Ерих Кестнер
Антон и Точица (10)

Девета глава
Госпожа Гаст изживява едно разочарование

Когато Антон с училищната чанта на гръб затърси ключа от жилището, за да си отключи, вратата се отвори сама и пред него застана майка му.

— Добър ден, моето момче! — каза тя и се усмихна.

— Добър ден! — отговори смаяно той.

Едва тогава той се реши да подскочи от радост, прегърна я и каза:

— Как се радвам, че отново си здрава!

Отидоха в дневната стая. Седнал на канапето, Антон се възхищаваше на всяка крачка, която правеше майка му.

— Все още е малко мъчно — обясни тя и уморено седна до него. — Как мина училището?

— Рихард Науман каза в час по география, че в Индия живеели индианци. Ама че глупаво дете! А пък Шмиц ощипа Праман и Праман изхвръкна от чина, и господин Бремзер запита какво става, и Праман каза, че сигурно има бълха, а може би дори две. И тогава Шмиц скочи и извика, че не бивало да седи до момчета, които имат бълхи. Родителите му не позволявали; изпопукахме от смях!

И Антон се изсмя повторно — също като преживните животни, които се сещат да дъвчат дълго време след като са погълнали храната.

После запита:

— Не ти ли се слушат шеги днес?

— Продължавай спокойно да разказваш! — каза майка му.

Той опря глава върху облегалката на канапето и изпружи краката си.

— През последния час господин Бремзер беше много любезен с мен и поръча да съм му отидел на гости някой път, когато имам време.

Изведнъж той се сепна.

— Ама че съм завеян! Та нали трябва да готвя!

Майка му го задържа й посочи към масата. Там вече бяха наредени чинии и голям супник, от който се вдигаше пара.

— Леща с наденички ли? — запита той.

Тя кимна. После седнаха и започнаха да се хранят. Антон нагъваше здравата. Когато изяде всичко в чинията, госпожа Гаст му досипа. Той й кимна възхитен. И тогава забеляза, че нейната порция бе още непокътната. Сега и на него не му се услаждаше вече. Той забърника тъжно с вилицата си из лещата и ловеше резенчета от наденичката. Мълчанието надвисна като буреносен облак над стаята.

Накрая момчето не издържа.

— Мамичко, не съм ли слушал? Понякога човек сам не знае? Или е заради парите? Всъщност наденичките съвсем не бяха необходими.

Той нежно сложи ръката си върху нейната. Но майка му бързо изнесе съдовете в кухнята. После се върна и каза:

— Започни да си пишеш домашните. Ей сега ще се върна.

Антон седеше на стола и клатеше глава. Какво ли беше сторил? Отвън вратата на коридора хлопна. Той отвори прозореца, седна на дъската му и се наведе надолу. Доста време мина, докато майка му излезе от къщата. Тя крачеше ситно. Ходенето я изморяваше. Слезе надолу по улица „Артилерийска“ и после сви зад ъгъла.

Той седна натъжен до масата, извади чантата и мастилото и започна да гризе перодръжката.

Най-сетне майка му се върна. Беше купила малък букет, донесе вода и постави цветята във вазата със сините точки, пооправи листата, затвори прозореца, остана пред него с гръб към Антон и замълча.

— Хубави цветя! — каза той. Беше скръстил ръце и едва дишаше. — Иглики ли са?

Майка му стоеше в стаята, сякаш бе чужд човек. Гледаше през прозореца и раменете й потръпваха. Антон изпитваше силно желание да изтича при нея, ала само се понадигна от стола и помоли:

— Кажи една думичка!

Гласът му прозвуча дрезгаво и може би тя изобщо не го чу.

Сетне, без да се обръща, тя запита:

— Коя дата сме днес?

Това го учуди, но за да не я ядоса повече, той отиде до календара на стената и прочете гласно:

— Девети април.

— Девети април! — повтори тя и притисна носната кърпичка върху устата си.

Изведнъж Антон разбра какво се беше случило. Днес беше рожденият ден на майка му. И той го беше забравил!

