Ерих Кестнер
Антон и Точица (11)

Десета глава
Можеше да има лош край

— Добър ден, госпожо Гаст! — каза някой, когато майката на Антон излезе от къщата. — Имате чудесен вид!

Беше Точица с Пифке.

Всъщност майката на Антон се стори на детето много бледа и развълнувана. Но нали момчето я беше помолило да казва на майка му, че изглежда великолепно! А пък тя бе момиче, което държеше на думата си.

Госпожица Андахт беше отишла с годеника си в „Зомерлате“ — поръчала й беше да я вземе точно в шест часа.

Госпожа Гаст разтревожено се оглеждаше наоколо и подаде ръка на Точица, без да продума нещо.

— Къде е Антон? — запита детето.

— Няма го! — прошепна госпожа Гаст. — Представи си, избяга! Аз му се разсърдих, защото беше забравил рождения ми ден.

— Честитя ви от сърце! — каза Точица. — Искам да кажа, понеже имате рожден ден.

— Благодаря ти! — отвърна жената. — Но къде ли може да е той?

— Само не си изгубвайте ума! — започна да я утешава Точица. — Ще намерим момчето. Черен гологан не се губи! Какво ще кажете да обиколим магазините и да питаме навсякъде?

И понеже жената изглежда не чуваше нищо, а само въртеше глава на всички страни, Точица хвана за ръка майката на Антон и я поведе към млекарницата в съседната сграда.

Тя сложи дакела на тротоара и каза:

— Мило куче, потърси Антон!

Ала Пифке и тоя път не разбра езика й.

В това време Антон купуваше шоколад. Продавачката — стара дама с огромна гуша — недоверчиво го погледна, когато той с погребално тъжно изражение на лицето поиска един от най-хубавите млечни шоколади.

— За рожден, ден е — добави той съкрушено.

Тогава продавачката стана малко по-любезна, уви хубаво шоколада в тънка хартия, като за подарък, и го завърза със светлосиня копринена панделка.

— Много благодаря! — каза сериозно момчето, сложи внимателно шоколада в джоба си и плати.

Тя му върна разликата и Антон отиде в една книжарница. В книжарницата избра една поздравителна картичка от албума за рождени дни. Картичката, която избра, беше великолепна. На нея се виждаше дебел, весело усмихнат хоп, а във всяка ръка хопът държеше по една голяма саксия. Под краката му пишеше със златни букви: „Най-сърдечни пожелания за щастие и благополучие по случай рождения ден!“.

Антон гледаше с болка хубавата картинка. След това застана до масичката за писане и с голямо старание изрисува краснописно на гърба: „От твоя дълбоко нещастен, син Антон. И не ми се сърди, мила мамо, не го направих нарочно!“. После пъхна картичката под синята панделка, която красеше пакетчето с шоколада, и изтича бързо на улицата. Сега вече тъжната му съдба го затрогна дълбоко. Страхуваше се да не заплаче, преглъщаше храбро сълзите си и продължаваше да върви с наведена глава.

На входа на къщата го обхвана силен страх.

Промъкна се безшумно до четвъртия етаж като индианец в боен набег. Изкачи се на пръсти чак до вратата, отвори капака на пощенската кутия и пъхна подаръка през отвора. Шоколадът падна шумно в кутията и сърцето на Антон се разтуптя.

Но в жилището не се чуваше никакъв шум.

Всъщност той би трябвало да избяга някъде и набързо да умре. Но вместо да пристъпи направо към това, момчето колебливо натисна звънеца. След това изтича до долната площадка на стълбището. Там зачака със затаен дъх. В къщата всичко си беше спокойно.

Тогава Антон се осмели да отиде още веднъж чак до вратата и позвъни отново. И отново изтича надолу по стълбите.

И пак не се чу нищо. Какво ставаше с майка му? Да не се е случило нещо? Дали не се е разболяла отново, понеже се ядоса толкова заради него? Дали сега не лежи в леглото и не може да се помръдне?

Той беше забравил да пъхне ключовете в джоба си. А може би тя е завъртяла крана на светилния газ, за да се отрови от скръб?

Антон се втурна към вратата и заудря по пощенската кутия, която силно затрака. Удряше с двата юмрука… Завика през ключалката:

— Мамо! Мамо! Аз съм, отвори ми!

В жилището не се помръдваше нищо.

Тогава той се разхълца и се отпусна на колене върху сламената изтривалка. Всичко беше свършено.

