Райнер Бютнер
АЛФ — Искам всичко! (7)

Среднощно приключение

АЛФ се беше излегнал върху дивана в дневната и четеше едно списание. Беше се съсредоточил върху някакъв тест за типовете характери.

— Вие сте на лов за акули. Една жена пада през борда. Как ще реагирате? — прочете АЛФ полугласно последния въпрос. Той разгледа отговорите и замислено сбърчи чело. За по-сигурно хвърли поглед върху страницата с оценките. След това сложи кръстче върху един от възможните отговори. Така АЛФ бе доволен от резултата.

Ето че пристигнаха Кейт и Брайън, натоварени с покупки.

— Ей, Кейт — веднага я подхвана АЛФ, — познай какъв тип съм!

— Знам ли — отвърна Кейт, поглеждайки с едно око към списанието. — Нещо средно между диван и пържени картофи най-вероятно!

— Какво? — обиди се АЛФ. — Аз съм личност тип „Д“.

— Добре, АЛФ, не се вълнувай! — опита се да го успокои Кейт. — По-добре ми обясни какво е личност тип „Д“.

— Тип „Д“ е дявол човек! Смахнат тип, който търси опасностите. Човек, който безстрашно гледа смъртта в очите! Смелчага като мен! — Извънземният тип „Д“ застана пред Кейт гордо, очаквайки признание.

Тя обаче даде достатъчно ясно да се разбере, че не е схванала нищо от това, което АЛФ настойчиво й обясни.

— Спадат ли към категорията и момчета, които се пъхат под дивана, ако гледат научнофантастични филми по телевизията? — осведоми се Кейт.

За подобно поведение тип „Д“, естествено, имаше приемливо обяснение.

— Скрих се само защото сбърках онзи тип от филма с един друг, на когото дължа пари.

Брайън слушаше с интерес.

— И аз ли съм тип „Д“?

АЛФ с готовност погледна теста.

— Обичаш ли да летиш с делтаплан из каньоните? — попита той колебливо.

— Откъде да знам — разочарова се Брайън. Беше си представял теста по-иначе.

— Ами тогава да опитаме — веднага предложи тип „Д“, тоест АЛФ. — Ние двамата ще скочим от покрива. Ако паднеш на краката си, значи не си тип „Д“. Донеси стълбата!

Кейт наистина бе в състояние да развали всяка шега.

— Никой няма да скача от покрива! — отсече тя и излезе от кухнята.

— Кажи ни, когато разрешиш на сина си да се държи като истински мъж! — подвикна след нея АЛФ.

 

 

АЛФ се чудеше какво да прави този следобед. Накрая се намъкна в леглото на Кейт и започна да разглежда снимки. Когато Уили се върна от работа и поиска да се преоблече, тип „Д“ измърка изпод завивката с интонацията на Кейт:

— Е, как беше днес, скъпи?

Уили се стресна и се втренчи в АЛФ.

— Можеш ли да ми обясниш какво търсиш в моето легло?

— Как така в твоето легло? Половината от леглото е на Кейт — правилно отбеляза АЛФ. — А аз случайно съм легнал точно в нейната половина.

— Много интересно. И Кейт ти разреши?

— А ти представяш ли си, че аз ще я питам? — Колко наивен е Уили, помисли си АЛФ. — Тя никога не би се съгласила. — И той отново заразглежда спокойно снимките.

В този момент пристигна Лин, която търсеше възглавницата си в спалнята на своите родители. АЛФ се бе излегнал върху въпросната възглавница.

Преди още Лин да успее да се ориентира в ситуацията, тип „Д“ се завайка с тъничко гласче:

— Представи си, Лин, аз съм потиснат. И въпреки това баща ти иска да ме изхвърли от леглото на майка ти. Не е за вярване, нали? — АЛФ се нацупи и погледна обидено.

Уили наистина се почувствува виновен. Нямаше никаква представа за депресиите на АЛФ.

— Какво е станало? — попита той съчувствено и седна до АЛФ върху Кейтината половина от леглото.

— Ах — въздъхна АЛФ, — гледах стари снимки от моите приключения. — Той показа на Уили и Лин снимки от младостта си. — Тук например — възторжено каза той — се изкачвам на връх Плати на планетата Грипхард.

