Вера Коуи
Блясъкът на славата (5)

Глава пета

Швейцария, 1988 година

Алекс и Памела привършваха закуската, когато в трапезарията влезе Джоунс — камериер и довереник на Ева Черни, за да съобщи на Алекс, че мадам с радост би приела дъщеря си, ако Алекс разполага с половин час свободно време.

— Още не си научил правилата в тази къща — упрекна го Алекс. — Мадам никога не моли, а направо съобщава разпорежданията си.

— Аз само предавам това, което ми бе съобщено.

— Как е тя? — заинтересува се Памела.

— Не мога да я позная, сякаш това не е тя! Тази сутрин се изкъпа, както всеки ден, но този път остана в банята само десет минути. Много странно за жена като нея. Дори се отказа от сутрешния масаж и от маската на лицето, да не говорим за отказа й да изчака смяната на ленените чаршафи на леглото й. Само по това може да съдите каква промяна е настъпила в този дом. Явно се е случило нещо необикновено — замислено продължи той, — за да наруши мадам свещените си правила. — Джоунс леко се усмихна.

Алекс го изгледа с любопитство. Камериерът се бе появил сред многобройната прислуга на Ева Черни още от времето, когато Алекс все още се срещаше с властната си майка, и оттогава до ден-днешен Алекс не можеше да си обясни защо, по дяволите, майка й бе избрала за камериер този вечно мърморещ тип, който на всичкото отгоре приличаше на хомосексуалист. Нали Ева Черни винаги бе предпочитала мъжете с гореща кръв, нали по тази причина бе харесала Макс? Косата на Джоунс бе боядисана в светлочервено, клепачите му — покрити със синкав грим, а бузите му — подсилени с руж. Дори по устните му се забелязваше блясъкът на безцветно червило. Нима този противен тип, според думите на Макс, е запознат с всички тайни на майка й? Очевидно на Джоунс бе възложена ролята да я утешава след емоционалните й изблици, като изслушва нескончаемите й оплаквания, докато налага хладни компреси на челото й, да я разсейва със сладкодумните си разкази, да й сервира билков чай, да й държи ръката, докато тя се оплаква от неблагодарната съдба. Освен това само на него бе позволено да я упреква за някои третостепенни пропуски във външността й. „И можеш ли да си представиш: тя го изслушва най-внимателно! — бе заявил Макс пред Алекс. — Този тип има правото да свива недоволно устни, да клати глава укорително пред нея, Императрицата на красотата, а тя го гледа в очите като малко момиченце и сменя бижу след бижу според неговите нареждания!“

— Но откъде го намери майка ми? — попита Алекс, изгаряща от любопитство.

— От Холивуд. Ева се бе увлякла по поредния секссимвол, а Джоунс е работил тогава като камериер при него. Всичко се провалило, когато Ева открила, че обожаваният киноартист се оказал бисексуален — заварила го да си играе в басейна с две четиринадесетгодишни момчета — и за наказание му отмъкнала Джоунс.

Но Макс не подозираше, че този издокаран камериер знае всички подробности за повечето от най-старателно укриваните тайни на Холивуд. С разказите си за интимния живот на звездите от екрана Джоунс винаги успяваше да разсмее Ева Черни. Особено талантливо описваше сексуалните прегрешения на най-прочутите актриси и актьори, имена, пред които Ева доскоро се прекланяше като пред богове. За щастие, Ева не разпространяваше тези изобличаващи сведения. Именно Джоунс я бе запознал с една бивша кинозвезда, чиято бляскава кариера бе съсипана заради порочните й увлечения по секса, алкохола и наркотиците, плюс неизбежното състаряване. За баснословно богатата кинозвезда не е представлявало никаква трудност да купи огромно имение край Холивуд, при това по времето на покупката цената на един акър бе само десет долара. Тридесет и пет години по-късно цената се покачи хилядократно, обаче актрисата не се решаваше да се раздели с имението — след провала на кариерата й тази продажба би означавала да се прости и със славата си на приказно богата вдовица. Ева Черни успя да я убеди да се премести в един от елитните санаториуми на брега на езерото Тахо, където след шестседмичен курс на интензивно лечение, масажи и козметични процедури Ева постигна такъв ефект, че при появата си на церемонията по връчването на Оскарите полузабравената кинозвезда изглеждаше подмладена поне с двадесет години, с грейнало от щастие лице, със стегнато тяло и великолепен бюст. Присъстващият елит на световната киноиндустрия остана смаян от промяната. Дори предложиха на актрисата поддържаща роля в новата суперпродукция — на нея, чието име неизменно бяха изписвали преди заглавията на филмите й — и на следващата година заслужено спечели Оскар за най-добра актриса в поддържаща, второстепенна роля. На всеки журналист или артист, който я питаше удивено на кого дължи тази фантастична промяна във външността си, кинозвездата винаги отговаряше само с две думи: „На Ева Черни“. Из салоните на Холивуд се разнесоха слухове, че санаториумът на мадам Черни може с успех да конкурира райските градини, защото в него можеш да се отървеш от всичко: от нежелана бременност до двойна брадичка. Естествено, списъкът на Ева с чакащите клиентки бе запълнен за две години напред. И Ева бе безкрайно благодарна на прочутата киноактриса, нейната първа пациентка в санаториума й на брега на езерото Тахо.

