Оливин Годфри
Майкъл (4)

IV

Майкъл бавно слизаше по широката стълба. Спря за миг в огромната приемна. Майка му и Хедър се обличаха горе за сватбата. Моди, готвачката, се суетеше в кухнята заедно с останалата прислуга около последните приготовления за приема, който даваха след сватбената церемония.

Погледна часовника. Най-рано след един час щяха да започнат да пристигат първите гости. Отиде в другия край на коридора и излезе в зимната градина. Седна на едно от белите плетени кресла и се огледа. Защо реши да чака тук? Може би, защото това беше любимото място на Сюзън, когато все още идваха в този дом.

„Тук е хубаво“ — помисли си, съзерцавайки белите мебели от камъш, буйната растителност, огромните прозорци и стъклени врати, които водеха в добре поддържана градина.

Внезапно си спомни как баща му нееднократно беше повтарял, че Сюзън приличала на собствената му жена. Слава богу, че Пол Гарнър не разбра нищо за Рина, преди да умре. Не би го разбрал. Родителите му бяха си останали верни един на друг.

Малко след женитбата си те се бяха нанесли в тази великолепна къща. В елегантната резиденция можеха да посрещат без притеснение големи групи гости. Майка му успя да създаде един уютен, мил дом за семейството. Макар мебелите да бяха скъпи, картините — оригинални, порцеланът — ценен, Хедър и Майкъл без страх лудуваха заедно с гостенчетата си в големите помещения.

С течение на времето всичко ставаше все по-хубаво и уютно. Ако не бяха тръгнали наопаки нещата, може би и тяхната къща със Сюзън някога щеше да излъчва същата топлина и радост от живота.

Изправи се и застана на вратата към верандата. Обичаше тази градина — сякаш от книжка с картинки. От всяка стая на партера стъклени врати водеха към великолепно аранжирания парк, в който плувният басейн изглеждаше като романтично езеро.

Басейнът… Спомените за прекрасния пролетен ден, който прекараха със Сюзън и Хедър там го връхлетяха. Изобщо не беше обърнал внимание на слабоватото момиченце с дългите плитки, когато бяха деца. Тогава, за своя изненада, откри, че Сюзън е пораснала. В края на този ден, след като я изведе на вечеря, избуяха първите му чувства. Беше сполетян от любов и желание и до днес всичко си остана непроменено. Желаеше я дори повече, желаеше я както никоя друга жена.

Остана още известно време така, загледан безпаметно в градината, после рязко се извърна и се запъти към хола.

 

 

Усмивка заигра по устните му, когато чу леката музика, изпълнявана от Максин на рояла. Докато чакаше в салона на майка си заедно с останалите гости, Майкъл мислеше за желанието на обичащата всичко модно негова сестра за традиционна брачна церемония. Опитваше се да я разбере. Дори и да бе нарушил обета, даден някога на Сюзън, той държеше на семейството и го смяташе за нещо свято и нерушимо.

Погледът му се плъзна към камината, осветена от месингови канделабри. Най-отпред имаше молитвено столче, от двете му страни — огромни саксии с папрат.

Духовното лице, следвано от Сюзън и Кери, прекрачи прага. О, господи! Сюзън беше невероятно хубава!

Носеше дълга рокля в люляков цвят от копринен креп с буфан ръкави, беше си обула сатенени пантофки в същия цвят. Изглеждаше като принцесата от приказките. Как би искал да я грабне в обятията си и никога повече да не я пусне.

Без желание погледна към Кери. Той беше, както винаги, блестящ в празничния си черен костюм с ланец и папийонка. Жегна го ревност.

Максин засвири сватбения марш от Вагнеровия „Лоенгрин“… празнично въведени…

Когато Хедър тръгна към Джон, гърлото на Майкъл се сви. Сестра му беше хубава, горда булка. В известен смисъл бе дори старомодна.

Сюзън също беше старомодна. В деня на тяхната сватба беше го погледнала с очи, пълни с любов и всеотдайност, облечена в прекрасна булчинска рокля. „Господи, о, господи…“

Погледът му се върна на Хедър. Семплата й рокля в цвят слонова кост от коприна беше много елегантна. Венецът от бели рози чаровно контрастираше с тъмните й коси. Булчинският й букет от рози и гардении бе украсен със сатенени панделки.

Майкъл усети ръката на майка си. Обърна се. Тя беше хубава в розовата си копринена рокля с дантелен жакет в същия цвят. В очите й блестяха сълзи. Той усмихнато стисна дланта й.

Духовникът разтвори библията си.

— Многоуважаеми присъстващи, събрали сме се тук пред Бога и в съгласие с тези свидетели, за да свържем този мъж и тази жена в светата обязаност на семейството…

Сюзън премигна зад сълзите си. Не, не биваше да се разплаче!

Майкъл видя тези сълзи.