 

 

Госпожа Гаст и Точица бяха питали вече във всички магазини, дето познаваха Антон: млекарят, хлебарят, месарят, зарзаватчията, обущарят, техникът — никой не знаеше нищо.

Точица изтича до полицая, който стоеше на кръстопътя, и също го запита. Но полицаят само поклати глава и продължи да маха с две ръце на превозните средства. Пифке се ядоса на това махане и заквича.

В същото време госпожа Гаст чакаше на тротоара и се озърташе наоколо със страхлив, блуждаещ поглед.

— И той не знае нищо — каза Точица. — Знаете ли какво? Най-добре ще бъде да отидем вкъщи.

Но госпожа Гаст не мръдна от мястото си.

— Може да е в избата — каза детето.

— В избата ли? — запита майката на Антон.

— Да, или на тавана — предположи Точица.

Прекосиха колкото може по-бързо улицата и влязоха в къщата. Тъкмо когато госпожа Гаст се готвеше да отвори вратата, чуха, че някой горе плаче.

— Ето го! — извика Точица.

Засмяна и разплакана едновременно, майката на Антон се втурна толкова бързо нагоре по стълбите, че Точица едва смогваше да я следва.

— Антоне! — викаше майката.

А, отгоре се чуваше:

— Мамо! Мамо!

И след това започна славно надбягване от долу на горе и от горе на долу. Точица спря още на първия етаж. Не искаше да пречи и затискаше с ръка муцуната на Пифке.

Майка и син се срещнаха на половината път и се хвърлиха в обятията си. Те се галеха безспирно, сякаш не можеха да повярват, че отново са заедно. Седяха на стъпалата, хванати за ръце, и се усмихваха. Бяха много изморени и знаеха само едно: че са щастливи.

Най-сетне майка му каза:

— Хайде, моето момче. Не можем да останем вечно тук. Ако ни види някой!

— Да, не може така — съгласи се Антон, — никой не би ни разбрал!

И те се заизкачваха нагоре по стълбите, хванати ръка за ръка. Когато майка му отвори вратата и влезе с него в дневната стая, той прошепна на ухото й:

— Я погледни в пощенската кутия! — Тя го послуша, плесна с ръце и извика:

— Ай, вече е идвал някой да ми честити!

— Тъй ли? — запита той. И после се хвърли на шията й, за да й пожелае страшно много щастие и всичко най-хубаво.

След това, докато вареше кафето, тя прочете тайно гърба на хубавата честитка. Поплака си малко, но сега вече плачът просто й правеше удоволствие.

След малко се позвъни. Госпожа Гаст отвори.

— Ах, аз съвсем те забравих!

— Още веднъж най-сърдечни пожелания по случай рождения ви ден! — каза Точица. — Мога ли да вляза?

Тогава дойде Антон и се здрависа с нея и с кучето.

— Човек може да пощурее заради тебе! — каза с упрек момичето. — Търсихме те под дърво и камък.

И му изплези език. Сетне майка му донесе кафето и тримата пиха заедно по случай рождения й ден. Наистина към кафето нямаше кейк, но при все това и тримата бяха доволни. А Пифке излая една серенада на рожденичката.

След като побъбриха малко, майката на Антон каза:

— Тъй, а сега вървете пак да се поразходите. Аз ще си легна, за първия ден това ми дойде множко. Но ще спя великолепно.

По стълбите Антон каза на Точица.

— Има да помня тоя ден!

Десетото размишление се отнася до семейното щастие

Възрастните си имат свои грижи. И децата си имат свои грижи. Но понякога грижите са по-големи и от децата, и от възрастните, и понеже са толкова големи и широки, хвърлят голяма сянка. Попаднат ли под тая сянка, родителите и децата почват да зъзнат. И когато детето отиде при баща си, за да го пита нещо, той само изръмжава:

— Я ме остави на мира! Главата ми се е надула!

Тогава детето се завира някъде, а бащата се скрива зад вестника си. И когато майката влезе в стаята и запита: „Какво се е случило?“, двамата отговарят: „А, нищо особено!“. И с това семейното щастие отива по дяволите.

Други родители пък се карат или като родителите на Точица никога не са вкъщи и поверяват децата си на чужди хора, например на някаква си госпожица Андахт. Или на някой друг. И тогава…

Докато пиша това размишление, идва ми изведнъж наум, че всъщност то трябва да се прочете от възрастните. И тъй, задими ли някой път вкъщи пак, отворете тая страница и я подайте на родителите си да я прочетат. Нали? От това няма да има вреда.