— Чух нещичко за теб и за майка ти… — подхвърли Джоунс на Алекс, преди да се отправи по стъпалата към горния стаж. — Но да не го вземеш прекалено сериозно? Май си забравила, че майка ти винаги е държала лично да контролира сценариите на всяко представяне на някое ново изделие на нейната компания. Мога ли да си позволя един съвет? Каквото и да предприемаш, никога не се опитвай да й се противопоставяш. Не й пречи да следва своя път.

— Е, да, тя, разбира се, не е признавала други пътища — горчиво се усмихна Алекс.

Джоунс кимна одобрително.

— В нейните планове досега не е фигурирала идеята тя лично да представи новата козметична серия, а всички знаем как мрази необмислените промени в замисъла й. Затова те моля да не предприемаш нищо по своя инициатива. Точно сега мадам си има предостатъчно проблеми и…

— Изглежда, че наистина я познаваш много отблизо — безцеремонно го прекъсна Алекс.

— При това аз съм единственият, който знае всичко за нея… е, може би също и ти, но ти я виждаш в по-друга светлина… кой знае на колко превъплъщения е способна изумителната Ева Черни. — Джоунс изгледа Алекс с едва прикрито подозрение. — До мен стигнаха слухове, че не си склонна да й се подчиняваш, но ако все пак се вслушаш в съвета ми, който между впрочем е породен от напълно безкористни подбуди, в бъдеще ще успееш да постигнеш своето. Само не забравяй, че тя е водещата фигура. — Камериерът разтвори двойната врата и покани Алекс да влезе.

За пръв път Алекс бе допусната в кабинета на майка си. Досега животът й се ограничаваше в границите на двете стаи на най-горния, таванския етаж на огромната вила, затова сега не бе чудно, че замря на прага, изумена от пищното обзавеждане. Всяка дреболия бе уникална антика, мебелите — без изключение френски, подбрани с вкус и великолепно хармонизиращи. Салонът блестеше, изцяло в бяло и златисто, дори и цветята във вазите бяха в тези тонове, но спалнята, скрита зад поредната двойна врата, почтително отворена от Джоунс пред смутената Алекс, се оказа в смайващи розови тонове, напомнящи за прочутите червила на Ева Черни от първата серия, незабравими и до днес въпреки колосалното, оттогава до днес, разширяване на цветовата гама на червилата на мадам Черни. Леглото, заобиколено с четири колони с изящна дърворезба, поразяваше с размерите си — с драперии в два розови нюанса, според цветовете на първата серия червила и на нежнорозовата серия, като първия цвят бе неуловимо по-наситен от втория. Всичко бе застлано с кадифе и коприна. Сребристосивият килим блестеше от чистота. Нямаше други цветя, освен рози, откъснати рано тази сутрин от оранжерията зад къщата, още незагубили дъха на утринната роса.

Ева не бе в леглото си. Алекс се огледа смутено и я забеляза в креслото до огромния прозорец, през който се разкриваше прекрасна гледка към езерото, с крака, отпуснати върху ниското столче. Върху коленете й бе преметнато леко одеяло. Бе облечена в рокля от черна коприна с дълбоко изрязано деколте. Кожата й сияеше с мекия отблясък на перлите. Вероятно тази сутрин нямаше настроение за гримиране, но Алекс знаеше колко умело се справяше майка й с всеки проблем относно подбора на тоалет или грим, стига да пожелае. Може би изглеждаше по-бледа от обикновено, вероятно поради липсата на обичайния слой руж по страните й.

