Ъптон Синклер
Петрол (9)

I

Адресът на къщата бе булевард „Лос Роблес“ №5746 и човек трябваше да се запознае с тази земя на надеждата, за да разбере, че тя се намира сред поле със зеле. „Лос Роблес“ значи „дъбовете“ и на две или три мили, където този булевард започваше в сърцето на Бийч сити, имаше четири вечнозелени дъба. Но тука това беше склон на хълм, доста стръмен и все пак не дотолкова, че да не може да се оре, риголва и засажда със зеле и със захарно цвекло долу в ниското. Окото на надеждата, подпомогнато от инструментите на землемерите, бе определило, че един ден тук ще бъде построен широк булевард; затова сега имаше черен път, а на всеки ъгъл бели стълбове с обозначения на север и на изток: булевард „Лос Роблес“ — авеню „Паломитас“, булевард „Лос Роблес“ — авеню „Ел Сентро“ и тъй нататък.

Преди две години тук бяха дошли „предприемачите“ със своите червени и жълти знаменца; имало бе обявления на цели страници във вестниците и безплатен автомобилен превоз от Бийч сити и безплатни обеди от сандвичи с кренвирши, парче ябълков сладкиш и чаша кафе. По онова време полето е било очистено от зелето и нивелирано, а парцелите разцъфтели с малки табелки: „Продаден“. Предполагаше се, че това се е отнасяло до парцела, но след време би могло да се сложат табелки „Измамен“, които щяха да се отнасят до купувача. Компанията се задължавала да постави бордюри и тротоари, да прекара вода, газ и канал, но някой забягнал с парите, предприятието банкрутирало и сега започнали да се появяват нови табелки: „Продава се от собственика“ или „Истински оказион! За справки Смит&Хедмътън, покупко-продажба на недвижими имоти“. А когато тези обяви останали без отговор, собствениците въздъхнали и си казали, че един ден, когато порасне малкият Уили, ще реализира печалба от това капиталовложение. Междувременно те приемаха предложението на градинарите-японци да обработват земята срещу една трета от реколтата.

Но преди три-четири месеца тук се случило нещо неочаквано. Един човек, който притежаваше един-два акра земя на върха на хълма, докарал с доста зор няколко камиона, натоварени с греди от орегонски бор; дърводелци започнали работа, а съседите гледали с недоумение: каква ще е пък тази къща? Изведнъж като трясък от бомба се разнесла новината: сондова кула!

Една делегация посетила собственика, за да разбере какво значи това. Той ги уверил, че то е чисто и просто приумица, че имал стотина хиляди долара, с които можел да си поиграе, и така си представял тази игра. Въпреки това обаче табелките за изгодната продажба бяха свалени от полетата със зеле и заменени с нови: „Продава се петролен периметър“. Спекуланти започнаха да издирват имената и адресите на собствениците и да им правят предложения — според слуховете някои стигнали дори до хиляда долара, почти два пъти повече от първоначалната цена на парцелите. Автомобилите започнаха да се друсат по черните пътища, нагоре и надолу, а в събота и неделя подир обед се събираше огромна тълпа да наблюдава работата при сондовата кула.

Спускането на сондата започна и продължи монотонно и без никакви събития. Местните вестници съобщаваха резултатите: „Сондаж №1 на Д. Х. Кълвър е достигнал 1 478 фута дълбочина в твърди песъчливи пластове, без никакви следи от петрол“. Същото бе и при 2 000 и 3 000 фута; а след това сондата седмици наред „бърникаше“ да извади счупено длето и интересът на всички изчезна. Това беше само една „суха дупка“ и хората, които бяха отказали двойната цена за парцелите, започнаха да се кълнат за глупостта си! „Приумицата“ без друго не беше нещо повече от игра на късмет, твърде различна от консервативните капиталовложения в градски парцели. След това вестниците съобщиха, че сондирането на кладенец №1 на Д. Х. Кълвър е подновено. Достигната е дълбочина от 3059 фута, но собствениците не престават да се надяват, че може да излезе нещо.

После се случи нещо странно. Пристигнаха камиони с тежък товар, покрит с брезенти. Всички свързани с предприятието бяха предупредени или подкупени да си мълчат, но малки хлапета понадзърнаха под брезентите, докато камионите пълзяха по хълма с ревящи мотори, и съобщиха, че имало големи извити метални листове, с дупки за болтове по края. Това можеше да бъде само едно: резервоари. В същото време се пусна слух, че Д. Х. Кълвър закупил и друго парче земя на хълма. Значението на всичко това бе очевидно: сондаж №1 бе достигнал петролоносни пясъци!