Уили се загледа учудено в снимката.

— Планината изглежда доста равна — установи той.

— Ами затова се казва Плати. — Действително на Уили трябваше всичко да се обяснява. — Това зависи от планетата. А тази виси накриво.

Уили се зачуди още повече.

— Трябва да се опиташ да играеш голф на някоя наклонена планета. Тогава можеш да се радваш, ако си след последните шестстотин.

Уили се предаде.

Лин грабна друга снимка от купчината. На нея АЛФ бе в една бирена бъчва.

— О, тук тъкмо се готвя да се изкачвам по водопадите.

Уили отново тръсна глава в знак, че не разбира.

— Водопадите падат надолу!

— Точно това беше приключението! Пътуването беше толкова трудно, че почти бях изтласкан надолу — призна героят.

Лин завидя на АЛФ за неговите приключения.

— Ти наистина си имал вълнуващ живот — възхити му се тя.

— Съвсем точно. Имах. Вълнуващите времена отминаха.

Оказа се, че Уили мисли иначе.

— Ами вчера огънят в градината? И пожарната команда?

В чест на рождения ден на баба си Шамуей АЛФ бе запалил огромен огън. Тя щеше да стане на 798 години, ако бе успяла да се спаси от експлозията на Мелмак.

Уили смяташе събитието за твърде вълнуващо.

— Сърцето ми почти спря, като видях пламъците — спомни си той.

Тип „Д“ го изгледа презрително от горе до долу.

— И на такъв като теб разказвам за големи приключения! Уили, за Коледа ще ти подаря люлеещ се стол!

На Уили обаче само това му липсваше.

— Нямам намерение да се оставя на типове като тебе. На тип, който се представя за алпинист в равнината! Зная, че понякога животът ми изглежда скучен. — Уили скочи, застана пред огледалото и започна старателно да се оглежда. После рече повече на себе си: — Но и аз съм имал приключения. Виждал съм ръба на пропастта!

Дотук Лин бе слушала смаяна. Но сега се разсмя и обясни на АЛФ:

— Да, това е вярно, когато съм се родила, моите родители са живели на ръба на Бейкърсфийлд.

Уили не намери нищо смешно в този факт.

— Ти нищо не подозираш за моя живот. Най-интересното изобщо не го знаеш. — Чувстваше се засегнат на тема чест и достойнство.

Според Лин това беше удивително. Навярно скромният и баща преди години е бил страшен смелчага.

— Разкажи ни нещо! — помоли тя.

Уили все още се колебаеше, но не след дълго отстъпи пред настойчивостта на дъщеря си.

— Когато бях на седемнайсет години например, скочих в един товарен влак и прекосих с него цялата страна.

Лин ококори очи. Това много й допадна.

— Как си припечелвал тогава? — попита тя.

Не без гордост Уили разказа за временните си професии като мияч на чинии, келнер и пианист в нощни заведения.

— Винаги умеех да извличам най-полезното от всяка ситуация.

— Мама знае ли?

— Разбира се. Тя не искаше вие да научите.

— Как така? Защо децата да не знаят, че имат баща герой? — АЛФ седна върху възглавницата си.

— Вероятно Кейт се е страхувала, че и децата биха могли да скочат в някой влак в движение — допусна Уили.

АЛФ кимна. Да, според него това бе възможно. Кейт беше пъзла. Такава си е по рождение. Нещастният Уили, Кейт го беше превърнала от истински герой в мъж под чехъл.

След вечеря АЛФ реши да си поиграе в гаража с железницата на Уили. После пристигна Уили. Извънземният го затрупа с въпроси.

— Ако трябва да се скочи на такъв влак, какво всъщност се прави?

Уили поясни:

— Първо трябва да проучиш терена и да се скриеш в някой храст, докато стане тъмно. Щом видиш, че влакът тръгва, хукваш след него и скачаш!

АЛФ му смигна.

— Случвало ли ти се е да е било толкова тъмно, че да сбъркаш вагона с… да кажем, някой автобус или нощем бар? — ухили се той.

Очевидно според Уили въпросът не беше особено духовит.

— Добре, добре — отстъпи АЛФ, щом забеляза гримасата на Уили. — Друга тема. — Той посочи влаковата композиция. — Къде е вагон-ресторантът?