Но което бе много по-важно — днес Ева се стори на Алекс необичайно притихнала, изтощена, дори покорна — ако тази дума въобще можеше да бъде употребена за властната мадам Черни. Обаче интелигентната й дъщеря не се остави да бъде подлъгана от първото впечатление. Та нали рядко можеше да се срещне по-добра актриса от майка й, по-надарена дори от прочутата Елеонора Дузе. Затова, помнейки предупреждението на камериера Джоунс, Алекс мълчаливо чакаше мадам първа да заговори.

Ева бавно извърна глава към дъщеря си.

— Значи така… Изглежда, не е било сън. Ето че и ти се появи в спалнята ми.

— Изглежда ми необятна като живота, но… непривлекателна, поне според мен.

Алекс не пропусна да забележи лекия спазъм по лицето на Ева, но толкова бърз, че се усъмни дали бе истина.

— Седни — тихо я покани Ева и посочи към стола, поставен срещу креслото й.

— Благодаря, но предпочитам да остана права. Старите навици трудно ни напускат.

Ева замислено измери с поглед високата фигура на Алекс.

— Доколкото виждам, не си се променила много.

— Нима си се надявала на някаква промяна?

— Никакви надежди не съм таила в сърцето си — отвърна Ева с безжизнена интонация, без да трепне нито един мускул на лицето й. — Вече не ми остана на какво да се надявам.

— Много съжалявам за Крис — неловко промълви Алекс.

— Да… явно продължаваш да търсиш повод за предизвикателство във всяка моя реплика.

— Веднага, щом напусна тази къща, ще престана да ти тежа като камък на шията. Но се съмнявам дали някога съм ти тежала на съвестта.

— Тогава защо си дошла?

— Заради Крис. За да му позволим да се оттегли от този свит с достойнство.

— Ти ли си наредила да изключат онази апаратура?

— Да. Все някой трябваше да го направи, нали? Още повече че ти не беше на себе си.

Ева се обърна към прозореца и унесено се загледа в утрото.

— Тук зная, че вече е мъртъв — тя докосна челото си, — но не мога да се примиря с тази ужасна мисъл. — Ръката й се премести на гърдите. — Но все пак ти благодаря. Ти винаги си била непокорна. — Отново се унесе в тъжните си мисли, а Алекс не смееше да наруши тишината.

— Искам да направиш нещо за мен — обади се Ева.

— О, така ли? И какво е то?

— Искам да организираш погребението на моя син. Не мога да го направя, сърцето ми няма да издържи… — Ева поднесе бяла носна кърпичка към устните си и поклати глава. — Искам да го кремират, пречистващият огън… не мога да понеса мисълта, че ще лежи самотен в студената, мокра земя… но останалите подробности оставям на теб. Настоявам за семейна церемония, без никакви външни хора. След това желая да поставят пепелта му… в урна от бял мрамор и да погребат урната ето там… виждаш ли, под онова дърво… Под големите му, разперени клони, където обичаше да си играе, когато беше още дете. Помниш ли дървото?

— Никога не са ми разрешавали да играя с Крис — уточни Алекс.

— Не се нуждая от твоите упреци — отвърна Ева и за миг вместо празнотата в гласа й се долови обидчива нотка. — Мислех си дали можем да постигнем някакъв компромис…

— Защо? — учуди се дъщеря й.

— Ти си оставаш упорита и непреклонна — отбеляза Ева и гласът й леко трепна.

— Аз съм такава, каквато ти си ме създала.

Ева уморено махна с ръка, като че ли искаше да каже: „Направих това, което бе нужно“.

— Значи не желаеш да останеш дори и за малко? Тогава нека да се опитам да променя нещо…

— Някои неща не могат да бъдат забравени, нито да бъдат простени — прошепна Алекс.

— Аха… — Възклицанието й прозвуча като въздишка. — Разбирам.

