Ъптон Синклер
Петрол (24)

VII

И така те изминаха пътя обратно до петролното поле; Бъни си спомняше всички случки от последното пътуване, мястото, където бяха обядвали, и какво беше казала келнерката, мястото, където бяха спрели за бензин, и какво бе казал служещият, мястото, където бяха се натъкнали на полицая по движението. Бе като ловене на риба, но на истинска риба, каквато се лови във водата, а не като „бърникането“ в петролен сондаж: човек си спомня къде е хванал голяма риба и къде очаква да хване друга. Но голямата риба се хваща всеки път на ново място, каза татко, същото е и с полицаите по движението. Един полицай ги спря точно след Бийч сити, когато преминаваха една клопка с четиридесет и седем мили в час. Татко се ухили и се пошегува с полицая и каза, че е доволен, дето не е карал наистина бързо.

В Лобос Ривър пристигнаха вечерта; сондата „бърникаше“ — работниците завинтваха комплектите от по четири тръби, спускаха ги в дупката с някакво залавящо приспособление на края, след това изтегляха и отвинтваха един комплект тръби след друг — петдесет или шестдесет парчета, — докато най-сетне стигаха до най-долното и установяваха, че не са уловили „рибата“!

Е, татко им каза какво мисли по въпроса с тон, който никой не можеше да не чуе. Щом той не може да намери хора, които да се грижат за собствените си доларчета, без съмнение още по-малко може да се надява, че те ще се грижат за неговата собственост. Работниците стояха там като ученици, които учителят наказва с пръчка, при все че на общия работник, който беше единствен виновен, разбира се, отдавна му бяха дали пътя.

Имаше и един търговски пътник от някаква фирма с патентован уред, за който той гарантираше, че ще изкара препятствието още при първото пускане; опитаха го и той остана в дупката — беше захапал прекалено здраво. Очевидно там долу имаше вдлъбнатина и лостът се бе заклещил напреко, така че се налагало да опитат с малко динамит, каза татко. Чували ли сте някога експлозия на четири хиляди стъпки под земята? Е, именно така освободиха лоста, а след това се заеха с прочистването, после пробиха още малко и поставиха обсадни тръби, за да покрият повреденото място в дупката.

Така, ден след ден, Бъни вземаше своите уроци в областта на петрола. Той обикаляше периметъра с татко, геолога и главния сондьор, когато те определяха местата за бъдещите сондажи; татко извади един плик й молив и обясни на Бъни защо сондажите се разполагат в четирите ъгли на ромб, а не на квадрат. Човек може да го разбере сам, ако нарисува кръг около всеки кладенец, за да обозначи територията, от която се вади петролът; тогава ще види, че ромбоидната форма покрива периметъра с по-малко застъпване. Всяко застъпване значи, че пробиваш два сондажа, за да извадиш един и същи варел петрол, а само глупак може да направи такова нещо.

Те се върнаха в Бийч сити и завариха в къщи Бърти. Бърти беше сестрата на Бъни, две години по-голяма от него, която бе ходила на гости при ужасно модните Райли в Уудбридж, горе на север. Бъни се опита да й разкаже за „бърникането“ и как вървеше работата в Лобос Ривър, но тя най-жестоко го сряза. Каза му, че бил „малък петролен гном“, и допълни, че ноктите му били „в траур“. Оказа се, че Бърти бе започнала да се срамува от петрола, а това бе нещо ново, защото преди се беше държала като добра другарка и беше се интересувала от работата, беше спорила с него и го командувала, както подобава на по-голяма сестра. Бъни не знаеше как да разбере това, но постепенно схвана, че то се дължеше на модерното образование, което Бърти получаваше в училището на госпожица Касъл.

Виновна за това беше леля Ема. Тя бе дала право на Джим да ограничи обучението на Бъни с изкуството да печели пари, но поне Бърти трябваше да стане млада дама, сиреч трябваше да се научи да харчи парите, които татко и Бъни щяха да печелят. Така леля Ема издири името на най-скъпото училище за млади специалистки да харчат пари и оттогава семейството рядко виждаше Бърти: след училище тя ходеше на гости у новите си богати приятелки. Не можеше да ги доведе у дома си, защото нямали истински лакей, и заявяваше, че Рудолф бил „селяк“. Беше усвоила нови тарикатски изрази; когато не харесваше нещо, което си казал, заявяваше, че си „мухлясал“ — изостанал от времената, нали разбирате? Завърташе се на пръсти и показваше модното си бельо с виолетови панделки; смееше се весело и питаше:

— Не съм ли пъргаво девойче?

Употребяваше и други изрази, които караха баба да гледа с недоумение, а татко да се подсмихва. Засягаше се от граматиката на баща си:

— О, татко, не произнасяй тази дума така!

А татко отново се подсмихваше и отговаряше:

— Така я произнасям вече петдесет и девет години!

И все пак започваше да употребява тази дума по-рядко, а това показваше как напредва цивилизацията.

Веднъж Бърти благоволи да дойде на периметъра, за да види новите сондови кули, които изникваха там. Те отидоха да се поразходят и кого да срещнат, ако не госпожа Гроарти, която слизаше от своя стар „Форд“ пред къщи. Бъни искрено се зарадва, че я вижда, и настоя да запознае с нея Бърти, която се държа най-студено и, след като отминаха, се скара на Бъни за ужасния му просташки вкус: той можел да се запознава с най-различни типове, но нямало защо да кара сестра си да се ръкува с тях! Бъни не разбра, а и през целия си живот не можа да разбере как хората могат да не се интересуват от други хора.

