажа, че когато й съобщили за Крис — само камериерът й, Джоунс, бил при нея, защото тогава отсъствах, тя не промълвила нито дума. Джоунс ми каза, че е застинала неподвижно и единствените думи, които е промълвила, са били: „Заведете ме при моя син“. Оттогава дори той не е успял да се доближи до нея.

— Сега тя е двадесет години по-стара. Времето и възрастта са я накарали да промени представлението си.

— За бога, понякога си мисля, че ти нямаш сърце.

Алекс се изчерви, но упорито тръсна глава.

— Не обиждай интелигентността ми с обяснения от рода на „разкаяние на смъртния одър“. Ако се опитваш да ме убедиш, че майка ми се е преобразила, само си губиш времето.

— А защо не? Отлично знаеш, че тя е блестящ манипулатор — относно хората, събитията, живота, но ти пропускаш нещо много важно: дори и Ева Черни не може да манипулира смъртта. Може би този факт я е накарал да се осъзнае и да преосмисли постъпките си. Погледни на майка си от друг ъгъл и ще я видиш в различна светлина. Може би това е една жена, ужасена от мисълта за старостта, която се страхува от самотата и която изгубва най-скъпия си човек, която изведнъж се е вгледала в себе си, в живота си, във всичко, което е извършила. Може би тогава няма да ти се струва толкова странно, че тя те е помолила да й простиш. А освен това, не бива да забравяш — завърши Макс, — че майка ти е изключително чувствително и емоционално създание.

— Което ще рече, че аз не съм.

— А не е ли така? Ти се държиш като онзи германец, Гьоринг, който, като му говорели за световната култура, измъквал пистолета си. Ключовата дума в твоя живот е чувство. Ти си се отдръпнала навътре в себе си, заключила си сърцето си и не допускаш никого до съкровищата на душата си като някой скъперник, а майка ти винаги се е раздавала докрай.

— Да, но само за да завладее хората около себе си!

— И какво от това? Нима ти си напълно безкористна?

— Ти на чия страна си? — избухна Алекс.

— Както винаги на своята — спокойно отвърна адвокатът. — Просто не искам да съдиш майка си прибързано. Да, какво има, Жак?

Икономът бе влязъл след дискретно почукване на вратата.

— Търсят ви по телефона от Сейшелските острови, сър.

— Прехвърли разговора на този телефон. Не — обърна се той към Алекс, — не е необходимо да излизаш. Просто ще съобщя на Мойра кога ще бъде погребението.

Макс отиде до изящното френско бюро, където бе телефонът, и вдигна слушалката.

— Здравей, скъпа… — чу го да казва Алекс, а сетне гласът му премина в неясно мърморене.

Алекс си наля чаша арманяк. Чувстваше, че има нужда от едно силно питие. Представи си елегантната и красива Мойра Хейнс, сравни я със собствената си едра и тромава фигура и се намръщи.

Мойра и Макс живееха заедно от няколко години. Веднъж Алекс го бе попитала защо не се ожени за момичето и той шеговито бе отвърнал:

— Защото е прав онзи, който е казал: „Крадците искат парите или живота, а жените — и двете“.

Алекс се бе разсмяла и повече не повдигна този въпрос, но сега отново се питаше защо Макс не се бе оженил за Мойра. Вече шест години тя представяше пред света козметичните продукти на Ева Черни: елегантна, богата, самоуверена, заобиколена с лукс и богатство, надарена с непогрешим усет за изящното, а на всичкото отгоре и с благородно потекло. Мойра изглеждаше съвършена, защото от раждането си принадлежеше към света на богатите и изисканите, които посещават само най-добрите колежи, живеят в най-скъпите квартали, избират си най-достойните брачни партньори, най-опитните френски готвачи, най-модните декоратори. Всичко в живота й бе идеално подредено, с изключение на това, че се бе омъжила за един жалък некадърник, който я остави без пукната пара след банкрута и самоубийството си. Макс я бе довел при Ева с думите:

— Намерих твоето лице, Ева.

Тя бе погледнала момичето и се бе съгласила. Мойра можеше отново да се върне към охолния живот, да осигури образованието на сина си и дъщеря си в изискани колежи и да спести доста пари, защото Макс бе сключил изключително изгоден договор за нея, който й осигуряваше процент от всяка продажба. Алекс се запита дали Макс изпитва бащинска загриженост за децата на Мойра, както към самата нея, въпреки че той бе само тринадесет години по-възрастен.