— Не може да бъде възстановено това, което никога не е съществувало. От седем години ти не ме допускаш до себе си, принуди ме да си изградя свой свят, защото никога не ми даваше това, което желаех. Мога дори да цитирам точните ти думи… ако желаеш, разбира се. Дори имаше моменти, когато бих дала всичко за това, което едва сега се сети да ми предложиш. Проляла съм безброй сълзи поради отчаянието от стената, която се изпречваше пред погледа ми. Вече не ми останаха сълзи, пък и доста неща се промениха. Аз самата се промених. И сега нищо друго няма значение за мен.

Отново настъпи тягостна пауза.

Накрая Ева не издържа и наруши неловкото мълчание:

— Щастлива ли си?

— Сега съм по-щастлива от всеки друг път, откакто заживях в онази огромна вила край Женевското езеро.

Ева кимна разбиращо.

— Да… мисля, че едва сега започвам да те разбирам.

— Ще се погрижа за погребението на Крис, защото… въпреки всичко той си остава мой брат, а това е последното, което мога да сторя за него. Но след като приключим с церемонията, отново ще се върна в моя свят. Ти и аз няма какво повече да си кажем, а освен това не желая да ме използваш като заместник на Крис, както се изскубва едно изсъхнало цвете от саксията и на него място се забучва друго, колкото да се запълни празното място. Преди седем години ти с пределна яснота ми даде да разбера какво искаш да върша и аз изпълних всичките си задължения. С това нашите сметки са уредени. — В гласа й, въпреки желанието й, се прокрадна гневна нотка.

Ева се обърна към дъщеря си и я изгледа изпитателно.

— Да, ти винаги си притежавала силен характер.

— Нямах друг избор, освен да разчитам само на себе си. Знаех още от самото начало, че никога не трябва да разчитам на теб. Нима не си даваш сметка — попита Алекс и сега в гласа и прозвуча парлива злъч, — че днес се вглеждаш в мен може би за втори път в живота си? Защото обикновено въобще не ме забелязваше! Ние с теб разговаряме за пръв път след седемгодишно мълчание. Значи още не схващаш каква мъка си ми причинила, така ли е?

— Направих това, което бях длъжна да сторя — отговори майка й с отсъстващ, но все още достатъчно силен глас. — Ти очевидно не разбираш… може би никой няма да ме разбере.

— О, разбирам те, успокой се, ако въобще това може да те развълнува. Аз съм приета отново в лоното на семейството, с единствената задача да поема опразненото място на брат ми. Какво щастие е за мен, че си благоволила да си спомниш за съществуването ми, защото, ако всичко се развиваше според плановете ти, аз отдавна би трябвало да съм зачеркната от живота ти!

— Имаше причини, поради които…

— Е, да, ти винаги ще изнамериш какви ли не причини, обикновено така подбрани, че да задоволяват само твоите интереси. Но мен това никак не ме устройва. Затова по-добре да не говорим, че всичко можело да бъде простено и забранено. Аз не съм светица. Заради теб ще напусна тази държава. След като свършим с погребението на Крис, ще напусна тази къща и никога, никога няма да се върна тук.

Алекс се обърна и тръгна към вратата. Опря ръка на пръжката, но се спря.

— Макс иска да се срещне с теб — каза Алекс с по-спокоен тон. — За някакви делови въпроси.

Ева дори не се обърна.

— Кажи му да прави това, което е най-благоразумно според неговата преценка. Сега не мога да мисля за компанията.

Алекс тихо затвори вратата след себе си.

 

 

Мойра Хейнс, облечена в любимия си копринен пеньоар, с нахапан кроасан в лявата си ръка, забеляза от прозореца в спалнята на Макс, как Алекс с бърза крачки се отдалечаваше в посока към езерото, и разсеяно отбеляза:

— Вероятно срещата с майка й не е приключила приятно за Алекс.

Макс още лежеше в леглото и лениво прелистваше вчерашния брой на „Интърнешънъл Хералд Трибюн“.

— Как го разбра?

— Алекс се е отправила към езерото, но крачи с такава ярост, че си спомних за думите на моята английска бавачка: „Ако някой човек е много разгневен, гледай да не се изпречваш на пътя му“.

Макс скочи от леглото и въпреки че нямаше време да навлече халата си, надникна през прозореца — тъкмо навреме, преди Алекс да се скрие зад високите кипариси.

