Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pünktchen und Anton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)
Допълнителна корекция
Светла Захариева (2016 г.)
Допълнителна корекция
Еми (2018 г.)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Шестнадесета глава
Краят увенчава делото

Когато на следния ден Точица излезе от училище, автомобилът — съвсем необичайно — пак беше пред вратата и този път освен господин Холак вътре седеше и баща й. Той й махна с ръка.

Другите момиченца се пукнаха от яд. И този път нищо не излезе от возенето в автомобил!

Точица поздрави шофьора и се качи в колата.

— Да не се е случило нещо? — запита тя боязливо.

— Не — каза баща и, — но имам малко свободно време!

— Какво имаш? — запита тя и го погледна тъй, сякаш изведнъж му бе пораснала брада. — Свободно време ли?

Господин Поге истински се смути пред малката си дъщеря:

— Е, да — каза той. — Не питай така глупаво! Може някой път да се случи на човек да има свободно време.

— Великолепно! — извика тя. — Да идем тогава в Шарлотенхоф и да ядем сладки с крем!

— Мислех, че е по-добре да вземем от училище и твоя Антон.

Тогава тя се хвърли на врата на баща си и му залепи една целувка, която прозвуча като оръдеен изстрел.

След това бързо се отправиха с колата към училището на Антон. Пристигнаха тъкмо навреме. Антон едва не припадна, когато видя, че Точица и баща й го чакат с хубавата кола. Точица му даде знак да се приближи, баща й му стисна ръката и каза, че бил славно момче. Чудесно наредил Роберт Дявола!

— Но това беше толкова просто, уважаеми господин Поге — каза Антон.

Сетне го пуснаха да се качи отпред до господин Холак и от време на време той му позволяваше да натиска с крак газовия педал и да включва мигача, с който шофьорът указваше накъде иска да завие. Беше просто чудесно. Точица подръпна баща си за ухото и му прошепна:

— Директоре, момчето умее дори да готви!

— Какво всъщност не умее да прави? — запита господин Поге.

— Антон ли? Антон умее всичко! — заяви тя гордо.

И понеже Антон умееше всичко, отидоха в Шарлотенхоф и ядоха сладки с крем. Дори господин Поге яде, макар че лекарят строго му беше забранил изрично именно сладки с крем.

После тримата играха на криеница, за да поотслабне бащата на Точица. Защото беше почнал да пуска шкембе.

Сетне Антон искаше да си върви вкъщи, но директорът каза, че ще съобщи на майка му.

— Хока ли те още господин Бремзер? — запита Точица.

— Не — каза Антон, — напоследък е много мил с мен име покани да ида някога у тях на кафе.

— Ето на, виждаш ли? — каза съвсем спокойно Точица.

Но под масата — от голямо задоволство — тя сама се ощипа по прасеца.

 

 

Закъсняха здравата за обед. Госпожа Поге беше дълбоко засегната. Но другите трима бяха толкова доволни, че дори не забелязаха това. Тогава госпожа Поге се засегна още повече и изобщо не хапна нищо, защото инак щеше да се пръсне.

— Къде ли може да е сега госпожица Андахт? — запита Антон, защото беше добър по сърце.

Госпожа Поге не се интересуваше от такива въпроси. Тя само измърмори:

— Къде ще намерим сега гувернантка, на която бихме могли да се доверим?

На господин Поге му беше хрумнало нещо. Той дръпна настрана Точица, пошушука си нещо с нея и после каза:

— Ей сега ще се върна.

Сетне изчезна.

Другите привършиха обеда, без да говорят много. След това двете деца изтичаха в стаята на Точица, където Пифке ги очакваше вече с голямо нетърпение.

Накараха Антон да седне на един стол и му представиха приказката за Червената шапчица. Пифке беше научил вече много добре ролята си. Но и този път отказа да изяде Точица.

— Може би след някоя и друга година, като порасне, ще се научи — каза момиченцето.

