Райнер Бютнер
АЛФ — Искам всичко! (12)

Когато идва Дядо Коледа

В един слънчев декемврийски следобед странно натоварена каравана, с не по-малко странни пътници, пъплеше нагоре по тясно шосе с много завои в някакъв планински проход. Остарялото вече превозно средство пухтеше и подскачаше, доколкото стигаха силите на мотора му. Върху багажника, до куфарите и сандъците, бяха струпани добре завързани пакети — и една вече не съвсем зелена елха.

Оставаха няколко дни до Коледа. Семейство Танер и извънземното същество с червеникавокафява козина бяха тръгнали към една самотна хижа в Скалистите планини, за да прекарат там празника на мира и на любовта.

Бяха станали рано сутринта в добро настроение, предвкусвайки радостта от предстоящите дни в планината. Само АЛФ още от самото начало бе показал, че за него Коледа в хижа без телевизор, микровълнова печка и пуканки не е никакъв празник. Настроението в колата постепенно спадаше. Дори вече се усещаше напрежение. Радиото на колата и касетофонът бяха изключени. От известно време АЛФ беше поел грижата да ги забавлява. Той пееше! Ако това монотонно бръмчене изобщо можеше да се определи като песен. АЛФ се опитваше да компенсира липсващата мелодичност с повечко децибели.

Но и музикалната му програма съвсем не беше разнообразна. Ставаше дума предимно за неговите любими животни. Танерови бяха принудени вече за трети път да слушат:

В чест на осемдесет и втория коледен празник

любимата ми подари

осемдесет и две котки за печене

осемдесет и две котки за грил,

осемдесет и две котки за задушено.

И при най-добро желание Уили не можеше повече да понася крясъците на АЛФ. Той горещо го помоли да преустанови изпълнението.

АЛФ обаче бе потънал в спомени за Коледа на Мелмак. Тъй че думите на Уили изобщо не го развълнуваха. Извънземният вече се готвеше да състави празничното меню, разбира се, в музикална композиция:

Седемдесет и девет котки за препичане,

седемдесет и осем котки за едно малко рагу,

седемдесет и седем котки за един гулаш!

— Стига вече, АЛФ! Не мога да слушам повече! — прекъсна го грубо Кейт.

Обаче АЛФ бе едва при „предястията“. Тъй че юнашки продължи:

Седемдесет и шест котки за салата,

седемдесет и пет котки за този който няма, и една…

— Край! Тишина! Престани! Моля те, АЛФ, моля те! Това е непоносимо!

Очевидно семейството беше на ръба на търпението. Тази котешка песен вече им беше дошла до гуша. Запушването на уши и стискането на зъби не помагаше.

Извънземният изобщо не разбираше истерията им. Ако някой имаше основание да е вкиснат, беше именно той. И затова продължи да нарежда.

— Не само че трябва да прекараме Коледа в някаква отчайваща хижа, в някаква хижа от каменната епоха без течаща вода. Не стига това, ами сега не можем и да пеем!

Уили реши да внесе някои уточнения. Опита се да обясни на АЛФ, че би могъл да пее. Само че би трябвало от време на време да сменя плочата и да не се пилее с часове по познатата открай време на всички любима негова тема. АЛФ се престори на наивен.

— Не мога изобщо да разбера какво имаш предвид, Уили — рече той и погледна невинно като ангел.

Кейт се постара да обясни.

— Става дума за пържените котки.

Отговорът на АЛФ бе бърз, и то под формата на остър протест.

— За пържене изобщо не е ставало дума, а за печене, за грил, за задушено…

От гневните погледи на Кейт и Уили той все пак схвана, че котешките му песни не са съвсем в унисон с предколедното настроение на семейство Танер.

В колата настъпи потискаща тишина. АЛФ беше обиден — или поне се правеше на такъв. Останалите бяха неизмеримо щастливи от настъпилата най-после тишина. Атмосферата беше тягостна. Брайън опита да смени темата. Какво по-добро от това да се говори за времето?

— Дали ще вали сняг? — попита той.

Успехът му бе невероятен. В следващите минути всички приказваха развълнувано един през друг. Темата беше: Коледа и снегът! Всеки се надяваше на бяла прелест в планината. Защото наистина такава коледна вечер в хижата ще бъде много по-романтична, ако има сняг.

А Уили се потопи в своите спомени от миналото, когато често бе идвал в тази хижа. И винаги по Коледа беше валяло сняг.

— Страхотна перспектива! — измърмори АЛФ, който не можеше да държи затворена устата си. — Без течаща вода, без котешки песни и навярно без сняг. Питам се защо изобщо тръгнах с вас.

— Може би трябваше да го завържем горе на багажника — помисли Уили на висок глас. Дърдоренето на АЛФ започваше наистина да му опъва нервите.

Малко по-късно колата зави по черен страничен път. След няколкостотин метра Уили спря. По-нагоре от пътя се виждаше стара дървена къща.

Уили пое дълбоко дъх.

— Пристигнахме! Най-сетне! — Това прозвуча така, сякаш истинска канара бе паднала от сърцето му.

— Защо спираме тук? — чу се въпрос с обвинителен тон от дъното на колата.

— Защото пристигнахме. Тук, в тази божествена самота, ще празнуваме Коледа.

Уили разпери ръце от възторг и посочи към дървената къща.

АЛФ бе ужасѐн. Такова нещо не си бе представял и в най-смелите си сънища. Да прекарат Коледа в тази барака? Невероятно е това семейство! А в града разполагаха с толкова удобно жилище!

— Защо не си купихте направо една дървена ясла? — измърмори той. — Тя нямаше да е по-лоша.

Желанието на Уили да спори с АЛФ бе секнало. По Коледа трябваше да има мир. Затова той подхвана с миролюбив тон.

— Първо я разгледай, АЛФ. Положително ще ти хареса — подкани го той.

АЛФ обаче не желаеше.

— Разгледай я и заради мен — изтърси той. — А през това време аз ще си потърся тоалетна на открито…

Уили не се оставяше така лесно да му развалят настроението. Напротив. От радост, че вижда дървената хижа, той подскочи като малко момче, след това щурмува стълбите и разтвори входната врата. Лин, Кейт и Брайън го последваха.

Къщата бе семпло подредена с дървени мебели и няколко стари кресла, чиято възраст отдалече личеше. Въздухът в тази отдавна необитавана сграда бе влажен и застоял, навсякъде имаше прах. Но беше уютно.

Уили се тръшна в едно голямо кресло с облегалка за главата. В продължение на минута се наложи да се бори с облак прах и с пристъп на кашлица. Въпреки това нищо — с изключение на АЛФ, естествено — не можеше да помрачи настроението му. Той продължаваше да се топи в сантиментални спомени от детството си.

— Е, как го намирате? — изгледа той с надежда семейството си.

За да спечели време, Лин се залови да изтупва ръкавиците си.

— Ами — започна тя колебливо, — поне е доста „кънтри“. — Дъхът й остави бяло облаче във въздуха. — И е студено — допълни тя.

С Брайън вървеше по-добре. От известно време момчето членуваше при скаутите и животът му изглеждаше пълен с приключения. Тъй че не му беше трудно да отнеме малко от напрежението.

— На мен ми харесва! — почти изстреля той отговора си.

Уили благодарно прегърна сина си през рамо. Поне един беше на негова страна.

— Знаеш ли, Брайън, когато бях на твоите години, по Коледа идвах тук с родителите си и с всичките си братя и сестри. Мисля, че оттогава тук нищо не се е променило. Господин Фоули е оставил всичко така, както е било някога. — Уили скочи въодушевено от креслото. Разкашля се и се запъхтя, но продължи да се бори храбро с цял облак прах.

— И аз мисля така — направи Кейт първия извод от току-що завършената обиколка из къщата. — Кухнята спокойно би могла да се модернизира. Но за няколко дни ще се справим с кюмбето и с водната помпа. — Кейт също бе харесала къщата от пръв поглед и се готвеше бързо да я направи уютна за себе си и за семейството.

Уили се зарадва на подкрепата и продължи да се отдава на спомените си от детството. Той показа на Брайън камината и му обясни, че по Коледа някога те винаги окачвали чорапите си там, а дядо Коледа ги пълнел със сладкиши.

— А тук, до прозореца, беше елхата ни — продължи да разказва той с блеснали очи. — А в святата нощ имаше горещо ябълково вино с канела и карамфил, пеехме коледни песни до ранна утрин. Нека пак отпразнуваме такъв хубав коледен празник… — Уили спонтанно прегърна Кейт и продължи: — … един истински празник. Пълен с топлота, любов и радост…

В мислите си обаче Уили, изглежда, бе забравил някого, защото неочаквано отвън се чу:

— Помощ! Помощ! Затънах в тоалетната!

Викът на АЛФ незабавно върна Уили на земята и той веднага реши да се хване за работа. Първо ще освободи извънземния, после ще разтовари колата и ще внесе багажа.

АЛФ преодоля шока от тоалетната без особени проблеми. Малко по-късно той гледаше с радост куфарите, чантите и пакетите, които Уили разтоварваше от колата. Невероятно, че всичко това бе намерило място в такова превозно средство. Но вместо да помогне на Уили в тежката работа, АЛФ само стоеше и гледаше, сякаш чакаше още нещо. И наистина, когато от дъното на багажника се появи огромен кашон с надпис „АЛФ“, извънземният извика развълнувано:

— Ей, Уили, бъди много внимателен, моля те! В този кашон е най-скъпоценният товар.