— По дяволите! — изруга адвокатът.

— Впрочем, какво прави тя тук? — Тонът на Мойра преливаше от любопитство. — Според мен тя е последният човек на земята, който ще се заеме да утешава тези, които са потопени в скръб и печал.

— Крис бе неин брат, забрави ли? — остро запита Макс.

— Но никога не са били близки.

— Въпреки това бяха много по-близки, отколкото Алекс и майка й.

— Напомня ми за приказката „Красавицата и звяра“ — насмешливо подхвърли Мойра и облиза кайсиевия мармалад, полепнал по ноктите й, остри като нокти на ястреб.

— Алекс не е звяр — ядосано отвърна Макс.

— Е, добре, но пък Крис наистина беше красавец. Колко жалко, че вече няма да го видим. — Мойра си наля още кафе в чашата. — Можеш ли да си представиш, като гледам Алекс, си мисля, че може би тя нямаше да изглежда толкова зле, ако полагаше повече грижи за външността си.

— Алекс е последната жена на този свят, която ще се погрижи за външността си.

— Според мен го прави нарочно. Има нещо предизвикателно в небрежното й облекло.

— Може би е решила по този начин да отмъщава на майка си — разсеяно отвърна Макс и се отдръпна от прозореца.

— И както виждам, справя се доста добре.

— Нищо не разбираш — недоволно отбеляза Макс и пое към банята.

— Естествено, кога е било, според теб, аз да съм разбрала нещо както трябва? — сърдито извика Мойра след него. — За теб тя винаги си остава светица, нали? — Тръгна след него към банята и се облегна на вратата, докато той нагласяваше крановете на душа. — Защо въобще се занимаваш с нея?

— Алекс и аз сме стари приятели. Случи се така, че ме хареса. Тя е много интелигентна и дяволски добра писателка. Никак няма да е зле, ако прочетеш нещо от нея, вместо да си губиш времето с глупавите модни списания.

— Откога започна да се възхищаваш на женския ум? — лукаво се усмихна Мойра, смъкна пеньоара си и се пъхна при него в душ-кабината. Беше висока почти колкото Алекс, по доста по-слаба, с фини кости, красиви рамене и невероятно дълги крака. Лицето й бе отлично поддържано и напълно отговаряше на изискванията на Ева Черни за женска красота — от пепеляворусата коса до ослепителната усмивка, усмивка на жена, която съзнаваше красотата си.

— Миналата нощ ти се възхищавах достатъчно — промърмори Макс и похотливо я изгледа.

— Искам още да ми се възхищаваш — прошепна Мойра, — така както само ти умееш…

 

 

Тласкана от гнева си, Алекс забързано крачеше към езерото.

— Поредното представление… но на мен ми дойде до гуша от драмите й — измърмори тя, без да спира. — През целия си живот майка ми е играла толкова различни роли, но сега наистина надмина себе си. Иска прошка, как ли пък не! Ева Черни никога и за нищо не е съжалявала. Не, не й вярвам… Тя е способна да променя не само външността си, но и същността си, а сега се е вживяла в ролята си на страдаща Богородица. Сега, когато Крис вече го няма, тя навярно иска да заема неговото място.

Приближи се към една от мраморните пейки, поставени по заповед на Ева в най-живописната част на градината, откъдето се разкриваше прекрасна гледка. В далечината се виждаха планините. Алекс се отпусна на пейката и уморено въздъхна. Чувстваше се като изцедена. „Не биваше да идвам тук — за кой ли път се упрекна тя. — Знаех си, че нищо няма да постигна. Мога да общувам с майка си само от разстояние. Тя ми каза, че е самотна. А нима аз не съм била самотна прел целия си живот? На кого можех да разчитам, освен на себе си? Не, не е вярно. Отначало беше Патси, а сетне Макс.“ Сърцето й се изпълни с обич при мисълта за Патси. „Трябва да я посетя и да й разкажа всичко. Тя ще ме разбере. Тя винаги ме е разбирала.“

Сетне мислите й отново се върнаха към майка й. „А може би съм несправедлива към нея? Може би тя наистина се е променила? Може би искрено съжалява, че ме е отблъснала от себе си? Макс ми каза, че през последната седмица не се е отделяла от леглото на Крис. Само бог знае какво е преживяла. За една майка няма нищо по-ужасно от това да изгуби обожавания си син. Тя няма къде да се скрие от мъката и понякога единственият изход е да се затвори в себе си.“ Майка й толкова често се бе преобразявала в различни роли, че Алекс се питаше дали някога е виждала истинското й лице.

