Оливин Годфри
Майкъл (3)

III

На следващата сутрин Сюзън се чувстваше като разглобена. Не беше мигнала през цялата нощ. Спомените за Майкъл и за миналото не й даваха мира. Тръгна към банята, един душ щеше да й се отрази добре.

Малкото наследство, което беше получила от баща си, почти изцяло отиде за покупката и ремонта на къщата, която преди имаше четири стаи, складово помещение и тоалетна. Събори стените между трите стаи и сега от големите прозорци струеше ярка светлина, а стъклените врати водеха към слънчева тераса, която допълнително разширяваше пространството на и без това огромното помещение. То беше всекидневна, хол и кабинет едновременно.

Малката спалня и банята също претърпяха основен ремонт. Сюзън беше донесла много малко вещи от къщата, която обитаваха с Майкъл, някои неща купи наново. Повечето от избираните с много любов мебели за предишния им дом сега се съхраняваха в склад.

Масивна камина, обградена с етажерки, заемаше едната стена на помещението. Полицата на камината, изработена от кедрово дърво, й служеше за изложбена площ на нейната колекция от месинг. На грубите кедрови колони беше накачила цветарници и картини — по този начин старата дървена къща се превърна в уютен дом.

След като взе душ и се облече, се почувства значително по-добре. Скоро щеше да дойде Майкъл. Трябваше да се държи така, сякаш миналата нощ не се е случило нищо съществено.

Дочу свистенето на гуми и пристъпи към стъклената врата. Майкъл беше облечен в джинси и бяло поло. Защо трябваше да изглежда така дяволски добре? Пролетният бриз развяваше русата му коса. Сюзън неволно си спомни първия път, когато я погледна със знойните си, по-скоро черни, отколкото кафяви ириси. По-късно откри, че около изразителните му очи се появяват малки бръчици, когато се засмее. Те пламтяха и излъчваха сила, когато е възбуден. А в онази, последната нощ, в тяхната къща… тези очи бяха тъжни.

Тя се отърси от спомените. „Не, сега не бива да мисля за това!“

Защо изобщо идваше той? И защо му беше разрешила да я посети? „Защото съм глупачка“. Сюзън кимна, като се огледа критично. Беше облякла бледорозовия копринен костюм, който купи в бутика на Хедър, наместо обичайните джинси и тениска — но сега вече беше твърде късно за преобличане.

Позвъни се, тя тръгна към входната врата и нервно поздрави Майкъл. Гадост. Гадост. Гадост. Чувстваше се абсолютно по същия начин, както и по-рано. Заливаха я една след друга студени и горещи вълни.

Не! Толкова лесно нямаше да забрави миналото. Но не беше подготвена за предателството на собственото си тяло, което все така реагираше на близостта на Майкъл.

Той я последва в хола и смаяно се огледа. Сюзън беше сътворила истинско чудо от старата хижа! Помещението бе уютно, подканващо — и романтично. Дали и други мъже преди него са правили тази констатация?

Изненада се като чу думите й:

— Ти си едва третият ми гостенин, откакто живея тук.

— А Хедър и мама са били другите двама? — Майкъл се постара да прозвучи така, сякаш отговорът не го интересува особено.

Погледът му обходи голямата стая. На писалището лежаха списания, книги, вестници, папки, хартии, ножици, лепило, моливи и фино, чистичко подредени изписани листи вдясно от машината.

— Да, само майка ти и Хедър са идвали тук. Хедър все още е най-добрата ми приятелка. Не знам какво щях да правя без тях. Желаеш ли кафе?

— Не още. Нека първо поговорим.

Майкъл държеше едната си ръка зад гърба. В нея изведнъж се оказа блестяща червена ябълка.

— Отмъкнах я от мамината кухня. Или вече не си така лакома за плодове?

Сюзън се усмихна.

— Напротив. Аз съм може би единственият човек в света, който губи ума и дума, когато попадне в магазин за пресни плодове.

Майкъл дълго време я гледа мълчаливо.

