Ерих Кестнер
Антон и Точица (8)

Седма глава
Госпожица Андахт се напива

Странни хора седяха или стояха понякога в локала и затова Точица много обичаше да идва тук. Намираше го за много интересно. Понякога имаше дори пияни.

Антон се прозина и присви очи от умора.

— Ужасно! — каза той. — Днес в часа по смятане направо заспах. Господин Бремзер тъй ме сгази, че просто щях да падна от чина си. Трябвало да се засрамя, викна ми той, а пък домашните ми упражнения напоследък хич не ги бивало. Ако продължавало тъй, щял да пише на майка ми.

— Гледай го ти! — забеляза Точица. — Само това липсваше! Та не знае ли, че майка ти е болна и че ти трябва да готвиш и да печелиш пари?

— Че откъде ще знае? — запита любопитно Антон.

— От тебе, разбира се — каза Точица.

— Бих предпочел да си отхапя езика! — каза Антон.

Точица не можеше да разбере това. Тя сви рамене. Сетне се обърна към госпожица Андахт, която седеше в ъгъла и гледаше втренчено пред себе си.

— Струва ми се, че ни поканихте?

Госпожица Андахт се стресна и бавно дойде на себе си.

— Какво ще си поръчате?

— Портокали с каймак — предложи Точица и Антон кимна в знак на съгласие.

Госпожицата стана и се запъти към бюфета.

— Откъде взе парите, които пъхна преди малко в ръката ми? — запита момчето.

— Нали знаеш, че Андахт дава всичките пари само на годеника си. Скрих малко от тях. Шт, без възражения! — извика строго тя. — Гледай само, тя положително ще пие пак ракия. Много пие, добричката. Слушай, днес тя седеше в стаята си и рисуваше с молив някакви четириъгълници; на единия беше написано „дневна“, а на другия — „кабин“. Повече не можах да видя.

— Това е било жилищен план — установи Антон.

Точица се удари по челото.

— Ама че съм гъска — каза тя. — Как не се досетих! Защо ли рисува жилищни планове?

И Антон не знаеше. В това време госпожица Андахт се върна и донесе на децата портокали, разделени на резенчета. Самата тя пи коняк.

— По моя сметка трябва да сме изкарали поне три марки каза тя, — а пък в чантата има само марка и осемдесет. Как ще си обясниш това?

— Може би чантата е пробита? — запита Точица.

Госпожица Андахт веднага провери.

— Не — каза тя, — няма дупка.

— Интересно — рече Точица. — Човек може да помисли, че някой краде. — После въздъхна и промърмори: — В какви времена живеем!

Госпожица Андахт не каза нищо, изпи чашата си, стана и отиде да си донесе още една ракия.

— Седим по цели часове на моста, а после тя пропива целия приход — изруга след нея Точица.

— За теб изобщо би било по-добре да си стоиш вкъщи — каза Антон. — Ако узнаят родителите ти, ще има големи разправии!

— Да става каквото ще! — каза Точица. — Аз не съм си избрала гувернантката.

Антон взе от съседната маса една салфетка, сви я на фунийка и сложи вътре шест резенчета портокал. След това затвори фунийката в ръчното си куфарче и понеже Точица го погледна въпросително, каза:

— За майка ми.

— Сетих се още нещо — извика Точица и забърника в джоба си. — Виж!

Тя държеше нещо в ръката си.

Антон се наведе да го види.

— Зъб — рече той. — Извади ли го?

— Какъв глупав въпрос! — отвърна обидено Точица. — Искаш ли го?

Момчето не се интересуваше много от зъби и затова тя отново го прибра в джоба си. После госпожица Андахт дойде вече полупияна и ги подкани да тръгнат. Вървяха заедно до Вайдендамския мост и там се разделиха.

— Бремзер ли се казваше класният ти наставник? — запита Точица.

Антон кимна.

— Утре следобед ще ти дойда пак на гости — обеща тя.

Той й стисна радостно ръка, поклони се на госпожица Андахт, побягна и скоро, изчезна от погледа им.