„О, господи, не знам, пък и не искам да зная… Обичам нещата да са точни и ясни. Отношението ми към нея бе съвсем ясно и определено, но сега всичко се обърка. Може би Макс е прав. Може би тя най-после е осъзнала собствената си преходност, както и нетрайността на женската красота. Може би затова сега преосмисля целия си живот. За пръв път е сама и безпомощна.“

Алекс въздъхна. Остана дълго на пейката, унесена в мислите си, с приведени рамене.

— Нуждаеш ли се от рамо, на което да поплачеш? — раздаде се познат глас зад нея.

— Твърде ядосана съм, за да плача, а освен това отдавна изплаках сълзите си.

— Е, няма ли да ми кажеш най-после какво се е случило? — попита Макс.

— Смятам, че майка ми може да се яви на прослушване за изпълнение на главната роля в пиесата „Смайващото преображение на Мария Магдалена“.

— В своя живот тя е направила много чудеса.

— Този път не се отнася само за козметична операция. Тя иска да заменя Крис в живота й.

— Не те виждам много в тази роля.

— Предполагам, че трябва да подскачам от радост, че майка ми най-после ме е забелязала — унило се усмихна Алекс.

— Мисля, че Ева забелязва всичко, дори и неприятните неща — рече той.

— Тя е изпаднала в пристъп на разкаяние и ме попита дали не можем „да постигнем компромис“.

— Ева Черни винаги се е владеела отлично и е успявала да намери изход от всяко положение.

— Какво иска тя от мен, Макс? От една страна, съм убедена, че играе някаква нова роля, но, от друга страна, допускам, че е искрена. Знам, че страда, но…

— Не мислиш ли, че и тя може да страда?

— Не. Може само да причинява страдания на другите.

— Можеш поне да се опиташ да й повярваш.

— Не съм толкова глупава. Майка ми винаги е спекулирала с твоята доверчивост, за да те манипулира. — Алекс се замисли. — Но може би…

— Може би какво?

— Може би внезапно е станала по-човечна. О, не знам. Изглежда, съм изгубила способността си да разсъждавам логично. — Тръсна глава и гневно добави: — Разбираш ли… тя вече успя да ме обърка.

— Не само теб, но и мен.

— Не, с теб всичко е наред — въздъхна Алекс. — Ти можеш да правиш всичко, което смяташ за разумно. Тя ми каза, че сега не желае да се занимава с делови въпроси.

Макс учудено подсвирна.

— Значи положението е много сериозно.

— А аз трябва да уредя погребението. Тя иска Крис да бъде кремиран.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Да, ако се заемеш с формалностите за погребението според швейцарските закони. Аз дори не знам къде се намира крематориумът.

— Остави това на мен.

— Какво щях да правя без теб? — благодарно му се усмихна Алекс.

— И без мен щеше да се справиш.

— Именно за това мислех, преди да дойдеш. Тя все още има силата да ме накара да направя това, което иска.

— Чувствата са неотделима част от живота на всеки човек.

— Тя унищожи моите в очакване на невъзможното.

— Щом не са ти останали никакви чувства, защо тогава си толкова ядосана? Гневът е едно от най-силните чувства. Знам, че обичаш да се мислиш за Медея: „Не желая никого, освен себе си“. Но ти не си Медея. Ти си заключила чувствата си дълбоко в себе си и си скрила ключа. Твоята беда е, че не можеш да понесеш мисълта, че някой може да те отхвърли. Жестокостта на майка ти е причината да не допускаш никого по-близо до себе си.

— Не мога да се променя.

— Разбира се, че можеш. Щом майка ти може да се промени, защо и ти да не можеш?

— Съмнявам се, че се е променила.

— Мисля, че се е променила. Откакто Крис загина, тя не прилича на себе си. Според мен за пръв път се е замислила за живота си, за разрушенията, които е причинила. Навярно ги вижда дори и когато затвори очи. Може би само твоята прошка ще й даде покой и ще пропъди демоните от миналото.