— Сигурно — изпъшка Уили, — ако товарът е толкова скъпоценен, колкото и тежи! Какво има вътре?

— Цветният телевизор! Ти каза, че тук горе няма — отвърна АЛФ и се опита да си придаде вид на съвсем невинен.

Танер старши постави внимателно кашона на земята, пое си дълбоко дъх и обясни с подчертано спокоен глас:

— Тук няма телевизия, защото в този отдалечен район няма електричество. А телевизорът не може да работи без ток.

Настроението на АЛФ окончателно се развали. С това фатално известие Уили напълно му бе отнел радостта от коледния празник. Всичките му любими предавания — „Пери Комо шоу“, „Улица Сезам“, „Вечеря за сам“ и „Маями Вайс“ — нищо нямаше да може да гледа. За АЛФ тази вест бе толкова катастрофална, колкото избухването на Мелмак.

През това време Уили вече бе измъкнал от колата друг огромен сандък. АЛФ предвидливо бе опаковал и микровълновата фурна, предмет, който след последната дискусия за енергийните източници тук, в планината, ставаше съвсем излишен. И Уили вече нямаше желание да спори. Безмълвно внасяше куфарите, и чантите в къщата. АЛФ поседя в колебание още малко пред хижата и после реши да поразгледа местността.

Семейството се бе заело да създаде удобства и уют. Кейт опитваше късмета си в старата кухня. Искаше да направи чай, но трябваше първо да се сприятели с античната водна помпа. След това бе трудно да се установи къде се изля повече вода: върху Кейт, върху пода или все пак в каната за чай. Брайън почистваше праха от масите и шкафовете, ще рече — той само преразпределяше праха поновому. Необезпокоявана от това, Лин вече нареждаше чашите за чай на масата. Естествено, след като първо бе избърсала паяжините.

Уили бе седнал пред камината и подготвяше огъня. Все така бе унесен в спомени от своето детство.

— Тогава се случи една неприятна история. Баща ми беше загубил работата си, а после загубихме и къщата…

— Как така ще си загубиш къщата? — попита Брайън.

Уили се засмя.

— Не, не, „загубихме“ не е точната дума. Къща имаше, хм, искам да кажа, не можехме повече да изплащаме вноските. Затова се наложи да я напуснем. Беше по средата на декември. Оказахме се буквално на улицата.

Брайън се бе втренчил с недоумение в баща си. Историята на Уили му звучеше като коледна приказка. А Уили продължи да разказва как господин Фоули научил за тяхното нещастие.

— Той каза, че разполага с тази къща, в планините, и ако желаем, можем да останем в нея толкова, колкото искаме. Знаете ли… — Уили погледна близките си — в онази коледна нощ ние нямахме нищо, наистина нищо. Никакви подаръци, никакви играчки, абсолютно нищо. — Очите на Уили се навлажниха. Трябваше да се изсекне. — Но си мисля, че това беше най-хубавият коледен празник, който съм запомнил.

Беше успял вече да запали камината. Огънят пръскаше приятна топлина. И чаят беше станал, тъй че можеха да се отпуснат приятно.

Лин се върна към разказа на баща си.

— А къде беше господин Фоули, докато вие живеехте тук?

— Е, в къщата си в града — отвърна Уили.

— Нищо чудно, иначе той положително щеше да направи тоалетна вътре и нямаше да се налага при такъв студ да се ходи навън. — Лин потръпна при мисълта за отблъскващите неща, които се раждат в главата на разглезен тийнейджър в подобна обстановка сред природата.

— Как изобщо стигнахте до мисълта за тази хижа? — попита с любопитство тя. — Нали в момента не сме си загубили нашата къща?

Лицето на Кейт стана съвсем сериозно.

— Впрочем поводът е доста тъжен. През ноември получихме писмо от господин Фоули. Той пишеше, че жена му Маргарет е болна и не би могла да пътува в планината. Предложи ни, ако искаме, ние да дойдем тук.

Лин продължи да човърка.

— И вие веднага се съгласихте, така ли? — Все още не бе успяла да се примири с дървената тоалетна зад къщата.

Уили бе разочарован от дъщеря си. Как така не бе успял да предаде на Лин своето възхищение от всичко тук?

— Не срещаме разбиране — оплака се той на жена си.

— Такъв е животът! — отбеляза лаконично Кейт.

Тя не смяташе поведението на Лин за трагично.

Едва сега Лин забеляза, че с постоянното си мърморене наистина е засегнала баща си. Веднага й стана мъчно. Тя го хвана под ръка и се извини.

— Наистина, татко, аз мисля, че тук ще прекараме приятни часове. Радвам се. Това е нещо много по-различно от Коледа в града.

Танерови се бяха настанили удобно в хижата и на никого не дойде наум, че изнервящият ги извънземен член на семейството през цялото време отсъства. Внезапно Уили се огледа за АЛФ. Ето че блудният син се яви на вратата, отрупан със сняг. Явно навън му бе станало твърде студено и вече се бе примирил с мисълта, че ще прекара Коледа в тази дървена къща. Той отново подхвана песен. Този път обаче не за котки, а за американските коледни обичаи:

— „Украси къщата с клони от имел, лалалала ла лала!“

В дясната си ръка развяваше зелена клонка, която само приблизително напомняше имел.

— Ела, трябва да го окачиш! — подкани той Уили и му подаде зеления клон.

— Как се сети? — изненада се Уили и дори се трогна. Отново си припомни детството.

— Това расте навън! — рече АЛФ, който, изглежда, се бе преоблякъл, както семейството едва сега забеляза. Защото поне когато пристигнаха, той не беше със синия скиорски пуловер със северни елени отпред.

Докато Уили търсеше място за клонките, Лин и Кейт се възхищаваха на новата модна дреха на АЛФ.

— Това е новият модел „Пери Комо“! — просвети ги АЛФ и гордо се тупна по гърдите, където бяха изобразени северните елени. — Пери Комо в Лапландия! Ха-ха-ха!

Кейт се усъмни и се вгледа по-внимателно в пуловера.

— Странно — промълви тя, — той толкова прилича на… не, но това е моят новогодишен подарък за Уили! АЛФ, какво си въобразяваш?

АЛФ отново се оказа в центъра на вниманието. Положение, което той по принцип умееше да цени. В момента обаче ситуацията застрашително се усложняваше.

— Веднага съблечи пуловера! — нареди Уили.

— Какви пак си ги надробил. Винаги ти хрумват само глупости! — Бавно, но сигурно романтичното коледно настроение на Кейт започна да изчезва.

АЛФ се опита да се оправдае.

— Пуловерът бе така безстопанствено захвърлен до новия пеньоар на Кейт. Затова го измъкнах и го облякох, за да видя как ми стои.

Изненадана, Кейт погледна Уили.

— Съкровище, ти си ми купил нов пеньоар? — попита тя.

— Както изглежда. — Уили повдигна рамене и хвърли унищожителен поглед към АЛФ.

— Какво означава всичко това? — разгорещи се извънземният. — Какво значи „както изглежда“. Разбира се, че е купил нов пеньоар за Кейт. Той е в кутията до кашона с разглобеното колело на Брайън. — АЛФ все повече проваляше предстоящите изненади.

Брайън обаче се хвърли, грейнал от радост, на врата на баща си.

— Татко, ще получа ли ново колело за Коледа? Мога ли веднага да го разопаковам?

Според Уили всички вече прекаляваха.

— Не, не, сине! Надявам се да дочакаш часа, когато се раздават подаръците.

Мърморейки, Брайън се оттегли до камината. Време беше Уили да разобличи извънземния злосторник.

— АЛФ, това са коледни подаръци! И както подсказва името им, те се отварят едва на Коледа, когато се разменят подаръци. Освен това трябва да бъдат изненада. Ти развали всичко. А подаръците не са от теб, ако не се лъжа!

— Много сериозно се лъжеш! — избухна АЛФ. — Може би не е лошо да погледнеш какво пише на тях!

Лин отиде до масата с подаръците и започна да разглежда, надписите.

— За Уили от АЛФ. За Кейт от АЛФ. За Лин от АЛФ. От АЛФ за АЛФ. За Брайън от АЛФ — прочете тя на висок глас.

Всички я погледнаха смаяни.

— АЛФ, да не си подправил табелките? — попита Лин. В гласа й се чувствуваше заплашителен оттенък.

Вместо отговор АЛФ веднага зае отбранителна позиция.

— Кога имам време за пазаруване?

Това бе вярно. А и как би могъл? Нали семейството го пазеше толкова внимателно от външния свят? Така, сякаш той беше чумавият от Мелмак. Но този път не смяташе да се остави Танерови да му пробутат „Черния Петър“.

— О, прощавайте! Забравих. Разбира се, големият дарител е той. — Иронията на Уили беше безпощадна. — Първо доставя своето име върху пакета за Брайън, а после му разказва какво има в кашона.

— Но не съм му казал, че колелото е червено — протестира АЛФ. — Което е истина, е истина.

— Червено колело? — попита Брайън. Интересът му мигом се събуди отново.

АЛФ хвърли още един коз. Неговият списък с трикове изглеждаше неизчерпаем.

— Мислех си — рече той ухилен, докато намигаше на Уили, — че по този начин ще насоча Брайън по фалшива следа!

