Кристофър Бингъм беше на петнадесет години, когато откри, че има природена сестра, двадесет и една годишна, дипломирана от университета в Кеймбридж с отлични оценки по английска филология.

Такава бе съдбата на Кристофър — да научава още от детските си години най-важните факти благодарение на непрестанната му борба с властната му майка, която налагаше собственото си превъзходство — дори и да бе необходимо да подслушва разговорите й с подчинените й, особено с Макс Фабиан, към когото Кристофър изпитваше смесени чувства на преклонение и неприязън. Винаги, когато забелязваше Макс да влиза в салона на Ева и да затваря внимателно вратата след себе си, Кристофър си казваше, че и този път двамата ще говорят за нещо важно, което той непременно трябва да узнае, защото вече бе разбрал, че е изключително важно да знае всички кроежи на майка си.

След като завъртя предпазливо дръжката на вратата — предварително се бе погрижил да бъде смазана, за да не скърца — момчето леко открехна тежката врата, само колкото да чува гласовете от дъното на салона. Точно в този миг отвътре долетя сърдитият глас на Макс:

— Не си ли доволна от успеха на Алекс в университета?

„Алекс? — помисли си Кристофър. — Коя е тази Алекс?“

Натисна още малко вратата, за да чува по-добре.

— А защо да съм доволна? — Гласът на майка му, както вече добре знаеше Крис, винаги ставаше леденостуден, щом говореше за други хора, освен за сина си.

— Защото, за бога, си нейна майка! Алекс се трудеше упорито през последните седем години и успя да докаже, че заслужава всичките пари, похарчени за образованието й. Сега заслужава да й кажеш поне едно лаконично „Моите поздравления“.

— Не се съмнявам, че ти ще го сториш вместо мен, затова не виждам защо трябва и аз да й се обаждам.

„Внимавай, Макс — каза си Кристофър. — Стъпваш на тънък лед.“ Момчето с нетърпение очакваше Макс Фабиан да направи погрешна стъпка и да се провали под леда.

— Да, не мога да отрека, че ние с нея сме много добри приятели, но тя е плът от твоята плът, кръв от твоята кръв. Ако й отдаваше поне една десета от вниманието, с което удостояваш разглезения си син…

— Не искам да разговаряме за сина ми. — Тонът на Ева стана още по-вледеняващ.

— Има ли въобще смисъл да разговаряме за него? — Лицето на Кристофър пламна от обидата. Отдавна бе разбрал, че Макс го счита само за разглезен хлапак, от който нищо свястно не може да се очаква. — От Кристофър не се интересувам, интересувам се само от Алекс.

— По този въпрос ти и аз ще си останем с различни мнения — отсече Ева. — Нека да се разберем веднъж завинаги, Макс, повече не желая да ме занимаваш с разговори за Алекс и нейните проблеми! И е крайно време да проумееш, че за всичко на този свят си има граници, които на никого не е позволено да прекрачва. Разбра ли ме?

— Да, напълно.

Тогава Кристофър се изплаши, че ще го открият. Тихомълком притвори вратата и побърза да се скрие в стаята си. От страх превъртя ключа. Измъкна една цигара от скривалището си — зад третото чекмедже на шкафа с книгите — и се замисли върху изненадващите думи на Макс. „Сестра? Аз съм имал сестра? При това доста по-голяма от мен, щом като сега е на двадесет и една години… Но какво се крие зад всичко това? Коя е тази Алекс? Защо досега нищо не съм чувал за нея? И кой е баща й? Моят баща е първият съпруг на майка ми, но това означава, че… да, боже мой, това може да означава само едно: тази загадъчна Алекс е плод на моминските прегрешения на майка ми! Ами… тогава какво е фамилното й име? Ако се опитам да я открия, ще трябва да узная фамилното й име… Защото ще мога да спечеля доста, ако се разровя в тази потулена история. Не, може би нищо няма да излезе от тази бъркотия… Господи, каква бъркотия! Да, има още една загадка — щом майка ми не желае да й докладват за нея, дори не понася да споменават името на Алекс в нейно присъствие, защо дава пари за обучението й? Нали Макс спомена, че са похарчени много пари за образованието й… А всички знаят, че майка ми никога не хвърля парите си на вятъра. И каква е ролята на Макс в цялата тази история? Той никога не е проявявал подобна загриженост за мен…“

Отровното жило на ревността се впи в сърцето на младия Кристофър. „Щом като досадният Макс Фабиан знае къде е Алекс, защо и аз да не се добера за нея? Той непрекъснато си въобразява, че действам зад гърба му, затова нека поне веднъж има за какво да ме подозира!“

Кристофър изчака Макс и майка му да напуснат къщата и едва тогава се прокрадна в кабинета на Макс на третия етаж. Претърси предпазливо чекмеджетата — много го биваше в умението да не оставя следи, защото от години се ровеше в бюрото на майка си — и накрая попадна на това, което търсеше — писмо от Макс до сестра му, готово за изпращане. Върху запечатания плик бе написано: „Александра-Мери Брент, колеж Бюфорт, Кеймбридж“. Кристофър се замисли. Не че имаше нещо против да отваря чужди писма — досега бе отварял десетки писма на майка си, но сега писмото бе запечатано от Макс, а това напълно променяше правилата на играта. Кристофър неволно изпитваше дълбок респект от адвоката на майка си — никой в компанията не можеше да му съперничи, когато ставаше дума за изискана реч, умение за съставяне на документи и водене на деликатни преговори. „Но от разговора между тях разбрах, че Макс не се отказва да поддържа отношения с тази загадъчна Алекс, въпреки неприкритото неодобрение на майка ми…“ Кристофър се усмихна злорадо, но след това се намръщи, обзет от колебание. „Трябва да я открия, трябва! Нещо ми подсказва, че тук се крие някаква ужасна тайна. Ами ако тя се окаже от фатално значение и за мен?“ Отново се взря в плика. „Кеймбридж? Добре, и без това в края на месеца ще заминем за Лондон…“

Алекс още не бе привършила с опаковането на книгите си и бележниците със записки, натрупвани през последните три години, когато на вратата се почука. На прага се изправи красив, усмихнат младеж, сякаш излязъл от картините на Мурильо. По всичко личеше, че е уверен, че ще го посрещнат и изслушат с внимание.

— Здравей — приветливо заговори непознатият хлапак. — Ти си Алекс Брент, нали? — Протегна ръка. — А аз съм Кристофър Бингъм, твой заварен брат.

Смаяната Алекс машинално се здрависа с него.

— Мили боже! — прошепна тя, усетила как краката й се подкосяват.

— Е, поне от божията намеса засега не мога да се оплача. Нали благодарение на нея те открих. — Кристофър се опита да си помогне с шега, за да преодолее смущението си. — А ти имаш ли оплаквания от бога?

— Майка ти знае ли, че си тук?

Кристофър звучно се разсмя.

Лицето на Алекс почервеня от гняв.

— Слушай, нямам никакво желание да ме забъркаш в някоя разправия между теб и Ева Черни.

Кристофър се престори на засегнат от думите й.

— Каква разправия? Исках само да се срещна с теб, защото доскоро не подозирах за съществуването ти. Не ми ли вярваш? — Огледа Алекс от главата до петите. Сестра му бе с една глава по-висока от него. — Нещо смътно си спомням от детството си… май че съм те виждал в градината някога, много, много отдавна…

— Имаш добра памет.

— Никога нищо не забравям — похвали се младежът.

Алекс бе смаяна. Този самоуверен хлапак по нищо не приличаше на онова момче с ангелско лице, което тя помнеше от вилата в Швейцария. Сега се държеше предизвикателно като някой, който е два пъти по-възрастен от него. „На колко години трябва да е сега? — замисли се Алекс и се залови да пресмята. — Да, на петнадесет години. Господи, кога е станал на петнадесет! А има вид на младеж, който никога няма да остарее…“

— Къде си казал, че се намираш сега?

— В Британския музей.

— И си дошъл сам чак тук, в Кеймбридж?

— Успях да се откопча от опашката си. Не се притеснявай, не ми е за пръв път. Писнало ми е някой да слухти зад гърба ми за всяка моя крачка. Метнах се на метрото, а после на влака и ето ме тук. Скоро ще грабнеш дипломата, нали правилно съм разбрал? При това с пълно отличие? Как ги уреждаш тези работи?

Настани се удобно на единственото кресло в стаята и измъкна пакета с цигарите.

— Не, не пуша — отказа му Алекс. — И за теб не е препоръчително, особено на тази възраст.

— Винаги върша това, което не трябва да се върши, особено на моята възраст. Иначе животът би бил непоносимо скучен.

Алекс прехапа устни.

— Как е мадам? — сухо попита тя.

— Така ли я наричаш?

— За мен тя винаги е била само „мадам Черни“.

— Щастливка си ти… — въздъхна Кристофър и завистливо я изгледа. — А защо мамчето те е криела така ревностно през всичките тези години?

— Защото не ме харесва.

— Е, това мога и сам да отгатна. Въпросът е защо?

— Нямам представа.

— Все трябва да имаш някакъв грях в нейните прелестни очи. — Кристофър замълча. Обмисляше как да пристъпи към най-важната част от разговора. — Няма ли ми разкажеш къде си се родила, кога и прочие?

Алекс се бе променила до неузнаваемост от първите дни в колежа, когато се чувстваше нежелана и объркана. Отначало колежът за благородни девици „Челтънхем“ й се стори непоносим — не знаеше как да се държи със самоуверените, наперени момичета, всичките отрасли в прочути и богати семейства, презиращи старателните си съученички — освен Алекс, само още две-три момичета следяха внимателно всяка фраза на преподавателите. За повечето от девойките колежът бе място за развлечение, а не за получаване на знания. На всичкото отгоре Алекс се открояваше със старомодните си дрехи, до една със строга кройка, и нямаше понятие от поп музиката, миниполите и останалите ценности на поколението от края на седемдесетте години. Всички се стараеха да изглеждат „по-отворени“ — лесно завързваха запознанства, разговаряха охотно на всякакви теми, без да се притесняват, ако нещо не разбираха — и на техния фон Алекс странно се открояваше с мълчаливото си поведение и стремеж към усамотяване и размисъл. Не е чудно, че веднага я обявиха за „сухар“ и „зубрачка“, която мисли само за „тъпите уроци“ и не проявява желание да се включва в любовните авантюри, вълнуващи девойките от първи до пети курс. Но тя стоически понасяше заядливите им подмятания и те скоро се умориха, оставиха я на мира — защото всички останали се обособиха в приятелски групи. След като я обявиха за „саможив сухар“, Алекс се озова в пълна изолация, още повече че нито една от съученичките й не можеше да й съперничи в бързото усвояване на лекциите. Но тя бе свикнала със самотата още от детските си години и когато най-после се сприятели с едно от момичетата, това не бе някоя от издокараните куклички, а сериозна млада госпожица, завършила колежа „Челтънхем“ с отличен успех, но с десет години по-голяма от Алекс. Сюзън Анстей инстинктивно бе привлечена от самотното интелигентно момиче, което отсега обещаваше да се превърне в отличничката на випуска, каквато бе самата Сюзън преди десет години.

Алекс научи много от Сюзън Анстей, придоби непознато дотогава самочувствие и с лекота печелеше наградите за най-добър успех, раздавани в края на всяка учебна година — всички преподавателки единодушно признаваха, че от години не са имали толкова способна ученичка, но освен Макс и Патси, никой не се сети да я поздрави. Именно тях двамата сега очакваше Алекс в Лондон за тържественото раздаване на дипломите, което щеше да се състои след няколко дни. Сюзън Анстей се бе омъжила за един университетски преподавател в Принстън и сега живееше в щата Ню Джърси.

