Ерих Кестнер
Антон и Точица (12)

Единадесета глава
Господин Поге се учи да шпионира

Готфрид Клепербайн настигна господин директора Поге пред вратата тъкмо когато той се прибираше привечер у дома си.

— Изцапали сте се отзад, господин директоре! — каза той. — Един момент!

Бащата на Точица спря и момчето на портиера изчисти палтото му, макар че, то съвсем не беше изцапано. Това беше стар, изпитан трик и момчето бе спечелило вече цял фишек пари с него.

— Готово! — рече то и подложи длан.

Господин Поге му даде двадесет пфенига и се накани да влезе къщи. Ала Готфрид Клепербайн се изпречи пред вратата.

— Бих могъл да ви кажа нещичко, което си струва десетте марки — рече той.

Господин директорът Поге каза:

— Остави ме на мира!

— Отнася се до госпожица дъщеря ви — прошепна Готфрид Клепербайн и намигна.

— Е хайде, казвай какво има!

— Десет марчици, иначе нито дума! — заяви момчето и отново протегна ръка.

— Плащам само след доставка на стоката — отвърна бащата на Точица.

— Мъжка дума? — запита момчето.

— Какво?… А, тъй ли? Е, добре: мъжка дума!

— Ще излизате ли пак тази вечер?

— Отиваме на опера — каза господин Поге.

— Тогава само се престорете, че отивате на театър — посъветва го Готфрид Клепербайн. — А след това застанете пред къщата и ако до четвърт час не преживеете чудо невидяно, да ми викат вече Щурчо.

— Ще видим! — каза господин Поге, бутна момче настрана и влезе в дома си.

Преди да тръгнат на театър, родителите, както обикновено отидоха в детската стая на Точица. Точица лежеше вече в леглото и госпожица Андахт й четеше приказката за Аладин и вълшебната лампа.

Майка й поклати глава.

— Толкова голямо момиче, а пък още иска да му четат приказки!

— Ах, приказките са тъй вълнуващи и тъй вълшебни, и изобщо тъй странни — заобяснява Точица. — Просто удоволствие е да ги слушаш!

— Да — каза баща й, — но преди лягане вечер те не са твърде подходящо четиво.

— Директоре, знаеш ли, аз имам здрави нерви! — увери го детето.

— Приятни сънища, сладка моя! — каза майка й.

Днес тя носеше сребристи обувки и сребриста шапчица, и синя рокля, цялата в дантели.

Точица каза:

— Лек ви дъжд!

— Какво, какво? — запита майка й.

— Ще вали — отвърна детето, — познавам, защото имам ревматизъм в нощницата.

— Та то вече вали! — рече майка й.

— Ето ти на! — рече Точица. — Да, да, моят ревматизъм никога не ме лъже!

Господин Поге запита госпожица Андахт смята ли да излиза по-късно.

— Как можете да помислите такова нещо, господин директоре! — гласеше отговорът.

Когато жена му седна в колата, той каза:

— Дай ми билета! Забравил съм си пурите. Вие тръгвайте, Холак! Аз ще дойда след вас с такси.

Госпожа Поге погледна озадачено мъжа си и му подаде единия билет. Той махна на шофьора. Автомобилът потегли. Разбира се, господин Поге не се върна вкъщи. Не беше от тия мъже, които забравят пурите си. Той отиде на тротоара срещу къщата, застана зад едно дърво и зачака. Много глупаво беше, дето позволи на оня хъшлак да му пусне тая муха. Сега се срамуваше. От друга страна, от дни насам изпитваше едно такова особено чувство под лъжичката.

И тъй, господин Поге чакаше. Ръмеше ситен дъжд. Улицата беше пуста. Само от време на време профучаваше някой автомобил.

Господин директорът Поге не можеше да си спомни да е стоял някога като днес на дъжда, за да дебне нещо тайнствено. Той извади една пура от табакерата си. Ала след това му хрумна, че в мрака запалените пури са особено издайнически, и я захапа незапалена. Ех, ако го срещнеше сега някой познат! Очарователен скандал можеше да стане. Щяха да почнат да разправят, че директорът Поге стои вечер пред собствения си дом и шпионира.

Той погледна към прозорците отсреща. В детската стая светеше. Значи всичко беше в ред.

Но изведнъж светлината угасна!

Защо ли се вълнуваше всъщност? Точица навярно беше заспала и госпожицата беше отишла в стаята си. Въпреки това сърцето му се разтуптя по-силно. Той впи поглед в здрача към къщната врата.

И ето че тя се отвори! Господин Поге прехапа устни. Насмалко не глътна пурата си. През полуотворената врата се измъкна женска фигура, която повлече след себе си някакво дете. Двете се движеха в мрака като привидения. Къщната врата се затвори. Жената се озърна загрижено наоколо.

Господин Поге се притисна плътно до дървото. После двете сенки се отправиха с бързи крачки към центъра.

Може би това бяха съвършено непознати хора? Господин Поге бързо закрачи след тях от другата страна на улицата. Беше сложил ръка пред запъхтяната си уста. Стъпваше в локви, блъскаше се в електрически стълбове, почти не забеляза, че му се скъса един жартиер.

Двете не подозираха ни най-малко, че ги преследват. Детето се препъна в нещо и високата мършава фигура продължи да го влачи. Внезапно те спряха малко преди тихата улица да се влее в кипежа на големия град.

Господин Поге пристъпи на пръсти още няколко метра. Какво ли ставаше там отсреща? Не можеше да се различи нищо. Страхуваше се, че ще му се изплъзнат. Беше разтворил широко очи и не мигваше, сякаш се опасяваше, че ако спусне клепки, макар и за секунда, двете може да изчезнат от лицето на земята.

Но не, ето че двата силуета — на жената и на детето — излязоха от сянката на тихите къщи и закрачиха към ослепително светлите глобуси на другата улица. Жената беше вързала на главата си забрадка. Пристъпваха съвсем бавно и малкото момиче водеше след себе си жената, сякаш тя внезапно се беше разболяла. Господин Поге спокойно можеше да ги следи въпреки човешкия поток, който се носеше буйно по улицата.

Те се отправиха покрай гара „Фридрихщрасе“ към Вайдендамския мост, спряха на моста и се облегнаха на перилата.

Продължаваше да вали.

Единадесетото размишление се отнася до лъжата

Точица мами своите родители, в това няма никакво съмнение. И колкото да е симпатична инак, отвратително е, че лъже. Ако сега беше тук и я запитахме: „Слушай, не те ли е срам? Защо лъжеш родителите си?“, какво щеше да ни отговори тя? Впрочем тъкмо сега тя стои на Вайдендамския мост и не бива да я безпокоим там. Но какво ли би ни казала, ако седеше при нас?

— Виновна е госпожица Андахт! — би отвърнала тя.

Ала това би било празно извинение.

Защото, щом човек не иска да лъже, никаква сила на света не е в състояние да го застави. Но може би Точица се страхува от гувернантката си? Може би госпожица Андахт е заплашила детето?

Тогава достатъчно е Точица да отиде при баща си и да каже:

— Директоре, госпожицата ме накара да ви лъжа!

И той веднага би уволнил госпожица Андахт и нейната заплаха би отишла напразно.

Но едно си остава — че Точица лъже, а това е нещо много неприлично. Дано, поучена от преживяното, тя се поправи и престане да лъже!