В момента обаче Уили нямаше и капчица усет за хумор.

— Не дрънкай глупости! Естествено, че синът ми ще получи червено колело, и си вземи добра бележка от Кейт и от мен!

Нищо вече не можеше да спре АЛФ.

— Тогава кажи веднага истината. Това с колелото е вярно само наполовина. Ти знаеш много добре, че той ще получи само велосипед, разглобен на части.

Уили отчаяно се хвана за косите. Накрая беше принуден да признае, че колелото трябва да бъде сглобено.

— Нужен е само малък монтаж — подчерта той.

Язвителният смях на АЛФ обаче усложни още повече ситуацията.

— Малък монтаж ли казваш? Прочел ли си случайно упътването?

Уили искаше най-после спокойствие.

— Всичко, което ми е нужно — отвърна той вбесен, — са едни клещи и един гаечен ключ…

— … и някой, който поне малко да разбира как се прави това! — кимна АЛФ триумфално. Каква победа!

Последната дума отново бе негова!

Уили престана да обръща внимание на извънземния. Дойде време да се окачи клонката от имел и да се сложи край на това преждевременно раздаване на подаръци.

Брайън разгледа внимателно клончето и съобщи съмненията си относно неговата автентичност. И без това вече разколебаният Уили беше безпомощен.

— Какво, за бога, е тогава? — попита той отчаяно.

— Струва ми се, че е отровен дъб — заяви скаутът Брайън дълбоко убеден и даде ясно да се разбере, че тук говори специалист.

Уили и АЛФ се стреснаха. Те погледнаха смутено ръцете си.

— Кейт — заекна Уили, — това отровен дъб ли е?

Кейт не знаеше. Тя не познаваше тези зелени неща.

— Но може би е по-добре — предположи тя — да послушаме Брайън. Нали все пак е скаут.

— Сигурен ли си? Наистина ли можеш да се ориентираш? Как изглежда отровният дъб? — попита Уили още веднъж сина си.

Брайън описа листата на отровния дъб, които напълно приличаха на тези, които Уили държеше в ръката си.

— Най-малкото това е типичната форма на листата на отровния дъб — обясни той на баща си.

Уили хвърли листата пред камината и хукна към кухнята.

— Кейт, почвай да помпаш, бързо! — изкрещя той истерично и постави ръцете си под допотопната помпа.

Не мина много и водата дойде — във всеки случай достатъчно време, за да може АЛФ да вметне още нещо.

— Течащата вода щеше да е по-подходяща. Прав ли съм, мили мой Уили?

Коледното настроение на Уили окончателно изчезна. Той се нахвърли върху АЛФ с почервеняло като домат лице.

— Ти изобщо нямаш представа какво точно става тук. Нямаш представа какво означават за нас коледните празнини. Смяташ, че е достатъчно да отваряш чужди подаръци и да танцуваш по нервите на всички!

Уили се задъхваше. Опитите на Кейт да го успокои не успяха. Той не беше свършил с канонадата си.

— Крайно време е това същество да се научи да се съобразява с другите. Иначе си вземай счупения космически кораб и се омитай завинаги отвъд някой астероиден пояс. Хайде, сега се изпарявай с проклетото отровно растение! Хайде, вън, марш в гората!

Макар че АЛФ бе понасял твърде строги обноски и това съвсем не беше първото конско евангелие, което трябваше да изтърпи, този път той бе дълбоко наранен. Огорчен и засрамен, наведе глава, заклати се към камината, бавно вдигна клона и излезе през вратата. Тези обвинения наистина го засегнаха. Преди да отвори вратата, той хвърли последен тъжен поглед назад. Но с него днес не можа да извоюва съчувствие. Никой не го задържа. Дори Лин и Брайън…

Уили даже извика зад гърба му за сбогом.

— И не бързай да се връщаш! Имаш достатъчно време!

АЛФ затвори тихо вратата след себе си. Кейт погледна уплашено мъжа си. Според нея този път Уили бе отишъл твърде далече. Никой не каза нито дума. Всички се гледаха смутено. Всеки се опитваше да се занимава с нещо. Уили отново се зае с огъня в камината. Кейт разтреби масата. А Лин и Брайън се сгушиха в старото кресло и се вторачиха натъжени пред себе си…

Неочаквано навън се чу шум. Беше господин Фоули с голямо комби, което той паркира пред хижата, точно зад колата на Танерови. Въпреки че положително бе от петдесетте години, колата все още изглеждаше елегантна и добре поддържана. Много подхождаше на своя собственик. Господин Фоули бе около седемдесетгодишен. С тренчкота си, вълнения шал, шапката за голф и малките златни очила тон приличаше на англичанин.

Господин Фоули слезе от колата. Бавно тръгна към къщата. Изглежда, всяка стъпка му струваше усилие.

Кейт и Уили, които бяха излезли на верандата, за да видят кой ли минава по това време с кола, поздравиха много любезно господин Фоули. А след като Уили го представи на децата, Кейт го покани на вечеря. Всички много биха се радвали на неговото присъствие, подчерта тя. Господин Фоули обаче благодари и отказа.

— Тръгнал съм към болницата, за да занеса на децата там пълна кола с играчки за Коледа. И като минавах оттук, си казах: „Я попитай Танерови дали да не им донесеш нещо от града, Джордж?“

Никой не забеляза, че задната врата на дървената къща се отвори. АЛФ пъхна любопитната си муцуна вътре и успя да чуе за товара с играчки.

Ушите му се заклатиха развълнувано напред-назад. Той тихичко си промърмори: „Пълна кола с играчки, да, да, така…“ Предпазливо затвори вратата и изчезна навън. Затова и не можа да чуе какво обясни Уили на Брайън и Лин.

— Така е, всяка година господин Фоули поправя играчки, които другите деца изхвърлят. А по Коледа ги носи в града, в болницата, и ги раздава там.

Господин Фоули забеляза изненадания поглед на Брайън и прекъсна Уили:

— О не, не аз, Уили. Аз само нося подаръците на дядо Коледа. А той ги раздава на децата в болницата.

През това време АЛФ се зае да изследва по-подробно колата на господин Фоули. С известно усилие му се удаде да отвори задната врата. „Оу!“ — възкликна той, като видя планината от играчки: кукли, плюшени животни, велосипеди, пластмасови камиони, спортни принадлежности — всичко, което децата и извънземните най-много обичат. И щяха да получат всичко даром, безплатно. Имаше дори и една шейна, с която можеха да се пренесат подаръците.

АЛФ се покатери при играчките и с интерес започна да ги разглежда. Не мина много и в багажника се възцари мелмаковски по размерите си хаос.

В къщата отначало не се сетиха за АЛФ. Затова никой не разбра, че той се е заел с колата на господни Фоули.

Кейт попита за госпожа Фоули. Искаше да знае дали положението й се е подобрило. Господин Фоули се престори, че не е чул въпроса, по-скоро направи така, сякаш не е разбрал какво го питат.

— Добре тогава — сбогува се той, — не искам повече да карам дядо Коледа да ме чака. Пожелавам на всички весели празници.

Бавно, предпазливо, крачка по крачка, господин Фоули заслиза надолу по стъпалата.

Кейт и Уили се погледнаха безпомощно. Усещаха, че нещо не е в ред. Навън те още веднъж заговориха господни Фоули.

— Един момент, господин Фоули, можем ли да направим нещо за вас?

Тогава възрастният мъж извади от вътрешния си джоб един плик, подаде го на Уили и се извини, не почти е забравил да остави коледния си подарък за Танерови.

— И няма да забравите, че не бива да се отвари преди часа за раздаване на подаръците, нали?

 

 

През това време АЛФ бе открил един отровнозелен скейтборд и веднага му хрумна подходяща възможност за употребата му.

— Ролков поднос за сервиране на котки. Много подходящ за Лъки. Ще го подаря на Кейт! — рече си той. В същия момент чу как някой отвън затвори вратата на колата. Той беше в капан.

Господин Фоули се качи в кабината, свали стъклото на прозореца и още веднъж се обърна към Танерови.

— Маргарет си отиде от нас преди две седмици. Нямах време да пиша на всички!

После запали и потегли.

Танерови окончателно се объркаха.

— О, господин Фоули, сърдечни съболезнования! — извика Кейт след него.

Но той не я чу. Сякаш за да се успокоят взаимно, Кейт и Уили се прегърнаха и тъжни влязоха в къщата.

АЛФ обаче седеше на тръни. Как да излезе незабелязано от този сандък? Не виждаше никакъв шанс. Дори и тогава, когато господин Фоули спря по пътя и се преоблече като Дядо Коледа. С червена мантия и с бяла брада той изглеждаше съвсем като истински. Дори критично настроеният АЛФ трябваше да го признае.

Малко по-късно червеното комби на господин Фоули спря пред детската болница „Свети Михаил“. Беше вече тъмно. Няколко деца се втурнаха към колата. Те познаваха Дядо Коледа от миналата година и му помогнаха да разтовари подаръците. Всичко бе поставено на шейната, донесена от господин Фоули АЛФ — също. Той седеше тържествено върху купчината от играчки като на трон и не смееше дори да диша.

От стаите заприиждаха все повече любопитни деца. Някои с патерици, други — в инвалидни колички.

Като Дядо Коледа господин Фоули изглеждаше съвсем различен. Мъката му като че ли се беше изпарила.