Настроението на Уили се възвърна. Интересът на АЛФ му допадна. Най-сетне някой оцени младежките му спомени.

— При товарните композиции няма вагон-ресторант. Аз седнах сред някакви сандъци и чували и изядох една консерва с боб. Оттам дойде и прякорът ми.

— Уили Консервата ли? — предположи тип „Д“.

— Не, Уили Фасула.

Това направи силно впечатление на АЛФ.

— Страхотно име! Ще ми дадеш ли автограф? — помоли го той с грейнали очи.

Докато Уили Фасула драскаше името си върху кутия от бира, в гаража влязоха Кейт и Брайън.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш у майка ми, Уили? — попита Кейт.

Уили не мисли дълго.

— Абсолютно сигурен съм.

Брайън измърмори:

— Защо трябва аз да идвам, а татко да не идва?

— Защото си ми син и ще правиш каквото ти кажа! — Кейт беше непреклонна.

АЛФ съчувстваше на Брайън.

— Що за логика! — укори той Кейт. — Щастлив съм, че не съм ти син!

— Аз още повече! — върна му го Кейт. — Внимавай какви ще ги вършиш, докато нас ни няма!

— Няма защо да се безпокоиш — успокои я АЛФ. — Аз ще бдя над Уили.

Когато Кейт и Брайън най-после тръгнаха, АЛФ прецени, че е настъпил големият му шанс.

— Уили, сега е моментът! Да тръгваме към товарната гара!

Уили се усмихна поласкан.

— Виж какво, аз вече наистина не съм на възраст, когато мога да скачам по влаковете.

— Чакай, Уили, кой ти казва да скачаш? Аз искам само да видя влаковете. Моля те, Уили, моля те, моля те!

— Не, не, АЛФ, дума да не става!

— Е, добре — предприе АЛФ друг ход, — забелязвам, че ти танцувам по нервите. Естествено, за такъв майстор на приключенията като теб е под достойнството само да гледаш някой влак. Такъв като тебе направо скача в товарните влакове! Случаят е ясен. Да, почти би могло да се повярва.

Обаче и този трик не успя. АЛФ не можа да направи нито крачка по-нататък. Реши още веднъж да го удари на молба.

— Моля те, Уили, нека да видя влаковете! Отдавна не съм имал никакво преживяване. А толкова подходящ случай сигурно никога повече няма да има!

Нищо. Уили поклати глава. АЛФ продължи да настоява.

— Е, добре, тогава ще опитаме по друг начин. Уили, аз умирам. Умирам от желание за приключения. Остават ми още 24 часа живот, най-много — 25!

И ето че АЛФ чу Уили да казва:

— Добре, ще отидем!

АЛФ се ококори — не можеше да повярва.

Внезапно Уили се разбърза. Не се знаеше кога ще се върне Кейт. А тя положително не би проявила разбиране към тази акция.

— Облечи нещо. Навън вече е доста хладно — Уили съзнаваше своята отговорност за АЛФ.

Две фигури, пъргави като невестулка забързаха в тъмнината към товарната гара. После се скриха зад един храст край оградата на гарата.

— Няма нищо по-хубаво от нощните влакове! — отбеляза романтично Танер.

— Колко е спокойно — установи АЛФ, почти разочарован. Приключенията започваха по съвсем друг начин. В този миг обаче се чу силно съскане и свирене.

— Какво е това, Уили? — нададе вик кандидатът за тип „дяволска натура“.

Уили го успокои, че това е влакът.

— Такъв влак е нещо невероятно. Представи си, само локомотивът тежи над 75 тона. И знаеш ли какво ще стане, ако сложа на релсата едно пени?

— Влакът ще дерайлира и всички безработни скитници ще си изповърнат боба — предположи АЛФ.

Внезапно се чу глас:

— Хей, кой е там? — Приближи се стрелочникът, придружен от опасно ръмжащ булдог. Мъжът проверяваше с лампа железния път. И откри Уили. — Ей, стойте настрани от влака!

В миг Уили бе обладан от приключенска страст.

— Скачай, АЛФ! — извика той.

