Ъптон Синклер
Петрол (53)

IV

Татко се върна на петролното поле и събра представителите на своите работници. Разбира се, той не им разправи цялата история, но им каза, че е направил всичко по силите си, за да убеди работодателите да възприемат неговото схващане, но не успял. Бил обвързан със споразумения, които не можел да наруши, но щял да приеме с удоволствие исканията на своите работници, ако федерацията реши това. Ако избухнела стачка, нямало да се опитва засега да продължи работата. Това щяло да значи големи загуби за него — затварянето на най-доходните му сондажи, но щял да се помъчи някак си да устиска, а работниците можели да се считат като в отпуск и да се върнат отново на работа, когато свърши стачката. Междувременно нямало да ги изгони и те можели да останат да живеят в бараката, при условие да пазят ред и да не повреждат имуществото. Това, разбира се, било много необикновена отстъпка и той се надявал, че хората му ще я оценят. Делегацията отговори, че без съмнение работниците ще я оценят; те били много благодарни на господин Рос за неговото становище. Членовете на делегацията бяха смутени и много почтителни; виждате ли, не е лесно за скромни работници да се изправят срещу своя работодател, „голям човек“, въоръжен с магическата сила на парите.

Стачката бе определена да започне в сряда на обед и всички работници напуснаха работа с песни. В съюза се бяха записали не повече от десет на сто, но напуснаха работа до един — малцината, които може би биха искали да останат, без друго не бяха достатъчни, за да могат сондажите да продължат да действуват. Те спряха сондажите, оставиха всичко в добър ред и отидоха под строй в Парадайз, където се състоя масов митинг. На това поле работеха около три хиляди работници и те бяха дошли всички, както и повечето жители на града, а и много селски стопани: общественото мнение явно беше всецяло на страната на работниците.

Пръв говори Том Акстън, който изтъкна оплакванията на работниците и каза как, според досегашния му опит, трябва да се проведе стачката. Едно от най-важните неща било да запазят на своя страна общественото мнение, като не нарушават законността и избягват всеки опит за създаване на безредици; това нямало да бъде лесно, тъй като федерацията на собствениците го знаела толкова добре, колкото и ръководителите на стачката, и щяла да прави всичко възможно да предизвика работниците към насилие; това било и целта, с която идвала „охраната“, а трудно щяло да бъде на работниците да не й се изпречват на пътя. Това било нещо обикновено при стачките, ако можеше да се вярва на Акстън; той каза, че хората от „охраната“ били долни типове, наети от големите детективски агенции сред престъпния свят в града и снабдени с пистолет в задния си джоб. Дали бутилката уиски в другия заден джоб се доставяла от работодателите или те си я купували сами, Том Акстън не знаел. Във всеки случай тях ги докарваха тук с камиони; по пътя те спираха в службата на шерифа в Сан Елидо, която сега била отворена ден и нощ за тази цел, там ги произвеждаха за „помощник-шерифи“ и ги снабдяваха със сребърни значки, които да си сложат на ревера, а след това, каквото и да правеха, щеше да бъде законно. Неколцина от тези помощник-шерифи стояха наоколо и слушаха речта на Акстън и, разбира се, тя не им се харесваше.

Председателят на съюза, който беше дошъл, за да ръководи стачката, също произнесе реч; говориха и секретарят на съюза, и организаторът на съюза на дърводелците — колкото речи и да слушаха, нямаше да им стигнат, защото работниците бяха много ентусиазирани и жадни да слушат неща, които бяха съвсем нови за тях: това беше урок за значението на солидарността. Те се записваха със стотици в съюза и плащаха членския внос от оскъдните си спестявания. Избрани бяха различни комисии и те започнаха да действуват в една стара барака, наета да служи за щаб — единственото свободно по-голямо помещение, което можеше да се намери след настъпилия петролен „бум“. То беше претъпкано с работници, които идваха и си отиваха, и имаше доста бъркотия, но длъжностни лица и доброволни помощници работеха, сякаш почивката и сънят бяха неща непознати за човешкия организъм. Трябваше да се намерят и временни жилища, защото малцина господари бяха така щедри, че да се погрижат за жилища на стачниците! Съюзът беше поръчал много палатки, но щяха да бъдат необходими още, когато щяха да изтекат сроковете за наем за бараките, които бяха собственост на компаниите. За щастие повечето от работниците бяха тука без семействата си: петролният работник е прелетна птица — той се мести на ново петролно поле и трябва доста дълго да работи, докато събере достатъчно пари, за да прибере жената и децата си от старото поле.