— Хо-хо-хо! Честита Коледа на всички! — извика той усмихнат. После подкани децата: — Излезте всички! Елате с мен!

Цяло ято по-големи и по-малки деца последваха Дядо Коледа и неговата шейна.

— Хубаво, точно така. А сега всички ще изпеем една коледна песен.

Дядо Коледа даде тон и всички деца запяха:

Днес всички радостно ще пеем,

днес всички ще се смеем,

защото Дядо Коледа при нас

дойде от север в късен час.

Господин Фоули бе очарован.

— Чудесно! Хайде още веднъж! — подкани той децата.

Те отново запяха. Дядо Коледа направи една дълга серпентина през залата и спря шейната си под голямата елха.

Раздаването на подаръците можеше да започне. Играчка след играчка отиваха в ръцете на малките пациенти, които гледаха със светнали очи своя Дядо Коледа. Всяко дете можеше да си избере нещо.

АЛФ седеше като вкаменен и не смееше да помръдне. Дядо Коледа се погрижи за Кейти, едно притеснително момиче с руси къдрици, на около пет години. Малката не смееше да пристъпи към шейната. Тогава господин Фоули пъхна в ръката й една кукла и каза:

— Виж какво имам тук. Тя е мила като теб. Желая ти весела Коледа, Кейти.

Осемгодишният Хенри в червена хавлия, който можеше да се движи само в инвалидна количка, бе много по-отракан.

— Аз бях поръчал една ръкавица за бейзбол — каза той.

Ето че и в този случай Дядо Коледа се отзова.

— Специално за теб съм я отделил настрани. Вярвам, че ще ти стане.

Невероятно щастлив, Хенри се върна при другите деца, които разглеждаха подаръците си под елхата. Само двама малки пациенти чакаха още до шейната, която бе почти празна.

— Кой си ти, моето момче? — попита господин Фоули едно малко тъмнокосо момченце.

— Джеймс! — рече то тихо.

— Виж какво, Джеймс, имам още една бухалка за бейзбол и този смешен тип. — Господин Фоули посочи АЛФ, който щеше да припадне от страх. Сега се решаваше по-нататъшната му съдба. В това бе съвсем сигурен.

— Какво е това? — попита Джеймс.

Господин Фоули повдигна безпомощно рамене и — слава богу — Джеймс избра бухалката за бейзбол. След това Дядо Коледа за пръв път се загледа по-внимателно в косматото създание върху шейната. Той поклати глава.

— Изобщо не си спомням да съм те донасял тук — измърмори той тихо под нос. — Колко странно изглеждаш. Наистина няма нищо красиво в огромните ти отвратителни уши и в големите ти смешни очи…

АЛФ едва се въздържа. Идеше му да дръпне червената качулка от главата на този смешен коледен дядо. Но в същия миг се яви последният „клиент“. Това бе Тифани, много бледо, но много хубаво осемгодишно момиченце с дълги руси коси.

— Аз намирам, че това плюшено животинче е много красиво — извика тя високо.

О, този поглед! Преизпълнен с благодарност, АЛФ погледна малката в очите.

— Чудесно! Тогава ще го получиш! — реши господин Фоули и вдигна АЛФ. — Колко е тежък! — изпъшка той и занесе извънземния в стаята на Тифани.

Тук имаше две легла. Господин Фоули постави АЛФ върху неизползваното и сам седна в едно кресло до вратата. Искаше да си почине. Тифани се приближи до него и му благодари сърдечно за красивия подарък.

— Аз също бих искала да ти подаря нещо, Дядо Коледа — рече тя и лицето й придоби сериозно изражение.

Малкото момиче направи много силно впечатление на господин Фоули.

— О, това е много мило от твоя страна — смути се той малко. — Но не подаръците са толкова важни на Коледа. Важно е само да дадеш нещо от себе си. А ти ми направи прекрасен подарък, защото толкова хубаво ми каза „благодаря“.

Бегла усмивка пробяга по лицето на Тифани. Тя прегърна Дядо Коледа и после се обърна към АЛФ.

— Ще те нарека Аманда! — каза тя и погали нежно козината на АЛФ.

Господни Фоули стана и тихо излезе от стаята. Не искаше повече да пречи.

Тифани взе червения си гребен и среса козината на АЛФ. Това обаче скоро й омръзна. И тя започна нещо като „разговор“, игра на въпроси и отговори, в която тя изпълняваше и двете роли.

— Аз съм Тифани и съм на осем години. Ти на колко си, Аманда? И ти си на осем? Невероятно!

АЛФ седеше неподвижно — сякаш се бе превърнал в солен стълб. Беше отчаян. Как да се измъкне от тази бъркотия?

На Тифани й хрумна нещо друго. Може би Аманда предпочиташе да си легне? Леглото се оправяше автоматично. Тифани натисна някакво копче. Горната и долната част на леглото се вдигнаха от само себе и се приближиха една към друга. АЛФ стоеше по средата и започна да изпада в паника. Страхуваше се, че ще бъде смачкан.

В този момент вратата се отвори и влезе една сестра. Тифани отново натисна кончето и леглото спря да се движи. АЛФ бе спасен. Поне засега!

Сестрата помоли малката пациентка веднага да си легне, за да й измери температурата.

— Да, но Аманда иска първо на нея да измериш температурата.

Тифани посочи другото легло, където АЛФ бе притиснат в твърде неудобна поза от горната и долната част на леглото.

— О, здравей, Аманда, добре дошла! — рече сестрата. — Навярно ти не си сериозно болна? Да видим дали имам още един термометър.

Тя започна да рови в джоба на престилката си. Измъкна оттам един молив и тръгна към леглото на АЛФ.

— Но ти не можеш да спиш така, Аманда. Неудобно е! — установи тя и върна леглото в първоначалното му положение.

Сега АЛФ отново щръкна изправен като свещ и отлят по модел.

— Виж какво, Аманда, изобщо не боли. Отвори си устата! — включи се сестрата в играта и пъхна молива между зъбите на неподвижния АЛФ. — Така, а сега ще измерим температурата на Тифани.

На АЛФ му идеше да изплюе молива. Още повече, че той бе химически, от което езикът му постепенно започна да се оцветява. Но издържа, докато сестрата отново си взе „термометъра“ и се сбогува.

— Лека нощ, Тифани! Лека нощ, Аманда!

Щом сестрата затвори вратата, Тифани скочи от леглото, за да продължи играта с АЛФ-Аманда. Ти пъхна под носа му количка за чай с кукленски прибори и се опита да продължи започнатия преди разговор. Ясно бе, че Тифани от дълго време е сама и сега се нуждае от компания. Затова весело бърбореше на АЛФ, без да спира.

— Заповядай, Аманда. Толкова се радвам, че си ми дошла на гости. За толкова много неща имаме да си говорим. Искаш ли чай и бисквити? — Увлечена в играта, Тифани изобщо не забеляза, че на въпроса за чая и бисквитите АЛФ кимна, без да иска, но се стресна и отново се вдърви.

— Всички хора в болницата са наистина много мили. Но те са твърде заети и с тях не може да се говори. Да ти налея ли още чай?

После тя извади бисквити и ги постави в една чинийка пред АЛФ.

— Бисквитите са наистина хубави. Аз съм ги правила. Заповядай.

Щом Тифани се обърна за миг, прегладнелият АЛФ веднага посегна. Сграбчи една бисквита и я пъхна в устата см. Щеше да се задави от бързане да глътне.

През това време Тифани бе намерила розова панделка, която искаше да завърже около врата на играчката си. Тя продължаваше да бъбри:

— Коя е любимата ти телевизионна звезда? Наистина ли? И на мен. Той е наистина страхотен! Нас ни свързват много неща, нали?

Изведнъж Тифани, която досега сияеше от радост, стана твърде сериозна и започна да разказва за някакво друго момиче, което преди Аманда лежало в това легло.

— Но я преместиха в друга стая. Майка й се страхуваше, че дъщеря й би могла да стане много тъжна, ако се сприятели с мен! — сподели тя с мъка.

Изведнъж Тифани спря да бъбри. Загледа се в АЛФ, втренчи се за миг в очите му. Дали бе забелязала нещо? Но после пак продължи своята игра.

— Знаеш ли какво ти липсва, Аманда? Обици! — Тя взе чифт обици от нощното си шкафче и ги показа на АЛФ: — Ето моите любими обици, ще ти отиват. Розово е най-подходящият цвят за тебе.

Настъпи моментът, в който АЛФ не можеше повече да мълчи.

— Почакай — чу се от устата му, — искам да съм честен към теб, детето ми. Аз се казвам АЛФ, а не Аманда. — После развърза розовата панделка, която Тифани бе вързала около врата му, и продължи: — Любимият ми цвят е светлосиньо, а не розово. Аз съм момче.

Тифани се дръпна назад уплашено, с ръка на устата си.

— Ти можеш да говориш?! — извика тя смаяно.

Сега вече нищо не можеше да спре АЛФ. Тон имаше толкова много да наваксва.

— Да, може би така е добре. Иначе можеше и сутиен да ми сложиш. — После погледна изгладнял към чинийката пред себе си и попита кротко: — Мога ли да си взема още една бисквита? — И без да чака отговор, пъхна една в устата си.

Най-сетне Тифани дойде на себе си.

— Това е фантастично. Едно препарирано животно, което говори и ми яде бисквитите. Трябва на всяка цена да го покажа на сестра Хилиард. — И тя изтича към вратата.