Влакът тъкмо тръгваше. По-късно АЛФ не можа да си обясни как с един скок успя да се озове във вагона. Докато влакът набираше скорост, той окуражаваше Уили.

— Тичай, Уили! Тичай, Фасулчо!

С последни сили Танер успя да скочи. Годините не бяха минали покрай него безследно. Едва сега го осъзна.

— Всички да се качват! — изрева АЛФ. — Винаги съм искал да извикам точно това! — После се облегна на един сандък.

— Ето че желанието ти се сбъдна — рече задъхано Уили.

АЛФ се ухили доволно.

— И твоето желание се сбъдна. Ние скитаме с влак, Уили. Ние сме модерни авантюристи. Не е ли страхотно?

Уили вече оценяваше случилото се по всякакъв друг начин, само не и като страхотно. Какво ги беше прихванало? Как можа да се поддаде на изкушението? Той започна да се упреква. Твърде късно. Влакът летеше с пълна скорост. За скачане не можеше да се мисли.

АЛФ се чувствуваше превъзходно в ролята на скитник. Седна върху един чувал с ечемик и с цяло гърло запя песента „Добро утро, Америка, как си? Не помниш ли вече своя собствен син?“ Нататък забрави текста и попита Уили:

— Как беше после?

— Млъквай! — изръмжа нервно Уили.

Той напрегнато разсъждаваше какво да правят и вече не можеше да понася крясъците на АЛФ.

— Наистина ли? — Много странно тогава как песента се е превърнала в хит! — И извънземният продължи да си дере гърлото: — Млъквай, млъквай, млъквай, ла-ла-ла-ла!

Постепенно обаче пеенето взе да му омръзва. Влакът тракаше монотонно в нощта.

АЛФ си мислеше, че щеше да е по-хубаво, ако си бяха взели и портативния телевизор. Положително в момента вървеше някое от любимите му предавания.

За известно време двамата нелегални пътници се бяха вторачили в пространството пред себе си и всеки бе потънал в своите мисли. АЛФ вече се съмняваше дали бяха сполучили с тази разходка. В края на краищата една приятна вечер пред телевизора в дома на Танерови също не би било лошо.

— За какво мислиш, Уили? — попита той с половин уста. — Може би идеята не беше чак толкова добра, а?

— Какво значи „може би“? — измърмори Уили. — Какъв дявол се беше вселил в теб? Можеш ли да ми обясниш?

Естествено, не бе лесно да се обясни. АЛФ трескаво разсъждаваше.

— Има ли дума „стихиен“? — попита той замислено.

Уили потвърди.

— Ето, това е обяснението — разгорещи се АЛФ. — Аз съм стихиен! — Той се отпусна с облекчение. Чувстваше се действително горд, че толкова бързо го бе проумял. Положително стихийността е черта от характера на тип „Д“. — Понеже съм стихиен — обясни той на Уили, — тази идея с товарния влак просто влезе като муха в главата ми. Не съм виновен. А и ти през цялото време си мечтаеше за скитничество.

Уили се засмя.

— Знаеш ли какво, стари скитнико, сега ще направим възможно най-доброто и просто ще се наслаждаваме на случая. И без това вече нищо не може да се промени. — В края на краищата може би Уили никога вече в живота си нямаше да предприеме някакво приключение.

АЛФ реши, че Уили е страхотен! Истински приключенски дух! Дали и Уили някога не е бил тип „Д“?

В този миг АЛФ дочу къркорене. Наостри уши. Ето пак. Идваше откъм корема му. Изведнъж се сети: та той бе ужасно гладен! Значи все пак това странно чувство в областта на стомашната област не е било просто желание за приключение. Нали Уили Фасула с такова въодушевление бе разказвал за скромната си храна? АЛФ скочи.

— Хей, Уили, хайде да отворим една консерва с боб!

Уили Фасула изгледа АЛФ така, сякаш току-що си беше поръчал изискано меню за гастрономи с пет ястия.

— И откъде, моля, да взема тази кутия с боб?

— Не носиш ли боб? — АЛФ бе съкрушен. Постепенно удоволствието от приключението потъна някъде. Ах този Уили! Няма и представа от скитничество. Само приказки. Тип „Д“ се вкисна.

