Оливин Годфри
Майкъл (9)

IX

Майкъл и доктор Том Холънд седяха на малка маса в един отдалечен кът на просторния „Кънтри клуб“ — ресторант в Мейсън. Дадоха поръчката си и Майкъл погледна през големия прозорец към обширното, хълмисто игрище за голф. Питаше се защо ли Том, когото познаваше от детските си години, го е поканил на обед. От години не бяха се срещали на лична основа. Лоялността на Том бе всецяло отдадена на Сюзън след раждането на Шон.

— Исках да поговорим, Майкъл. — Гласът на доктора го върна към действителността. — Надявам се, че разбираш защо се грижа за любимите си пациенти.

Майкъл изпитателно го изгледа.

— Предполагам, че имаш предвид Сюзън. Ако някой има право да разговаря с мен за нея, то това си ти. Благодарен съм ти, че си се грижил за нея.

— Още преди години би трябвало да поговоря открито с теб. Но избягвах да се натрапвам с нежелани съвети. Освен това, не е в стила ми да се намесвам в семейните проблеми на пациентите си. И много ми беше трудно да се придържам към това правило, когато виждах колко зле се чувства Сюзън.

— Навярно съм изгубил уважението ти. Много бих съжалявал за това, само че в момента не мога да променя нищо, тъй като достатъчно съм зает да оправям грешките си пред нея. Но може би един ден ще мислиш за мен по същия начин като преди.

— Мога да проявя разбиране и към Сюзън, и към теб. Сигурно знаеш, че тя идва при мен в началото на седмицата.

— Да. Когато се върнахме от Атланта, се появиха тези болки в главата й. Аз я доведох в кабинета ти, но не влязох с нея, защото не знаех дали искаш да разговаряш с мен.

— Слушай, известно ми е, че и ти също страдаш. Вярно е, че Сюзън ми има пълно доверие, откакто се грижа за нея — а това е от времето на нейната бременност. Да, и после често се виждахме в болницата, когато Шон беше болен, така че тя сподели с мен какво си й казал за себе си и Рина. Майкъл, искам да знаеш, че и на мен можеш да се довериш. Отразява се добре, когато човек разтвори сърцето си, когато намери човек, на когото може да вярва. Предполагам, че си признал на Сюзън всичко, което е трябвало. При други обстоятелства бих те посъветвал да не и споменаваш нищо за Рина. Но въпреки това разбирам защо си бил принуден да го направиш.

— Не знам… Толкова много бяхме се сближили… А сега Сюзън се промени.

— Навярно си наясно, че се нуждае от време за размисъл. Беше си внушила, че Рина е от типа жени, които майка ми е определяла винаги като „леки“, Майкъл, аз, естествено, я попитах дали наистина смята, че ти би тръгнал с такава жена. След като се позамисли, тя ми отговори отрицателно. Но сега, разбира се, й е доста по-трудно да се примири с една връзка, в която сърцето и разумът са били еднакво замесени, отколкото с мисълта, че си прекарал известно време с някаква посредствена, макар и хубавичка жена — само за леглото.

Майкъл гледаше в кафето си.

— Мислиш ли, че някога ще ми прости?

— Сюзън се надява, че двамата отново ще успеете да се намерите. Тя… тя беше доволна, когато й обещах, че ще говоря с теб.

Майкъл вдигна изненадано поглед и Том въздъхна.

— Внимавай сега. В момента Сюзън не знае какво може да очаква от теб. Не знае дали може да ти вярва, когато й казваш, че я обичаш. Изпитва подсъзнателен страх, че си решил да останеш при нея от съчувствие.

Майкъл прокара пръсти през косите си, но не отвърна нищо.

— Щом искаш да облекчиш съвестта си — продължи Том, — аз мога да те изслушам. Не би било разумно да обременяваш още повече Сюзън. Поне не в момента.

— Аз й казах истината. Рина вече не означава нищо за мен.

— А какво си изпитвал към нея?

— С теб се познаваме отдавна, Том. Знаеш, че не съм от мъжете, които отиват в кревата на една жена просто ей така. Връзката трябва да бъде по-дълбока. Когато срещнах Рина, бях впечатлен не толкова от хубостта й, колкото от нейната интелигентност. С нея беше весело, а и възбуждащо. Изпитвах дълбоко влечение. Липсваше ми едно такова отношение. Но беше несправедливо…

— Сюзън се опитва да изясни чувствата си — меко го прекъсна Том. — Ти трябва сам да простиш на себе си, Майкъл. Не искам да кажа с това, че трябва да се държиш сякаш нищо не се е случило. Знам, че ти и Сюзън сте живели известно време при силен стрес. И мога да те разбера колко си бил огорчен от пълното й себеотдаване на Шон. Ти се чувстваш виновен, и Сюзън се чувства виновна — Том отпи глътка кафе и внимателно постави чашката върху чинийката. — Сюзън ми спомена, че се тормозиш и заради Рина. Бил си на мнение, че тази ситуация не е лека и за нея.