Тя все още бе потънала в мислите си, а Макс говореше по телефона, когато вратата се отвори и в стаята влезе Памела Брадли, облечена в елегантна черна рокля с дълъг наниз от перли. Пищната й червена коса, вдигната нагоре, подчертаваше финия овал на лицето й.

— Кафе? — попита я Алекс с усмивка. — Или да ти налея нещо по-силно?

— Може би малко бренди. — Алекс й наля и Памела взе чашата от ръката й. — Благодаря.

— Съжалявам, че толкова дълго не те пускаха при него — рече Алекс.

Памела отпи от чашата си.

— Лицето му не е пострадало. Изглеждаше като заспал.

Алекс замълча. Знаеше, че Памела обичаше Крис от все сърце, въпреки десетте години разлика. Благодарение на любовта си към нея той бе успял да се измъкне от задушаващата власт на майка си, дори бе събрал достатъчно смелост, за да й заяви, че възнамерява да се ожени за Памела.

— Кога ще бъде погребението? — едва чуто прошепна Памела.

— Моля те, в момента въобще не мога да мисля за това!

— А как е майка ти?

— Спи непробудно.

— Но вече измина почти цяло денонощие!

— Това съвсем не е странно след такава нервна криза.

— Господи, какво става тук? — Памела закри лице с ръцете си, после нервно ги отпусна и запали цигара. — Нали ще разбереш, ако ти заявя, че непременно държа да присъствам на погребението?

— Имаш пълното право да настояваш за това.

— Съмнявам се дали тя ще се съгласи.

— О, Памела, никой не знае какво ще си науми майка ми — горчиво се усмихна Алекс. — Сега е в такова състояние, че ако я видиш, може и да не я познаеш.

— Да-а, несъмнено тя е способна да се превъплътява в най-различни роли… Сега коя роля играе?

— Всичките едновременно.

— Гледала ли си пиесата „Трите лица на Ева“? Твоята майка има тридесет и три лица.

— Струва ми се, че ако сега я посетиш, ще откриеш съвсем ново лице, което никога не си очаквала от нея — смутено промърмори Алекс.

— Да не би да е прегърнала ролята на скърбящата майка?

— Тя обичаше Крис. Не е зле да не забравяш този важен факт.

— Не, тя обичаше да му се налага, да го върти на кутрето си. Мразеше го, когато не изпълняваше заповедите й, когато не бе онзи Кристофър, който бе изградила в плановете си. — Памела за миг уморено сведе очи. — Според мен си постъпила много смело, дори героично, като си се решила да дойдеш в болницата. Защото прекрасно зная каква дистанция имаше между теб и майка ти.

— Но… не може да се каже, че само в нея трябва да търсим цялата вина — хладно отвърна Алекс и прехапа устни.

— Между другото, искам да ти поднеса поздравленията си за книгата ти. В „Сънди Таймс“ публикуваха много ласкав отзив за нея.

— Благодаря.

— Крис искаше да напише статия за книгата ти… — Памела тъжно се усмихна. — Но сама знаеш как обичаше да отлага нещата… — Изведнъж пребледня и прехапа устни.

— Да. Беше пълен с добри намерения, които обаче си оставаха само намерения.

— Но поне започна, не знам дали си разбрала, наистина започна… Когато майка ти се омъжи за онзи аржентинец, след като се бе заклела пред Крис, че няма да го направи, той я заплаши, че повече никога няма да й проговори. Затова тя разигра онази майсторска сцена с опита за самоубийство… казвам майсторска, защото дори първокласна актриса като Ноел Кауърд не би могла да я изиграе по-убедително. И знаеш ли какво му каза тя, когато той отиде да я види, след като я „откриха“ точно навреме. Между впрочем той нямаше да го направи, ако аз не бях настоявала. Тя казала: „Знаех, че ще допълзиш на четири крака при мен, защото ти винаги ще имаш нужда от мен“. Никога дотогава не бях виждала Крис толкова разгневен… искаше веднага да заминем и да се оженим, но аз го спрях… Но се оказа, че съм сбъркала. Трябваше да пратя всичко по дяволите, начело с Ева Черни.

Когато Макс се върна при тях, двете жени седяха мълчаливо.

— Мойра ще дойде късно тази нощ — рече той. — Наведе се и целуна Памела по ухаещата буза. — Здравей. Как си?

— Още не мога да повярвам.

— Е, не ни остава нищо друго, освен да чакаме Ева да се съвземе, но със сигурност мога да кажа, че ни чака много тежък ден.