Тогава откъм дъното на вагона се чу съмнителен шум. После някакъв груб глас прошепна:

— Хей, Буфер! Хей, Платформо! Вие ли сте?

Тип „Д“ изпадна в паника.

— Уили, Уили, скрий ме, там има истински скитник! — Треперейки от страх, той се скри зад няколко чувала с ечемик и хвърли върху себе си един брезент.

Уили също не се почувства много добре, когато от ъгъла се надигна една фигура, нещо средно между Сам Хокинс и Тревор Ачмонек.

— Съжалявам — извини се Уили с не съвсем сигурен глас, — но аз не съм нито буфер, нито платформа!

Според истинския скитник това не беше особено трагично.

— Няма защо да съжаляваш, ние и без това вече нямаме зъби — отвърна той с дрезгав глас. После изгледа Уили от главата до петите. С лекия си спортен костюм Уили съвсем не приличаше на скитник. — Къде се дяна твоят приятел?

АЛФ отново се разтрепери.

— О, той, ъъ, се стеснява пред непознати — опита се да обясни Уили.

— Пред непознати ли? Че аз не съм непознат. Ти си непознат. Аз познавам всеки, който пътува по линията Рок Айланд. Аз съм Гюс Чакъла! — представи се той грубовато, но сърдечно.

— Уили Танер. Много се радвам да се запозная с теб, Гюс Чакъла! Откъде идва това име? — поиска да узнае Уили. — Сигурно понеже си такъв здравеняк или заради гласа ти?

— Не. Когато започвах занаята, всеки път, щом решавах да скоча от някой влак, падах по нос върху чакъла — каза си истината Гюс.

АЛФ се стресна в прикритието си. Явно животът на един скитник съвсем не е толкова сладък и не означава само ядене на боб. Гюс обаче сякаш издържаше на подобни удари.

— Има по-тежки случаи от пльосване върху чакъла — успокои той Уили. — Питай Стив Мекия.

След това той се намести удобно между сандъците и чувалите. Този непредвиден разговор му се хареса.

— Имах невероятен магазин на Медисън Авеню — продължи разказа си Гюс. — Един ден обаче реших да зарежа всичко, за да бъда свободен човек.

— Удивително! — отбеляза Уили.

— Да, само че е прекалено хубаво, за да е истина. За съжаление аз винаги съм си бил скитник. А ти? — Гюс най-много обичаше да слуша истории за скитници. Без значение дали са истински или добре измислени.

— О, аз скитам, откакто станах на седемнайсет години. Само в последно време направих пауза. — Уили беше смутен. Той добави малко по-тихо: — Цели трийсет години!

Това направи силно впечатление на Гюс Чакъла.

— Точно толкова съм на път и аз.

Докато говореха, той бе отворил раницата си и бе измъкнал една консервена кутия.

— Искате ли малко боб?

— Да! Искам! — обади се АЛФ, забравил от глад всякаква предпазливост. Той се измъкна изпод брезента.

Гюс изгледа ужасен косматото същество, което бе изпълзяло. После изграка нещо за говорещо кенгуру и с един скок излетя навън. Отново падна на чакъла.

Всичко стана толкова бързо, че отначало Уили изобщо не разбра какво се случи.

И АЛФ беше изненадан.

— Странен начин за запознанство! Дано не се е ударил! — После се огледа във вагона. — Къде е бобът?

Консервата също беше изчезнала. Гюс Чакъла явно бе излетял заедно с нея. АЛФ бе дълбоко разочарован. Никакъв боб, а и този леден студ. Уили беше разказвал по съвсем друг начин за приключенията си. АЛФ дори не смееше да си помисли за уютната им къща.

В този миг влакът рязко спря. АЛФ и Уили удариха главите си в стената.

— Ау! Ау! Помощ! Главата ми! — изплака силно АЛФ.

— Прекалено хленчиш, като се има предвид, че си изминал толкова огромен път през Вселената, преминал си през всякакви изпитания и си се качил на равния връх Плати — коментира Уили Фасула, като разтъркваше тила си.

Изключителни ситуации могат да доведат до изключителни признания. АЛФ, изглежда, попадна в подобна ситуация. Той погледна Уили право в очите и призна, че никога не е изкачвал връх Плати. Уили не искаше да повярва. Нали бе видял снимката.