Бъни дойде в събота сутринта; до това време първата възбуда от стачката бе преминала. Беше дъждовен ден, а работниците нямаха къде да се съберат и затова се виждаха групички, скупчени под някоя стряха или навес — навред, където можеха да се подслонят; изглеждаха доста меланхолични, като че ли стачкуването не бе излязло толкова романтично, колкото бяха очаквали. Пред петролните сондажи, особено пред онези на големите компании, крачеха хора с мушами и качулки, изпод които подозрително оглеждаха всеки минувач; някои носеха на рамо пушка, като военни часовои. Бъни отиде до имота на баща си, видя там същата гледка и тя го наскърби до смърт — самото олицетворение на тази омраза, която така го огорчаваше в света на индустрията и което беше мечтал да няма на петролното поле „Рос младши“. Истината обаче беше, че перспективите на „младшия“ бяха избледнели, а изгледите на „старшия“ преобладаваха и слагаха свой отпечатък на събитията.

Докато седяха в кантората при сондажите, Бъни без заобикалки заговори на баща си за пазачите: наистина ли трябваше да имат охрана срещу своите собствени работници?

— Но разбира се, сине — протестира татко. — Ти, изглежда, не говориш сериозно! Може ли да се остави имущество за над три милиона долара, без да има кой да го пази?

— Откъде сме наели тази охрана, татко?

— Не сме я наемали ние, сине, за това се грижи федерацията.

— А не можехме ли ние сами да си намерим охрана?

— Нито познавам някаква охрана, нито зная откъде да я взема. Все едно щеше да се наложи да се обърна към някоя агенция.

— А не можеше ли да наемем наши хора, които познаваме?

— Да превърнем стачниците в охрана? Ами че ти сам знаеш, сине, че това е невъзможно!

— Защо не?

— Е, най-напред зарад застрахователното дружество: само си представи как биха побързали да анулират застраховката ми против пожар! А после, да предположим, че избухне пожар, аз ще бъда разорен. Не го ли разбираш това?

Да, Бъни разбираше: струваше му се, че целият свят представлява сложна система, насочена против правдата и човещината, създадена да причинява жестокост и страдание. И той, и баща му бяха част от тази система и трябваше да я крепят, въпреки желанието си!

— Плащаме ли на тази охрана, татко?

— Ние сме обложени съответно, разбира се!

— Тогава всичко се свежда към следното: ние плащаме пари на Фред Науман, за да потуши стачката, дори ако не желаем това!

На това татко отговори, че е ужасно неудобно така изведнъж да бъдат закрити всички тези доходни сондажи. След това загледа някакви книжа на бюрото си, а Бъни седя известно време мълчаливо, замислен за мислите на баща си. Това бяха прости мисли и не бяха необходими големи усилия, за да бъдат разбрани. На тукашния му имот имаше единадесет действуващи сондажа, които до сутринта на миналия четвъртък даваха по тридесет и седем хиляди варела петрол дневно. При сегашните надути цени на петрола това осигуряваше брутен доход от близо два милиона долара месечно. Умът на татко е бил зает с всички онези неща, които щеше да направи с тези пари, а сега беше пълен с въпроси как да се оправи без тях. Лицето му бе още сиво и набръчкано от грижи — Бъни беше сломен. Той, Бъни, искаше работниците да победят, но искаше ли то да стане с цената на този допълнителен товар, който трябваше да понесе баща му?