Сега, на двадесет и една години, Алекс бе придобила значително самочувствие и увереност в интелектуалното си превъзходство над връстничките си. През септември трябваше да се върне в Кеймбридж за висшия курс, но преди това искаше да посети Патси в Тонон, а след това да замине с нея на двуседмична обиколка из Италия. Надяваше се Макс да намери няколко свободни дни, за да ги придружава поне до Милано, но не хранеше особени надежди — Макс винаги беше зает с делови преговори, пътувания и рекламни кампании. От майка си, както обикновено, Алекс нищо не очакваше.

— И така, къде си родена? — полюбопитства Кристофър.

— В Лондон.

— А къде живее баща ти?

— Той почина… отдавна.

— Той ли се е казвал Брент?

— Да.

— И е бил съпруг на нашата майка?

Думите на този непознат хлапак й прозвучаха странно, макар че беше напълно оправдано да нарича Ева нашата майка. Очевидно той я приемаше като своя сестра, макар и природена.

— Да.

— Хм, виж ти в каква бъркотия попаднах… — ухили се Кристофър. — Май мамчето си пада по тайните, а, какво ще кажеш? — Като че ли се радваше на новоразкритата тайна, която трябваше да остане „между тях“. Продължи с небрежен тон, сякаш споменаваше за нещо второстепенно: — Сигурно не си е падала кой знае колко по него, щом като винаги те е държала настрани от нас.

— Нищо не знам по този… въпрос — предпазливо рече Алекс, внезапно припомнила си кой е дръзкият младеж, озовал се без покана в стаята й. „И в живота ми“ — мислено допълни тя.

— Но не си ли се интересувала кой е бил баща ти?

— Знам кога трябва да се оттегля и да престана с ровенето в живота на другите, докато ти, изглежда, още не си усвоил този урок от правилата за доброто възпитание.

— Но аз съм твой брат! Защо трябва да те мразя? Имам нужда от съюзници, а не от врагове. Майка ни ме обича, при това ми го повтаря по пет пъти на ден, а това, ако искаш да знаеш, е много по-лошо, отколкото да те държат настрани. Когато захапе нещо, тя няма навика лесно да го изпуска.

„Да — съгласи се Алекс, — резултатът вече е пет на нула за него. Но какво се учудвам… Тя винаги се е прехласвала по сина си.“

— Само лекомислен хлапак като теб може да се надява, че ще успее с такива добре познати доводи да ме върне в семейното лоно.

Изгледа я с присъщия си самоуверен поглед, без очите му да трепнат дори за миг.

— Знам как да се оправям с мамчето и ако й заявя, че искам да се сприятеля с единствената си сестра…

— Тя никога няма да го позволи! — прекъсна го Алекс. — Между впрочем, какво те подтиква да се опитваш да се сприятелиш с мен?

— Че нали сме брат и сестра?

Алекс го изгледа замислено.

— Изглежда, не можеш да се похвалиш с много приятели, познах ли, Кристофър?

Той се изчерви.

— Майка ми е… как точно да го кажа… прекалено бдителна спрямо всички около мен. Дори ми заяви, че никога няма да ме изпрати в колеж. А ти как успя да се уредиш, та си изхвръкнала рано-рано от семейното гнездо?

— Винаги е копняла да ме махне от живота си.

— Имаш страшен късмет — горчиво се усмихна Кристофър.

— И така, как е мадам със здравето? — Алекс първа наруши неловката пауза.

— Е, нищо ново. То се знае, че сега е по-красива от всякога, по-богата от всички останали живи същества и още не се е отказала от мераците си да бъде кралица в очите на мъжете. Ах, да, и на жените, за малко да ги забравя, че и те са важна част от списъка на обожаващите я. Само Макс се опитва да издържи на натиска.

Алекс се усмихна.

— Винаги си е бил такъв… твърдоглав.

— Той е твой приятел, правилно ли отгатнах?

— Да. Единият от двамата най-близки мои приятели.

— А кой е другият?

— Не кой, а коя. Моята бивша гувернантка, мис Патерсън.

— Онази побеляла лелка, която се разхождаше в градината с теб? — Усмихна се, щом забеляза изненадата, изписана по лицето на Алекс. — Винаги забелязвам много повече, отколкото си въобразява мамчето. Помня, че исках веднъж да си поиграя с теб… може би съм бил тогава на седем години… но онази леличка не ми позволи. Когато я попитах защо, тя ми обясни, че такива били разпорежданията на майка ми. Изтичах в салона при мама и я помолих да ми разреши — дотогава тя нищо не ми бе отказвала, но този път лицето й се смрази и с леден тон отсече, че съм длъжен да изпълнявам заповедите й. Да не говорим, че въобще не ми обясни коя си ти и коя е онази леличка, макар да я попитах. Помня още, че от цялата разправия спечелих нов велосипед…

Алекс започна да схваща по-ясно сложните отношения между Ева Черни и сина й.

— И защо, според теб, не са ти разрешили да учиш в колеж?

— О, мама заяви, че не можела да понесе мисълта за раздялата с мен, че ще й липсвала детинската ми непринуденост и очарование, че не искала да ме лиши от домашния уют и все такива щуротии. Учех само с частни учители. Но този, който сега си губи времето с моето образование, е от онези типове, в които само злочестите им майки могат да се влюбят.

— И къде е сега?

— Не знам, пък и хич не ми пука.

— А как успя да се добереш до Кеймбридж?

— Задигнах няколко сребърника от портфейла му. Обикновено си харча от джобните пари, но мамчето в един прекрасен ден откри за какво ги прахосвам и си стисна кесията. Но ти не се панирай! Отдавна тренирам спорта как най-бързо да се изхлузиш от нашийника. Като се върна, само ще му обясня, че съм предприел екскурзия с общообразователна цел, което, между другото, не е далеч от истината, защото никога не бях стъпвал в прочутия Кеймбридж. — Хлапакът очакваше новооткритата му сестра да прояви любопитство за какво е похарчил „сребърниците“ — за цигари и списания с лъскави мотоциклети и скъпи коли на кориците, би й обяснил с гордост Крис, но тя не го прояви. Странно, но остана разочарован. Тя го удостои само с един хладен поглед, от който креслото внезапно му се стори доста неудобно. „Изглежда малко по-зряла за годините си — разсеяно си помисли Крис. — Всъщност всичко й е състарено… освен кожата й. Но мама би одобрила такава кожа. Напомня на слонова кост, без нито една бръчка.“ Кристофър знаеше за достойнствата и недостатъците на кожата на жените повече от всеки свой връстник.

— Какво ти стана? Не се ли радваш, че те открих?

— Чудя се как ли ще реагира майка ти.

— Майка ни — поправи я Кристофър.

— За мен тя никога не е била майка.

— Защо?

— Питай нея.

— Стига с тия шеги! — възкликна момчето.

— Никога не съм си позволявала да се шегувам с нея.

Кристофър схвана, че е навлязъл в забранена зона. Оказа се по-трудно, отколкото си го бе представял. Но реши, че с течение на времето ще успее да постигне това, което си бе наумил.

— Наслушал съм се на приказките, че Кеймбридж си заслужавал една обиколка. Разните му там колежи от не знам си кой век… — В златистокафявите му очи проблеснаха предизвикателни пламъчета. — Имаш ли нещо против да ме поразходиш наоколо? Сандвичите са за моя сметка.

Алекс кимна. Не можа да му отговори, защото едва не се задави от смях.

— Наистина ли не даваш пет пари за всичко около теб?

— Само така мога да се справям с бавачките около мен — лаконично й обясни той и скочи от креслото. — Ако успея за влака в четири и половина, ще се добера до домашното огнище в шест и половина. Значи имаме почти два часа и повече даже, за да се пошляем из храмовете на науката, а?

— Имах други планове…

— Обаче днес не е какъв да е ден, нали? Току-що се надушихме… е, искам да кажа, че те открих. Няма да забравя как ми се изправиха косите, когато узнах за твоето съществуване на тази грешна земя…

— А как го научи?

— О, имам си свои методи.

— Е, да, мога да се обзаложа, че имаш, и то не един или два…

Настани го във влака в четири и половина, но й се наложи преди това да изслуша тържественото му обещание, че ще й гостува в Тонон, както и да му закълне, че няма да го издава пред никого, дори и пред Макс.

— С мамчето аз ще се оправя, само да ме оставят насаме с нея — ядосано избъбри Кристофър. — Това ще си остане наша тайна, ясно ли е? Само между теб и мен… Много ме бива да пазя тайни. Знам доста нещица, но никому няма да ги подшушна.

Алекс се почувства неудобно.

— Мадам не харесва хората, които вършат нещо зад гърба й, а аз не желая отново да бъда привлечена в нейната орбита.

— А ти пък не се стягай чак толкоз! Няма да те докосне с лакираното си кутре, аз ти го гарантирам. — Вдигна глава към лицето й и се усмихна с прелестната си усмивка. Беше наследил ослепителната красота на майка си, при това без излишък, както и безгрижния чар на баща си.

— Добре…

— Не е добре, а направо си е върхът! Знаех си, че ще се съгласиш. Харесвам те. Майка ми е глупачка, щом не те харесва. Тя е много умна, както и ти, но по различен начин. Предполагам, че от нея си наследила интелигентността… — Белите му зъби блеснаха. — Винаги ми натяква, че не съм особено умен.

— Не се тревожи, и така си си добре — успокои го Алекс. „Ако не прекалява, ще успее в живота — мислеше си тя, докато се прибираше в колежа с малкия си автомобил, подарък от Макс за двадесет и първия й рожден ден. — Той е доста буден за своите петнадесет години, много повече от мен, когато бях на неговата възраст, но след като живее в света на мадам, може ли да бъде другояче? Убеден е, че ще получи всичко, което пожелае.“ Когато го смъмри, че си позволява неприлични шеги с частния си учител, Кристофър само сви рамене и цинично й заяви:

— Той няма да посмее да каже на мадам. Пълен мухъл. Хм, искам да кажа, че… и той е като предишните ми учители. Този е петият подред. Много бързо схвана, че от него се иска само да не се вживява прекалено в ролята си на мой бодигард и ще си получава тлъстичката заплата. В края на краищата майка ми ще повярва на това, което аз ще й кажа, защото аз винаги й поднасям това, което иска да чуе. — Алекс ужасено си каза, че той вече знае как да се справя с капризния темперамент на Ева и имаше върху нея такова влияние, каквото никой друг не притежаваше. — Защото за нея аз съм бил най-важното нещо в живота й… освен бизнеса й, разбира се — хладно допълни той, докато протягаше ръка към четвъртото парче кейк. — За мама бизнесът е нейната най-скъпа рожба, нейната плът и кръв.

Алекс бе смаяна от логиката му. „Това е то новото поколение! — помисли си тя. — Разсъждава като възрастен, като патил и препатил мъж.“

Кристофър бе проявил живо любопитство към живота на Алекс — отрупа я с въпроси, без да се стеснява ни най-малко, със самоувереността на младеж, който винаги бе живял в света на възрастните, сред техните условности, страсти и подозрения.

— Имаш ли си гадже? — подметна той с игрив блясък в очите.

— Не.

— А защо, сестричке?