— Тревожа се за теб. Не бива да живееш тук горе съвсем сама.

Усмивката й се стопи. Издържаше погледа му като хипнотизирана. „Той се тревожи за мен?“ Отново почувства познатото гъделичкащо напрежение между тях. Преглътна.

— Можеш да останеш там — посочи му канапето. — Аз… аз ще донеса веднага кафе… чашките…

По дяволите! Беше нервна и просто дрънкаше глупости. От къде на къде този Майкъл все още бе в състояние да я изкара от равновесие?

Той се усмихна.

— Окей, да поседнем и да се отпуснем.

Сюзън зае неудобно място на ръба на канапето и притисна плътно краката си. Майкъл се настани и опъна своите.

— Сюзън, как си могла да понасяш самотата в продължение на три години? — мило се осведоми той.

Тя си спомни първите месеци в тази къща.

— Когато Хедър ме доведе тук, исках да бъда сама. След покупката и ремонта смятах да си потърся работа. Нямах намерение да живея от парите ти. И все още го нямам. Но Том беше на мнение, че още съм много слаба, за да работя и че се нуждая от почивка. Хедър и Джанет често ме посещаваха.

— Защо не остана в нашата къща? Трябва да ти е било доста неудобно тук.

— Наистина мястото е малко тясно. Но ти разбираш, че не можех да остана в нея.

— Не съм отишъл в Атланта за това, което предполагаш. С къщата и Мейсън и за мен са свързани много спомени. — Майкъл помълча известно време. — Сюзън, много ми се ще да те попитам, защо написа романа за Шон. И защо така благородно се отнесе с мен.

— Това е дълга история. Ако наистина те интересува, ще се опитам да я съкратя.

— Интересува ме. Моля те.

Тя кимна.

— Отначало стоях тук сама като в шок. Когато болката се поуталожи, преживях още по-кошмарни дни. После постепенно започнах отново да живея и да чета от време на време книги и списания. След толкова време отново се завръщах към живота. Сигурно си спомняш, че още от детските години си водя дневник и че винаги съм искала да напиша роман. По време на бременността си направих първия опит да се изява като писателка.

Майкъл закима усмихнато.

Внезапно й хрумна, че той е станал някак по-зрял. Снощи беше твърде възбудена, за да може да го наблюдава внимателно. Линиите около очите и устните му бяха станали по-дълбоки. На лицето му лежеше сянка от тъга. Но все още притежаваше неустоимото еротично излъчване, стария сексапил, тези зеници…

Тя сведе поглед и с подчертан „интерес“ загледа ориенталския порцеланов съд, който Хедър й беше подарила. Защо все още не можеше да погледне Майкъл в очите, без да изпита слабост?

— Снощи говорихме за пръв път след онази кошмарна нощ — гласът му прозвуча дрезгаво. — Казваш, че тогава си била в шоково състояние. Е, и с мен не беше по-различно. Първо катастрофата, после и това с Шон… Оставих се да ме отпратят мама и Хедър, дори без да се опитвам да настоявам за обяснение…

— Подробностите не ме интересуват, Майкъл — прекъсна го Сюзън. — Може би е било грешка. Но толкова неща се случиха и аз бях толкова самотна…

Двамата мълчаха в продължение на минути.

— Ако можех да върна времето — продължи тихо най-сетне Сюзън, — навярно бих направила някои неща другояче. Но и както по-рано, на мнение съм, че някой, който не обича Шон, не би могъл да му даде цялата любов и грижа, от които той се нуждае. Когато разбрах за теб и Рина, болката ми все още беше сипна като от отворена рана. За пръв път в моя живот не успях да се справя с нещо.

— Сюзън…

Все още не го поглеждаше.

— Отначало все ми се искаше да спя. Едва когато всичко се срути над мен, почувствах колко съм изтощена. Бях сама, наранена и се признах победена без остатък. Исках само да намеря покой — на всяка цена.

— Намери ли го?

Тя сви рамене.

— Има мигове, в които се чувствам самотна и копнея за всичко, което съм изгубила. Но се научих да обичам самотата.