„О, съкровище, и ти ли си спомняш?…“

— Вземаш ли тази жена за своя съпруга, за да живееш с нея по волята на Господа Бога? Искаш ли да я обичаш и утешаваш, да я уважаваш и да държиш на нея в добри и лоши дни? Ще откажеш ли на всички други, за да бъдеш само неин, докато смъртта ви раздели…

„О, скъпа, аз исках да спазя тази клетва…“

Същият въпрос бе зададен на Хедър. Тя погледна Джон с очи, пълни с любов, и каза „да“.

„И ще го спази, точно като Сюзън“ — помисли си Майкъл.

Духовникът хвана дясната ръка на Джон и я положи върху тази на Хедър. После помоли Джон да повтаря след него:

— Аз, Джон, те вземам, Хедър, за моя най-скъпа съпруга, за да те имам до себе си от този ден за добро и за зло; за да те обичам и да те почитам, докато смъртта ни раздели, според Светата Господня Воля, заклевам се!

Докато Джон повтаряше клетвата, Майкъл погледна Сюзън. Болка прониза сърцето му, като видя посипаните й с перли мокри бузи. Да можеше да я вземе в обятията си и да я помоли да приеме още веднъж същата клетва! Ако му дадеше още един шанс, той щеше да я спази.

Дойде време за размяната на пръстените. Отново мислите му препуснаха към неговата собствена сватба. Сюзън беше избрала прости, класически халки. Снощи не видя никакво бижу по ръцете й. Сега също не носеше украшения.

Спомни си, че Сюзън само веднъж се съгласи да свали халката си, и то без желание — само защото акушерката беше настояла. Това бе при раждането на Шон. Тогава беше му казала: „Внимавай за пръстена ми. Сложи ми го веднага щом ме върнат в стаята ми. Той е символ на нашата любов“.

„Боже, какъв глупак излязох!“

Започна молитвата „Отче наш“. Духовникът благослови младоженците.

Майкъл се взря в лицето на Сюзън и си спомни думите: „Що е Господ съединил, човек не бива да разделя“. Убягна му усмивката на пастора, който обяви Джон и Хедър за мъж и жена.

 

 

За сватбеното тържество Джанет беше отворила остъклените врати между салона и трапезарията.

Сюзън стоеше до Кери в един ъгъл и отпиваше от шампанското си. След като церемонията приключи, тя бе хукнала към тоалетните. Но преди да оправи грима си, се облегна на вратата и се разрида. Не знаеше защо са сълзите й — дали защото сватбата на Хедър бе тъй прекрасна, или за собствените й разбити мечти.

Когато малко след това прекрачи в трапезарията, се смая от великолепието, с което беше приготвено всичко, въпреки че списъкът на гостите включваше двадесет души.

Имаше блюда със сирене, прекрасно подредени ордьоври, студен и топъл бюфет, една огромна, впечатляваща сватбена торта — и естествено цели бъчви шампанско.

Хедър и Джон разрязаха тортата, гостите се отправиха към бюфета и се разделиха на групички, а тя взе чашата си и отиде в салона. Спомни си, че беше открила сълзи в ъгълчетата на очите на Майкъл, докато траеше церемонията. Знаеше, че той много обича сестра си и навярно е съпреживял цялата венчавка. Но не й убягна, че гледаше не Хедър, а нея самата — почти неотклонно. Вероятно беше си спомнил тяхната венчавка.

— Каква прекрасна сватба? — стресна я гласът на Кери.

Тя кимна.

— Тъкмо се възхищавах от тоалетите на гостите. Фантастични са, нали? Или може би така ми се струва, просто защото дълго време не съм излизала от къщи.

— Навярно и двете — усмихна се сияйно Кери, — но вие сте най-хубавата от всички, Сюзън. Все още имам желанието да ви снимам. Бих го направил на фона на гъвкаво-лъскава драперия с цвета на вашите неповторими очи, преметната през раменете ви. Вашето теменуженосиньо е нещо много рядко срещано.

Сюзън се усмихна.

— Благодаря за любезността. Но, честно казано, не разбирам защо точно мен искате да фотографирате — има толкова много жени, по-хубави от мен.

— У вас виждам нещо твърде особено. А коприненият ви тен не се нуждае от никакви светлинни ефекти. Помислете за това: аз ще остана в Атланта още няколко седмици. И се надявам пак да се видим.

— Ще си помисля.

— Ще ме извините ли сега, Сюзън, искам да поговоря с Джон и Хедър, преди да се качат горе и да сменят дрехите си. Ах, впрочем, имате ли предвид нещо за утре?

— Не.

— Тогава ще ви се обадя — усмихна й се Кери.

Когато той се отдалечи, Сюзън се огледа наоколо.

Майкъл тъкмо разговаряше с Хедър. Как само изглеждаше! Тя потиснато си даде сметка, че е абсолютно нереално да се изисква вярност от един такъв мъж.

Той вдигна поглед и очите им се срещнаха. Веднага отиде при нея.

— Изглеждаш фантастично — отбеляза с мила усмивка.

— Благодаря. Тъкмо се възхищавах от гостите. Дори казах на Кери, че не си спомням да съм виждала толкова красиви рокли на едно място.

