Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pünktchen und Anton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)
Допълнителна корекция
Светла Захариева (2016 г.)
Допълнителна корекция
Еми (2018 г.)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Дванадесета глава
Клепербайн спечелва десет марки и изяжда една плесница

Застанал насред улицата до Комическата опера, господин Поге напрегнато се взираше към Вайдендамския мост. Той видя как детето простира ръце към минувачите и им се кланя. Понякога хората се спираха и му даваха пари. Тогава малката се покланяше наново и изглежда им благодареше.

Господин Поге си спомни вчерашната сцена у дома. Застанала в дневната стая, Точица хленчеше пред стената и казваше: „Кибрит, купете си кибрит, господа!“. Значи тя репетираше! Нямаше място за съмнение: та насреща стоеше собственото му дете и просеше! Тръпки го побиха.

Погледна сухата, висока особа до Точица. Разбира се, това беше госпожица Андахт. Тя носеше на главата си забрадка, а на очите си беше поставила тъмни очила. Въпреки това той я позна.

Детето му стоеше на моста по една тънка стара рокля, без шапка, къдриците му бяха увиснали на кичури от дъжда.

Той вдигна яката на палтото си. При това забеляза, че все още държеше незапалената пура между пръстите си. Пурата, се беше разцъфнала съвсем и той яростно я хвърли в една локва, сякаш тя беше виновна за всичко.

След това дойде един полицай и му даде знак да се качи на тротоара.

— Господин вахмистър — каза господин Поге, — нима е позволено вечер тук да се навъртат невръстни деца и да просят?

Стражарят сви рамене.

— Сигурно говорите за онези двете на моста? А какво бихте сторили вие? Кой ще доведе иначе дотук оная сляпа жена?

— Наистина ли е сляпа?

— Да, разбира се. А при това още доста млада. Почти всяка вечер стоят там отсреща. Тия хора също искат да живеят.

Полицаят се учуди, когато непознатият стисна доста болезнено ръката над китката му. Сетне каза:

— Ех, човешко тегло!

— Колко време обикновено стоят там?

— Най-малко два часа, докъм десет вечерта.

Господин Поге слезе отново от тротоара. Имаше вид, сякаш иска да се втурне нататък, но след това се опомни и благодари на държавния служител. Стражарят козирува и продължи обиколката си.

Внезапно до Поге застана Готфрид Клепербайн, ухили се широко и го подръпна за палтото.

— Е, какво ви казах, господин директоре? — прошепна той. — Преувеличих ли нещо?

Господин Поге замълча и втренчи поглед към отсрещната страна на улицата.

— От другата страна на моста е приятелят на госпожица дъщеря ви — каза злорадо Клепербайн; — И той проси. Но истински. Казва се Антон Гаст. Отдавна би трябвало да го приберат в някой приют.

Господин Поге мълчеше и оглеждаше Антон. Значи Точица дружеше с някакво просяче? Но защо всъщност дъщеря му и гувернантката й продаваха кибрит? Какво се криеше зад това? Защо им трябваха тайно пари? Господин Поге не знаеше какво да мисли.

— Тъй, сега трябва да получа възнаграждението — заяви Готфрид Клепербайн и потупа господин Поге по балтона.

Директорът извади портфейла си, измъкна банкнота от десет марки и я подаде на момчето.

— Не прибирайте портфейла! — каза Клепербайн. — Ако ми прибавите още десет марки, няма да разправям никому това, което видяхте тук. Иначе ще го раздрънкам така, че утре ще го пишат във вестниците. А пък сигурно това не би ви било приятно.

Сега вече търпението на господин Поге се изчерпа. Той залепи на хлапака такава плесница, че тя изплющя пронизително. Неколцина минувачи се спряха и понечиха да се намесят. Но тъй като момчето веднага побягна, те си казаха, че сигурно си е получило заслуженото.

Готфрид Клепербайн бягаше с все сила. Ужасно много плесници му беше донесла тази история. Това беше вече третата и той реши да се задоволи с десетте марки. Десет марки и три плесници — засега това му беше достатъчно.

Господин Поге не можеше да издържи да гледа повече как детето му стои на моста под дъжда. Дали да изтича отсреща и да отведе веднага Точица вкъщи? Но ето че му хрумна нещо, което му се стори още по-добро. Той махна с ръка на едно такси.

— Карайте колкото може по-бързо до операта на „Унтер ден Линден“! — извика той, седна в колата и замина.

Какво ли възнамеряваше да прави?

 

 

Търговията на Антон не вървеше. Първо, той пак стоеше откъм другата страна на моста, и второ — валеше дъжд. Когато валеше, хората по улицата се разбързваха още повече, отколкото обикновено. Тогава те съвсем нямаха желание да се спират и да вадят портмонетата от джобовете си.

Търговията на Антон не вървеше, ала той бе в добро в настроение. Толкова се радваше на подобряването с майка си!

Внезапно той леко изтръпна. Този не беше ли годеникът на госпожица Андахт Роберт Дявола?

Облечен с шлифер и с каскет, нахлупен над лицето, човекът мина покрай момчето, без да го забележи Антон затвори куфарчето си и тръгна на почетно разстояние подир него. Човекът стигна края на моста, там прекоси и бавно тръгна в обратна посока по отсрещната страна. Антон разтвори широко очи. Човекът трябваше ей сега да стигне до госпожица Андахт. Той се движеше съвсем бавно покрай перилата на моста.

Сега тоя тип даде някакъв знак на гувернантката и тя се уплаши. Точица не забелязваше нищо. Тя се кланяше, нареждаше жалостиво и искаше непременно да продава на минувачите кибрит.

Спрял само на няколко метра от тримата, Антон се притисна към перилата на моста и заследи какво ще стане. Човекът сръга госпожица Андахт в ребрата, тя поклати глава, след това той я хвана здраво за лакътя, бръкна в чантата, която висеше на ръката й, порови малко в нея и извади оттам нещо лъскаво. Антон се вгледа съвсем внимателно: бяха ключове.

Ключове? Защо ли тоя тип вземаше ключове от госпожица Андахт?

Той се обърна. За да не привлече вниманието му, Антон се наведе над оградата на моста и плю в реката. Човекът мина покрай него и изведнъж се разбърза. Спусна се бегом надолу по „Шифбауердам“.

Антон не умува много. Втурна се в най-близкия ресторант, поиска телефонната книга и затърси по буква.

След това извади двадесет пфенига от джоба си и изтича до телефонната кабина.

Дванадесетото размишление се отнася до негодниците

Готфрид Клепербайн е негодник. Представители на този човешко-животински вид се срещат вече и между децата и това е особено тъжно.

Негодникът се познава по редица признаци. Щом някой е мързелив, а на това отгоре злорад, коварен и лаком, алчен за пари и лъжлив, човек може да се обзаложи сто на сто, че това е негодник. Да направиш порядъчен човек от такъв негодник — това е може би най-трудната задача, която може да се измисли. Истинска дреболия в сравнение с нея е да напълниш сито с вода. Защо е така? Нима ако обясниш някому колко хубаво и благотворно е да бъдеш почтен, той не би трябвало да положи всички усилия, за да стане порядъчен.

Не е ли тъй?