Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pünktchen und Anton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)
Допълнителна корекция
Светла Захариева (2016 г.)
Допълнителна корекция
Еми (2018 г.)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Шеста глава
Децата работят нощна смяна

Знаете ли моста Вайдендам? Виждали сте го вечер, когато навсякъде под тъмното небе блещукат светлинни реклами? Фасадите на „Комическа опера“ и на, „Адмиралпалас“ са осеяни със светли витрини и пъстри неонови надписи. Върху друг покрив на отвъдната страна зад Шпрее трепти с хиляди лампи рекламата на един известен прах за пране — вижда се огромен казан, парата от прането се извива, снежнобяла блуза се издига като приятно видение над всичко това; изрежда се цяла пъстра сергия от картини. А в дъното над къщите на „Шифбауердам“ блести островърхият покрив на голямата сграда на театъра.

По моста минават колони от автобуси. На заден план се издига гара „Фридрихщрасе“. Влаковете на надземната железница пътуват над града, прозорците им са осветени и вагоните се плъзгат в нощта като светещи змии. Понякога небето порозовява от отражението на изобилната светлина, блеснала под него.

Хубав е Берлин, особено тук на този мост и главно вечер. Колите се носят нагоре по „Фридрихщрасе“. Лампите и прожекторите святкат, а хората се бутат по тротоарите. Влаковете пищят, автобусите боботят, автомобилите свирят с клаксоните си, хората говорят и се смеят. Ех, че живо е това, деца!

На моста стоеше суха бедна жена с тъмни очила. Тя държеше в ръката си чанта и няколко кутии кибрит. До нея мъничко момиченце със скъсана рокличка се кланяше на минувачите.

— Кибрит, купете си кибрит, господа! — викаше с разтреперан глас малкото момиченце.

Много хора идваха много хора отминаваха.

— Съжалете се над нас, бедните хора! — викаше детето. — Само десет пфенига кутийката!

Пълен мъж се приближи до тях и бръкна в джоба си.

— Майка ми съвсем ослепя, а е още толкова млада! Три кутийки за двайсет и пет — пелтечеше момиченцето.

Дебелият мъж й даде двадесет пфенига и отмина.

— Господ да ви благослови, мила госпожо! — извика детето.

Тогава сухата жена го смушка.

— Та това не беше дама, а мъж, глупачке! — промърмори гневно жената.

— Вие сляпа ли сте или не? — запита обидено малкото момиче. След това обаче пак направи реверанс и завика: — Кибрит, купете си кибрит, господа!

Сега някаква възрастна дама и даде един грош и кимна любезно.

— Търговията върви отлично! — пошепна детето. — Спечелихме вече две марки и тридесет, а сме продали само пет кутии кибрит.

След това отново завика жално:

— Смилете се над нас, бедните хора! Само десет пфенига кутията!

Изведнъж тя весело подскочи й махна с ръка:

— Антон е от другата страна — съобщи тя.

Ала веднага след това се сви отново, направи реверанс и занарежда тъй жалостиво, че тръпки побиха минувачите.

— Много благодарим! — казваше тя.

Капиталът растеше. Тя пускаше парите в пазарската чанта. Там те падаха върху други монети и звънтяха приятно.

— Значи ще подарите всички тия пари на годеника си? — запита тя. — Ех, има да се радва!

— Дръж си устата! — заповяда жената.

— Е, че то си е истина — отвърна Точица. — Инак защо стоим й се блещим тук всяка вечер?

— Нито дума повече! — промърмори сърдито жената.

— Кибрит, купете си кибрит, господа! — захленчи отново Точица, тъй като към тях се зададоха хора. — Би трябвало да дадем малко на Антон. До събота той ще стои на другата страна на моста, а там не изкарва почти нищо.

Изведнъж тя изпищя, сякаш някой я беше настъпил.

— Иде онзи въшльо Клепербайн!

