Ерих Кестнер
Антон и Точица (5)

Четвърта глава
Някои разногласия

В това време госпожица Андахт седеше с годеника си в „Зомерлате“ и от време на време двамата танцуваха. Между масите се издигаха красиво нацъфтели ябълкови дръвчета — те бяха от картон и хартия, но изглеждаха съвсем естествени. Освен книжните цветове по картонените клони бяха накачени пъстри балони и дълги гирлянди.

В локала беше весело, оркестърът свиреше забавни танци. Понеже бе много висока и слаба, госпожица Андахт всъщност беше изгубила вече надежда, че ще си намери годеник, но ето че от четиринадесет дни насам беше сгодена. Само да не беше толкова строг! Той непрекъснато току се разпореждаше и не послушаше ли тя веднага, поглеждаше я толкова страшно, че ушите й щръкваха от уплаха.

— Загря ли? — запита той, приведе се ниско напред и злобно я стрелна с очи.

— Наистина ли искаш да направиш това, Роберт? — запита страхливо тя. — Имам в спестовната каса двеста марки, ще ти ги дам.

— Дръж си твоите няколко гроша, глупава коза такава! — рече той, от което се вижда, че съвсем не беше изискан кавалер. — До утре трябва да имам плана.

Госпожица Андахт кимна покорно. После прошепна:

— Тихо, децата идат!

Антон и Точица се приближиха до масата.

— Това е Роберт Дявола — каза Точица и посочи годеника.

— Ама, Точице! — извика ужасена госпожица Андахт.

— Остави я де! — намеси се годеникът и престорено се усмихна. — Малката принцеса се шегува! Ай, какво симпатично кутре — каза после той и посегна да погали кучето.

Но Пифке разтвори муцуна, изръмжа и направи опит да хапе.

След това трябваше да седнат. Годеникът изяви желание да им поръча горещ шоколад, но Антон каза:

— Не, господине, не правете заради нас излишни разходи.

Тъй като оркестърът отново засвири, госпожица Андахт отиде да танцува с годеника си. Децата останаха до масата.

— Да танцуваме ли и ние? — запита Точица.

Антон рязко отклони:

— В края на краищата аз съм още малък. Впрочем този Роберт никак не ми харесва.

— Нали? — каза Точица. — Има един поглед също като подострен молив. И Пифке има нещо против него. Но инак тук е разкрасно.

— Разкрасно ли? — запита Антон. — А, да, пак твое изобретение.

Точица кимна.

— Антоне, още един не ми харесва. Момчето на нашия портиер казва, че ако не му дам десет марки, ще издаде работата на баща ми. Нарича се Готфрид Клепербайн.

Антон каза:

— Аха, зная го. Той ходи в нашето училище, един клас по-горе е. Чакай само, ще го науча аз него!

— Ай, екстра! — извика момичето. — Само че той е по-голям от теб.

— Нищо от това — каза момчето. — Ще го разкъсам във въздуха.

А през това, време госпожица Андахт и годеникът й танцуваха. Танцуваха и много други хора. Роберт ядосано погледна към децата и зашепна:

— Махай от очите ми тия хлапетии! Утре следобед ще се срещнем пак тук. Какво трябва да донесеш?

— Плана — каза госпожица Андахт.

Гласът й прозвуча тъй, сякаш си беше навехнала крака.

 

 

На улицата госпожица Андахт каза:

— Отвратително дете! Да ядосаш така годеника ми!

Точица не отговори, а извъртя очи, за да разсмее Антон.

Госпожица Андахт беше обидена. Тя забърза напред с Пифке, сякаш някой я гонеше. Докато усетят, озоваха се пред къщата на Поге.

— И тъй, довечера ще се срещнем пак — каза Точица.

Антон кимна.

Докато стояха така, Готфрид Клепербайн случайно излезе от вратата и поиска да мине край тях.

— Чакай малко! — извика Антон. — Имам да ти кажа нещо важно.

