Ъптон Синклер
Петрол (90)

I

В „Съдърн пасифик юнивърсити“ класовите граници бяха прокарани мълчаливо, но много ефикасно и при обикновения развой на нещата човек като Бъни, с неговото богатство, външност и добри маниери, би общувал само с членовете на братствата и сестринствата. Ако някой младеж негър се проявеше с красноречието си в дискусиите или някой, който следва шапкарство или водопроводно дело, спечелеше в състезанията на хърдели, бегачът можеше да си бяга и ораторът да си ораторствува, но те никога нямаше да бъдат поканени на чай или танци, нито да бъдат избрани на каквато и да било длъжност в студентските организации; тази чест беше запазена само за високи англосаксонци с правилни черти, с прилепнала право назад коса и с ръбове като острия на нож на панталоните, които те никога не обуваха два дни наред.

Но ето че Бъни Рос упорствуваше да си играе със своите „опасни мисли“, които дразнеха приятелите му.

Разбира се, както всеки би могъл да предвиди, имаше „заядливи“ и „опаки“ личности, които се мъчеха да се заврат там, където не ги искаха, и бяха готови на драго сърце да се преструват убедени, че Америка не бива да се меси в работите на Русия, стига с тези си становища да можеха да се доберат до някой от социалния елит. Благодарение на това Бъни се видя заобиколен от различни странни екземпляри. Такъв беше например Питър Нагл, чийто баща беше председател на едно „рационалистично дружество“ и който, изглежда, имаше в живота си едно върховно желание — да твърди в клас, че болното място на света е суеверието и че човечеството не може да прогресира, докато не престане да вярва в бога. Можете да си представите колко популярен го правеше това в един университет, в който се изискваше всички преподаватели да бъдат благочестиви методисти. Питър изглеждаше точно така, както би се очаквало да изглежда подобен дебелак: с голяма квадратна глава, широка уста с едри зъби и буйна руса коса, която оставяше да се увива около ушите му и да обсипва с пърхот яката на сакото му (сакото не отговаряше на панталоните), и носеше обеда си в университета вързан с каишка!

Друг беше Грегор Николаев. Грегор беше добро момче, когато човек го опознаеше отблизо, но бедата беше, че изобщо трудно можеше да го опознаеш, защото говореше с много силен акцент, а в критични моменти забравяше необходимата английска дума. Имаше катраненочерна коса и черни очи и смръщено чело над тях, накратко казано, истинска картинка на това, което студентите наричаха „болшевик“. В случая бащата на Грегор бе принадлежал към една от онези революционни партии, които болшевиките сега изпращаха в затвора, но как можеше да се обясни това на едно студентско общество, което буташе в един кюп социалисти, комунисти, синдикалисти, анархисти, анархо-комунисти, анархо-синдикалисти, социалреволюционери, социалдемократи, народници, прогресисти, поддръжници на единен данък, членове на лигата на безпартийните, пацифисти, прагматисти, алтруисти, вегетарианци, антививисекционисти и противници на смъртното наказание.

Още една беше Рейчъл Мензис, която принадлежеше към народа, избран от бога, но не и от споменатото студентско общество. Рейчъл беше доста хубава, макар и с мургава чуждоземска хубост; беше ниска или, както биха я нарекли неприятелките й, „тантуреста“, не претендираше за елегантност и идваше в университета с черни памучни чорапи и блуза, която не отговаряше на полата. Говореше се, че баща й работел във фабрика за готово облекло, а брат й гладел панталоните на студентите, за да се издържа в университета.

И ето откривателят и наследник на петролното поле „Рос младши“ се показваше на публични места с тези хора и дори се опитваше да ги запознае с членовете на своето братство, извинявайки се с това, че те били привърженици на „свободата на словото“. Като че ли не бе ясно, че това беше естествено, понеже можеха само да спечелят и нямаше какво да изгубят! Пролетарии от всички университети, съединявайте се!

Бедният Бъни си изпати и от двете страни.

— Слушай — каза му Доналд Бърнс, председател на предпоследния курс, — не ме запознавай вече с разни твои юдейски феи.

— Слушайте — каза му Рейчъл, — не ме запознавайте вече с вашите мъжки модни манекени.

Бъни протестира, той смяташе, че всякакви хора трябва да се познават, но Рейчъл му каза, че държи на собственото си достойнство.

— Може би вие никога в живота не сте били презиран, господин Рос, но ние, евреите, научаваме този урок рано в живота: да не ходим там, където не сме желани.

— Но, госпожице Мензис, ако вярвате в известни идеи, трябва да ги проповядвате и на други хора… — каза Бъни.

— Благодаря — отвърна тя, — аз вярвам в моите идеи, но не достатъчно, за да уча Доналд Бърнс.

— Но как можете да говорите така? — протестира Бъни. — Вие учите мене, а аз не принадлежа към работническата класа.

Беше разбрал, че това момиче беше членка на Социалистическата партия и беше „класово осъзната“, както и „еврейски осъзната“.

Рейчъл настоя, че един на милион души беше способен като Бъни да разбере нещо, което е в разрез с икономическите му интереси. Но Бъни не виждаше нещо особено в себе си. Вместо да бъде изтъкнат, блестящ водач, както повеляваше щедрата му съдба, той винаги търсеше някого, на когото да се облегне, някого, който да е положителен и на когото да може да се довери. Той го намираше донякъде в Хенриета Ашли, която винаги знаеше точно какво е редно; намираше го повече у Рейчъл Мензис, която знаеше точно кое е вярно и го заявяваше с енергия и откровеност, които бяха като проблясъци от светкавици в здрача на южната тихоокеанска култура.

Единствената беда беше противоречието между неговите два авторитета; излизаше почти така, че това, което беше истина, не беше право, а което беше право, не бе истина! Защото Хенриета смяташе Рейчъл за невъзможна, и в нейно присъствие беше студена като лед; а за Рейчъл, когато искаше да го оскърби, казваше на Бъни, че истинското му място е при Хенриета, създателят му го е сътворил, за да я води на църква.