Той разказа на Бърти за Пол и какво прекрасно момче е той, но Бърти каза точно същото, което беше казал татко, че Пол бил „побъркан“. Нещо повече, тя се ядоса и каза, че смятала Пол за „ужасен човек“, че била доволна, дето Бъни не успял да го намери пак. Това беше отношение, което Бърти щеше да запази към Пол през целия му живот; тя го показа още в първия момент и бедният Бъни бе просто смаян. Всъщност обаче едва ли беше разумно да се очаква, че Бърти, която ходеше на училище с цел да се научи да уважава парите — да открива по интуиция кой точно колко пари има и да го цени съответно, — би могла да изпита възхищение пред човек, който твърди, че никой няма право на пари, които не е спечелил!

Бърти следваше своята природа и Бъни следваше своята. Гневът на Бърти имаше за резултат това, че издигна Пол до положението на самотно величие във въображението на Бъни: странен, почти легендарен образ, единственият човек, който е имал случай да вземе от парите на татко и бе отказал! От време на време Бъни се отбиваше, сядаше на някой кафез за зайци и питаше госпожа Гроарти за новини от нейния племенник. Веднъж тази дебела дама му показа лошо надраскана бележка от Рут Уоткинс, сестрата на Пол, която той обичаше и която пишеше, че нямали никакво известие от него; казваше също, че едва не умирали от глад и от време на време трябвало да заколват някоя и друга коза, което според госпожа Гроарти беше буквално изяждане на капитала. По-късно се получи друго писмо от Рут, в което пишеше, че Пол й се обадил; бил горе на север и все още постоянно пътувал, та никой не можел да го намери; изпратил с препоръчано писмо петдоларова банкнота с изричното указание, че били за храна, а не за мисиите. Не било лесно да се пестят пари, когато ти плащат детска надница, пишел Пол; и Бъни пак се трогна до дъното на душата си. Той си отиде и тайно направи странно нещо: взе пет долара, уви ги грижливо в къс хартия, сложи ги в обикновен плик, адресира го до „Госпожица Рут Уоткинс, Парадайз, Калифорния“ и го пусна в пощенската кутия.

Госпожа Гроарти винаги се радваше да види Бъни, но за съжаление той знаеше защо: тя искаше да го използува като петролен сондаж! Той винаги любезно й се отплащаше с едни или други сведения. Попита татко за Слайпър и Уилкинс и татко каза, че били „блъфьори“. Бъни съобщи тези сведения, но въпреки това „средните парцели“ продължиха преговорите, подписаха с тях договор и много скоро им се поиска да не бяха сторили това. Слайпър и Уилкинс преотстъпиха периметъра на някакъв синдикат и на парцела до къщата на Гроарти бе опъната палатка и един „рекламаджия“ сервираше безплатни обеди на тълпите, насъбрали се по улиците на Бийч сити. Синдикатът се наричаше „Бонанза №1“; те издигнаха набързо сондова кула и пуснаха сондата до стотина фута дълбочина; госпожа Гроарти бе на седмото небе и изразходва получените срещу парцела хиляда долара за сто акции от друго дружество — „Кооператив №3“. Тълпата тъпчеше тревата й, но тя не обръщаше внимание на това, тъй като компанията щеше да измести къщата им, щом започнеше да пробива втория сондаж, и тя щеше да отиде в квартал, който беше „много по-шик“ — така казваше тя на Бъни.

Но при следващото си посещение той прочете тревога по лицето на дебелата дама. Прокарването на сондата било спряло; вестниците съобщавали, че бригадата се мъчела да „улови“ счупена щанга, но работниците казвали, че „се мъчат да получат дължимите им надници“. Продажбата на акции намаляла и синдикатът бил продаден на нещо, дето се казвало „дружество държател“. Въпреки това прокарването не било възобновено и нещастната госпожа Гроарти отчаяно се мъчеше да накара Бъни да разбере от баща си какво става с тях. Но татко не знаеше и никой не знаеше до след шест-седем месеца, дълго след като татко бе довършил с блестящ успех своя Рос-Банксайд №1. Тогава вестниците с кресливи заглавия съобщиха, че съдът щял да подведе под отговорност Д. Бъкет Кибър и съучастниците му от синдиката „Бонанза“ за измамна продажба на акции. Татко подхвърли на Бъни, че вероятно това е било „изнудване“; някои от чиновниците, а може би и някои от вестникарите са искали да бъдат „приети“ от господин Кибър. И по всяка вероятност са били „приети“, тъй като за съдебното преследване вече не се чу нищо. Междувременно собствениците на периметъра не можеха да намерят никой, който да продължи прокарването, тъй като съседният на техния парцел даде сондаж с дебит от двеста варела, което бе фактически нищо; сега вестниците писаха, че южният склон изглежда да е „сух“.

А Бъни, обкръжен от блясъка на бащината си слава, минаваше по улицата и срещаше бедния господин Дъмпери, който си идваше от трамвая с провлечени крачки, след като беше забил няколко хиляди пирона в шиндите на някой покрив, или виждаше господин Сам, мазача, да чопли малката си градинка с лехи от царевица и фасул, който поливаше с маркуч. Бъни виждаше госпожа Гроарти да храни своите пилета и да чисти кафезите на зайците, но никога вече не я видя с модната вечерна рокля от жълт сатен! Той се отбиваше при нея, сядаше и бъбреше, за да не изглежда „навирил нос“; стълбата, която не водеше за никъде, още си беше там, а екземплярът от „Помагало за дами. Практическо ръководство за добро държане“ все още лежеше на централната маса, но синята му копринена подвързия бе изпоцапана, а златните букви — потъмнели. Очите на Бъни забелязваха тези неща и той разбираше какво искаше да каже татко, когато сравняваше петролната игра с рая, където мнозина са звани, малцина избрани.