— Защото не си падам по този спорт — отвърна Алекс с лека усмивка, решила да възприеме жаргона, който Крис най-лесно разбираше. „И навярно никога няма да имам — тъжно си помисли тя. — С моите метър и седемдесет и с тази прекалено едра и тромава фигура кой ли ще ми обърне внимание?“

— Майка ни никога не е оставала без любовник, а освен него си държи по няколко в резерв. Според мен не може да се оплаче от липса на мъжки интерес към особата й.

Алекс се постара да запази хладнокръвно изражение, макар сърцето й да изтръпна от болезнения спомен. Нима за цял живот ще остане осакатена от гаврата, на която я подложи Рик Стивънс? Знаеше само, че холивудският красавец продължаваше да се снима във филми за кинокомпанията, която Ева Черни бе купила заради скандала с него.

— А какво харесваш най-много? — продължи Кристофър, без да обръща внимание на смущението й. — Искам да кажа, имаш ли си някакво хоби?

— Не… повечето от времето си посвещавам на книгите.

— А аз много обичам колите. Чарлз, шофьорът на мама, не може да се нахвали с мен. Казва, че съм роден за автомобилен състезател. Знаеш ли, че се научих да въртя кормилото още когато бях на дванадесет? Не можеш да повярваш, така ли? Но мама ми позволява да карам някоя от колите й само в границите на имението. Ще трябва да изчакам, докато стана на шестнадесет, защото едва тогава щяла да ми купи кола. — Лицето на Кристофър се промени до неузнаваемост. Изчезна любопитния, дързък поглед и на негово място в очите му изплува замечтан блясък.

— Разбирам, но още отсега те предупреждавам, че няма да ти позволя да шофираш с моя „Остин Купър“.

Кристофър тъжно въздъхна.

— Е, така си мечтаех да го опитам… само едно кръгче…

Шумът на потеглящия влак заглуши последните му думи.

— Ще се видим в Тонон…

— Дали ще се окаже разумно? — попита я Патси, когато Алекс й разказа какво иска да постигне. — На мадам този план никак няма да й се понрави.

— Да, зная това, обаче… как да ти го обясня… мъчно ми е за него. Той расте без приятели, иска да ходи на училище, да се среща с момчета и момичета на неговата възраст, ала майка му не иска и да чуе за това. Кристофър ми съобщи, че баба му, мисис Бингъм, настоявала да го запишат в колежа, в който навремето се е дипломирал баща му — прочутия колеж „Гротън“, а после да го изпратят в Харвард, както е прието за синовете на най-богатите фамилии, но мадам отказала категорично. Заявила, че Кристофър ще й липсва, че баба му няма защо да се намесва в грижите за възпитанието на сина й.

— Хммм… — изсумтя Патси многозначително.

— Зная какво си мислиш, но от думите му ясно личеше, че мадам е болезнено привързана към него.

— Винаги си е била такава… странна и непредсказуема.

Но когато Кристофър пристигна в Тонон — след като успя да се измъкне от компанията на частния си учител, Патси го посрещна радушно и приветливо.

— Бедното момче — промърмори тя, когато, след като тримата прекараха заедно целия следобед, Кристофър вече се отдалечаваше от тях към центъра на градчето, — наистина изглежда самотен, нали? Прекалено много време прекарва с много по-възрастни от него хора, вместо да се забавлява с връстниците си. — Струва ми се прекалено съзрял за възрастта си…

— Но не може да се каже, че е неприятен и отблъскващ.

— Не… в никакъв случай. Но нали всяко преждевременно развитие се заплаща, и то доста скъпо понякога. Зад слънчевата му усмивка се крие огненият темперамент на майка му, помни ми думите!

След няколко дни в Тонон пристигна Макс и Алекс му разказа за срещите с природения си брат, но го предупреди да не ги издава пред мадам — нея и Патси, особено бившата й гувернантка, защото Алекс не желаеше гневът на мадам да се стовари върху главата на Патси.

— Още не е излязъл от пубертета — успокои я Макс, пое чашата с чай от ръката на Патси и се пресегна към купата с топли кифлички. — След няколко години момчето ще порасне и тя няма да може да го задържи при себе си.

— Струва ми се, че отношенията с майка му са много особени — замислено отбеляза Патси.

— Така е. Когато става дума за сина й, тя е дяволски ревнива, сякаш е неин любовник. Не бих казал, че се е превърнала в необуздана невротичка, но както е тръгнало… Ева нямаше много щастие с мъжете в живота си — само бог знае защо такава красива жена остана без съпруг и искрен приятел, но си мисля, че сега е решила да отдаде цялата си несподелена любов единствено на сина си. Готов съм да се обзаложа, че един ден той ще разбие сърцето й… или това, което тя има вместо сърце в гърдите си. Понякога ми се струва, че вместо сърце се е родила с парче кристал.

— Тя повече няма да се омъжи — обади се Алекс.

— Не, само ще сменя любовниците си, някой ще се задържи за по-дълго, друг — не. Но поне в едно съм прав, макар че кога ли съм грешал по отношение на Ева: ако се омъжи за четвърти път, това ще създаде невъобразими усложнения, защото Кристофър няма да го приеме.

— Нали се говори, че напоследък е доста благосклонна към Картър Уитни? — тихо подметна Патси.

— А ме уверяваше, че никога не поглеждаш клюкарските колони в жълтите вестници! — ухили се Макс.

— Кой е той? — попита Алекс.

— Личи си, че не четеш клюкарските колони — започна Макс. — Напоследък го считат за най-новото откритие на Холивуд, за гения на Бевърли Хилс… макар че ако той е гений, то аз тогава съм Алберт Айнщайн! Но филмите му счупиха всички рекорди по печалби и сега Ева си е загубила ума по него. За съжаление, той е истинско дете на Холивуд и никъде не се появява без неизменния за всяка кинозвезда шумен и многоброен антураж. Обградил се е с куп ласкатели, които не се уморяват да пригласят в хор какво величие се таи дори в най-дребния жест на Уитни, а зад тях шетат цял батальон сценаристи, асистент-режисьори, адвокати, счетоводители. Чудя се дали някоя сутрин няма да получи инфаркт, ако разбере, че е останал сам във великолепното си имение край Лос Анджелис. Ева се залови с Картър Уитни, защото, според думите й, той успял да обае сърцето й. Не знам доколко отговаря на истината, но мога да се закълна, че Кристофър го ненавижда от все сърце. Той хем не понася майка му да се занимава само с него, хем започва да ревнува, когато тя пренасочи вниманието си към друг мъж. Между другото, Картър също има син, само с осемнадесет месеца по-голям от Кристофър, който може да му стане опасен съперник. Дочух един разговор между майката и сина, в който Кристофър я заплаши, че ако се омъжи за „онова влечуго“, той ще я напусне завинаги. Можете ли да си представите тази сцена? Напомняше ми на скандал между ревниви любовници… И вярвам, че ще изпълни заканата си. Веднъж избяга от дома си, защото Ева не задоволила някакъв негов каприз, и се озовал чак на Източното крайбрежие, в имението на баба си. Цели два месеца Ева посвети на увещанията да си го върне обратно.

— Тя осъзнава ли докъде е стигнала кризата в отношенията им?

Макс сви рамене.

— Ева вярва, че винаги ще успява да се наложи над сина си. Но дори и фактът, че той е успял да те открие и да разговаря с теб, показва, че Ева се заблуждава, и то дълбоко. — Макс се намръщи. — Подозирам, че е узнал за теб благодарение на дарбата си да надзърта през ключалките.

Настана неловка пауза.

— И това ако е щастливо семейство, здраве му кажи — замислено промълви Алекс.

— Всъщност ти си най-щастливата от семейството, Алекс. Защото никога не си изпитвала каква мъка е някой да те надзирава от сутрин до вечер, защото след изпращането ти в колежа никой не ти пречи да се развиваш нормално, макар че си избра прекалено усамотен начин на живот. Крис се нуждае от нормална училищна среда, нуждае се от връстниците си, които на бърза ръка ще го отучат от арогантността и любопитството, които пет пари няма да дават за властта и богатството на майка му. А сега расте като цвете в саксия. Как може да се живее на неговата възраст без приятели?

— На неговата възраст и аз живях без приятели.

— Не, Алекс, има разлика. Той си няма никого, а ти винаги си имала Патси и мен. И което е още по-лошо, той няма и няма да има твоята любознателност, любовта към книгите и знанията. Но в едно нещо е много добър и иска да се посвети на него, обаче Ева не дава и дума да се изрече по този въпрос.

— Говориш за автомобилните състезания?

— Той ли ти го съобщи?

— Едва успях да го накарам да спре да бръщолеви все на тази тема.

— Кристофър притежава вродена дарба да се справя с всякакви автомобили, но за съжаление е влюбен във високите скорости. Успя да склони майка си да му купи кола за картинг и с нея сега ме задминава на всякакви участъци, макар че аз съм зад кормилото на BMW от най-новия модел. Стените на стаята му са налепени само с плакати на порше и ферари. Беше едва дванадесетгодишен, когато за пръв път седна зад кормилото. Бог да му е на помощ, когато се качи в някой мощен спортен автомобил. — Макс подаде чашата си на Патси, за да му налее още чай. — Но нека да сменим темата и да поговорим за нещо по-интересно. Предполагам, че след като вземеш дипломата, ще се заемаш с доктората по английска литература?

— Да.

— А след това?

— Нека първо приключа с доктората.

— Защо, нима се съмняваш, че няма да се справиш?

— Трогната съм от доверието ти… — засмя се Алекс.

— Но да не се главозамаеш от успехите.

Алекс внезапно стана сериозна.

— Не, можеш да бъдеш спокоен. Но ако не беше ти, нямаше да зная на какво да посветя живота си. Патси и аз никога нямаше да се освободим от влиянието на мадам. Затова винаги ще ти бъда признателна, Макс. При това повече, отколкото предполагаш. Знаеш, може да ти прозвучи странно, но именно срещата с Крис ме накара да се замисля върху моя объркан живот. Струва ми се, обаче, че не е чак толкова объркан, колкото неговия.

— Според мен ти си щастлива, може би от първите месеци, когато постъпи в колежа.

— Безпокоя се за Крис. Той не ми изглежда щастлив, въпреки всичките му наперени приказки. Дори ми се стори, че ми завижда. Отношенията му с мадам са… как да го кажа… о, не ми се присмивай, Макс, но нещо ми напомня за кръвосмешение.

— Е, само ти изглежда така, защото тяхната връзка е чисто емоционална — успокои я Макс. — При тях всичко е сплетено в невъобразимо кълбо от любов и омраза. По-добре е да не заставаш между тях, защото може да си изпатиш, и то жестоко.

— Обаче той ме хареса, Макс. Усетих го още при първата ни среща. И все пак е мой брат, макар и природен. С кого Кристофър може да споделя тревогите си и вълненията си? Аз винаги съм разчитала на теб като на най-искрен приятел, макар че може би не заслужавам да се грижиш за мен.

— Заслужаваш го, и то напълно.

— О, Макс, не знам как да ти го обясня, но нещо в Кристофър поражда у мен непреодолим страх…

— Не се безпокой, скъпа. Аз го познавам много по-добре от теб. Цялата тайна е в това, че Ева му обръща прекалено много внимание. Може би така се е отнасяла и с баща му. Всеки път, когато претърпи провал в опитите си да намери нов партньор в живота си, на бюрото й отново се появява фотографията на Кристофър Бингъм IV.

— Тогава защо е настоявала да кръстят сина й Кристофър Бингъм Черни?