Макс излезе, а Памела запали цигара и се облегна назад.

— Не знам какво ще правя оттук нататък. — Тя всмукна дълбоко от цигарата и Алекс забеляза, че ръцете й трепереха. Памела бе силна жена, самоуверена и красива, красотата бе нейното оръжие, но Алекс знаеше, че сега е напълно съсипана.

— Непрекъснато си мисля какво щеше да стане, ако се бяхме оженили, както Крис искаше, и бяхме заминали далеч от майка му. — Тя погледна към Алекс. — Както направи ти.

— Направих го, защото тя така искаше.

— А защо тя не те харесва? — Вече можеше да зададе този въпрос.

— Не отговарям на изискванията й.

— Нито пък аз.

— Но в теб тя вижда заплаха, докато аз съм оскърбление за очите й.

— Но това е смешно! Ти завърши с отличен успех университета, вече ти имаш публикувани три книги. За последната отзивите са само възторжени, а още нямаш тридесет години! Според мен Ева би трябвало да се гордее с теб.

— Тя не се интересува от подобни постижения. За нея най-важна е външността.

— Искаш да кажеш, че не те харесва, защото не си красива?

Алекс сви рамене.

— Тя е вманиачена на тема красота, макар че за мен това е глупаво.

— За майка ми това не е глупаво, за нея красотата е висша ценност. Целият й живот е посветен на красотата, това я направи богата и прочута. Наричат я Императрицата на красотата и тя съвсем сериозно приема тази титла.

— Въпреки това няма право да отхвърли дъщеря си само защото не е красива според нейните стандарти.

— Ти така мислиш, но не и тя.

Памела замълча за миг и тихо попита:

— Знаеш ли, че Крис искаше да продължи следването си?

— Не.

— От няколко месеца се занимаваше много сериозно — намерих му учител. Предложих ти да му преподаваш, но той каза, че предпочита да е някой, който не се познава с майка му. Нали знаеш, че тя не искаше вие двамата да се срещате.

— Да, знам. Смяташе, че му влияя зле.

— Същото се отнася и за мен — рече Памела.

— Кой беше учителят? — полюбопитства Алекс.

— Гевин Крейг, професор от Йейл.

— Икономистът ли? Чувала съм за него.

— Да, Крис много го хареса и двамата отлично се разбираха. Гевин бе уверен, че ще го приемат в Харвард.

— Ти беше много добра с Крис — топло каза Алекс.

— Той бе добър с мен… О, да, зная, че всички се учудваха от разликата във възрастта ни, но отдавна съм престанала да обръщам внимание на клюките. Крис бе точно за мен. Когато моят бивш съпруг ме изостави, за да се ожени за четвърти път, мислех си, че повече никога няма да погледна мъж. Бях отвратена от мъжете. Но Крис промени всичко. Толкова бе мил… — Гласът й заглъхна и тя наведе глава. Алекс видя как сълзите покапаха по черната рокля. — Ако тогава не се бе качил на онази кола… Колко пъти съм му казвала, че не бива да шофира, когато е ядосан.

— Ядосан ли?

— Току-що бе разговарял повече от час с майка си по телефона. Беше толкова разстроен, че целият трепереше… Мога да си представя какво е станало, след като се е качил в колата… искал е да освободи яростта си…

— Какво бе направил този път?

— О, нещо незначително… ала тя го заплаши, че ще има ужасни последици, ако не изпълнява стриктно заповедите й. Беше свързано с нейната компания, с проклетата „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“.

— Крис мразеше тази компания.

— Знам. Но тя не се интересуваше от мнението му. За нея има значение само собственото й мнение.

— И така — бавно започна Алекс, — Крис е бил много ядосан, когато се е качил в новото си порше?

— Беше бесен. Пребледнял и… отчаян. О, Алекс, понякога бе изпълнен с такова дълбоко отчаяние… „Тя ме поглъща“ — обичаше да казва той. Когато постъпваше правилно, никога не го хвалеше, а при най-малката грешка упреците й нямаха край. Крис дори стигна дотам, да си намери фалшиво медицинско удостоверение — че бил болен и не може да замине на едно от нейните ревюта. Всъщност за него те бяха истинска болест. Единственото спасение бе да флиртува с нея. — Памела потръпна. — Беше ужасно… отвратително, почти като кръвосмешение.

— Често съм си мислила — намеси се Алекс с безизразен тон, — че майка ми си избираше толкова млади любовници само защото те донякъде й заместваха Крис.