— Това е само една измама, за да ме накара да заема мястото на Крис.

— Ева не е глупава и отлично знае, че ти презираш всичко, на което тя държи.

— Тогава защо се опитва да постигне невъзможното?

— Защото обича предизвикателствата. Тя е комарджия. Виждал съм я да прави неща, които са ме хвърляли в ужас, но тя винаги се е измъквала с усмивка от най-сложните ситуации. Трудностите само усилват решителността й. Никой не може да се справя по-добре от нея.

— Тя не ме познава — каза Алекс и се засмя. — Не съм ли права?

Макс успокоително я прегърна през рамото.

— Виж, всичко, което се иска от теб, е да кажеш: „Добре, прощавам ти“ и да се върнеш в Кеймбридж.

— Но това ще бъде лъжа, а освен това тя няма да пропусне да се възползва от промяната в отношенията ни. Защото Ева Черни е от онези хора, които ти налапват ръката, щом им подадеш само един пръст.

— Тогава не й го давай.

— Лесно е да се каже…

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Ти си тридесетгодишна жена, но емоционално си на десет години. Обичаш да казваш, че сама си изградила живота си, но около врата ти винаги е имало примка, както беше и с Крис. Ние сме зависими от миналото си и независимо колко се опитваш да избягаш от него, то си остава скрито в теб, в чувствата ти, в отношението към всички около теб. Трябва да се изправиш лице в лице с нея и да се опиташ да я победиш. Това не може да стане, като си седиш сред книгите в Кеймбридж. Трябва да си тук и ако се налага, да си изцапаш ръцете.

— Това не ми е по вкуса — отвърна Алекс и раменете й леко потръпнаха.

— Не става дума за вкус. Трябва да прогониш собствените си демони, хлапе. Не е ли време да проявиш повече смелост? — Той повдигна брадичката й и се вгледа в очите й. — Знаеш, че винаги ще бъда до теб.

— Не съм сигурна, че го искам.

— Трябва да прочетеш една полезна книга, нарича се „Силата на позитивното мислене“. Стига си се мъчила с поезията на Данте, при това в оригинал.

— Нали ти ме посъветва да се заема с италианския?

— Затова ми позволи сега да те насоча по пътя на спасението. Трябва да използваш логическата си мисъл, защото Ева е най-нелогичното създание, което съм срещал през живота си. Тя винаги постъпва според инстинкта си и което е най-странното, винаги е успявала. Опитай се да се досетиш какво възнамерява да постигне в близкото бъдеще. Не си въобразявай, че само тя е способна да предвижда развоя на събитията.

— Защо? Може би от всички нас само тя притежава тази дарба.

— Не съдиш ли себе си прекалено сурово?

— За бога, още малко и ще ме изкараш виновна за всичко! — извика Алекс и Макс я изгледа учудено. — Казах й го, а сега го повтарям и на теб: не мога да й простя, не мога, и това е всичко. Не съм светица, и аз съм човек като всички останали… или как ме нарече преди малко… тридесетгодишна жена, но с емоционално развитие на едно десетгодишно хлапе… Кого трябва да упрекваме, че е прекалено студено? Досега да е проявила поне малко майчинска топлота към мен? Кой пречеше на брат ми да се среща с мен? И сега тя очаква да чуе от мен думите: „Разбира се, че ще ти простя. Знам, че не си искала да стане така…“, когато отлично знам, че е искала тъкмо обратното.

— Тогава защо се зае с организирането на погребението? Това означава, че искаш да останеш тук. Не го ли разбираш? Не е възможно едно погребение в чужда държава да се уреди за броени минути.

— Правя го само заради Крис. И ще се постарая всичко да бъде извършено по най-достойния начин. Тя поиска на церемонията да не присъстват външни хора. Така и ще бъде. Пожела да го кремират, а после да зарови праха му под високия кестен в задния двор. Ще остана, за да уредя всичко това, и то само заради Крис, защото това е последното, което мога да сторя за него. И най-добре ще бъде, ако повече никога не се срещам с нея. — Алекс скочи от пейката. — А сега те моля да ме извиниш, но ми се струпа доста работа.

— Кой знае, може би ще доживеем и по-щастливи дни — въздъхна Макс, стана и тръгна след Алекс към къщата.