— Защото Ева е държала да се подчертае, че той е нейният син. Има още една тънкост в тази заплетена ситуация, за която не си подозирала: когато замине при баба си, Кристофър се превъплътява само в ролята на единствения наследник на фамилията Бингъм, без да се споменава дори, че ще наследи и компанията Ева Черни, при което Ева побеснява. Момчето бе свикнало да прекарва по месец-два през лятото в имението на баба си, но през последните две години оставаше там само за няколко дни, и то задължително в присъствието на майка си. Но щом баба му умре, едва ли ще го посрещат толкова радушно. Не мисля, че лелите му ще припадат от щастие, щом го видят в богатата си къща в Ойстър Бей — според завещанието на баща си той ще получи правата върху милионите на фамилията Бингъм, когато навърши двадесет и пет години. Сигурен съм, че от този ден нататък лелите му няма да пожелаят да се срещат нито с него, нито с майка му.

— Тогава излиза, че на младия Кристофър сега са му нужни приятели повече от всякога.

Макс я изгледа предпазливо.

— Е, вече не си малолетна. Исках само да те предупредя в какво се забъркваш… Защото младият и очарователен Кристофър се оказа надарен с таланта да манипулира всички около себе си, без изключение, и винаги според това, което му е изгодно. Не знам към какво се е стремял, когато е решил да се срещне с теб, обаче надушвам, че е свързано по някакъв загадъчен начин с майка му. Пази се да не застанеш между тях двамата, защото ще те разкъсат, без да се замислят дори. — Гласът му се стегна, а погледът му се прикова върху лицето й. — Защото той е достоен да се нарече неин син.

Кристофър често посещаваше през лятото малката къща в Тонон — разбира се, през седмиците, когато майка му пътуваше някъде надалеч в компанията на Картър Уитни. Актьорът обикаляше със свитата си крайбрежието на френската Ривиера, за да открие най-подходящ терен за снимките на следващия си филм — поредната екранизация на „Граф Монте Кристо“. Ева бе разбрала за неприязънта, породила се между нейния син и сина на Картър Уитни, знаеше, че самият Картър Уитни трудно понася присъствието на Кристофър — своя син артистът изпращаше всяко лято да прекарва почивката при майка си в щата Кънектикът — затова се съгласи с настояванията на Кристофър да остане през летните месеци във вилата в Швейцария, заедно с частния си учител. Младежът побърза да я утеши с думите, че ще се чуват през ден по телефона, а освен това й обеща да не се забърква в нови неприятности.

— И така се сдобих със свобода поне за един месец — заяви той пред Алекс с тържествуваща усмивка. — Защо да не прескочиш до вилата за някой и друг ден? Никой няма да се разприказва, особено след като ги инструктирам както трябва…

Но Алекс не се съгласи.

— Прекалено опасно е — благоразумно прецени тя. — Ако искаш да се видим, ела в Тонон, в къщата на Патси. Сърдечно ти благодаря за поканата, но вече съм се наситила на рисковани преживявания.

Кристофър бързо схващаше и затова разбра, че е безсмислено да настоява — очевидно природената му сестра не бе от онези жени, които лесно променят решенията си. За разлика от майка си, Алекс не обичаше да взима решения под влиянието на чисто емоционални подбуди и пристрастия. Винаги се стремеше да обмисли отвсякъде някое предложение, преди да реши какво да предприеме, а Кристофър бе принуден да се съгласи, защото не искаше да прекъсне срещите си с нея. Имаше достатъчно време занапред, за да се постарае да отклони събитията според своите предпочитания.

От своя страна, Алекс лесно се досети, че нейният природен брат е попаднал в доста странна ситуация: той бе син на прочута и неимоверно богата жена, която желаеше синът й да остане само нейна собственост. Но може би зад прекомерно силните майчински чувства се криеше и нещо друго — дали Ева не се стараеше да държи Кристофър винаги край себе си, защото един ден момчето ще наследи не само нейното богатство, но и милионите на фамилията Бингъм? Около богатите наследници винаги се навъртат какви ли не изнудвачи, мошеници, ласкатели… Когато Кристофър навърши двадесет и пет години, той ще се превърне в една от най-бляскавите партии за женитба. Това оказваше странно, двойствено въздействие върху младия Кристофър — от една страна, той, дори и неволно, се превръщаше във все по-арогантна и самоуверена личност, а от друга — не се интересуваше от парите и от мисълта да уголемява наследеното богатство, а гледаше на тях само като на средство за задоволяване на прищевките си.

От думите на брат си, макар понякога да изглеждаха само като наивно момчешко самоизтъкване, Алекс разбра, че момчето е объркано от поведението на майка си — понякога прекалено строго, а друг път — много снизходително. Ева Черни или изискваше от Кристофър сляпо подчинение и го наказваше сурово, когато й се противопоставяше, или му прощаваше лекомислените постъпки, купуваше му скъпи подаръци, които скоро му омръзнаха.

Ева бе убедена, че се е преродила в сина си — той бе красив и умен като нея и един ден щеше да наследи огромната й империя. Въпреки постоянните уверения в голямата „любов“, която изпитваше към единствения си син, Ева не изпитваше угризения да го оставя в ръцете на скъпо платени гувернантки и частни учители, които бяха длъжни да се съобразяват със строгите й разбирания за възпитанието на Кристофър. Ева се ядосваше, когато момчето се оплакваше от прекомерните й изисквания — очакваше скъпоценният й син да отговаря един ден на всичките условия, които според нея трябваше да задоволява бъдещият наследник на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“. Не бе чудно, че Кристофър си бе изработил защитни реакции срещу непрекъснатите колебания в поведението на майка си спрямо него. „За разлика от отношението й към мен — горчиво си каза Алекс. — За мен тя винаги е била една ледена маска.“

Затова в нейно отсъствие Кристофър сякаш подивяваше — не се съобразяваше с предупрежденията на слугите, за него те бяха само хора, на които майка му плаща, за да се грижат за удобствата му. Но Алекс бе нещо различно. Тя скоро разбра, че момчето отчаяно се нуждае от близост и приятелство, от някого, на когото да може да разчита, с когото може да споделя. Алекс преживя истински шок, когато веднъж Кристофър взе старото рено на Патси, за да се поразходи, и бе задържан от полицията заради превишена скорост и неспазване на правилата за движение. Алекс помоли Макс да го измъкне от полицията, но му даде ясно да разбере, че ако иска да се срещат и занапред, Кристофър трябва да се съобразява с нея като с по-голяма сестра и да слуша Патси. Кристофър бързо схвана, че Алекс не е като майка му и държи на думата си. Тя не крещеше, не изпадаше в истерия, говореше спокойно, но толкова студено, че той се засрами и се изплаши. Алекс за кратко време постигна повече, отколкото Ева за всичките тези години — най-после той бе намерил човек, на когото наистина може да разчита, с когото да споделя. Завиждаше на близостта между Макс и Алекс и наистина се изплаши, когато сестра му го заплаши, че при следващата лекомислена постъпка те ще престанат да се виждат.

От този момент уважението му към Алекс силно нарасна и продължи до деня на внезапната му смърт. Дори и когато бе вбесен от майка си, Кристофър не се осмеляваше да си го изкарва пред Алекс. Тя не се впечатляваше от богатството, което щеше да наследи брат й. Кристофър се възхищаваше от интелигентността на сестра си — Алекс решаваше само за двадесет минути кръстословицата в „Таймс“-а на Патси, винаги го побеждаваше на табла, четеше невероятно бързо и можеше да обясни най-сложните термини, много бързо отгатваше желанията му. Сестра му знаеше много неща, четеше много и момчето се опита да й подражава, но се отказа, когато разбра, че това е невъзможно. Истинската му страст си оставаха механизмите от всякакъв род. Когато се развали будилникът на Патси, той го разглоби, бързо откри, че се е счупило едно зъбно колелце, замени го и сръчно сглоби часовника. Алекс, която се чувстваше безпомощна в подобни случаи, бе смаяна от способностите му и възхищението й го изпълни с гордост. Кристофър можеше всичко да поправи, с часове сглобяваше и разглобяваше електронни механизми. Той направи пълен ремонт на старото рено на Патси и колата заработи като нова, въпреки че бе на дванадесет години.

— Това момче е родено за механик — сподели Патси с Алекс.

— Ако майка му има поне капчица здрав разум, ще го изпрати в някой сервиз. — Но Кристофър й бе казал, че това е последното нещо, с което Ева Черни би се съгласила.

Алекс и Патси заминаха за Италия, а Кристофър се присъедини към майка си в Ница, преди да заминат за Америка. Братът и сестрата се видяха чак в края на октомври, пак в Кеймбридж, където Алекс работеше върху доктората си.

През следващите две години те се виждаха рядко, само когато обстоятелствата позволяваха. Алекс се притесняваше дали Ева няма да разбере за срещите им, но именно тази тайнственост най-много забавляваше Кристофър. За него това означаваше, че вече е голям и самостоятелен. На шестнадесет години Ева му купи първата кола — „Остин Купър“, която той за няколко месеца потроши. Следващата му кола бе MG, а третата — още помощна — ягуар. Беше на седемнадесет, когато седна зад кормилото на първия си спортен автомобил — „Астън Мартин“. Именно с нея претърпя първата си сериозна катастрофа по време на едно бясно надпреварване по опасното шосе над Ница.

Макс се обади на Алекс, за да й каже, че брат й се намира в американската болница в Ница, със счупен крак и три пукнати ребра. Кристофър поискал да я види, въпреки че Ева яростно се противопоставила.

— Смятам, че би било добре да дойдеш — каза й Макс. — Физическите му наранявания не са много опасни, но той има висока температура и аз убедих Ева да се съгласи с посещението ти, заради негово добро. Така че… ще дойдеш ли?

— Значи тя знае, че сме се срещали? — попита Алекс и усети как стомахът й се обърна.

— Да, знае.

— И?

— Реагира както винаги — с ледено мълчание. Все пак поведението й е доста странно, способна е да избухне и да се нахвърли върху всекиго, но когато стане въпрос за теб, застива като гренландски ледник. Кристофър непрекъснато пита за теб и лекарите я посъветваха да изпълни желанието му. Ще изпратя самолета на компанията в Станстед и само за три часа ще си в Ница. Можеш ли да тръгнеш след час?

— Добре — дълбоко въздъхна Алекс.

— Така те искам, момичето ми.

Кристофър бавно се облегна на възглавниците. Гръдният му кош беше обвит с бинтове, левият му крак беше гипсиран, но въпреки болките лицето му грейна от щастие, когато Алекс се появи на прага.

— Знаех си, че ще дойдеш веднага, щом научиш за моето незначително премеждие — пошегува се той и с усилие обърна глава към майка си, седнала на стола до леглото му. Ева беше гърбом към вратата, но щом разбра за неочакваната посетителка, стана от стола.

Алекс я изгледа предпазливо.

— Добър ден, мадам…

Ева сухо кимна. На красивото й лице отново се появи познатата ледена маска, фигурата й не изглеждаше променена. „Очевидно годините не могат да й въздействат — помисли си Алекс. — Никакви бръчки, нито каквито и да било други промени по кожата й. Дори ми се струва леко отслабнала. Фризурата й е безупречна, както впрочем и целият й тоалет.“ Ева бе облечена в съвършен костюм на Шанел, в карамелов цвят, много шикозен, с позлатени копчета и ръбове на реверите. От нея се излъчваше уханието на най-нежния от всички аромати, произвеждани в компанията й — „Парфюмът на Ева“, който все още се радваше на успех в най-изисканите модни магазини по четирите краища на света.