Майкъл се огледа.

— Да, мисля, че разбирам какво имаш предвид. Това е прекрасна вила за почивка. И вероятно е единственото подходящо място за писане. Но не разбирам как може постоянно да се живее тук. По-рано ти често излизаше, обичаше да имаш хора около себе си.

— Тази жена вече не съществува — отвърна Сюзън, после слабо се усмихна. — Ти ме попита за книгата. Един ден се почувствах значително по-добре и изпитах непреодолим подтик да пиша. Измъкнах стария манускрипт^[1] и го преработих. Толкова много от себе си инвестирах в тази книга, а трябва да призная, че не струва особено.

— Не се ли опита да я издадеш?

— Напротив — тя се засмя. — О, колко унизително беше всичко. Изпращаш ръкописа в издателството, получаваш го обратно и отново, и отново го преработваш. Понякога на човек му идва да се откаже от всичко.

— Ти винаги си била упорита и последователна.

След известно мълчание Сюзън го погледна.

— Една вечер както си седях тук и слушах музика, дадох ход на мислите си. Чувствах се толкова самотна, копнеех за времето, когато Шон още беше жив. Седнах пред машината и описах всичко, което се беше случило — всичко, което съм преживяла. Беше нещо като акт на освобождаване.

— Но мен ме пощади!

— Когато взех решение да опиша историята си в роман, помислих си, че мога да помогна на други двойки с подобни проблеми. Но се отказах и вмъкнах някаква приказна версия — добави горчиво Сюзън.

— Продала си романа.

— За мен това все още е чудо. Но той е една лъжа.

— Той е една прекрасна приказка.

— Да. Става въпрос за хора, които в момент на криза реагират смело и благородно. Бях въодушевена, когато романът се прие добре. Исках да съпреживея радостта си с някого. Хедър и Джанет се намираха в Европа. Майка ми не вдигаше телефона. Не успях да открия Том. Този триумф би означавал много повече за мен, ако можех да го споделя — с някого, когото обичам и който ме обича.

— Защо не ми се обади?

Сюзън отбягна погледа му и замълча.

Майкъл затвори очи за миг.

— Сюзън, вярваш ли, че и в живота съществува такъв баща като в твоя роман?

— Не знам! — замислено отвърна тя. — Но съм чувала за двойки, които се привързват един към друг чрез общата грижа за болно дете. Аз обичах моето дете, много даже. Но през всичките тези години е имало моменти, в които съм искала малко свобода. Копняла съм за безвъзвратно отминалото време с теб, времето преди Шон.

В погледа му се появи нещо мъчително. Сюзън се опита да не му обръща внимание и продължи:

— Знаех, че трудно ще приемеш факта, че нямаш здрав син и не можеш да си правиш великолепни планове за неговото бъдеще. След раждането на Шон и аз реагирах точно така. Но се научих да го обичам. Точно той се нуждаеше от толкова много любов.

Сюзън скочи. В очите й се появи влага.

— О, по дяволите!

Прекоси помещението и се спря пред стъклената врата. Избърса сълзите си. Внезапно Майкъл застана до нея, хвана ръката й и нежно я привлече към устните си.

— Шон беше щастливо малко момченце, защото имаше теб за майка. Аз бях един глупак и егоист. Идиот.

Сюзън потисна хълцането си.

— Не исках да те обременявам. Бях толкова уморена, Шон плачеше толкова много. Та той имаше нужда от мен! Разкъсвах се между него и теб. Аз… аз дори ходих няколко пъти при психиатър, Майкъл!

— Знам. И не прави такава физиономия! Говорих с Хедър и мама. Казах им колко съм възмутен, че са криели всичко от мен.

Двамата излязоха на слънчевата тераса, на която имаше кръгла маса и плетени столове.

— Хубаво е — Майкъл погледна към небето. — Мисля, че ще имаме хубав ден.