 

 

Антон стоеше от другата страна на моста, от лошата страна, където минаваха малко хора. Държеше пред себе си малък затворен ръчен куфар и казваше, когато някой минаваше покрай него:

— Кафяви или черни връзки за обувки желаете! От кибрит винаги има нужда, моля!

Той нямаше търговски талант. Не умееше да хленчи на хората, макар че по-скоро му беше до плач, отколкото до смях. Беше обещал на хазяина да плати вдругиден пет марки срещу наема, а и домакинските пари отново се бяха привършили. Утре трябваше да набави маргарин, възнамеряваше да вземе дори сто грама лебервурст.

— Мястото ти по-скоро е в кревата, отколкото тук — каза някакъв господин Антон го изгледа учудено.

— Да, но просията ми доставя такова удоволствие! — промърмори той.

Господинът се засрами малко.

— Е добре де — каза той, — не бързай да се сърдиш! И след това му подаде една монета — цели петдесет пфенига!

— Много ви благодаря! — каза Антон и му подаде два чифта връзки за обувки.

— Нося ботуши — обясни господинът, свали шапка пред момчето и бързо отмина.

Антон се зарадва и погледна към своята приятелка на другия край на моста. Я, онзи там не беше ли Клепербайн? Той затвори куфарчето си и прекоси тичешком улицата.

Готфрид Клепербайн се беше изправил пред Точица и госпожица Андахт и ги гледаше нахално. Наистина Точица беше изплезила език на сина на портиера, но гувернантката трепереше от вълнение.

Антон ритна Клепербайн в задника. Момчето яростно се извърна, но като видя пред себе си Антон Гаст, спомни си за следобедните плесници и побягна в галоп.

— Отървахме се вече от него — каза Точица и подаде ръка на Антон.

— Елате — рече госпожица Андахт, — елате да отидем в ресторанта с автоматите. Искам да почерпя Антон!

— Браво! — каза Точица, хвана момчето за ръка и забърза напред с него.

Госпожица Андахт извика момичето.

— Няма ли да ме водиш? Какво ще си кажат хората, ако се втурна сама въпреки очилата си?

Тогава Точица хвана гувернантката за ръка и я помъкна след себе си надолу по моста, по „Фридрихщрасе“ към Ораниенбургската порта.

— Колко спечели? — запита тя.

— Деветдесет и пет пфенига — каза умърлушено момчето. — Един господин ми даде петдесет пфенига, инак изобщо нямаше смисъл да стоя.

Точица пъхна нещо в ръката му.

— Скрий го! — пошепна тайнствено тя.

— Какво има? — запита подозрително госпожица Андахт.

— Ах, вие, любопитна сврако! — каза Точица. — Ами аз питам ли ви какви са тия странни неща, които рисувате.

И госпожица Андахт млъкна, сякаш я беше ударил гръм.

Улицата бе доста безлюдна. Гувернантката свали тъмните си очила и пусна ръката на Точица. На няколко пъти завиваха по други улици. Най-сетне стигнаха до целта.

Шестото размишление се отнася до бедността

Веднъж преди около сто и петдесет години най-бедните хора от населението на Париж потеглили за Версай, дето живеели френският крал и жена му. Направили демонстрация — нали знаете какво значи това? Бедните хора се изправили пред двореца и завикали:

— Нямаме хляб! Нямаме хляб!

Толкова зле били.

Кралица Мария Антоанета стояла на прозореца и запитала едного от висшите офицери:

— Какво искат тия хора?

— Хляб искат, Ваше Величество! — отговорил офицерът. — Не им стига хлябът, много са гладни.

Кралицата поклатила учудено глава:

— Не им стига хлябът ли? — запитала тя. — Ами че да ядат тогава сладкиши!

Може би вие мислите, че е казала това, за да се пошегува с бедните хора? Не, тя просто не е знаела какво е бедност! Мислела, че щом като случайно не достига хляб, тогава може да се ядат сладкиши. Тя не познавала народа, не познавала бедността и една година по-късно я гилотинирали.

Ето докъде я докарало това.