— Не, не! Моля те, недей! Не казвай никому! Не бива да ме издаваш! — извика развълнувано АЛФ.

— Защо не бива? — поколеба се Тифани.

Сега АЛФ трябваше да приказва. Тифани седна до пето на леглото, а той й обясни, че не е препарирано животно.

— Аз съм истински. И съм в опасност. Само ти можеш да ми помогнеш да се върна вкъщи.

АЛФ въздъхна и като хвърли умоляващ поглед към Тифани, постави големите си космати лапи в малките й бели ръчички.

Момиченцето обаче не искаше да се раздели с другарчето си за игра толкова бързо.

— Нали Дядо Коледа те донесе. Ти си мой! — възпротиви се тя.

АЛФ схвана, че ще трябва да разкаже цялата си история — за Мелмак, за космическия си кораб и семейство Танер, за къщата в планината и господин Фоули, и как бе пристигнал в болницата.

Тифани слушаше и очите й ставаха все по-големи от изненада. Макар сърцето да я болеше, тя все пак реши да помогне на АЛФ да се завърне при семейството си. А този път минаваше само през шейната на господин Фоули.

Тифани хвана АЛФ за ръката. Те се измъкнаха тайничко от стаята. Всички сестри се бяха събрали за коледния празник и затова не бе трудно да стигнат незабелязано до приемната. Шейната на господин Фоули бе още там, така че не се наложи да чакат дълго, докато Дядо Коледа излезе от една от стаите. По лицето му мина усмивка, когато видя Тифани. Тя го помоли да й смени Аманда с някоя друга играчка и господин Фоули, макар и доста изненадан, й подаде един бял мечок, последната играчка, останала в шейната.

— Той ми харесва повече от Аманда — обясни Тифани. — Искам него. Следващата година можеш да подариш Аманда на някое друго момиче, което няма да е толкова капризно — добави тя, за да се извини.

Тогава Дядо Коледа се наведе към малкото момиче и предложи:

— Можеш да вземеш и двете, ако искаш.

Но Тифани поклати глава. Тя погледна тъжно АЛФ и рече:

— Не, той, впрочем тя е твърде скучна. Но аз много ти благодаря, Дядо Коледа! — И без да поглежда назад, тя изтича по стълбата към стаята си.

Всички деца бяха вече в леглата си. Само господин Фоули спокойно и с отмерени стъпки тикаше шейната си през празното помещение. Той се насочи към кабинета на главния лекар д-р Уилъби. Беше полуотворено. Лекарят стоеше до прозореца и потънал в мислите си, гледаше в нощния мрак.

Господин Фоули се изкашля и попита:

— Извинете, д-р Уилъби, преча ли?

— О, не, Джордж, по-точно Дядо Коледа, заповядайте, влезте — покани го лекарят.

Господин Фоули остави шейната с АЛФ в коридора и влезе. Вратата остана леко отворена, така че АЛФ без усилие можеше да проследи целия разговор.

— Исках просто на минаване да ви пожелая весела Коледа — започна господин Фоули. След това той извади един плик и каза: — Ето, това е за болницата. Не е много.

Лекарят взе плика непринудено и спокойно отвърна:

— Много ви благодаря, Джордж. И естествено, весела Коледа и на вас. Нуждаем се наистина от помощта на всеки. Къде да ви изпратя квитанцията?

Господин Фоули махна с ръка и обясни на д-р Уилъби, че не му е нужна квитанция.

— Но моля ви, отворете плика едва утре. Този път държа на това.

Доктор Уилъби кимна и попита дали Дядо Коледа е раздал вече всички подаръци.

— Да, всичко раздадох. Никой не поиска само този смешен екземпляр — посочи господин Фоули към АЛФ. — Отначало го взе Тифани, но после го върна. Не можах да разбера защо. Но на нея човек не може да й се сърди. Тя е толкова очарователно момиченце.

— Да, малката Тифани. За Коледа тя не искаше да вижда никого другиго, освен Дядо Коледа. Едно от другите малки момичета и казало, че няма Дядо Коледа. Тя беше толкова разочарована, че дойде да ме пита дали е вярно — обясни лекарят.

— А вие какво й отговорихте? — заинтересува се господин Фоули.

Докторът посочи една отворена книга.

— Прочетох й най-известната вестникарска статия на всички времена. Тя е публикувана през 1897 година във вестник „Ню Йорк Сън“. Сигурно я знаете. Статията е отговор на едно момиченце, на име Вирджиния. Трябва да е била на годините на нашата Тифани. Хм, на въпроса дали има Дядо Коледа не може да се отговори по-добре от редактора, който го е сторил тогава. — Доктор Уилъби подаде книгата на господин Фоули, който все още беше с мантия и с брада, и го помоли сам да прочете статията.

Господин Фоули посегна нерешително и после зачете с дълбок, сериозен глас:

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа! Както има любов и великодушие, и вярност, а ти знаеш, че тях ги има в изобилие, че те ти даряват живота с неговата висша красота и радост. Колко тъжен би бил светът, ако нямаше Дядо Коледа, той би бил толкова тъжен, колкото ако я нямаше Вирджиния. Тогава нямаше да има детска вяра, поезия, романтика, които правят този живот поносим. Нямаше на нищо друго да се радваме, освен на неща, които разбираме и усещаме със сетивата си. Вечната светлина, с която детството озарява света, би загаснала.

Ако не вярваш в Дядо Коледа, спокойно можеш да не вярваш и на приказки. Можеш да накараш татко ти да събере хора, които през святата нощ да пазят всички камини, за да хванат Дядо Коледа, но дори ако някой от тях не види Дядо Коледа да слиза през комина, какво би доказало това? Никой човек не е виждал Дядо Коледа, но това не значи, че той не съществува. Истинските неща в живота са тези, които нито децата, нито родителите могат да видят. Виждала ли си някога самодивите да танцуват на поляната? Естествено, че не си, но това още не е доказателство, че те не съществуват. Нито един човек не би могъл да измисли и да си представи всички чудеса на този свят, които съществуват, без да ги забелязваме и виждаме.

Ти можеш да счупиш една бебешка дрънкалка и да погледнеш вътре какво предизвиква звука, но има едно було, което скрива невидимия свят, което и най-силният мъж не може да разкъса, което дори всички най-силни мъже, живели някога, не могат да разкъсат. Само вяра, фантазия, поезия, любов и романтика могат да повдигнат тази завеса и да забележат зад нея свръхестествената красота и очарование. Вярно ли е всичко това? О, Вирджиния, на света няма нищо друго, което да е по-истинско и по-постоянно.

Слава богу, Дядо Коледа е жив и винаги ще живее. След хиляда години, Вирджиния, не, след десетократно по десет хиляди години той ще е все още тук, за да изпълва детското сърце със своята радост.

Когато господин Фоули свърши да чете, той видя, че доктор Уилъби бе просълзен. Едва ли причината бе само трогателната статия. У него се надигна някакво предчувствие. Той попита тихо:

— Тифани?

Докторът кимна.

— За съжаление не мога да направя нищо повече за малката — добави той едва чуто. — Какво да разкажеш за Дядо Коледа на едно дете, което няма да дочака следващата Коледа?

АЛФ чу всичко. Беше дълбоко потресен. Натъжен, отпусна глава. Сълзи потекоха от черните му очи. Той дори не забеляза. Изведнъж всичко друго загуби значение за него. Незабелязано от господин Фоули и доктора той се спусна от шейната и забърза към стаята на Тифани.

Някога някак си той положително щеше да се върне при семейство Танер. Но сега не можеше да остави Тифани сама! Сега малката имаше нужда от помощта му.

Когато той влезе, момиченцето седеше на масата и рисуваше.

— АЛФ! — извика тя радостно.

АЛФ сложи пръст на устата си и й напомни, че е по-добре да пази тишина. Той тихо затвори вратата след себе си.

— Нали щеше да си заминаваш? — прошепна Тифани и го погледна въпросително.

АЛФ отново изпадна в затруднение. Той не можеше да й каже истината и започна трескаво да мисли как да обясни внезапното си връщане. Тогава Тифани го попита да не би да се е върнал заради нея.

АЛФ си придаде сериозно изражение.

— Да, исках да ти пожелая весела Коледа. И да видя дали са останали още от тези вкусни бисквити.

Тифани отвърна сериозно, че е излапал всичките. Но тя имала нещо друго за него.

Дълго рови в своето шкафче и извади оттам лист за рисуване. Показа му го.

— Нарисувах те, за да бъдеш винаги с мен. Надявам се, че ще ти хареса.

АЛФ изкрещя уплашено:

— Това аз ли съм? Къде ми е носът? — възмути се той.

— Не остана място на картината — извини се Тифани и се засмя.

АЛФ попипа носа си, за да види дали е на мястото си. После обърна внимание на другата личност, нарисувана на картината.

— А коя е тази с крилата?

— Това съм аз. Не ме ли познаваш? — попита Тифани угрижено.

— А аз си помислих, че навярно идваш от планетата Бунгарая, съседната на Мелмак. Бунгарайците имат такива крила на гърба си.

Тифани не обърна внимание на шегите на АЛФ.

— Аз идвам от Земята, а крилата са…

— … прекрасни, Тифани — прекъсна я АЛФ сериозно. Той съжаляваше за поведението си преди малко.