— Снимката е направена в един увеселителен парк. Аз съм си пъхнал главата през една дупка в кулисите. Това ми струваше един уерник. — Когато усети недоумението на Уили, той обясни: — Един уерник на Мелмак беше нещо като десет долара тук. — Същото било и с бъчвата край водопадите. За това пък платил един микмак.

— А какво е микмак?

АЛФ не можа да си спомни. Нали си беше ударил главата!

После и двамата млъкнаха. Влакът пъшкаше в тъмната нощ. АЛФ се сви до Уили.

— За какво мислиш? — попита Уили след доста време.

— За супа от боб, за нашата дневна и за Мелмак — изброи АЛФ вече сънено. — Когато Мелмак експлодира, едно ми стана съвсем ясно: трябва всеки миг от съществуването да се изживее пълноценно. — Умълча се, после продължи: — Но ти сякаш все още не си го прозрял? — подхвърли той и се прозина с широко отворена уста.

Уили не можеше да се примири с подобно заключение. Започна отдалеко и описа първо скучния живот на своя баща:

— Женен. Две деца. Къща в предградието.

Уили Тунер искал да живее съвсем различно. Искал бурен живот.

— И така, започнах със скитането.

— А после? — запита АЛФ любопитно.

— После се запознах с едно момиче и се влюбих. Тя искаше да става актриса…

АЛФ съвсем се събуди.

— Не съм знаел, че Кейт е искала да става актриса.

— Не, не беше Кейт. Беше Линда Еванс! — Уили погледна АЛФ изпитателно. Би трябвало да му направи впечатление.

Извънземният бе наистина стъписан. Сега той беше почти убеден, че по-рано Уили е спадал към тип „Д“. Или поне донякъде. Тази история започна многообещаващо.

Но веднага свърши. Линда отишла в Холивуд. А Уили днес изобщо не съжалявал за това.

— Стана много добре така. Аз намерих момичето на моите мечти, момичето…

— Джоан Колинс! — прекъсна го АЛФ.

— Кейт!

— А, да, правилно. — След кратък размисъл АЛФ се съгласи с избора на Уили. — Ти си се оженил за подходящото момиче. Линда е много заета. Тя не би имала време да ми готви и да ме завива.

Доволни от себе си, от света, двамата пак се сгушиха един до друг и се унесоха в неспокоен сън.

Последва повторно рязко спиране. Отново се стреснаха. Уили погледна навън и видя самотна селска гара. Наоколо бе само поле.

— Подходящо за скок! — пошепна той на АЛФ.

Двамата скитници скочиха от вагона и приведени прибягаха до храстите покрай релсите.

 

 

В дома на Танерови звънна телефонът. Кейт, която от тревога не беше мигнала цяла нощ, с един скок се намери до апарата.

— Ало? — Гласът й трепереше. — Уили? Къде изчезнахте… Какво? — Тя се задъха. — Шегуваш се, нали?… Добре, идвам. Колкото мога по-бързо… Моля? Да, да, и аз се радвам, че съм твоя съпруга! — После остави слушалката, поклати глава и въздъхна.

Лин и Брайън се спуснаха към нея.

— Какво е станало?

— Баща ви и АЛФ са в Барстоу, на около 500 мили южно оттук. И знаете ли как са се озовали там?

Тя отново поклати глава.

— С един товарен влак, като скитници.

Брайън отвори уста от изненада.

— Това е фантастично! — извика Лин. Щом срещна погледа на майка си, тя се поправи: — Искам да кажа, че това е невъзможно!

Единият от двамата „невъзможни“ скитници седеше близо до линията край оскъден огън. Замръзнал и гладен, той очакваше завръщането на другия. Най-после той пристигна.

Уили донесе една лоша и една добра новина. Лошата новина: никъде наоколо няма супермаркет. Добрата новина:

— Обадих се на Кейт. След няколко часа ще дойде и ще ни вземе.

— След няколко часа?! — отчая се АЛФ. — А какво ще ядем дотогава?

— Боб! — предложи Уили усмихнат и вдигна в ръка консервена кутия.

АЛФ засия.

— Боб! Хайде тогава! Нали си Уили Фасула!