Целият хълм цъфна от обявления и посредниците за продажба на недвижими имоти пристигаха на ята в „полето“. Това бе вълшебна думичка сега: вече не зелево поле или поле със захарно цвекло, а „полето“. Спекулантите се настаняваха на палатки или вършеха сделките от автомобилите си, спрени край пътя, със закачени на тях надписи на платно. По цял ден се точеше безкрайна върволица и тълпи хора се трупаха да гледат сондовата кула и да слушат монотонното стържене на тежкия сондажен лост, който се въртеше непрекъснато цял ден — „Кръц-кръц, кръц-кръц, кръц-кръц“, — разнообразявано от пуфтенето на мотора. „Стой настрана — това се отнася за тебе!“ — пишеше на поставена на видно място табелка. Господин Д. Х. Кълвър и неговите служещи, кой знае защо, бяха съвсем загубили доброто си възпитание.

Но изведнъж стана невъзможно да се крие: узна го буквално цялото земно кълбо, тъй като телефоните и телеграфите разнесоха новината до най-отдалечените краища на цивилизования свят. Най-голямата петролна находка в историята на Южна Калифорния, залежите на Панорамния хълм! Вътрешността на земята като че ли избликна през тази дупка: тя бучеше и ручеше като Ниагара, във въздуха се издигаше черен стълб на двеста фута, двеста и петдесет фута — никой не можеше да определи точно, — с гръм се стоварваше отново на земята и се разливаше в черна, гъста, лигава, плъзгава маса. Тя помиташе инструменти и други тежки предмети насам-натам и хората трябваше да бягат, за да си спасят живота. Тя изпълни приемния резервоар, преля като силно кипяща тенджера и се застича по склона. Носена от вятъра, като завеса от черна мъгла, тя напръска стопанството на Кълвър, очерни го и накара жените да побегнат през зелевите полета. След това с хомеричен смях се разказваше как тези жени били чути да оплакват дрехите и пердетата, похабени от разлялото се за милион долара „черно злато“.

По телефона вестта стигна до Бийч сити. Вестниците я поместиха, тълпата я викаше по улиците и скоро пътищата, водещи към Панорамния хълм, почерняха от непрекъсната върволица коли. Новината стигна в Ейнджъл сити, вестниците излязоха в извънредни издания и преди да падне нощта, булевард Бийч сити се изпълни с коли, двойна редица, движеща се в една посока. Петдесет хиляди души бяха образували плътен кръг, на разстояние, което считаха достатъчно безопасно от бликналия петрол, а дошлите по спешност полицаи се опитваха да ги избутат още по-назад и викаха: „Гасете цигарите! Гасете цигарите!“ Цялата нощ тези думи се повтаряха в хор: всеки разбираше голямата опасност — някой глупак можеше да забрави, да запали цигара и целият склон на хълма щеше да лумне в пламъци; някое кабарче на обувката можеше да свърши тази работа, като се удареше о камък, можеше да го направи и камион с железни шини. Много често тези бликнали струи са запалваха още в първия момент.

Но тълпата продължаваше да расте, хората сваляха гюруците на колите си и стъпили на седалките, провеждаха търгове при светлината на звездите. Предлагаха се парцели на баснословни цени и някои от тях се купуваха; даваха се земи под наем, образуваха се компании и се разпродаваха акции — търговците си пробиваха път през тълпата до безопасно разстояние на заветната страна, където можеше да се драсне клечка кибрит, за да си видят един на друг лицето и да подпишат набързо изготвените договори. Такива сделки продължиха да се сключват до късно през нощта, а на сутринта изникнаха големи палатки, каквито опъваха за верски събори, и зелевите полета се изпъстриха с червени и черни табелки: Кооперация „Бийч“ №1, Синдикат „Скайт“ №1, десет хиляди акции по 10 долара.

През това време работниците като луди се мъчеха да спрат потока от петрол: те се лутаха, залитайки насам-натам, полуслепи от черния облак от ситни капки, без да могат да се хванат за нещо, тъй като всичко беше мазно, подгизнало от масло. Работеха в пълен мрак и се ориентираха само по грохота на чудовището, неговите удари по тялото и плюенето в лицето. Работеше се много напрегнато, защото бе обещано по петдесет долара на човек, ако успеят да спрат струята преди полунощ, и по сто долара, ако я спрат преди десет часа. Никой не можеше да изчисли какво богатство хаби това чудовище, но сигурно беше хиляди долари всяка минута. Мистър Кълвър сам се спусна да помага, но в безразсъдните си усилия загуби тъпанчетата на двете си уши. „Опита се да спре струята с главата си“, каза с неприязън един от работниците. Отгоре на това през следващите седмици собственикът откри, че срещу него са постъпили четиридесет и два иска за нанесени вреди на къщи, дрехи, пилета, кози, крави, зеле, захарно цвекло и автомобили, които се бяха подхлъзнали в канавките по прекалено добре смазаните пътища.