— Тъжно ли ти е понякога за Мелмак? — полита момичето направо.

АЛФ кимна. Изглеждаше действително тъжен.

— Да, моята планета много ми липсва. Това беше моят свят. Там аз познавах всички. Трябваше да изоставя това, което обичах. Най-много ми липсват приятелите.

Щом забеляза, че Тифани наведе тъжно глава, АЛФ бързо се опита да я развесели отново.

— Но когато пристигнах във вашия свят, намерих нови приятели, хора като Танерови, при които живея, и теб, Тифани. И открих толкова много неща на този свят, които ние на Мелмак нямахме.

Тифани поиска да разбере какво по-точно.

Извънземният се позамисли, но в момента освен за тротоарите и за сребърните прибори за нищо друго не се сещаше.

— А как празнувахте Коледа при вас, на Мелмак? Имаше ли там такова нещо? — полюбопитствува Тифани.

Естествено, че имахме. Този празник беше много сериозна работа. Особено коледното меню: котки във фолио! Хм! — АЛФ примижа от удоволствие. — Но най-хубаво беше времето преди Коледа. — Той кихна. — Истинска веселба. Ние сами си хващахме празничното печено. Ха-ха! — Смехът замръзна върху лицето на АЛФ, когато срещна тъжните очи ма Тифани. Отново сериозен, той рече: — Но като гледам вас, изглежда, тук Коледа е тъжен празник. Танерови например купуват цели купища подаръци, а през цялото време са раздразнени и изнервени.

Момичето кимна.

— Това е така, защото не умеят. При коледните празници не става дума за подаръци, а за това да дадеш нещо от себе си. Така каза Дядо Коледа.

АЛФ бе трогнат. Той погали ръката на Тифани.

— Е, откакто познавам теб, Тифани, вече зная какво е искал да каже Дядо Коледа.

Малката пациентка стана, качи се на един стол до прозореца и се загледа в звездното небе. После попита:

— Наистина ли идваш някъде оттам, горе, АЛФ?

— Да, някъде оттам, горе — кимна й той.

Момичето въздъхна дълбоко и дълго гледа АЛФ, сякаш искаше да му довери нещо важно. После рече тихо:

— Сега трябва да си лягам. Иначе дежурната сестра ще се сърди. Но имам още една молба. Можеш ли да останеш при мен, докато заспя, АЛФ?

— Естествено, няма проблеми. С удоволствие. — АЛФ сложи големите си космати лапи закрилнически върху завивката на Тифани. Малката затвори очи, но след малко пак ги отвори.

— Да ти доверя ли една тайна? — попита тя.

Извънземният кимна.

Тифани направи малка пауза, после започна с треперещ глас.

— Аз също скоро ще трябва да отида в един друг свят. Никой не може да направи нещо срещу това. И въпреки всичко се страхувам. Зная, че не бива да се страхувам. Но просто ме е страх.

АЛФ се опита да успокои малкото момиче. Той рече с тих глас:

— Добре, Тифани. Всеки от нас се страхува от нещо.

— Но аз се страхувам да заспивам вечер, защото си мисля, че вече няма да се събудя!

На АЛФ му хрумна една спасителна идея.

— Добре, щом не можеш да заспиваш, прави като мен. Мисли много съсредоточено върху това, което най-много обичаш.

Тифани се надигна малко на възглавницата. Очите й сияеха.

— Искаш да кажеш, нещо като капчици дъжд върху една роза?

— Да, това е нещо много красиво — каза АЛФ.

— Или козината на малко котенце? — допълни Тифани възторжено.

АЛФ не можа да се овладее. Забравяйки сериозността на момента, той изрева от възторг.

— Ха! Точно така!

Той започна да се облизва и да преглъща, като по този начин показваше какво предизвикваше у него темата котенце.

Тифани така се разсмя, че щеше да се задави. Но веднага след това пак стана сериозна и продължи да разсъждава за своето бъдеще.

— Може би в другия свят, където ще отида, през цялата година е Коледа?

Откъм АЛФ се чу одобрително грухтене.

— И всички хора ще бъдат мои приятели!

И в това мелмаковецът никак не се съмняваше.

— И може би там всички са като тебе, АЛФ?

Сега АЛФ поклати замислено глава.

— Е, невинаги може да се очаква само добро.

Тифани пак бе затворила очи. Вече унасяйки се в сън, тя пророни:

— Аз наистина те обичам, АЛФ!

АЛФ притисна нежно ръката на Тифани до муцуната си.

— И аз те обичам, Тифани — прошепна той. Забеляза, че момичето е заспало. Той сложи внимателно ръката й върху завивката и тръгна тихичко към вратата. Отвори я съвсем безшумно. Хвърли още един продължителен поглед към Тифани и изтри една сълза от окото си.

 

 

През това време Танерови бяха украсили празнично хижата. Елхата бе на подходящо място, чорапите висяха край камината и вече ухаеше на ябълково вино и канелени корабни.

Уили беше доволен. Реши да отвори писмото от господин Фоули и прочете с изненада написаното там черно на бяло.

— О, Кейт, ела и погледни това! — извика той, не вярвайки на очите си.

Брайън наблюдаваше баща си. Според него не беше добре, че Уили не спази уговорката. Господин Фоули ги бе помолил да отворят писмото едва при раздаването на подаръците, а баща му току-що наруши правилото. Жълт картон!

Уили обаче бе толкова въодушевен от писмото, че изобщо не възприе протестите на сина си, а за угризения на съвестта и дума не можеше да става.

Кейт също го прочете. Смаяна, тя отпусна ръка: господин Фоули бе завещал къщата си на Танерови.

Уили грабна нервно парчето хартия от ръката й. Трогнат, той прочете последните редове на глас:

— „… и аз се надявам, че семейството ви ще празнува още много хубави коледни празници в тази планинска хижа“. — Уили направи малка пауза. — Не можем да я вземем като подарък!

Брайън остро възрази.

— Защо не? Намирам, че тук е страхотно. Много по-добре, отколкото в нашата скучна къща. Там не мога дори лагерен огън да си запаля. И Лин иска да остане тук. — Оказа се обаче, че той не познава добре сестра си. Лин беше на съвсем друго мнение.

— Не, не — възрази тя. — Не искам да бъда погребана тук. Но ако става дума да идваме от време на време, когато, да кажем, случайно сме в този район, нямам нищо против.

Сега Брайън се сети, че още някой не е казал мнението си. Някой, който обикновено беше пръв при важни семейни обсъждания.

— Къде е АЛФ? — попита той.

Всички се спогледаха смутено. След случката с отровния дъб извънземният бе изчезнал. Като по команда всички хукнаха към гардероба, за да си вземат якетата. Нямаше как. Трябваше да излязат навън в студената нощ и да тръгнат да търсят АЛФ. Възможно бе тук да има диви зверове, които не биха се отказали от парче извънземно месо! Уили и скаутът Брайън организираха издирването на загубилия се приятел. Въоръжени с джобни фенерчета, те излязоха навън. Метър по метър, час след час претърсваха района. Постоянно викаха извънземния по име. Напразно!

Накрая Уили, който се чувствуваше най-виновен за изчезването на АЛФ, предложи:

— Деца, става много студено. По-добре е да се връщате в хижата. Аз ще продължа търсенето сам.

Брайън остро се противопостави. В края на краищата АЛФ бе най-вече негов приятел и той бе готов да го търси, докато го намери.

Лин също се страхуваше за АЛФ.

— Може да е попаднал на някой капан. Или да са го застреляли ловци обрисува тя в най-черни краски съдбата на извънземния.

— Не ми се вярва — опита се да успокои дъщеря си Уили. — АЛФ е минал през толкова премеждия…

— Да… имал е вълнуващ живот… — прекъсна съпруга си Кейт.

Уили я изгледа подразнен.

— Не, имах предвид… Сигурен съм, че АЛФ умее да се измъква.

 

 

Точно това обаче беше най-големият проблем на АЛФ в момента. Как да изчезне, без да го видят. След като излезе от стаята на Тифани, той първо си намери прикритие между огромен аквариум и някакви зелени растения, които, макар и грозни, трябваше да красят фоайето. Тук на първо време можеше спокойно да премисли положението. От време на време някоя медицинска сестра бързо минаваше по светлия коридор. Иначе всичко бе много спокойно. Като че ли моментът бе настъпил. АЛФ надникна предпазливо иззад аквариума, като не пропусна да даде указания на рибите, които го запяха тъпо:

— Окей, момчета… прикривайте ме!

И тъкмо се готвеше да прибяга до изхода, без да го видят, когато някаква кола удари спирачки отвън. Извънземният мигновено се обърна кръгом и потърси друго прикритие. Шейната на господин Фоули стоеше като поръчана насред фоайето. А отгоре бе сгънат костюмът на Дядо Коледа. С няколко крачки и с достоен за каскадьор скок АЛФ се намери под червените дрехи.

През това време от колата бе слязъл един мъж. Жена му, в твърде напреднала бременност, пъшкайки и стенейки, остана на предната седалка, а съпругът й, бъдещият баща, започна да разтоварва от колата толкова важни за едно раждане предмети като камера, статив, светкавица, касетофон и касети с Моцартова музика. Той тъкмо се гласеше да се вмъкне в болницата с целия този багаж, когато се сети, че е забравил нещо.

— О, господи, Дениз… идвам, съкровище. Щях да те взема… — увери я той.