— Как си сега? — обърна се Алекс към брат си.

— Щом те видях на прага на стаята, изведнъж се почувствах много по-добре. Никой не искаше да повярва, когато ги убеждавах, че ти непременно ще дойдеш.

— А друго какво им разказа?

— Казах им цялата истина… за срещите ни в течение на последните две години. — Сега Кристофър изглеждаше възмъжал, гласът му бе по-плътен, лицето му вече бе лишено от онази ангелска невинност и красота, но всъщност бе по-привлекателно, макар русата му коса още да се спускаше на едри къдри, а кафявите му очи блестяха възбудено изпод великолепните му мигли. — Казах на майка ми, че ти си ми не само сестра, но и най-добрата приятелка, затова, ако иска да оздравея по-бързо, ще трябва да ни разреши да сме по-често заедно.

Алекс не посмя да погледне към Ева — по гърба й пролазиха тръпки от усещането за леденото й присъствие в стаята.

— Искаш ли да останеш при мен, когато ме изпратят у дома, за да се възстановявам след изписването ми от тази проклета болница? — умолително я попита Кристофър. — Моля те…

— Но аз имам много задължения около доктората ми, Кристофър…

— Можеш да работиш във вилата. Моля те, Алекс… Там има огромна библиотека, а може да ти доставят и всичко останало, което ще ти потрябва за работата ти. Само съм счупил левия си крак и съм спукал две-три ребра, иначе съм много силен и скоро ще се оправя. Но без теб умирам от скука. Само с теб ми е интересно да разговарям, Алекс. Ако не дойдеш с мек, какво ще правя по цял ден? Може и да умра от мъка…

— Е, щом толкова настояваш…

— Аз съм много загрижена за успешното възстановяване на сина ми — намеси се Ева, с привидно безизразен тон, — а той, струва ми се, вярва, че ще оздравее много по-бързо само ако му помогнеш с присъствието си. Ако работата ти позволява да отсъстваш от Кеймбридж, нямам нищо против да останеш във вилата при сина ми колкото желаеш. — Думите й бяха изречени с онази добре преценена учтивост, която се шлифова с години в светските салони. Отново Ева се възползваше от вродената си дарба да се приспособява към най-неочакваните промени в живота си.

А в гърдите на Алекс се бореха противоречиви чувства. Знаеше, че брат й много държи на нея, но съзнаваше, че Кристофър го използват като примамка, за да се върне във вилата в Швейцария, за да бъде отново подчинена на властната Ева Черни. Но насълзените му очи… нима и това бе нагласено? Не, не може да е толкова коварен. Кристофър искрено искаше сестра му да бъде край него. В сърцето й се надигна прилив на нежност към Кристофър, който заглуши вътрешния й глас, гласа на разума, в който се вслушваше при всички други обстоятелства — момчето неволно предизвикваше умиление у всеки около себе си, на което бе невъзможно да се устои. Неразумно щедър и сърдечен, когато се откъсваше от орбитата на властната си майка, роден да бъде център на всяка компания, Кристофър умееше да очарова всички около себе си, да ги разсмива и забавлява, да ги накара да забравят за досадните грижи на ежедневието… и въпреки това дълбоко в душата си бе странно самотен… Макс й бе споменал, че Кристофър вдигнал много висока температура, когато за пръв път се осмелил да спомене пред Ева името на сестра си, и тя веднага му забранила да се среща с Алекс — с онзи вледеняващ тон, от който настръхваха всички служители в десетките филиали на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“.

— Но хлапакът прекрасно знае слабото място на майка си — бе допълнил Макс. — Ева вижда в него копие на починалия му баща и с това младият Кристофър я държи в ръцете си. Не мога да отрека, че доста умело се възползва от тази нейна слабост… Обаче по отношение на теб, Алекс, младежът е напълно искрен — явно той много държи на теб и се измъчва от мисълта, че Ева може да му забрани да се срещате.

Въпреки това Алекс не изпитваше желание да се върне във вилата край Женевското езеро — нали бе дала клетва пред себе си, че никога няма да се върне там, в онази усамотена и глуха таванска стая. Макар че… нали там ще бъде и Макс Фабиан, нейният най-добър приятел, единственият мъж, който бе способен да я развълнува…

— Моля те, кажи ми, че ще дойдеш във вилата — отново я помоли Кристофър. — Имам нужда да си край мен, Алекс… — Тя погледна косо към майка им. Лицето на Ева, макар сега да не й напомни за ужасяващата ледена маска, все още изглеждаше лишено от топлина и съчувствие. „Сигурна съм, че в този миг не може да ме понася повече от всякога!“ Но тъкмо това я накара да вземе решението си.

— Да, ще прекарам с теб четири седмици, но нито ден повече, Кристофър, защото съм поела сериозни ангажименти в катедрата в Кеймбридж.

— Чудесно! — радостно възкликна Кристофър и на устните му засия слънчева усмивка.

— Тя никак не се е променила — сподели Алекс с Макс на следващия ден. — Гледа през мен, все едно съм от стъкло.

— Затова ли се съгласи да останеш във вилата? За да не й дадеш повод да те упрекне, че си била безсърдечна спрямо Кристофър? Или има друга причина?

— Може би е безсмислено, все едно да се опитам да пробия с глава каменна стена, но така се разгневих, че не се замислих какво правя всъщност…

— Понякога е по-добре да се разгневиш, отколкото да се потопиш в чувството за безпомощност и безнадеждност. Но сигурна ли си, че ще успееш да се пребориш с нея? Никога не си прекарвала в нейното присъствие повече от половин час, докато аз имам огромен опит от общуването си с нея. И не забравяй, че тя си е загубила ума по единствения си син. Фактът, че Ева се съгласи да останеш при Кристофър във вилата, още не означава, че това е било нейното желание. Чувствам се задължен да ти напомня, Алекс, че тя не желае някой да застава между нея и сина й, затова се налага да се държиш извънредно предпазливо. — Макс млъкна за малко, а после продължи с леко смутен тон. — Ще се опитам да я убедя, че може да помогнеш на Кристофър в уроците, защото, поне според мен, той си остава един необразован хлапак.

— Но той съвсем не е глупав, Макс!

— Алекс, отлично знаеш каква разлика има между глупавия и необразования човек. Кристофър доста се е отракал покрай непрекъснатите си усилия да надхитря майка си. И внимавай какво споделяш с него. Не изключвам опасността Ева да се постарае да изтръгне всичко от него, а той да се засегне и да й тръсне в лицето, че не е длъжен да й докладва за всеки разговор между теб и него.

— Не знаех в какво щастливо семейство ще се озова след няколко дни.

Макс тъжно я изгледа.

— Не знаеш и половината истина, мила моя.

На летището Макс я посрещна и я заведе с колата си във вилата. Ева трябвало да придружава сина си в линейката, изпратена на летището в Женева специално за пристигането на Кристофър. За момчето Ева се беше разпоредила да приготвят една от най-слънчевите стаи на партера. Що се касае до настаняването на Алекс, Ева я измери с хладен поглед и сухо заяви:

— Смятам, че ще се задоволиш с една от стаите, които се пазят за гостите на имението.

— Ако не възразяваш, бих предпочела да спя в моята стая на таванския етаж.

Дори и да възразяваше, Ева с нищо не издаде чувствата си.

— Както желаеш. — Никога не се обръщаше към Алекс по име. По същия начин общуваше и с прислугата си.

— Никога не съм вярвала, че някога отново ще видя стаята си — заяви Алекс на Макс, докато се оглеждаше. — Странно, но сега всичко ми изглежда някак смалено. — Приближи се до прозореца. — Колко часове съм прекарала до този прозорец…

Сега леглото не бе същото — прислужниците бяха сменили старото й легло с ново, по-голямо, по-удобно, застлано с луксозни чаршафи на цветя, подбрани в тон с цветята по покривката на нощната масичка. „Защо Ева е решила да внася промени в старата ми стая… — зачуди се Алекс. — Явно никога няма да се науча да я разбирам, дори и след милион години.“

— Чудя се дали сега ще ми разреши да се къпя в басейна?

— Сега тя те третира като гост във вилата, а не си спомням да е било забранявано на някой от гостите да се потопи в басейна — отговори Макс и постави ръце на раменете й. — Още ли не си забравила онази отвратителна история?

— Не, Макс, отдавна не съм се замисляла за нея — искрено отвърна младата жена.

Макс я изгледа изпитателно и кимна:

— Знаеш, че ще се радвам, ако това е истина.

Патси застина от изумление, когато Алекс й позвъни вечерта по телефона.

— Много благородно си постъпила, като си се съгласила да се завърнеш в Швейцария, особено ако се имат предвид обстоятелствата, при които напусна вилата на мадам.

— Е, сега обстоятелствата също не са много благоприятни за мен, Патси, но нали всички трябва да се погрижим за възстановяването на Крис…

— Да не би да си се влюбила в него?

— О, Патси, досега не знаех колко е хубаво да открия поне един близък човек сред роднините си, за когото да съм уверена, че ме харесва такава, каквато съм.

— Между впрочем да не забравя да ти съобщя, че пастор Дитрих е починал. Прочетох във вестниците съобщението за смъртта му. Починал е на седемдесет и осем години.

— Жалко, защото това означава, че вече няма да мога да науча от този мил свещеник отговорите на някои от въпросите, които ме вълнуват…

— Е, аз мога да ти помогна в търсенето. Наистина само от него можеше да узнаеш какво е принуждавало мадам да понася присъствието ти в нейната вила в Швейцария, макар пасторът веднъж да бе заявил, че нищо няма да каже, защото бил дал клетва пред Мери Брент да пази в тайна причината за преместването ти във вилата.

— Аз исках да се видя с Мери Брент в Лондон, но се оказа, че съм закъсняла…

Преди да отпътува за Кеймбридж, Алекс беше отишла на онази тиха лондонска уличка, която никога нямаше да забрави, за да се срещне със старицата, която никога не бе скривала омразата си към нея. Целта на Алекс бе да получи отговорите на въпросите, които я бяха вълнували още от детството й. Но завари къщата доста променена — посивялата фасада бе прясно боядисана, а жената, която отвори вратата, й заяви, че не познава Мери Брент. Тя и съпругът й купили тази къща пред две години от църквата. Жената любезно продиктува на Алекс името и адреса на търговеца на недвижими имоти, който бе осъществил сделката от името на църквата, а той заяви пред Алекс, че Мери Брент е боледувала от болестта на Паркинсон и преди последния си час го повикала, за да състави завещание, според което къщата й оставала във владение на нейната любима църква.

Както и трябваше да се очаква, Кристофър се оказа доста капризен пациент. Алекс разпределяше времето си по такъв начин, че да посещава брат си само когато мадам не беше в стаята на Крис. Още от първия ден Алекс настояваше да се занимават сериозно с уроците му по няколко часа на ден. Младата жена веднага разбра, че брат й наистина се нуждае от сериозна проверка на знанията. Крис четеше и пишеше с лекота, ала дори и най-лесните аритметически задачи го затрудняваха. Но пък схващаше всички диаграми от пръв поглед и знаеше безброй подробности за автомобилите от всякакви марки и модели. В това нямаше нищо чудно, защото единственото списание, в което се бе ровил досега, беше „Популярна механика“. Читателските му интереси се ограничаваха до биографиите на идолите му от състезанията за формула 1 като Джеки Стюърт и Стърлинг Мос. Кристофър с лекота разговаряше за последните нововъведения в моделите на „Астън Мартин“ и „Ягуар“. Когато уроците по математика започваха да им втръсват, братът и сестрата си разменяха ролите — той с вдъхновение й изнасяше лекция за предимствата на най-новите дискови спирачки и за последните методи за форсиране на свръхмощните двигатели на състезателните болиди.