Антон заяви, че при все това представлението било великолепно. Той изръкопляска като в театър.

Точица се поклони десет пъти и изпрати към публиката въздушни целувки, а Пифке не престана да лае, докато не получи бучка захар.

— А на какво ще играем сега? — запита Точица. — Днес бих могла да бъда гърбавият шивач и неговият син. Или да играем на майка и дете и Пифке да бъде бебето? Не, ще играем на крадци! Ти си Роберт Дявола, аз съм дебелата Берта и когато влезеш през вратата, ще те бухна по главата с бухалката.

— А кой ще играе ролята на тримата полицаи? — запита той.

— Аз съм Берта и тримата полицаи — обясни тя.

— Но ти не можеш да танцуваш сама със себе си — възрази Антон.

Тъй и от това не излезе нищо.

— Сетих се! — каза той. — Ще играем на откриването на Америка. Аз съм Колумб.

— Добре! — извика Точица. — Аз съм Америка, а Пифке е яйцето.

— Какво е той?

— Яйцето — рече тя, — яйцето на Колумб.

Антон не знаеше тая история, не я бяха учили още в училище.

— Сега вече намислих! — извика той. — Ще играем на следното: „С платноходка през океана“.

Разтребиха масата и я обърнаха с краката нагоре. Това беше лодката. И докато Антон правеше от покривката платно, Точица отиде в трапезарията и донесе припаси за парахода: един буркан с мармалад, кутията с масло, няколко ножа и вилици, кило картофи, една паница с компот от круши и половин шпеков салам.

— Шпековият салам е подходящ — каза тя. — Може да изтрае няколко месеца.

Натовариха припасите в лодката и в нея остана точно толкова място, колкото да се поберат децата и кучето. До масата имаше леген с вода. Докато пътуваха през океана, Точица плискаше в него и накрая каза:

— Морето е страшно студено.

Антон слезе посред океана, донесе сол и я сипа в легена.

— Морската вода трябва да бъде солена — заяви той.

Последва безветрие. То продължи цели три седмици.

Наистина Антон гребеше с два бастуна, но почти не мърдаха.

Точица, той и Пифке изядоха шпековия салам и Точица изхленчи:

— Капитане, припасите са на привършване.

— Трябва да издържим! — извика Антон. — Хей там отвъд е Рио де Жанейро!

И той посочи леглото.

— Слава богу! — каза Точица. — Инак просто щях да умра от глад.

При това тя беше така сита от обеда и от салама, че дори й прилошаваше.

— А сега настава страшна буря! — каза Антон, слезе и започна да клати масата.

— Помощ! — извика отчаяно Точица. — Потъваме!

След това изхвърлиха през борда килото картофи, за да облекчат лодката. Ала Антон и бурята не спираха. Точица се хвана за корема и заяви:

— Разболявам се от морска болест.

И понеже ги връхлитаха вълни, високи колкото къщи, Пифке падна в паницата с компота от круши и го изплиска на всички страни. Антон беше вятърът и виеше.

Най-сетне бурята премина. Момчето изтика масата до леглото и слязоха на сушата в Рио де Жанейро. Местното население приветства сърдечно презокеанските пътешественици. Направиха обща снимка на тримата. Свит на кълбо, Пифке въодушевено ближеше лепкавата си козина. Тя имаше вкус на компот от круши.

— Много благодарим за сърдечния прием! — каза Точица. — Прекарахме дни на лишения, ала с удоволствие ще си спомняме за тях. За съжаление роклята ми пострада и на връщане ще пътувам с влака. За всеки случай… и по-сигурно е.

— Аз съм Антонио Гастилионе, главният кмет на Рио де Жанейро — каза с дебел глас момчето. — Приветствам ви с „добре дошли“ и обявявам вас и кучето за световни майстори по презокеанско плаване.

— Много благодарим, любезни господине! — каза Точица. — Винаги ще ценим високо вашата купа.