Съкровището само въртеше очи и дишаше тежко. Ясно беше, че бебето на Дениз не иска да чака повече.

Притичаха доктор Уилъби и две сестри. В цялата бъркотия обаче никой не се сети да докара носилка или нещо подобно. Тъй като Дениз все по-тежко дишаше и стенеше, доктор Уилъби бързо я постави върху шейната на господин Фоули.

И цялата тази странна „процесия“, която вероятно болницата никога не бе виждала, се упъти към родилната зала.

Доктор Уилъби се опитваше да успокои развълнувания съпруг.

— Всичко е наред. Всичко върви чудесно. Бебето скоро ще се появи.

— Но какво ще стане с дишането? Не трябва ли да правим упражнения за дишането? — попита съпругът Ричард.

— Ех, с упражнения или без упражнения… — Доктор Уилъби щеше да се задави от смях. — Ще трябва да продължим да дишаме.

Но Ричард нямаше настроение за подобни шеги.

— Докторе, струва ми се, че не разбирате — отбеляза той кисело. — Ние месеци наред упражнявахме дишането. Вие знаете…

Ричард демонстрира гордо своето умение и извади от бронхите си такива звуци, които биха направили чест на някой бракуван парен локомотив.

— Надявам се, че е разрешено да остана при раждането — продължи той. — Искам да участвувам в събитието.

— Можете да прережете пъпната връв — успокои го д-р Уилъби.

Ричард пребледня като платно, от гърлото му излязоха само слаби звуци като при задушаване. Не беше имал това предвид!

Най-после стигнаха края на коридора. Шейната с Дениз и АЛФ бе тикната в един асансьор, който водеше до родилното отделение. И тогава всичко стана невероятно бързо. Ричард държеше на всяка цена да направи още една снимка на своята Дениз и бе помолил сестрите и д-р Уилъби да излязат от асансьора. Самият той застана на няколко метра от автоматичната врата и забърника нервно светломера си. В този миг, изглежда, някой, без да забележи, бе натиснал копчето. Вратата се затвори, асансьорът с Дениз и с АЛФ тръгна, за да спре само секунда след това.

Заседнаха.

Дениз се разкрещя с все сили.

Ричард й извика в отговор да не забравя дишането.

Доктор Уилъби я увери, че веднага ще дойде някой, за да отвори.

Но Дениз не можеше да бъде укротена по този начин.

— Моля ви… моля, помогнете ми! Тук съм съвсем сама — хлипаше тя.

— Глупости! — чу се изпод вързопа с дрехи.

И АЛФ се изправи пред Дениз, сякаш изникнал изпод земята. Беше облякъл мантията на Дядо Коледа наопаки. С повече фантазия в облеклото му можеше да се намери далечна прилика с лекарска престилка.

— Доктор Гордън Шамуей! — представи се любезно извънземният.

Денис съвсем не очакваше това появяване. Нейният отговор беше поредица от сърцераздирателни викове.

— Зная, зная — опита се да я успокои АЛФ.

Но Дениз продължаваше да крещи.

— Повтаряте се — рече нервно доктор Шамуей. — Гласът ви започва да ме дразни. Сега се отпуснете, моля. Аз ще ви дам…

Никакви опиати! — смени рязко тона си Дениз. — Изобщо лекар ли сте? — Тя гледаше АЛФ със съмнение.

Ами да… хм… от Мелмак. От клиниката Мелмак в Минеаполис — заекна самопровъзгласилият се доктор, докато се овладее отново. — Дениз, заседнахме в асансьора! Сега не е моментът да се поставя под въпрос моята правоспособност. Първо се успокойте. Така, какъв е сега проблемът?

Дениз не можеше да проумее.

— Какъв проблем? Човече… ей сега ще родя бебе! — Тя дишаше тежко. — Моля, господин докторе, ще ми кажете ли най-сетне какво трябва да правя?

— Няма проблеми! Трябва само да ви задам няколко въпроса.

— Добре, какви? — попита апатично Дениз. Вече всичко й беше все едно.

Доктор Шамуей попита много сериозно.

— Откъде точно излизат бебетата?

Това беше прекалено. С последните останали й сили Дениз се надигна и посегна да хване АЛФ за гушата.

— И вие твърдите, че сте лекар — изпъшка тя, — а не знаете откъде излизат бебетата…

АЛФ отстъпи назад и измърмори като извинение, че той просто не е женен.

В този момент раждането започна. Доктор Шамуей, макар неженен и без каквито и да е гинекологични познания, направи каквото можа. Ще рече — той само хвана ръката на Дениз и започна пламенно да я поощрява:

— Напънете се! Напънете се! Ей сега ще свърши!

След няколко минути всичко отмина и щастливата Дениз държеше в ръце най-сладкото бебе на света.

АЛФ се сви обратно в ъгъла на асансьора. Беше захвърлил „лекарската“ си престилка небрежно върху шейната.

— Нищо чудно, че лекарите са така добре платени! — измърмори той изтощен.

— Доктор Шамуей — чу той гласа на Дениз. — Ако не бяхте вие… Как да ви благодаря?

АЛФ не се смути и направи едно предложение.

— Можете да дадете на бебето моето име.

— Гордън не е ли малко необичайно име за момиче? — замисли се младата майка. — Или вие не забелязахте, че не е момче?

— Ах, да… да… да… но, естествено! — смути се АЛФ. — Разбира се, че видях. Просто забравих. Трябва да знаете… толкова неща са ми на главата… Следващата седмица съм на турнир по голф, утре е вечерята при Филис, а в края на седмицата съм поканен на лов. На лов за котки. Ха!

Дениз погледна АЛФ с раздразнение.

— Нужно ми е хубаво име за едно хубаво момиче.

— Какво ще кажете за Тифани? — предложи АЛФ.

— Тифани… да, това е приятно име. Тифани — повтори Дениз и притисна бебето към себе си.

 

 

През това време доктор Уилъби бе поръчал да извикат спешно господин Фоули. Струваше му се, че има много повече технически познания, отколкото всички сестри, взети заедно. И господин Фоули наистина се справи — успя да поправи заседналия асансьор.

Около час по-късно прещастливият Ричард прегърна прещастливата Дениз и малката Тифани, която всъщност трябваше да бъде момче на име Сам. Никой вече не можеше да удържи Ричард. Над Дениз и бебето се изсипаха потоци бурна любов, преди сестрите да се погрижат по-нататък за тях. Само постоянният въпрос на Дениз за някакъв си доктор Шамуей остана без отговор. Очевидно тя не бе преминала този тежък миг от живота си безнаказано.

— Сега всичко е наред, Дениз — рече доктор Уилъби. — Аз съм при вас. Но не съм Шамуей, името ми е Уилъби.

Дениз и бебето й бяха сложени на носилка и закарани в една болнична стая.

АЛФ бе успял съвсем навреме да припълзи отново под дрехите в шейната на господин Фоули и сега изчакваше събитията. Почти не се надяваше, че някога ще излезе от тази болница.

В коридора бяха останали само доктор Уилъби и господин Фоули. Лекарят дръпна възрастния мъж малко встрани и му даде знак, че иска да говори с него. Той извади от джоба си плика, оставен му от господин Фоули. Точно като Уили Танер, той не бе устоял на изкушението и бе отворил писмото. Погледна с укор господин Фоули.

— Та това навярно са спестяванията на целия ви живот, Джордж!

— О не, това бяха само върнати суми от данъците! — отвърна Фоули. — А освен всичко трябваше да отворите писмото едва утре — смъмри той с отпаднал глас лекаря. Изглежда, че със свалянето на коледния костюм бе изоставил и радостното настроение на Дядо Коледа.

— Не зная някому да са върнали толкова големи суми от надвзети данъци — усъмни се доктор Уилъби. — Наистина бих искал да поговоря малко повече с вас. Можете ли да наминете утре?

Господин Фоули поклати глава.

— За съжаление имам предвид нещо друго — отвърна гой със слаб глас.

Лекарят разбра какво тежи на стария самотен човек. Усети също, че нещо не е наред.

— Джордж — опита се отново той, — понякога, когато загубим този, когото обичаме, всичко наоколо ни става черно. Зная много добре какво значеше Маргарет за вас…

Господин Фоули не желаеше да говори на тази тема. Той се обърна, взе си шейната и рече тихо:

— Лека нощ, Тед! И весела Коледа!

 

 

Танерови вече си разменяха подаръците. И все пак не бяха в радостно настроение. Празникът, за който бе мечтал Уили, нямаше нищо общо със сегашния.

Уили отчаяно се опитваше да сглоби колелото на Брайън.

— Ъъ, после поставете гайката, ъъ… поставете тази… гайка… Колко гайки още трябва да се поставят някъде? — нервира се той.

Брайън слабо се вълнуваше от ребуса, който трябваше да реши баща му. Накрая той изрече това, което мислеха всички останали.

— Дали ще се върне АЛФ, татко?

Уили се опита да вдъхне надежда, но това не му се удаде.

— Черен гологан не се губи! — пошегува се той.

Брайън обаче го измери със сърдит поглед.

— Дано не вали сняг — измърмори той. В мислите си вече си представяше АЛФ изоставен, самотен и измръзнал в дълбокия сняг на зимната гора.