Сякаш недочула думите му, Сюзън продължи:

— Понякога ми се иска да си поставям по-разумни цели. Има професии, които без усилие мога да упражнявам. Но чувствам непреодолима нужда да извоювам сама успехите си.

Майкъл я хвана за раменете.

— Още ли си огорчена? Мразиш ли ме?

Въпросът му събуди болезнени спомени. В първите дни, когато се нанесе в къщата, Сюзън се бе опитала да изгони окончателно Майкъл от мислите си. После дойде болката. Плачеше с часове, обичаше го и го мразеше. Винаги беше смятала, че са свързани по особен начин. Нито за секунда не бе го подозирала в изневяра. Сега се питаше дали хармонията не е била само повърхностна. Или не са били женени достатъчно дълго време, за да се справят с проблеми като Шон.

Бавно и колебливо тя се извърна. Трябваше да продължи разговора с Майкъл, да се опита да му обясни всичко. Той я привлече към себе си и така останаха в продължение на минути. Най-после Сюзън вдигна поглед.

— Сега знам, че съм била наивна. Но ти се доверявах абсолютно и изцяло.

— Сюзън, старата магия още живее. Дори и да не искаш да го повярваш: откакто ме напусна, аз съм нещастен. Не искам развод.

— Защо, Майкъл? Все още не разбирам защо досега не си направил постъпки за развод.

— Ти си единствената жена, която някога съм молил да се омъжи за мен. Единствената, която мога да си представя като моя съпруга. Толкова много имам да ти кажа и да направя за теб. Като начало ще се преместя отново да живея в Мейсън. Ще ми дадеш ли шанс да мога да те виждам?

— Аз съм се променила, Майкъл, а и ти също — това е факт. Има моменти, в които не мога да върша нищо друго, освен да пиша. А това значи седем дни в седмицата — дори по празниците. Понякога се будя нощем и не намирам покой, докато не видя мислите си на белия лист. Просто трябва да пиша.

— Аз се гордея с теб и ти се възхищавам за амбициозността, с която преследваш целите си. Сюзън, молил съм се на Хедър и на мама, дори на Том, да ми дадат телефона и адреса ти.

Сюзън кимна.

— Да, знам. Аз поисках да бъда сама, за да си изясня нещата и да започна на чисто. И ще се опитам да се боря. Но все още не мога да се примиря с мисълта, че никога няма да имам дете.

— Толкова ми е мъчно, скъпа. Слушай, ще намерим време да поговорим за всичко. Сюзън, някога бяхме приятели и любовници. Можехме да обсъждаме проблеми от политика до поезия. Липсваше ми твоето приятелство, нашите дълги разговори. Впрочем откога… откога не носиш халката си?

Сюзън хвърли поглед на дясната си ръка.

— Мисля, че в деня, когато я свалих, бях достигнала най-ниската си точка. Трябваше да го направя. За мен това беше външен белег на нашия край. Впрочем ти също не носиш вече своята.

— Вярно е. Не знам защо, но явно имам алергия към златото. Там, където беше пръстенът, получих обрив. Затова го махнах. Може би все още не ми вярваш, но никога не съм искал да ти причиня болка. Сюзън… Сега си тръгвам, мила. Ти имаш да вършиш куп неща. Ще се видим довечера на сватбата. Много се надявам на това.

Ръка за ръка те се върнаха в къщата. Майкъл целуна устните й. Сюзън се взря в очите му и откри там желание, което изпитваше и тя самата. Внезапно пожела той да я люби. Но не можеше да го направи. Не сега. Не още. Може би никога повече.

— До довечера — тихо каза Майкъл.

— Ей, как ще се върнеш вкъщи, след като си дошъл тук с моята кола?

— Погледни навън — ухили се той.

Сюзън отвори вратата. Ферарито на Майкъл стоеше паркирано отпред.

— За мен това вече е твърде много.

— Един от моите хора го докара, не се вълнувай. Жена му пък караше тяхната кола и си прибра мъжа обратно.

