Патриша Корнуел
Крадци на лица (7)

6.

В четири часа същия следобед моят екип все още работеше в залата за аутопсии.

Отидох да потърся Чък Ръфин. Той се мъчеше заедно с двама от лекарите ми над трупа, като отделяха плътта от костите, колкото можеха по-внимателно с пластмасови пинсети, защото всеки друг по-твърд инструмент можеше да ги надраска.

Ръфин се бе изпотил под операционното си боне и маската, докато изстъргваше тъканта от скалпа, а кафявите му очи просветваха напрегнато под маската на лицето. Беше висок и добре сложен, с къса, жълтеникаво-червеникава коса, която обикновено стърчеше във всички посоки, независимо колко гел й бе сложил. Притежаваше някакъв младежки чар и макар че беше работил цяла година тук, все още трепереше от мен.

— Чък — извиках го аз, докато наблюдавах една от най-отвратителните процедури в съдебната медицина.

— Да, госпожо.

Той спря да стърже и ме погледна за момент. Зловонието се засилваше с всяка изминала минута, защото размразената плът продължаваше да се разлага.

— Чакай да проверя още веднъж — казах на Ръфин, който беше толкова висок, че бе придобил навика да се прегърбва. Вратът му щръкваше като на костенурка, когато погледнеше този, с когото говореше. — Нашите стари изпотрошени тенджери изглежда не са издържали, като са ги карали насам.

— Мислех, че са ги изхвърлили.

— И вероятно е трябвало — отговорих аз. — А това значи, че двамата с теб трябва да идем да купим нови.

— Сега ли?

— Сега.

Без да се бави, той се запъти към мъжката съблекалня, за да си свали миризливите работни дрехи и да вземе набързо душ, колкото да отмие шампоана от косата си. Тя беше още мокра, а лицето му бе порозовяло, когато се срещнахме в коридора. Подадох му връзка ключове. Тъмночервената служебна кола беше оставена на паркинга. Седнах на седалката до шофьора и го оставих да кара.

— Отиваме до магазините „Коул“ за ресторантско обзавеждане — казах му аз, когато моторът на голямата кола забръмча. — Намират се след два блока западно от Пархам, на Броуд. Само излез на Шестдесет и четвърта и тръгни към отклонението на Уест Броуд. Оттам ще ти показвам пътя.

Той натисна дистанционното, поставено върху козирката на предното стъкло, и вратата на паркинга бавно се вдигна нагоре, като пропусна слънчевата светлина, която не бях виждала цял ден. Пиковият час на движението беше току-що започнал и след половин час щеше да стане ужасно. Ръфин шофираше като стара баба, с тъмни очила и се навеждаше напред, докато караше с около десет километра по-малко от разрешената скорост.

— Можеш да караш и по-бързо — казах му спокойно. — Наближава пет часът и трябва да побързаме.

Той натисна педала на газта, при което се люшнахме напред и започна да рови в жабката за жетона, който показваше, че е платена таксата за магистралата.

— Може ли да ви попитам нещо, доктор Скарпета?

— Разбира се. Казвай.

— Има нещо малко странно.

Пак погледна в огледалото за обратно виждане.

— Няма никой отзад.

— Знаете ли, виждал съм много неща в болницата, в погребалното бюро и къде ли не, но нищо не ме е впечатлявало толкова досега.

Той намали скоростта при кабината за събиране на такси и хвърли жетона в коша. Една ръка с червена лента на ръкава се вдигна нагоре и ние потеглихме, докато другите префучаваха покрай нас. Ръфин вдигна стъклото на колата.

— Естествено е това, което виждаш сега, да те впечатли — довърших мисълта му вместо него, или сметнах, че съм я довършила.

— Знаете ли, повечето пъти пристигам сутрин в болницата преди вас — каза той, с поглед неотклонно насочен напред, докато караше. — Вдигам телефона, като звънне, и приготвям нещата, нали? Знаете го, защото съм сам там.

Кимнах с глава, макар че нямах представа какво ще каже.

— И така, това започна преди около два месеца, когато бяхме все още в старата сграда. Телефонът звънваше към шест и половина сутрин, точно след като вляза там. А като го вдигнех, никой не се обаждаше.

— Колко пъти се е случвало това?

— Може би по три пъти в седмицата. Понякога всеки ден.

Той вече беше привлякъл вниманието ми.

— Продължи ли и след като се преместихме тук? — поисках да се уверя аз.

— Разбира се, нали имаме същия телефонен номер — напомни ми той. — Да, госпожо. Впрочем, случи се и тази сутрин и аз започнах малко да се притеснявам. Питам се дали не трябва да поискаме да засекат обаждания.

— Кажи ми точно какво става, като вдигнеш телефона — запитах аз, докато се движехме точно с разрешената скорост по магистралата.

— Аз казвам: „Тук моргата“ — обясни той. — А този, който се обажда, не обелва нито дума. Мълчи, като че връзката е прекъснала. Затова повтарям „Ало“ няколко пъти и накрая затварям телефона. Но разбирам, че има някой. Просто го усещам.

— Защо не си ми казал досега?

— Исках да се уверя, че не реагирам прибързано. Или пък, че не е плод на въображението ми, защото трябва да ви призная, че е малко страшно, когато сутрин слънцето още не е изгряло и няма никой друг там.

— И казваш, че е започнало преди около два месеца?

— Горе-долу толкова — отговори той. — Като, разбира се, изключвам първите няколко пъти, за които не съм сигурен.