— Интересува се само от автомобили — тъжно сподели Алекс с Макс. — Мисли само за мотори и за високи скорости. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че мечтае да стане състезател във формула 1?

— Жалко, бих се радвал, ако имаше по-други увлечения — съгласи се Макс.

Именно от Кристофър Алекс научи, че във вилата ще гостува, макар и за кратко, Картър Уитни — последното увлечение на Ева Черни.

— Ще бъде забавно — многозначително се усмихна Крис.

— Защо, толкова ли желаеш да го видиш във вилата? — учуди се Алекс.

— Напротив, въобще не желая да се срещам с този надут пуяк… Единствената полза от посещението му ще бъде това, че така ще се ускори приближаването на деня, в който майка ми ще се убеди, че трябва да се раздели с него, веднъж и завинаги. Непрекъснато спори с нея. Много е твърдоглав… но може би това е предизвикало интереса й. Нали си слушала за него? Той си въобразява, че е най-очарователния мъж. Обаче този красавец не подозира, че тук, на нашия небосклон, има само едно светило — Ева Черни, а за втора звезда просто няма място…

Няколко дни след този разговор Алекс чу необичайно силна врява откъм градината пред парадния вход. Надигна се от любимия си стол и видя през прозореца на таванската си стая дълга кавалкада от лъскави автомобили — на телевизионния екран така се появяваха само президентите на САЩ. От челния автомобил изскочи Картър Уитни, с безупречен костюм и холивудски загар. Оказа се, че не е много висок и съвсем не е такъв неотразим красавец, за какъвто го представяха. Лицето му бе спечено от слънчевите бани, и от него не слизаше грубоватият израз, така както фината пура не слизаше от устните му. Но не можеше да се отрече, че е надарен с някакъв животински магнетизъм — лицето му лесно се запомняше и трудно можеше да се сбърка с лицето на друг киноартист. Гласът му бе леко стържещ или, както си каза Алекс, „глас на необразован човек“.

— А знаеш ли какво било истинското му име? — възбудено я попита Кристофър. — Никога няма да отгатнеш! Йосел Мойсевич! Роден е в скапания Бронкс, в още по-скапания Ню Йорк! Не ти ли се струва, че след всичките онези издокарани и зализани джентълмени на мамчето най-после й се е дощяло нещо по-така, нещо по-грубичко, а? — Крис се зае ревностно да обяснява на сестра си докъде е напреднала „играта“ между майка им и сегашния й съпруг, четвърти, не, пети по ред. — Сега се намират някъде по средата на орбитата на приземяването. Никой не може да ме разубеди, че всичките бракове и любовни авантюри на славната ни майчица не следват един и същи модел. Започва се винаги с триумф, със славно изстрелване на ракетата право нагоре, към лазурните небеса. Докато лети право към луната, маман е на седмото небе от възторг от новия си избраник — той, естествено, я носи на ръце и щедро й обещава пикник отвъд райските порти, а нейните очи, винаги очарователни, между впрочем, греят като звезди. Тя е убедена, че този път това е той, нейният обожаван, дългоочакван избраник. Но след това нещо се счупва и всичко тръгва наопаки. Маман започва да се дразни, дори се заяжда за дреболии — нещо, което иначе не е в характера й — позволи ми да твърдя, че аз го познавам най-добре от всички тук, в тази тъпа вила. Ракетата се отклонява от курса, орбитата започва да се снишава и управлението може да се изгуби. Накрая идва катастрофата и избухва такава експлозия, че всички сме повалени по гръб, а маман събира отломките и започва с извиненията си: „Вината не беше моя… Аз направих всичко, на което бях способна, но ето какво получих в замяна. Докъде може да стигне човешката неблагодарност…“. И прочие, и прочие… — Въпреки закачливия си тон, Кристофър описваше съвсем достоверно траекторията на авантюрите на Ева — очевидно бе добре запознат с материята.

— Но сама ще се убедиш, че този Картър е голям хитрец, филмите му носят баснословни печалби. Ще се убедиш, и то в най-скоро време, че този суетен красавец няма да се задоволи с жалката роля на неин паж, готов във всеки момент да коленичи пред нея. Защото ако тя е кралицата на красотата, той е жесток и безсърдечен като булдог, от онези, които щом захапят някой кокал, никога не го изпускат. Искам да кажа, че е пес, който не само лае, но може и да хапе. Само почакай да настъпи моментът, когато ще се хванат за гушите. Нищо чудно още да са заслепени от страстта — за него се носят легенди, че бил фантастичен в леглото, но това няма да трае вечно. Явно такава е била орисията на майка ни… да не й върви с мъжете…

Погледът му попадна върху изуменото й лице и Кристофър млъкна, но само след миг продължи още по-разпалено:

— Но какво става с теб, Алекс? Имам чувството, че си шокирана, както никога досега в живота си. Хайде, стегни се, нима не си преживявала по-страшни сюрпризи? И защо се вживяваш чак толкова? Нали си прекарала осем години в тази скучна вила? Следователно си била свидетел на доста бурни сцени, не съм ли прав?

— Да, така е… но не мога да твърдя, че съм наблюдавала някакви драматични изстъпления. Освен… да, да, спомням си нещо подобно на това, което току-що ми описа.

— И кога беше това?

— Когато загина баща ти.

— Моля те, разкажи ми всичко! Тогава съм бил прекалено малък, за да си спомням каквото и да било. Все пак ми се струва, че макар и смътно, нещо мога да си припомня за баща ми… Бил висок, русокос и винаги засмян. Помня само как ме подхвърляше на ръце… макар аз всъщност да мразех това…

— Тогава тя беше… как да го кажа по-точно… ами направо бе като обезумяла. Много тежко го изживя.

— Опитала се е да се самоубие.

— Нима си научил това от нея?!

— Разбира се, че да! Веднъж успях да я ядосам много повече от обичайното. Тя ме нахока както следва и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, се разплака. Призна ми, че баща ми бил голямата й любов и сега аз съм бил единственото, което й останало от него. Изреди още много приказки, все от този род… Нали разбираш за какво намеквам? Искала да стана като него, да наследя изящните му маниери и други такива глупости. — Кристофър се усмихна лъчезарно. — Представяш ли си ужаса: по-късно принуден бях още веднъж да изслушам цялата сърцераздирателна история, от игла до конец, но този път в съвсем друг вариант — естествено, защото този вариант ми бе поднесен от достопочтеното ми бабче — не можела да понася майка ми, смятала я за авантюристка и прочие щуротии…

— Е, предполагам, че когато се бори за нови територии на пазара, на Ева й се налага да постъпва като авантюристка.

— Глупости, въобще не става дума за това! Искам да кажа, в преследването на парите. Според версията на баба ми мама харесала в баща ми единствено богатството му и изтъкнатото му име. — Алекс видя как лицето на брат й внезапно се озари от цинична, леко презрителна усмивка. — Любов ли, как ли пък не! Вятър работа е това любовта! — сърдито изфуча младежът. — Аз не искам да се замесвам в подобни бъркотии, никога, чуваш ли ме? В името на любовта всичко може да се окаже опорочено… и блудкаво… Нима майка ни се омъжи три пъти по любов, да не говорим за любовниците й! Това е само секс, който няма нищо общо с любовта. С тези любовни авантюри майка ни само се заблуждава, че ще успее да се добере до щастието. Добре, че не си като нея — продължи Кристофър с гняв, какъвто Алекс не подозираше, че брат й може да крие в сърцето си. — И аз съм решил да последвам твоя пример.

— Не, няма смисъл да ми подражаваш — сърдито отвърна Алекс. — Аз съм последният човек на земята, от когото можеш да се научиш как се преследва щастието. От всичко на този свят най-малко разбирам от любовно изкуство.

— Ти си щастливка, Алекс. Аз от малък се наситих на любов.

„Нищо чудно да е напълно искрен — размишляваше Алекс по-късно, когато се прибра в самотната си таванска стая. — Но не такава любов, от каквато всъщност се е нуждаел. Аз бях щастлива посвоему с Патси и Макс, именно от тях научих каква радост е да усещаш топлина в човека срещу теб… и ако трябва да започна отново онези отминали години, пак ще искам да съм с Патси и Макс…“

Годините, прекарани в Кеймбридж, Алекс изцяло посвети на учението си, без да си позволява участие в развлеченията, които увличаха всичките й връстнички. Пикниците, баловете, разходките по Темза, приемите и сбирките, посещенията в кръчмите — цялата тази суета неусетно се изплъзна от студентския й живот. През първата й година в Кеймбридж тя живееше в една стая с много красиво момиче, което не подбираше приятелите си, а те неизменно се отнасяха към Алекс като към част от мебелировката в стаята. Само веднъж й обърнаха внимание, и то поради стечение на обстоятелствата — съквартирантката й бе набавила четири билета за някакво ревю, но един от билетите в последния момент се оказа свободен и тя покани Алекс да им прави компания, за да „не изгори билетът напразно“. През антракта, в тоалетната, Алекс неволно дочу част от разговора между съквартирантката си и двамата студенти, заети с разгорещено обсъждане как да се отърват от досадното присъствие на Алекс на вечерята в ресторанта — те се канеха да се отбият в едно от най-шумните заведения след ревюто.

— Няма много да ни липсва — обади се единият от младежите. — Не виждаш ли какъв сухар е?

— Само е срамежлива, нищо повече — опита се да я защити съквартирантката й.

— Да, сигурно, само че защо ми напомня за танк? Прекалено е едра, а аз не съм от борците тежка категория.

Така приключи последният й опит да заживее като останалите студентки. Алекс смотолеви, че внезапно я налегнало силно главоболие и набързо се измъкна от ресторанта. Майка й и този път се оказа права — Алекс нямаше място сред хората. Прибра се сломена в квартирата и плака дълго, дълго. Искаше й се да заспи и никога да не се събуди…

Алекс нито веднъж не се срещна с Картър Уитни. След драматична сцена, изобилстваща с гневни укори, викове и чупене на порцеланови вази — точно според прогнозата на Кристофър — поредният холивудски красавец гневно затръшна вратата зад себе си и завинаги изчезна от живота на Ева Черни.

Вечерта Ева влезе в стаята на сина си. Крис погледна многозначително към сестра си. „Видя ли? — казваше погледът му. — Помниш ли какво ти разправях само преди една седмица?“

Ева бе облечена в черно, сякаш бе в траур. Семпла рокля, с една от онези изящни кройки, каквито само парижките шивачки умеят да подбират, от много скъпа коприна. „Най-добрият, най-съвършеният вкус може да се изрази само със следните две думи: Нищо излишно!“ — спомни си Алекс някакъв цитат. Нямаше бижута, нито дори обици, а на лицето й бе застинал скръбен израз на благородна дама, пожертвала щастието си заради обожавания си син.

— Кристофър, скъпо мое момче… — Гласът й потрепери.

Алекс смутено се надигна от стола, без да обръща внимание на безмълвната молба в погледа на Кристофър да не го оставя сам с разчувстваната си майка. Нямаше намерение да пречи или да бъде свидетел как Ева ще разиграе традиционната си роля.