Готфрид Клепербайн се спря.

— Марш вкъщи! — каза Антон на Точица.

— Сега ли ще го разкъсаш във въздуха? — запита Точица.

— То не е женска работа — отговори той.

Госпожица Андахт и Точица влязоха вкъщи. Вътре Точица веднага се спря и занаднича през стъклото на вратата. Но Антон не знаеше нищо.

— Слушай добре! — каза той на Клепербайн. — Ако обезпокоиш още веднъж малката, ще има да се разправяш с мен. Тя е под моя закрила. Разбра ли?

— Ти и твоята нежна годеница! — изсмя се Клепербайн. — Пощурял си напълно!

В този миг той изяде такава плесница, че седна на паважа.

— Чакай само! — извика той и скочила крака.

Но тогава изяде втора плесница, този път от другата страна и отново седна.

— Чакай само! — каза той, но от предпазливост направо си остана седнал.

Антон пристъпи още една крачка към него.

— Казах ти го днес с добро — му рече той. — Но ако чуя отново нещо, ще те напердаша както трябва.

С тия думи той мина покрай Готфрид Клепербайн и повече не го погледна.

— Брей! — си каза Точица зад вратата. — Бивало си го това момче!

Госпожица Андахт беше влязла вече в жилището. Когато мина покрай кухнята, дебелата Берта, която седеше на един стол и белеше картофи, и извика:

— Я елате малко насам!

На Андахт никак не й се щеше, но се подчини, защото се страхуваше от Берта.

— Слушайте! — каза Берта. — Вярно е, че моята стая е три етажа по-високо, под покрива. Но въпреки това забелязвам, че тук става нещо нередно. Ще ми обясните ли защо в последно време детето изглежда тъй бледо и има такива сенки под очите си? И защо не иска да става рано?

— Точица расте — отговори Андахт — би трябвало да взема рибено масло или желязо.

— Отдавна сте ми трън в очите! — каза Берта. — Ако ви пипна само, че криете нещо от мен тогава вие ще изгълтате рибеното масло, и то направо, заедно с шишето!

— Много сте проста, за да можете да ме обидите — заяви гувернантката и сбърчи нос.

— Не мога да ви обидя ли? — запита дебелата Берта и изправи. — Ще видим! Овча муцуна, подла върлина такава! Вие можете да пиете кафе направо от капчуците, нахален призрак такъв!

Госпожица Андахт затисна двете си уши, примижа от яд и се повлече като жираф през коридора.

Четвъртото размишление се отнася до смелостта

На това място искам да поговоря малко за смелостта. Антон току-що удари две плесници на едно момче, което е по-голямо от него. И човек би могъл да си каже, че Антон е проявил смелост. Но това съвсем не беше смелост, а ярост. А пък между тия две думи има малка разлика, макар че окончанията са еднакви.

Смелост може да има човек само когато е хладнокръвен. Когато един лекар, за да изпита дали е на прав път, впръска в тялото си опасни за живота бактерии и накрая се ваксинира с някакъв противодействащ серум, който е открил, той показва смелост. Когато един полярен изследовател отпътува за Северния полюс с няколко шейни, запрегнати с кучета, за да прави своите изследвания, той доказва смелостта си. Когато професор Пикар се издига в стратосферата с балон, въпреки че никой преди него не е бил там горе, тогава той е смел.

Известен ли ви е случаят с професор Пикар? Интересно беше. Той искаше да се издигне на няколко пъти, но все се отказваше, понеже времето било неблагоприятно. Вестниците вече се шегуваха с него. Хората се смееха, като видеха снимката му. Но той изчакваше подходящия момент. Беше толкова смел, че предпочиташе да му се присмиват, отколкото да постъпи глупаво. Той не беше безумно смел, не беше побъркан, беше просто смел. Искаше да изследва нещо, а, не да гони слава.

Смелостта не се доказва само с юмрук, за нея трябва и ум.