— Свършвай вече със самотния живот, съкровище. Слушай, нека отново ти покажа как изглежда светът. Има толкова хубави неща, които изпускаш, докато се усамотяваш там горе!

— Някои действително ми липсват. Беше ми приятно да се подготвям за този уикенд, например. Сутринта си спомних за всички партита, събирания и прочее удоволствия, на които нямах възможност да се насладя.

— Ще продължим да танцуваме и да правим това, което и по-рано сме правили. Разбира се, ако решиш отново да ме видиш.

Сюзън го погледна скептично.

— Не мога да повярвам, че говориш сериозно, Майкъл. Не знам защо изобщо си се оженил за мен. Спомням си момичетата, които си водил у вас — без изключение жени от класа.

„И Рина. Нея, разбира се, не бих могла да забравя.“

— Трябва ли непрекъснато да ти казвам това, което и в миналото ти повтарях? Да, познавал съм хубави жени, но никоя не е означавала за мен толкова много. А сега трябва да тръгвам. Обещах да закарам Хедър и Джон на летището. Ето ти телефоните, на които можеш да ме намериш в кантората.

— Ако… ако ти се доверя и ти… ти ме разочароваш за втори път… — Сюзън млъкна и нервно тръсна коси, — не знам дали ще успея още веднъж да залепя парчетата…

— Обещавам ти, че никога повече няма да ти причиня болка — гласът му беше дрезгав. — Ще те убедя, че всяка дума, изречена от мен, означава, че те обичам. Имаш ли нещо запланувано за другия уикенд?

Тя се поколеба за миг.

— Трябва да работя върху новия си роман.

— Слушай, ще ти се обадя утре. Просто се налага да се видим отново.

— Не знаеш номера ми.

— Напротив. Тази сутрин се промъкнах в кабинета на мама и го открих в нейния бележник — весело обясни той. — Имаш ли нещо против?

— Всъщност не — поклати глава Сюзън. — Имам автоматичен секретар. Когато работя, много често го включвам, така че не ми се налага да разговарям с никого, ако не искам.

— Тогава ще ти оставя съобщение и ти можеш да ми позвъниш, ако имаш желание и време. Сюзън, в този плик има едно… едно послание. Надявам се да ти хареса. Но сега наистина трябва да побързам. Довиждане, хубава жено.

С най-голямо удоволствие би я целунал. Но се задоволи да я помилва бегло по бузата. После се обърна и напусна стаята.

 

 

Щом затвори вратата зад себе си, Сюзън веднага изхлузи обувките с висок ток и се вмъкна в банята. Дотолкова беше свикнала да носи удобни дрехи, че много трудно би се нагодила отново към градския живот, ако решеше да го направи, разбира се, и да се откаже от отшелническия живот.

Отиде в спалнята си и седна на ръба на леглото, за да масажира краката си. Тогава се сети за плика, който й даде Майкъл. Извади го от чантата си и го отвори. Отвътре падна визитната му картичка с телефонните номера. В средата беше написал числото три.

Съвсем бе забравила за стария им таен код. О, това беше глупаво, но и романтично. Когато си изпращаха писъмца, Майкъл се подписваше с „три“, което значеше „обичам те“. Това закодиране той измисли заради Сюзън, която делеше една стая с Хедър. Дори и като си говореха по телефона в присъствието на друг човек, завършваха разговора с едно прошепнато „три“.

„Признай си, Сюзън. Ти много би искала да вярваш, че Майкъл го мисли насериозно и че все още те обича. Но все още му нямаш доверие. Още не. Дали би се преместил да живее отново в Мейсън, както обеща?“

Внезапно усети първите признаци на мигрена. Понякога успяваше да задуши пристъпите й още в зародиш. Не! Не и тази болка! Том настояваше да се изследва при специалисти и тя се беше подложила на десетки тестове. Резултатът от тях беше, че лекарите не знаеха как може да й се помогне.

Ако не вземеше мерки веднага, това продължаваше с дни и болката беше непоносима. Докато се грижеше за Шон, понякога й костваше нечовешки усилия да става нощем, за да го нагледа, ако я връхлетеше някой от тези пристъпи. Сега просто си оставаше в леглото, докато болката отшуми.

Но трябваше да работи. И да помисли за Майкъл. Да преодолее главоболието. И без това загуби много време заради сватбата на Хедър. По дяволите! А толкова лесно й се удаваше писането в последните дни! Сега чувствата й бяха объркани, ще бъде трудно да се концентрира.

Погледна отново картичката и се замисли за времето, когато твърдо вярваше, че животът е хубав, и че е постигнала всичките си мечти. Много неща се промениха оттогава, но копнежът в нея остана…

Сложи я на нощното шкафче, изправи се и облече пижамата си. Отиде в банята и глътна болкоуспокояваща таблетка. Внезапно почувства смъртна умора и изтощение. „Днес няма повече да мисля за Майкъл.“

Легна, притихна и се опита да се отпусне. Скоро лекарството започна да действа и тя изпадна в дълбок сън.