Кехлибарените очи на Памела се втренчиха в лицето на Алекс.

— Може би си права… — студено кимна тя. — Напоследък всичките й любовници бяха приблизително на възрастта на Крис. — Продължи да се взира в очите й. — Чудя се защо се върна?

— Оставих се да ме убедят — призна Алекс.

— Макс ли? Би направила всичко за него, нали?

— Всичко дължа на него… — простичко отвърна Алекс. — Ако не беше той… — Тя потръпна.

Памела се наведе и сложи ръка върху коляното й.

— Радвам се, че го направи. Злополуката с Крис и онази апаратура, онези тръбички в носа му… беше ужасно, но не ме пускаха при него. Тя бе заповядала да извикат полицията, ако се опитам да вляза при него. Какво й каза, когато се срещнахте? — любопитно попита Памела.

— Нищо. Нямах възможност. Всичко, което успях да кажа, бе името ми, сетне тя се обърна, видя ме и припадна.

— Странно — замислено промълви Памела.

„Не съвсем — помисли си Алекс, която бе започнала да разбира желанието на майка си за прошка. — Но не е припаднала заради мен. А заради вината си. Крис се е качил на онази смъртоносна играчка, за да облекчи гнева си по единствения начин, който е знаел. Може би го е направил съзнателно? Не, не пасва на това, което току-що ми каза Памела за плановете му да продължи следването си.“ Да, тук явно нещо не беше както трябва, а Алекс ненавиждаше загадките.

Тя бе разумна жена, която умееше да потиска чувствата си — майка й отдавна я бе научила на това. Освен това не вярваше в емоциите, защото животът й бе лишен от тях. Бе съгласна с героинята на Джордж Елиът, която казваше: „По-лесно е да потискаш чувствата си, отколкото да понасяш последствията им“. Ала майка й едва ли бе чувала за Джордж Елиът^[1]. Много хора взимаха успокоителни преди срещите си с Ева Черни. И докато не скъсаше окончателно с майка си, Алекс щеше да страда от мъчителните спомени и да прикрива чувствата си зад маската на студено безразличие.

— Защо майка ми не ме харесва? — Алекс си припомни този въпрос, който често бе задавала на гувернантката си Патси, когато двете разговаряха с часове в таванската стая във вилата на Ева Черни в Швейцария. — Какво съм направила?

— Нищо, абсолютно нищо. Майка ти се е посветила на култа към красотата. Тя вярва, че не е най-важното какъв човек си, а как изглеждаш, макар ние всички да знаем, че външността често лъже. Помниш ли онази книга, която ти четох? Там пишеше: „Няма пряка връзка между красотата на миглите и морала“. И още: „Обикновено женското око първо разкрива моралните недостатъци, прикрити зад красивата външност“.

— Затова ли тя никога не ме поглежда? Защото не съм красива?

— Майка ти не се интересува от никого, освен от себе си, ала тя е забравила нещо много важно. Красотата не трае вечно. Един ден ще го осъзнае и това ще бъде най-жестокият удар за нея.

„Дали наистина Памела е права“ — запита се Алекс. Нима майка й е осъзнала, че остарява и красотата й ще изчезне? Дали това е причината за младите й любовници, а не Крис?

Ева приличаше на една от любимите героини на Алекс от романите на Джордж Елиът — мисис Пойзър от романа „Адам Бед“, за която една друга красавица казва: „Тя прилича на надут паун, разперил опашката си, така че всички да умрат от завист и сякаш нищо не може да я засегне“. Може би смъртта на Крис до такава степен бе преобърнала всичко в живота на Ева Черни? Нима най-после се е осъзнала? Или просто е изплашена от божието наказание? Дали майка й е католичка? Алекс не знаеше много неща за нея, но помнеше какво бе чувала от други хора. Според мисис Мери Брент, майката на баща й, Ева Черни е порочна до мозъка на костите си, егоистична и празноглава жена. Да не говорим, че е напълно лишена от християнско смирение и морал. Каква ти унгарска аристократка! Бе само една блудница, алчна за пари и власт, която един ден ще гори в пламъците на ада! Нима сега майка й се страхуваше от възмездието, защото бе очевидно, че се страхува от нещо?

„Е — каза си тя, докато си лягаше в тясното легло в някогашната си стая, пълна с книги и толкова много спомени от детството, — защо да не се опитам да открия истината? Нали все пак съм изследовател? Така че търси, Алекс, търси…“