— Толкова тревоги само за да получа колата си…

— Не ставаше въпрос за нея — Майкъл я погледна нежно. — Исках непременно да те видя. Всяко средство беше добро. Довиждане, хубава жено…

По време на пътуването към Мейсън Майкъл си мислеше, колко добре би било да държи Сюзън в обятията си и да я обсипва с целувки. Тя беше много променена. Но в нейната компания той чувстваше същата възбуда както в онзи ден, когато разбра, че започва любовта им.

С какъв ентусиазъм говореше за писането! Той нямаше никаква представа за тази нейна амбиция по-рано. И какво всъщност знаеше за жена си? Когато се роди Шон, тъкмо започваше да я опознава. Бяха толкова обсебени един от друг, че приличаха повече на любовници, отколкото на семейство.

Преди да открие, че най-добрата приятелка на малката му сестричка се е превърнала в прекрасен лебед, Майкъл имаше много жени, но никога — сериозна връзка. Отначало не му се удаваше да дефинира чувството, което Сюзън събуждаше у него. После разбра, че е било любов.

На осемнадесет Сюзън беше хубава, но не в класическия смисъл на понятието. Познаваше и по-големи красавици. Интелигентна, с чувство за хумор, сладка и наивна девственица. И знаеше как да го държи на дистанция.

Колкото повече залагаше на неустоимия си чар, който в миналото най-бързо го отвеждаше до желаната цел, толкова по-недостъпна ставаше тя. Сега можеше само да се усмихне на наивността си. Отчаян, беше помолил баща си за съвет. Пол Гарнър — чаровен, добре изглеждащ мъж — отначало не му обърна внимание, само сви рамене и му каза, че не при всяка жена може да има успех.

После отбеляза ухилен:

— Сюзън сигурно много прилича на майка ти. В същата минута, когато видях Джанет, знаех, че това е жената, която бях търсил. За всяка следваща стъпка трябваше да й се моля до полуда, докато осъзнах, че е романтичка. Така че започнах най-старомодно да я ухажвам — свещи, рози, шампанско, парфюм и всички тези глупости. Тя ме накара доста да се поизпотя, но повярвай ми, синко, майка ти си струваше чакането. И в края на краищата за мен също беше удоволствие да покоря сърцето й.

Майкъл беше слушал баща си скептично настроен, но без да забравя, че при Сюзън не беше успял с изпитаните си трикове. Добре знаеше, че тя го обожава и изпитва голям респект пред него. Но това малко му помагаше, когато я молеше да сподели леглото му. Опита съвсем открито, Сюзън го прие спокойно, но остана непреклонна. Значи трябваше да се измисля нова тактика. Отначало се почувства много глупаво, започвайки да я „ухажва“. Но баща му се оказа прав: много скоро това вече му доставяше удоволствие.

Спомени нахлуваха в главата му: двамата плуват в басейна, пътешестват в планините, пускат хвърчила от тревист хълм във ветровит ден. Целувки на терасата на „Дикси-Дъдъл-Клъб“. Гореща прегръдка по време на танц. С лодка на езерото…

После я обсипа с подаръци, дори й писа любовни писма. В края на лятото Майкъл осъзна, че е безнадеждно, неспасяемо влюбен.

Когато се ожениха, струваше му се, че ще я обича до края на живота си, без да може да й се насити. Прие със смесени чувства малко след женитбата им вестта, че е бременна. Но Сюзън сияеше от щастие. А нейните желания бяха и негови, нейното щастие беше негово. По-късно, когато животът им рязко се промени, все още изгаряше от неукротимо желание по нея…

Баща му беше човек на действието, един преуспяващ мъж. Още в детството си Майкъл знаеше, че в него той залага големи надежди и не искаше да го разочарова. Умееше да се забавлява, но и къртовски да работи. Когато се ожени за Сюзън, все още изпитваше нужда от професионална реализация, но се стараеше да я разбере, когато тя беше твърде уморена за любов след грижите за Шон, твърде изтощена за разговор.