На следващата сутрин Жак й съобщи, че за голямо съжаление Кристофър днес щял да бъде зает, но пък тя, Алекс, можела да се възползва от този ден, за да го прекара както намери за добре. Мадам решила да посвети целия ден единствено на сина си, Кристофър.

Алекс не се нуждаеше от втора подкана. След закуската отиде в гаража и седна в малкия червен ситроен, който мадам щедро й бе разрешила да ползва, и пое към Тонон.

— Не съжаляваш ли, че дойде в Швейцария? — попита я Патси по-късно, когато двете седнаха в беседката, в градината зад къщата на Патси.

— Как да ти кажа… И да, и не. Не съжалявам заради Крис — той си е направо хулиган и шокиращо циничен за своите седемнадесет години, но не ме дразни той, а Ева. Тук всичко ми напомня за страданията от детството ми, а тя продължава да се държи, сякаш аз не съществувам за нея. Дори и с поглед не ме удостоява. Виждала съм я да се смее, да разговаря оживено, при това с личности, които според мен въобще не заслужават нечие внимание, но щом попадна в полезрението й, лицето й застива в онази ужасяваща, вледеняваща маска, от която лъха студ… О, Патси, как да издържа на всичко това? Няма да забравя онзи отвратителен ден, когато я видях за пръв път… когато Мери Брент ме довлече в тази вила. — Алекс обърна измъченото си лице към бившата си гувернантка. — Защо, Патси, защо? Защо въобще не ме поглежда? С какво съм се провинила пред нея? Вече започвам да вярвам, че в миналото й се таи някаква ужасна тайна, свързана с раждането ми, нещо много важно, което е причината да ме мрази до дъното на душата си… Може би се касае за истинския ми баща, който и да е бил той. Очевидно Ева насила е била принудена да ме приюти в таванската ми стая във вилата. А можеш ли да си представиш как някой ще натрапи нещо на такава властна особа като Ева Черни, нетърпяща дори най-слабото възражение! Неслучайно са й лепнали прозвището Императрицата на красотата, нали? Нещо се е криело около онези загадъчни посещения на пастор Дитрих, чиято цел и досега не ми се изясни… Но с какво е съумявала да я държи в шах една толкова невзрачна женица, каквато е била Мери Брент? Ако имаше начин да я разпитам, щях да се добера до ключа на загадката, но сега, след като тя е отдавна мъртва, просто не знам откъде да започна… Излиза, че тя е отнесла със себе си в гроба тайната за първите пет години от живота ми.

— Не е ли по-разумно да изоставиш всичко това, Алекс? Да махнеш с ръка и да се опиташ да забравиш тези мъчителни спомени?

— Опитах, Патси, и почти бях успяла, но след като се върнах тук, в Швейцария, всичко като че ли отново изплува пред очите ми. Стига ми само да я видя как прекосява коридора с величествената си походка и безупречната си фризура, като някаква царстваща особа… ах, да, все забравям… нали е императрица…

За младата жена следващата седмица бе непоносима. Ева нито за час не се отделяше от сина си и Алекс се убеди, че Крис не бе преувеличавал в прогнозите си. Ева го задушаваше с любовта си, макар сцените на нежност и топлина да се редуваха с гневни изблици — тогава в болничната стая летяха възглавници, а мадам, с облято от сълзи лице, го питаше за кой ли път какво още иска тя да пожертва за него, каква е причината, за да не е щастлив с нея, само с нея… Ева го прегръщаше и целуваше, ровеше с пръстите си русата му коса, наричаше го с най-нежни имена, докато Алекс стоеше в ъгъла, вкаменена, загубила дар слово.

— Цялата работа е в това, че сега изживява поредния си период на разкаяние — въздъхна един ден Кристофър, след края на поредния сеанс, и равнодушно сви рамене. — Винаги настъпва моментът, когато й хрумва да пожертва всичко… естествено заради мен… само заради любимото си синче. Но това обикновено не трае дълго. Поне аз не мога да си спомня такъв случай. Много бързо й доскучава да бъде светица и тогава започва да се оглежда наоколо за нова плячка.

Едва на седмия ден, когато сутринта Алекс влезе в стаята, където лежеше брат й, все още с гипсиран крак, Крис й се стори по-спокоен.

— Вече започна да заприличва на нормален човек — обясни й той. — Каза ми, че ще замине за Женева. Вероятно да се отбие до офиса на гаднярската си компания. Моля те, Алекс, отвори прозорците — помоли я той. — Искам да влезе малко свеж въздух. От „Парфюмът на Ева“ главата ми се цепи.

През следващите две денонощия мадам Черни отсъстваше от вилата си.

— Бизнес — това бе единственото обяснение, с което бе удостоена прислугата, както и аз в това число. — Крис се замисли и красивото му лице внезапно се стори на Алекс по-мъдро, отколкото подхождаше на годините му. — Интересно що за птица ще се окаже следващият ми „татко“?

Във вилата си Ева се върна подмладена — изпълнена с енергия и решимост, но някак си неестествено оживена и развеселена. Веднага даде разпорежданията си на иконома Жак какво да се включи в менюто на предстоящото парти.

Не забрави да уточни каква музика да изпълнява оркестърът — мадам желаела дансингът в голямата приемна да бъде изпълнен с танцуващи двойки, да не се чувства недостиг на гости — естествено, грижливо подбрани, а прислугата да се постарае никой да не остане недоволен от гостоприемството, както е редно в един императорски двор… От ревностното усърдие, с което Ева се зае да играе ролята на безупречна домакиня, имаше поне полза — Алекс и Кристофър можаха няколко часа да останат насаме, изолирани от уморителната суетня. Цезар получи пълномощията й за менюто на приема, а Жак — за избора на вината. Самата тя се зае с уточняването на цветовете и десените на салфетките, с избора на порцелановите сервизи — „… естествено, че ще сервирате в някой от китайските ми сервизи, Мишел…“, кристалните чаши за шампанското, за коктейлите и за минералната вода, както и със стриктното разпределяне на местата за гостите около огромната маса: „… Жанет, трябва ли да ти напомням за трети път, че е задължително краищата на покривките да се спускат на еднакво ниво от всички краища на масата ми?“.

Ева се суетеше, сновеше от стая в стая, неуморно оглеждаше всяка вещ, критикуваше, оплакваше се, че никой не я разбира — „… как да се справя, като съм заобиколена само от полуидиоти?“, пренареждаше столовете на гостите — „… нима сте забравили картичките с имената на гостите ми от Виена!“, за стотен път собственоръчно оправяше букетите във вазите… В цялата вила цареше неописуем хаос, докато най-после, само два часа преди пристигането на гостите, мадам най-сетне се оттегли в апартамента си, „за да се пооправи преди началото на вечерята…“.

— Умира да бъде в центъра на вниманието — компетентно отбеляза Кристофър. — Да е най-красивата… Не, това е много бледо за нея. Да е най-ослепителната, с най-бляскавия тоалет, с най-изисканите бижута. И наистина го постига. Винаги й се е отдавало. Майка ми никога не се поддава на шаблоните в модата, както и в поведението, между впрочем, защото за нея всяко ново празненство е повод да се издигне с още една стъпка в очите си. Лошото е, че колкото повече остарява, толкова по-ревностна става в усърдието си да се докопа до златния медал. Засега все още успява да жъне триумф след триумф и се радва като дете на всеки успех. Според мен това е истинската цел в живота й — да я провъзгласят за Императрицата на красотата, за ненадмината домакиня на най-бляскавите и най-изисканите приеми, за най-добре обличащата се жена на всички времена. Но ме е страх, Алекс, че в един прекрасен ден цялото това византийско великолепие ще се срине.

Но дори и Кристофър изгуби обичайното си хладнокръвие, когато узна, че майка му възнамерява да покани гостите си да го посетят в болничната му стая, за да „… не се чувства моят син самотен и изолиран от празненството…“.

— Не искам да ме гледат като бик на изложба за говеда! — възмутено извика младежът. — Не съм експонат от музея на мадам Тюсо с нейните отвратителни восъчни фигури! Няма да го понеса, когато онези мазни физиономии се заизреждат около леглото със своите нравоучителни приказки „… горката ти майка, така се тревожи за теб…“. Тревожиш се, маман, истина е, но не за мен, а затова как повече да им натъпчеш търбусите! Не за мен се тревожиш, а за славата си и престижа си! — изкрещя й той. — Искаш да докажеш на хората, че си се постарала да се погрижиш за мен след последния ми инцидент, че умееш с всичко да се справяш… А аз не желая да се справяш с мен, затова не искам никого в стаята си. Искам да прекарам с Алекс поне една спокойна вечер…

— Ще правиш само това, което ти кажа! — отсече Ева с тон, какъвто Алекс никога не бе чувала от нея. — Напълно естествено е приятелите ми да се безпокоят за състоянието ти…

— Искаш да кажеш, че са любопитни, така ли? Искат да се уверят с очите си колко съм зле, докато ти приемаш съжаленията им с подобаващо достойнство. Аз съм пострадал, а не ти, но ти и сега успя да застанеш в центъра на всеобщото внимание, нали?

Алекс мълчаливо стоеше на стола си. Искаше й се да потъне вдън земя, обаче Ева властно махна с ръка, без дори да се обърне към дъщеря си, сякаш нареждаше на някоя от слугините си:

— Ако обичаш, остави ни сами.

— Не, Алекс, моля те, остани при мен.

— Излез от стаята! — Ева съвсем леко повиши тон, но и това бе достатъчно за Алекс, за да схване предупреждението.

Младата жена излезе в коридора и едва не се сблъска с медицинската сестра, която забеляза сълзите в очите на Алекс, и възмутено прошепна:

— Какъв е този цирк! Не мога да се оплача от щедрото възнаграждение, което ми дава мадам, но как да се грижа за бедното момче, когато то не може да изкара един ден спокойно в леглото? Непрекъснато се редуват сърцераздирателни сцени и може би именно заради това постоянно поддържа температура над нормалната. — Жената отчаяно сви рамене. — Що за майка е това? Никога не съм виждала такова чудо!

Алекс се прибра в тихата си таванска стая. Оттам, от любимото си място до прозореца, тя видя пристигането на бляскавата кавалкада от гости, до един в дълги и безшумни мерцедеси и ролс-ройси. Жените бяха облечени с фантастично скъпи тоалети и бяха отрупани с бижута, а мъжете — в официални вечерни костюми, само в черно и бяло. Докато вечеряше в тихата си стая, тя си представяше шумната тържествена вечеря в големия салон на партера: светлината от свещниците по стените и по масата дискретно хвърляше романтични отблясъци по огърлиците и диадемите на дамите, покривките и салфетките бяха подбрани с безупречен вкус, в тон с десените на сервизите от севърски порцелан, а наоколо отекваше само звънът на кристалните чаши. Безбройните букети със свежи цветя бяха кокетно подредени в ниско разположените китайски вази — мадам не харесваше вазите да препречват погледите на гостите й — а върху кристалните чаши искреше монограмът на Екатерина Велика. Е, как да не повярва на ласкателите, че е истинска императрица? Сигурно в този миг Цезар обикаляше масата, понесъл поредната бутилка „Шато Латур“, реколта 1961, увита в снежнобяла кърпа. Цезар, приятел на Алекс от мрачните дни на детството й, бе задигнал и за нея една бутилка от превъзходното вино, заедно със солидна порция от менюто за вечерта: изстуден мус от омар, превъзходно опечен пъдпъдък с ориз от Ню Орлеан, ордьовър от целина, задушена в масло, с подправка от кориандър, салата с шест вида марули, украсена с резенчета портокал, горещо суфле, покрито с малини и щедро залято със сок от праскови, а накрая — пикантна гарнитура от съвсем пресни картофчета, много дребни, всичките с еднакъв размер и форма, обилно покрити с черен хайвер и топено масло.