Тя взе от лодката кутията с масло и с изражение на познавач каза:

— Чисто сребро, най-малко десет хиляди карата.

В този миг вратата се отвори и влезе майката на Антон.

Радостта беше голяма.

— Господин Поге ме взе с автомобила — разказа им тя. — Но на какво прилича тук?

— Току-що преплавахме океана — съобщи Точица.

После разтребиха стаята. Пифке поиска доброволно да седне още веднъж в компота, но майката на Антон му пресече пътя.

В това време господин Поге водеше сериозен разговор с жена си.

— Искам Точица да стане свестен човек — каза той. — В моя дом няма да влезе вече втора госпожица Андахт. Детето ми не бива да стане надута гъска. Трябва да осъзнае сериозността на живота. Точица сама е избрала приятелите си. Аз одобрявам този избор. Ако ти се грижеше за детето си малко повече, щеше да бъде по-друго. Но при това положение ще остане каквото съм решил аз. Без възражения! Достатъчно казвах все „добре“ и „да“ за всичко. Отсега нататък ще бъде вече друго.

Очите на госпожа Поге се наляха със сълзи.

— Е, добре, Фриц! Щом непременно искаш така — рече тя и прекара по лицето си носната кърпичка. — Съгласна съм, но не бива да се сърдиш повече.

Той я целуна. А след това доведе в стаята майката на Антон и я запита как намира неговия план. Госпожа Гаст беше трогната и каза, че ако жена му няма нищо против, тя на драго сърце би се съгласила. Беше много щастлива.

— Слушайте сега, деца! — извика господин Поге. — Внимание! Внимание! Майката на Антон още днес ще се премести в стаята на госпожица Андахт. За момчето ще нагласим стаята със зелените тапети и отсега нататък всички ще живеем заедно. Съгласни ли сте?

Антон не можеше да проговори нито дума. Той стисна ръцете на господин Поге и на жена му. След това прегърна майка си и й прошепна.

— Сега вече не ще имаме толкова много грижи, нали?

— Не, доброто ми момче! — каза тя.

После Антон седна отново до Точица и тя от радост му издърпа ушите. Пифке подскачаше весело из стаята. Имаше вид, като че ли тихичко се смее.

— Е, дъще, добре ли е така? — запита баща й и погали Точица по косата. — А през лятната ваканция ще отидем с госпожа Гаст и с Антон на Балтийско море.

Тогава Точица побягна нанякъде и когато се върна, държеше в едната ръка кутия с пури, а в другата — кибрит.

— За награда — рече тя.

Баща й запали една пура, изпъшка доволно, когато пусна първото облаче дим, и каза:

— Заслужих си я!

Шестнадесетото размишление се отнася до щастливия край

С това дойде краят на тая история. И този край е правдив и щастлив. Всеки попадна там, където му е мястото, и доверявайки се на бъдещето, можем да предоставим всички герои на тяхната по-нататъшна съдба. Годеникът на госпожица Андахт влезе в затвора, Антон и майка му плуват в щастие, Точица седи до своя Антон, а госпожица Андахт загази здравата. Всеки е намерил съответно място за задните си части.

Възможно е сега вие да заключите, че и в живота винаги всичко става и завършва тъй справедливо, както в нашата книга. Ала това би било съдбоносна грешка! Би трябвало да става така и всички разумни хора полагат усилия да става така. Но не е така. Все още не е така.

На времето имахме един съученик, който редовно преписваше от съседа си. И да не мислите, че го наказаха? Не, наказаха съседа му, от когото той преписваше. Затова не се учудвайте много, ако животът някога ви накаже, макар други да са виновни. Гледайте, когато пораснете, тия работи да се оправят. Ние не успяхме напълно. Бъдете по-почтени, по-честни, по-справедливи и по-разумни, отколкото бяха повечето от нас!

Казват, че някога земята била рай. Няма нищо невъзможно.

Земята би могла пак да се превърне в рай! Нищо невъзможно няма!