Той се отпусна безсилно на стола си и затрепери. Затвори очи и единственото му страстно желание беше да умре на място… Значи затова беше станала днес тя, затова беше сготвила леща с наденички. И трябваше самичка да си купи букет! А ето сега стоеше до прозореца, напълно изоставена от цял свят. И той не можеше дори да я погали. Защото тя не можеше да му прости. Да би могъл поне да узнае как може човек да се разболее съвсем набързо! Тогава, разбира се, тя би дошла до леглото му й щеше пак да бъде добра към него. Той стана и отиде до вратата. Там се извърна още веднъж и запита умолително:

— Повика ли ме, мамичко?

Но тя мълчеше, облегната неподвижно на прозореца. Тогава Антон излезе, отиде в кухнята, седна до печката и зачака да се разплаче. Ала сълзите не идваха. Само от време на време се поразтърсваше, сякаш някой го дърпаше за яката.

Тогава измъкна кутията за водни бои и извади оттам една марка. Всичко това нямаше вече смисъл. Антон пъхна марката в джоба си. Дали все пак да изтича до долу и да вземе нещо? После можеше да го хвърли в пощенската кутия и да избяга. И никога вече да не се връща! През отвора на пощенската кутия лесно можеше да се пъхне шоколад. А ще прибави към него и една поздравителна картичка. Отдолу ще пише „От дълбоко нещастния ти син“. Тъй майка му ще може да запази поне хубав спомен от него.

Той се измъкна на пръсти от кухнята, прекоси коридора, отключи внимателно входната врата, излезе вън и затвори вратата като крадец.

Майка му още дълго стоя до прозореца и гледаше през стъклата, сякаш там вън лежеше разстлан нейният нещастен, тъжен живот. Само мъки беше имала тя, само болести и грижи. Струваше й се, че някакво тайнствено предзнаменование се крие в това, дето нейното момче беше забравило рождения й ден. Тя постепенно изгубваше и него също, както всичко друго преди това. Тъй животът й губеше последен смисъл. Когато я оперираха, беше си мислила: „Трябва да живея! Какво ще стане с Антон, ако умра?“. А сега той забрави рождения й ден!

Най-сетне у нея се събуди съжаление към малкото момче.

Къде ли се е дянало? То отдавна се е разкаяло за разсеяността си. „Повика ли ме, мамичко?“ — беше запитало то, преди да напусне обезсърчено стаята. Не биваше да бъде жестока. То толкова се беше изплашило. Не биваше да бъде строга. През последните седмици детето понесе много нещо заради нея. Отначало идваше всеки ден да я види в болницата. Принудено бе да се храни в народната кухня. Денем и нощем бе оставало съвършено самичко в жилището. А след това я докараха вкъщи. И от две седмици тя бе на легло, а то готвеше, пазаруваше, няколко пъти дори избърса пода в стаите с мокър парцал.

Тя почна да го търси. Влезе в спалнята, отиде в кухнята, надзърна дори в тоалетната, светна в коридора и погледна зад гардеробите.

— Антоне! — извика тя. — Ела, моето момче! Не ти се сърдя вече, Антоне!

Тя викаше ту силно, ту тихо и нежно. Но Антон не беше в жилището. Беше избягал. Тя се разтревожи много. Викаше умолително името му. Нямаше го.

Нямаше го! Тогава тя бързо разтвори вратата на апартамента и тичешком се спусна надолу по стълбите, за да търси момчето си.

Деветото размишление се отнася до самообладанието

Харесва ли ви Антон? Аз много го обичам. Но да избяга ей така и да остави майка си, откровено казано, това не ми се нрави много. Докъде щяхме да стигнем, ако всеки, който сгрешеше нещо, вземеше да бяга! Мъчно можем да си го представим. Човек не бива да губи ума си, трябва да го държи на мястото му.

И с други работи става така. Например някое момче получило слаби бележки или пък учителят писал на родителите писмо, или пък някое дете счупило, без да иска, в къщи скъпа ваза. И колко често след това четем във вестниците: „Избягал от страх да не бъде наказан. Никъде не може да се намери. Родителите се опасяват от най-лошото“.

Не, не бива така! Когато е направил нещо, човек трябва да се овладее и да не бяга от отговорност. Ако толкова се страхува от наказание, по-добре би било предварително да премисли.

Самообладанието е важна, ценна черта. И най-важното: човек може да се приучи към самообладание. За да не се впуска в необмислени постъпки, Александър Велики всеки път броял до тридесет. Великолепна рецепта! Използвайте я винаги, когато стане необходимо.

А още по-добре е да броите до шестдесет!