„Ева, великата императрица…“ — каза си Алекс, докато отпиваше бавно от виното. Вече усещаше леко опиянение. Рядко пиеше вино, но превъзходният аромат от високата кристална чаша неусетно проникваше в ноздрите й, плътен и наситен с ухание на лозя, нежно загърнати в меките слънчеви лъчи привечер. Освен шампанското, Цезар й бе донесъл своята гарафа от планински кристал, след като бе налял в нея половин бутилка от превъзходно изстуденото монтраше, което се сервираше с омарите. Няма съмнение, че в този миг Ева седи на почетното място пред трапезата, бледа и хладна като сталактит — дори и Алекс научи, че на приема мадам ще се появи в блестяща рокля от снежнобяла коприна с бродерия от перли, дребни кристали и сребърни нишки под формата на пчели — нали в много от кралските гербове се виждаха изображения на пчели. Никога не бе пропускала и най-малкия шанс да си го върне, и то тъпкано. „Ако тя знае, че и аз вечерям от изисканите й ястия, сигурно ще побеснее. Според нея аз трябва да вечерям със сирене и хляб в таванската стая. А какво ли ще направи, ако сляза долу и заявя пред гостите й: «Запознайте се с другото дете на мадам. Аз съм дъщеря й Алекс». — Закиска се пиянски. — Сигурно всички ще настръхнат. Аз съм нещо като скелет в бюфета, но все пак съм жива, от плът и кръв.“

Алекс седеше и размишляваше, докато шампанското замайваше главата й и притъпяваше разума й. „Време е да разбера защо тя така упорито отказва да ме признае за своя дъщеря, защо ме крие, сякаш съм някакво ужасно чудовище, от което се срамува. Защото тя наистина се срамува от мен. Иначе защо въобще не желае да ме погледне, защо винаги ме пренебрегва? Към всички други е усмихната и внимателна, но не и с мен, само не с мен. Когато е с мен, лицето й винаги е една ледена маска. Дори и гласът й се променя, става безжизнен. С цялото си поведение тя отрича моя живот, моето право на съществуване. Защо? Защо? Какво има в мен, което тя не може да понася? Коя съм аз? Какво съм аз? И защо съм се родила? Крайно време е да получа отговор на всичките си въпроси. Имам право да знам истината.“

Решителността й нарастваше едновременно с опиянението. „Тази вечер ще се изправя пред нея — каза си Алекс. — Лице в лице. Защо не? — помисли си тя, докато виното освобождаваше скритите в душата й демони и събаряше преградите. — Защо да се примирявам с обидното й държание? — Младата жена яростно удари с юмрук по масата. — Обидно е слабо казано! Тя ме подценяваше още от детството ми. Аз търпях години наред… Скоро ще станат осемнадесет, защото дойдох в тази къща, когато бях само на пет години.“ Болезнените, отдавна погребани спомени изплуваха от мъглата на алкохолното опиянение. Обидата, стаена дълбоко в душата й, бе все така болезнена. „Доведох ти твоето копеле. Тя е твоя и винаги ще бъде твоя. Ти си нейната майка, но моят син не беше неин баща. Трябва да поемеш най-сетне отговорността си, ако не желаеш жестоко да си изпатиш.“

„Кой е бил баща ми? Дали тя не мразеше спомена за него? Може би той я е изоставил и тя ме мрази именно заради това? Да не би да съм зачената в толкова ужасни обстоятелства, че тя не може да понесе спомена за тях?“

Алекс се изправи, леко залитайки. Време беше да зададе мъчителните въпроси и най-сетне да получи верните отговори.

Влезе в банята, изплакна лицето си със студена вода и се погледна в огледалото.

— Бог ти е дал език, използвай го — кимна тя на отражението си в огледалото. Очите й се сториха необичайно големи, а бузите й бяха много зачервени.

Седна на твърдия стол в коридора на горната площадка и зачака да свърши приемът. Главата й клюмна на една страна и Алекс се унесе в дрямка. Събудиха я оживени гласове. Гостите на Ева си тръгваха, чуваха се прощални целувки и шум от обличане. Алекс примигна, разтърка очите си и се вгледа в последните гости, които се отправяха към предната врата. Когато тя се затвори зад последния гост, Жак, както винаги, я залости и се обърна към Ева:

— Много успешен прием, мадам.

— Да, както винаги — самодоволно отвърна Ева и потри раменете и врата си.

— Ще желаете ли още нещо, мадам?

— Не, нищо повече. Ще отида да видя сина си и след това ще си легна.

— Много добре, мадам.

Жак изчезна в трапезарията. Мърморейки си, Ева се запъти по коридора към стаята на сина си, отвори вратата и тихо влезе вътре. След малко излезе на пръсти и безшумно притвори след себе си. Тръгна по стълбите и когато наближи горната площадка, Алекс уплашено скочи на крака. Решителността й се бе изпарила, чувстваше се нервна, повдигаше й се, а главата ужасно я болеше. Заедно с преминаването на опиянението от шампанското се изпари и смелостта й, но краката й бяха натежали като оловни и тя не можеше да помръдне. Подпря се на една малка масичка, която се заклати, и чу студения глас на Ева:

— Какво правиш тук?

Алекс изправи масата и се обърна към майка си, опитвайки се да запази достойнство.

— Бих искала да си поговорим.

Отново видя как ледената маска смени презрителното й изражение.

— Ти си пияна! — изсъска Ева с отвращение.

— Не, не съм. Но съм ядосана. Мисля, че е крайно време да получа някои отговори.

— Не ти дължа нищо, включително и отговори.

— О, дължиш ми. — Гневът възвърна решителността й. — Искам честно да ми отговориш. Ти наистина ли си моята майка? И ако си ми майка, защо винаги се отнасяш към мен като към омразен непознат? Защо никога не си ми дала дори частица от вниманието, с което отрупваш Кристофър? Какво толкова съм сторила, че ме държиш настрана като някой беден роднина? С какво Мери Брент успя да те застави да ме приемеш в къщата си, макар да не го желаеше? Защо онзи стар пастор идваше да ме проверява? Защо…

— Млъкни! — Гласът на Ева изплющя като камшик. Погледна през рамо, но наоколо нямаше никого.

— Защо се срамуваш от мен? — извика Алекс.

Ева пристъпи крачка напред, дългите й пръсти се впиха в ръката на Алекс и я повлякоха към голямото огледало на стената в коридора.

— Ето отговора!

Алекс се вгледа в отражението си — беше висока метър седемдесет и пет, с широки рамене и едра фигура. В паметта й изплуваха думите на един неин състудент от Оксфорд, който й бе казал, че му напомня за величествената сграда на Роял Албърт Хол. „Лицето ми никога не е било красиво — тъжно си помисли тя, — с този едър нос и издадена брадичка, с тази кестенява коса.“ Лицето й, обикновено бледо, сега бе зачервено от виното и гнева. Бе облечена в семпла бяла блуза и тъмносиня пола, с ниски обувки. Макар да беше по-висока с цяла глава от Ева, Алекс се чувстваше дребна и нищожна.

— Аз съм прочута като Императрицата на красотата. Погледни се в огледалото. Нима е възможно да призная пред света, че имам дъщеря като теб?

— Но това е жестоко — прошепна Алекс.

— Не. Това е истината. Цялата ми репутация ще рухне като картонена къща, ако разберат, че Ева Черни е родила толкова грозна дъщеря.

Алекс затвори очи. Започна да й прилошава.

— Аз изпълних своя дълг — погрижих се за прехраната ти, за дрехите ти, за образованието ти.

— Но никога не си ме обичала.

— Не мога да обичам такова грозно създание.

— Но това не е естествено.

— Такава е природата ми.

Алекс се намръщи и несвързано промърмори:

— Не е само това, чувствам, че има още нещо.

— Нищо не разбираш. Нито пък имам намерение да ти обяснявам. — Ева пусна ръката на Алекс, но която бяха останали следи от пръстите й. — Върни се в твоя свят. Тук нищо не те очаква, нито сега, нито в бъдеще. Винаги ще имаш пари, защото съм се погрижила да разполагаш с щедра банкова сметка, а освен това си умна. Използвай ума си, за да постигнеш това, на което си способна. Както аз успях.

— Но с мен не успя!

— Няма повече да търпя глупавите ти въпроси. — Ледената маска отново се появи на лицето й. — Знам, че синът ми иска да те вижда, но това няма да промени отношението ми към теб. — Устните й се свиха в леко презрителна усмивка. — Знам всичко, което касае сина ми.

— Както винаги, можеш да узнаеш каквото те интересува за мен.

— Не искай това, което не можеш да получиш. — Ева се обърна към стълбите. — Повече нямам какво да ти кажа.

— Но ти нищо не ми каза.

Ева се извърна.

— Не желая да ти кажа нищо повече. Мисля, че вече се разбрахме за всичко. — Тя замълча и странна сянка помрачи блестящите й очи. — Когато започнах, нямах нищо, бях съвсем сама, при това по-млада от теб. Сама се издигнах. Какво ти пречи да направиш същото? Има ли някакво значение коя си ти? Важно е само какво желаеш да постигнеш. Трябва сама да изградиш живота си. Както аз го направих. — Алекс видя как погледът й отново се избистри и върху красивото й лице се появи обичайният безразличен израз, който тя така добре познаваше. — Когато се събудя на сутринта, не искам да те заваря в къщата си. — Обърна се и бавно продължи по стълбите.

Алекс остана като вцепенена, с поглед, прикован в затворената врата на спалнята на майка си. Чувстваше се отчаяна, объркана и напълно безпомощна. Повдигна й се, закри устата си с ръка и се завтече нагоре по стълбите към банята си.

Когато Макс се обади от Париж, Патси му разказа какво се бе случило.

— Скоро ще бъда в Лондон. Ще отида до Кеймбридж, за да се видя с Алекс.

— Знам, че си й истински приятел, Макс.

Нещо в гласа на Патси го накара да попита:

— Ти се тревожиш за нея, нали?

— Тревожа се, защото и аз съм отговорна за това, което е Алекс. Аз бях и си оставам стара мома. Алекс не знае какво означава нормално семейство, в което всички се обичат.

— Ти й даде много обич и топлина.

— Дадох й всичко, на което бях способна, но майка й имаше гибелно влияние върху нея. Алекс е още много млада, но отсега се смята за стара мома. За нея радостите на младостта са непознати. Тя не познава никакви удоволствия, Макс. Никакви танци, никакви срещи, никакви забави. Само работа. Живее затворено и самотно, макар да има научни степени…

— Патси, Патси… Никога не съм те чувал да говориш толкова отчаяно.

— Не искам Алекс да стане като мен. Аз трябваше да се грижа за майка си, която бе инвалид. Трябваше да осигурявам прехраната ни, а когато се сетих да помисля за себе си, вече бе много късно. Не искам това да се случи и с Алекс.

— Остави всичко на мен, Патси. Ще направя каквото мога.

— Нима винаги не си го правил? — тъжно се усмихна Патси.

Към следващата част или към съдържанието

Вера Коуи Блясъкът на славата (15)

Метаданни

Данни

Блясъкът на славата

Блясъкът на славата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава петнадесета

Вера Коуи
Блясъкът на славата (15)