— Пречи ли й това?

— Разбира се, че не й пречи. Сюзън ми напомняше на някоя приказна принцеса, когато се омъжи за теб. Може би е била омагьосана също като в приказките. Виждаш ли, тя изпитва болка дори от факта, че си заложил толкова много на нея.

— Аз не само заложих, Том. Аз загубих. Всичко.

— Не вярвам. Ти все още си съпруг на Сюзън, нали?…

Майкъл горчиво се изсмя.

— Да, но никой не знае колко дълго още.

Известно време двамата мъже мълчаха вглъбени — всеки в своите мисли.

— Доколко всъщност едно дете е от значение за теб? — неочаквано попита Том.

Майкъл изненадано вдигна поглед.

— Аз много силно желаех да имаме дете, впрочем както и Сюзън. Но тогава много повече ми се искаше да прекарваме времето си заедно — само двамата. Когато разбрах, че Сюзън е бременна, отначало бях объркан, но после ужасно се зарадвах. Що се отнася до въпроса ти — не изпитвам нужда да доказвам на себе си или на другите своята мъжественост, като създам поколение. Том, аз искам Сюзън. И държа тя да е здрава и щастлива.

Том кимна, очевидно облекчен.

— Това трябва отново да й го обясниш съвсем накратко, тъй като тя не смята себе си вече за пълноценна жена — нали ние, лекарите, я посъветвахме вече да не забременява. Знаеш ли, за нея би могло да бъде много опасно. Едва не умря при раждането на Шон — добави той и посегна за сметката. — Сюзън е по-силна и издръжлива, отколкото преди няколко години. Но ако не можеш да я обичаш и почиташ, Майкъл, сега е най-добре да изчезнеш от живота й. Не искам да я видя още веднъж в състоянието, в което Джанет я доведе при мен, след като беше научила за Рина. Трябваше да ти се обадя, въпреки съпротивата й. Майкъл, Сюзън почти беше обезумяла.

— Давам ти думата си, че никога повече няма да я нараня по този начин.

— Дано да я удържиш! Обади ми се някой ден! Може би ще поиграем голф.

— С удоволствие. И още нещо, преди да си тръгнеш: има един проблем, свързан с моето установяване в Алабама, за който трябва да се погрижа сам. Утре ще отлетя за там и може би ще се наложи да пренощувам. Аз, естествено, ще й телефонирам, но мислиш ли, че мога да я оставя сама сега?

— В момента сме поставили под контрол главоболието й. Ако има нужда от нещо, да се обади на Джанет или на мен. А може би дори е по-добре да се разделите за известно време. Сюзън ми каза, че твоят чар я обезоръжава. Опитай се да проявиш търпение. Ще трябва да мине време, докато започне отново да ти се доверява напълно.

— Знам. Благодаря ти, Том. За всичко.

— Ще поддържаме връзка.

— Да.

Майкъл остана сам. Пиеше кафе и гледаше през прозореца. Том отдавна беше си заминал. Трябваше да обмисли всичко около Сюзън. Да я убеди, че може да бъде любящ, верен съпруг — само ако му се дадеше някакъв шанс.

Подпря глава с ръце. „О, небеса, ами ако не ми даде този шанс никога повече?“ Внезапно осъзна, че без нея животът му би бил невъзможен. Но бе направил всичко, което можеше. Ако трябваше да се стигне до окончателно одобряване, Сюзън беше на ред да направи следващата стъпка.

„Рина…“ Сега, когато спокойно можеше да разсъждава по въпроса, недоумяваше какво толкова е очаквал да намери при нея, което Сюзън да не може да му даде. Рина беше красива, интелигентна и отзивчива, но Сюзън притежаваше същите тези качества. И още нещо говореше в нейна полза: обичаше я.

Майкъл направи болезнена гримаса. Случилото се бе невъзможно да се заличи. Още не беше забравено, но беше минало. Това, което имаше значение, сега беше бъдещето. А да бъде то хубаво за Сюзън и за него, щеше да се погрижи.