След самолетната катастрофа, Сюзън представляваше само сянка на хубавото момиче, в което се бе влюбил. Отправи упреци към Хедър и майка си, че не му оставиха възможност за обяснение на четири очи с нея, но дълбоко в себе си всъщност им беше благодарен. Знаеше, не би могъл да й обясни убедително, че когато срещна Рина, беше прегладнял за приятелство.

Изведнъж си спомни обещанието, дадено на Хедър: никога да не наранява Сюзън. Толкова много искаше тя да му стане жена, жена в истинския смисъл на думата. Рина не бе събуждала тези желания у него с подобна сила. Беше много объркан и самотен, когато я срещна. И добре се разбраха от самото начало. Рина бе най-красивата жена, която някога беше виждал — но не само хубостта й го привлече…

Отначало връзката им се базираше на чисто професионална основа. Рина се оказа превъзходна химичка и чаровна, одухотворена жена. Майкъл с радост общуваше с нея. Тя принадлежеше към света на работата му — света, в който мъчителните мисли, къде е сгрешил със Сюзън, отстъпваха на заден план.

Прояви разбиране към желанието й сама да се грижи за детето им, но се опита да я накара поне да си вземе помощничка. Отказа. Майкъл естествено, си обясняваше нейната реакция: дължеше се на нейния проклет перфекционизъм. Може би нещата щяха да се развият другояче, ако можеше да бъде честен към нея. Грижата за Шон я обсебваше до такава степен, че тя винаги беше изтощена. Все не намираше подходяща възможност да поговорят. Как би могъл да й причини болка? Допълнителни проблеми?

Толкова много я обичаше, че не можеше да й го признае: животът му пропадаше в скучно рутинно русло. Да, може би трябваше повече да я закриля. Но колкото по-зле вървяха нещата в брака им, толкова повече той изпадаше в депресия и самосъжаление. Живееше със Сюзън, все още я обичаше и желаеше. Но много преди да срещне Рина, вече бяха се отчуждили.

Рина беше сърдечна, любезна и можеше да изслушва всичко. Майкъл й говореше за брака си, за болното си дете. Твърдеше, че обича Сюзън и че никога няма да я напусне. Не си даваше сметка, че Рина ще се влюби в него. А и за своята собствена реакция не беше подготвен…

Сега Сюзън признаваше, че го е пренебрегнала. И все пак тогава беше дълбоко потресена, научавайки за другата жена в живота му. Беше направил грешка.

Трябваше да предизвика Сюзън на сериозен, откровен разговор. Колкото и болезнен да беше изходът от него.

Рина… Това беше минало. Свършено. Но Сюзън не можеше да му прости. Беше казал, че все още са женени. Но тя имаше право. Това си бе чиста формалност. Отдавна вече не беше наивната жена-дете, за която бе се оженил. Тъга забулваше хубавите й очи… Беше зряла жена, познала любовта. Когато си спомни за Кери, по бузите му плъзна руменина. Трябва да е забелязала желанието в очите му. Ще дойдат и други мъже — и всички те ще я намерят привлекателна. Наистина не можеше да си представи, че Сюзън ще започне някаква връзка, докато е омъжена. Но ако се разведяха и дойдеше истинският, навярно ще пожелае да се омъжи повторно. Тази мисъл почти го подлуди. Може би най-доброто би било да я изхвърли от ума си, но просто не можеше да го направи.

В старанието си да я забрави, беше си набавил типичните за един богаташ играчки: луксозна яхта, нов частен самолет, паркинг със скъпи лимузини. Притежаваше собствен фитнес център^[2], в който редовно тренираше. Гардеробите му бяха пълни със скъпи дрехи. Да, всъщност притежаваше всичко, което можеше да се купи с пари. Включително и няколко хубавици… Но въпреки това водеше самотен живот, белязан с чувство за вина и разкаяние.

Така здраво стисна кормилото, че кокалчетата му побеляха — и изведнъж го осени прозрение. Сега Сюзън имаше властта да му причини болка — така, както той беше постъпил с нея. Но може би не мислеше да го прави. Ако успееха честно и открито да поговорят, може би щяха да погребат миналото.