Точица и госпожица Андахт стигнаха до къщи без премеждия. Родителите все още бяха у генералния консул Олерих. Детето легна в кревата си и веднага заспа. Пифке тихо изръмжа, понеже го разбудиха. Гувернантката отиде в стаята си, заключи в скрина просяшките дрехи и след това също си легна.

Антон още не можеше да си легне. Той се промъкна през коридора покрай стаята на майка си, светна в кухнята, скри ръчното си куфарче, седна на масата, подпря глава на ръцете си и се прозина тъй силно, че едва не си разчекна устата. След това извади от джоба си молив и синя тетрадка и я разтвори.

„Разходи“ пишеше от едната страна на листа, „Приходи“ — от другата. Той бръкна в джоба на панталона си, сложи на масата купчина монети и започна да ги брои. Бяха две марки и петнадесет.

„Ако не бяха Точица и симпатичният господин, сега щях да имам само четиридесет и пет пфенига“ — помисли той и вписа в тетрадката вечерния приход.

Заедно с остатъка, който той пазеше тайно в кутията за водни бои, сега имаше пет марки и шестдесет пфенига. А само хазяинът искаше пет марки за наема! Следователно за ядене оставаха шестдесет пфенига.

Антон надникна в малкия килер. Имаше още картофи. На дъската за рязане беше останало само едно малко парченце сланина. Ако утре намажеше с него тигана, може би щяха да станат пържени картофи. Но от стоте грама лебервурст пак не излезе нищо. А тъй му се ядеше лебервурст!

Той събу обувките си, сложи парченцата портокал на една чинийка, изгаси светлината, и се измъкна от кухнята. На вратата на спалнята се спря и долепи ухо до дъската. Майка му спеше. Момчето долови спокойното й дишане. От време на време тя дори изхъркваше леко. Антон прокара гальовно ръка по вратата и се усмихна, понеже майка му изхърка пак. След това се промъкна в дневната. Съблече се на тъмно, метна дрехите си на стола, остави парите в кутията с водни бои, пропълзя до канапето и се зави.

Заключи ли вратата на коридора? Затворен ли беше кранът на светилния газ? Антон се замята неспокойно в леглото си, след това стана още веднъж и провери дали всичко бе в ред.

Всичко бе в ред. Той легна пак. Беше решил задачите. Беше се подготвил и за диктовката. Дано господин Бремзер не изпрати писмо на мама! Тогава щеше да излезе наяве, че вечер стои на Вайдендамския мост и продава връзки за обувки. Имаше ли още достатъчно връзки за обувки? Кафявите като че ли нямаше да стигнат още за дълго. Хората, изглежда, носеха повече кафяви, отколкото черни обувки. Или пък кафявите връзки се късаха по-бързо.

Антон се обърна на страната, на която обикновено заспиваше. Дано майка му оздравее напълно! Най-сетне той заспа.

Седмото размишление се отнася до сериозността на живота

Неотдавна бях на панаира в град Рощок. Улиците, които се спущаха стръмно надолу към Варнов, бяха пълни с бараки, а долу на брега имаше въртележки. Понеже всичко беше тъй приятно, шумно, развеселих се и аз. Изправих се до една сергия за захарни изделия и поисках халва за десет пфенига. Беше много вкусна.

Тогава покрай мен мина едно момче с майка си, задърпа жената за ръкава и каза:

— Искам още медени бисквити!

А при това носеше вече под мишницата си пет пакета с медени бисквити. Майка му се престори на глуха. Тогава то се спря, тропна с крак и изграчи:

— Искам медени бисквити!

— Нали имаш вече пет пакета! — каза майка му. — Помисли си само, на бедните деца изобщо не купуват медени бисквити!

Знаете ли какво отговори момчето? То извика ядосано:

— Какво ме интересуват бедните деца?

Тъй се изплаших, че насмалко щях да глътна халвата наведнъж заедно с хартията. Деца, деца! Как е възможно такова нещо?