 

 

Този, за когото говореха и за когото мислеха, в същото време седеше зад господин Фоули в комбито. Пак бе облякъл неговия костюм. Но този път налице. От радиото се лееше коледна музика. Тъкмо свиреха „Тиха нощ, свята нощ“. После водещият каза с тържествен глас: „Ах, каква прекрасна песен за прекрасната коледна нощ. Но нека надникнем при метеоролозите. Сигурен съм, че това ще бъде много интересно за нашите слушатели. Има добри новини за всички, които мечтаят за бяла Коледа. Службата предвижда десет-петнадесетсантиметров нов сняг в надморска височина до хиляда метра и от трийсет до петдесет сантиметра в планините.“

Навън вече започваше леко да вали. И отново се чу гласът на водещия по радиото: „А сега има една песен, която бих искал да пусна за случая; «Бяла Коледа»! Преди това обаче Пери Кома ще ви изпее своята песен за страната на играчките.“

Като чу Пери Комо, АЛФ наостри уши. Любимият му певец! В същия миг обаче господин Фоули изключи радиото. АЛФ поклати примирено глава.

Валеше все по-силно и господин Фоули караше вече съвсем бавно. Внезапно той спря. Чистачките продължаваха да работят. Господин Фоули се загледа в тъмнината пред себе си. Забелязваха се неясните очертания на стоманен мост. Беше съвсем тихо. В тази снежна коледна нощ вече никой не беше на път.

Тогава господин Фоули слезе и тръгна бавно към моста. Известно време той остана до парапета, загледан в реката.

АЛФ наблюдаваше всичко много внимателно. Изведнъж прозря какво възнамеряваше да направи господин Фоули. Играта на криеница трябваше да свърши. АЛФ трябваше да се намеси.

Той излезе от колата. Тъкмо навреме! Възрастният мъж се канеше да прескочи парапета. АЛФ извика с все сила:

— Не! Не правете това!

Господин Фоули се обърна стреснат.

— Кой си ти? — попита грубо той. — Изчезвай и ме остави на мира! — Той отново се опита да стъпи на парапета.

— Не го правете, Джордж! — извика АЛФ още веднъж. Облечен в коледния костюм, той вече беше точно зад господин Фоули.

— Кой си ти? — попита господин Фоули още веднъж. — Откъде знаеш името ми? Момент, да не си онази смешна кукла, която цял ден разкарвам нагоре-надолу? Що за същество си ти?

АЛФ бе постигнал това, което първоначално му се струваше най-важно. Успя да увлече възрастния мъж в разговор и да спечели време. Той му разказа историята си, същата, която бе разказал на малката Тифани.

Господин Фоули избърса очите си. После поклати глава.

— Не, не, не може да бъде. Ти си продукт на моето въображение, ти изобщо не съществуваш. Ако съществуваш, то е само във фантазията ми. Може би вече съм болен. Може би полудявам. Но аз не вярвам в извънземни. Ти не съществуваш!

АЛФ слушаше с интерес съмненията на господин Фоули. Той заяви спокойно:

— Струва ми се, че се намирам на заседание на правителството.

Сега господин Фоули се загледа по-внимателно в това забележително говорещо същество. Изведнъж му се стори, че разпознава образа пред себе си. С облекчение каза:

— О, господи, ти си Дядо Коледа! Свети Николай! Естествено! Естествено. Същото широко лице и малкият закръглен корем.

АЛФ се погледна малко изненадано, но не каза нищо. Все едно, ако трябваше да спаси живота на господин Фоули, можеше да бъде и свети Николай!

— Защо не ме оставиш на спокойствие? Не ти ли стига да се спускаш през комините и да носиш играчки на децата?

АЛФ му обясни, че днес всичко е различно. Той бил главният Дядо Коледа и трябвало да предостави отговорността на хора като господин Фоули.

— Как така на мен? — изненада се Фоули.

За АЛФ отново настъпи звезден миг. В подходящия момент винаги му хрумва нещо.

— Кой би бил по-подходящ от теб? Ти даде възможност на Брайън Танер да прекара такава Коледа, каквато баща му е имал в детството си. Коледа, за която той си е спомнял цял живот. Носиш купища играчки в болницата. И караш едно смъртно болно дете да се усмихва. Независимо дали това те интересува, или не, Джордж, ти винаги си правил другите щастливи.

АЛФ си пое дъх и погледна господин Фоули с надежда.

— Откъде знаеш всичко това?

— Е, Дядо Коледа не може да не го знае. Той знае кога отивате да спите, той знае кога се събуждате, дали сте били лоши или добри. Ти ги знаеш всички тези приказки.

— Да, тогава знаеш и защо не мога повече да живея!

За да бъде спасен господин Фоули, трябваше да влязат в действие всичките сили на АЛФ. Той кимна и отново се впусна в дълга реч:

— Да, Маргарет почина. Това е много тъжно. Човек се чувствува самотен в този свят. Трябва да ми повярваш, че мога да разбера това. Но ти имаш още задължения. Не можеш просто така да оставиш хората, които имат нужда от теб.

АЛФ нарочно се спря за малко, изгледа изпитателно господин Фоули и сетне продължи:

— А ако наистина искаш да разбереш Коледа, Джордж, не забравяй едно: на Коледа не става дума какво ще получиш, а какво желаеш да дадеш от себе си. Научих това от едно малко момиче. Не беше много отдавна. Кой знае откъде го знаеше тя. А ти си добър човек. Джордж!

При спомена за малката Тифани по лицето на стария човек, застанал изморен на моста, пробягна усмивка.

АЛФ рязко смени интонацията. В качеството си на главен Дядо Коледа той обясни строго:

— Не мога да си позволя да те загубя. Ела, пали колата. Имаме още много работа.

АЛФ беше спечелил. Господин Фоули го последва през дълбокия сняг към колата.

АЛФ се качи отпред и помоли господин Фоули да го закара вкъщи.

— Вкъщи ли? На Северния полюс? Боя се, че бензинът няма да стигне.

АЛФ използува умело ситуацията.

— Тогава ме закарай до Уили Танер. Мисля си дали да не го ангажирам и него за моята кауза. Той е толкова талантлив.

Господин Фоули се засмя. Запали колата и двамата бавно потеглиха в снежната виелица нагоре към планината.

Щом пристигнаха пред хижата на Танерови, господин Фоули се сбогува с главния Дядо Коледа и му пожела весела Коледа. Той имаше още нещо наум. Но АЛФ знаеше, че вече няма за какво да се тревожи.

 

 

През това време настроението в планинската хижа бе стигнало най-ниската си точка. Уили спеше на дивана с полуотворена уста и съвсем не можеше да се каже, че пее коледни хорали. На пода бяха разпилени стотици гайки и части от велосипед. Лин и Брайън седяха на масата, а Кейт им наливаше горещо какао.

Неочаквано Брайън се разплака.

— Това е най-лошата Коледа, която помня.

В същия миг Лин чу някакъв шум на покрива, после силно чукане. В камината се посипа сняг и изгаси огъня. Танерови извикаха ужасено.

Ха! Както подхожда на истински Дядо Коледа, АЛФ действително бе избрал да се върне през комина. След своето не особено меко приземяване той се поотупа и веднага се раздърдори:

— Весела Коледа, мили мои! Защо ме гледате така? Аз съм, вашият АЛФИ!

Няма спор, изненадата беше огромна. От радост, че виждат невредим извънземния член на семейството, те така притискаха и прегръщаха АЛФ, че той се уплаши да не го задушат. Когато водопадът от приветствия най-после понамаля, АЛФ им разказа всичко, което му се беше случило. Като стана дума за малката Тифани, на Уили му хрумна нещо…

 

 

През това време Тифани бе посетена от господин Фоули. Още на моста той бе решил да отиде пак при болното момиченце и да го поразсее. Двамата играха с мечока, който Тифани бе получила от Дядо Коледа.

Неочаквано вратата се отвори и Кейт, Лин, Брайън и Уили влязоха тържествено. Брайън носеше подаръци.

— Здрасти, Тифани! Ние сме семейство Танер! — поздрави Кейт любезно.

Лин показа на малкото момиче снимката на АЛФ.

— Струва ми се, че имаме общ приятел — каза тя и смигна на Тифани.

Тифани погледна снимката.

— АЛФ! — извика тя изненадано.

Лин направи знак да се пази тишина. Самоличността на АЛФ трябваше да остане в тайна пред господин Фоули.

Докато Брайън поднасяше подаръците на момичето, Уили използува случая да размени няколко думи с господин Фоули.

— Знаете ли, не ни смятайте за неблагодарни, Джордж! Ние изобщо не можем да ви се отплатим за вашия подарък. Знаете колко обичаме хижата. Но аз не вярвам, че ще имаме достатъчно време да ходим често там. Затова мисля, че и други хора би трябвало да имат възможност…

— С други думи, иначе ще имате проблеми с финансовата служба — прекъсна го господин Фоули.

Уили кимна с облекчение. Господин Фоули му бе спестил лъжата по принуда.

— Тогава аз ще задържа хижата и ще ви поканя отново следващата година — реши той.

В същото време Кейт тихичко бе помолила Тифани да хвърли поглед през прозореца. Момичето се качи на един стол и погледна навън. Долу беше колата на семейство Танер. Вътре бе седнал АЛФ. Той махна с ръка на Тифани. Двамата дълго се гледаха. Като истински приятели. После Тифани прошепна:

— Много те обичам, АЛФ, и никога няма да те забравя, където и да съм.