Бях ядосана, че е чакал досега, за да ми съобщи това, но сега вече нямаше смисъл да се карам с него.

— Ще уведомя капитан Марино — заявих аз. — Впрочем, Чък, трябва да ми кажеш, ако това се случи пак, разбра ли?

Той кимна, а кокалчетата на пръстите му побеляха от стискането на волана.

— Точно след следващия светофар ще търсим една голяма бежова сграда. Тя е от лявата ти страна в блок деветстотин, точно след „Джо Па“.

Магазините „Коул“ щяха да затварят след петнадесет минути и имаше само две други коли на мястото, където паркирахме. Слязохме с Ръфин и се насочихме към салона. Климатичната инсталация беше смразяваща, докато вървяхме между редиците от метални рафтове, които стигаха до тавана. Върху тях беше натрупано всичко — от ресторантски лъжици за супа и обикновени лъжици, електрически поставки за затопляне на храна и разни уреди за кафенета до грамадни машини за кафе и миксери. Но аз се интересувах само от домакинските съдове и след като се огледах набързо, открих щанда, който ми трябваше. Той беше на средата на магазина, близо до електрическите тенджери и градуираните кани.

Започнах да вдигам големите алуминиеви тенджери, когато изведнъж се появи един продавач. Косата му беше започнала да оплешивява, имаше голям корем, а в долната част на дясната му ръка ясно се открояваше някаква татуировка с голи жени, които играеха на карти.

— Мога ли да ви помогна? — попита той Ръфин.

— Трябва ми най-голямата тенджера за готвене, която имате — отговорих аз.

— Значи за четиридесет литра.

Той се пресегна към един рафт, прекалено висок за мен, и подаде на Ръфин огромна тенджера.

— Трябва ми и капак — казах аз.

— Ще трябва да го поръчате.

— А имате ли някоя по-дълбока, правоъгълна тенджера? — попитах след това, като си представях дългите кости.

— Имам за двадесет литра.

Той се пресегна към друг рафт. Металните съдове изхлопаха, докато вадеше тенджерата, която вероятно бе предназначена за варене на огромни количества картофено пюре, зеленчуци и плодови сокове.

— Предполагам, че нямате капак за тази? — попитах аз.

Капаци с различни размери издрънчаха, когато той извади един от тях.

— Има и подходяща лъжица. Предполагам, че ще искате и нея.

— Не, благодаря — казах аз. — Трябва ми само нещо дълго за разбъркване — дървено или пластмасово. И ръкавици, устойчиви на висока температура. Два чифта. И какво друго? — Погледнах към Ръфин, докато размислях. — Може би ще трябва да вземем и тенджерата за двадесет литра за по-дребните неща, а?

— Добра идея — съгласи се той. — Тази голяма тенджера ще бъде страшно тежка, когато се напълни с вода. Няма смисъл да купуваме такава по принцип, щом нещо по-малко може да ни върши същата работа. Но мисля, че този път ще ни трябва по-голямата, иначе няма да побере всичко. Нали разбирате…

Продавачът все повече се объркваше, като слушаше неясния ни разговор.

— Кажете ми какво смятате да готвите и ще ви дам съвет — предложи той пак на Ръфин.

— Разни неща — отговорих аз. — Предимно ще ги варя.

— О, разбирам! — възкликна той, макар че не беше разбрал нищо. — Е, добре, ще искате ли още нещо?

— Това е всичко — отвърнах му с усмивка.

На касата той начука сто седемдесет и седем долара за ресторантската тенджера. Аз отворих портмонето си и започнах да търся кредитната си карта.

— Да правите случайно отбив от цената за държавни учреждения? — запитах аз, докато взимаше картата ми.

— Не — отговори той, като потърка двойната си брадичка и се намръщи, след като видя картата ми. — Мисля, че съм чувал името ви по новините преди време. — Той ме загледа изпитателно и щракна с пръсти. — Знам! Вие сте жената, която се кандидатира за сената преди няколко години. Или може би беше за заместник-губернатор на щата?

— Не съм аз — отвърнах. — Опитвам се да стоя далеч от политиката.

— И аз съм като вас — каза той на висок глас, докато двамата с Ръфин изнасяхме покупките си през вратата. — Те всички са мошеници, всички до един!

След като се върнахме в моргата, наредих на Ръфин да извади останките на изгорялата жертва от хладилника и да ги превози заедно с новите тенджери в стаята с разлагащи се трупове. Прослушах набързо съобщенията на телефонния секретар, повечето от които бяха от репортери, и усетих, че нервно си подръпвам косата, когато Роуз се появи на вратата, която свързваше моята стая с нейната.

— Изглежда сте имала лош ден.

— Не по-лош от обикновено.

— Искате ли чай с канела?

— В момента не — отговорих аз. — Но все пак благодаря.

Роуз постави един куп смъртни актове на бюрото ми, като прибави още неща към никога несвършващия куп от книжа, на които трябваше да слагам инициалите и подписа си. Тя бе облечена този ден с елегантен морскосин костюм и пурпурна блуза, а обувките й бяха половинки, с ниски токове и връзки.

От доста време Роуз беше преминалата възрастта за пенсиониране, макар че не й личеше. Чертите на лицето й бяха благородни, подчертани с лек грим, но косата й бе започнала да оредява и побелява. Артрит бе сковал пръстите, долната част на гърба и ставите й, а това я караше да се чувства все по-неудобно на стола си. Не можеше вече да се грижи за мен така, както правеше от първия ден, когато постъпих на тази работа.

— Вече наближава шест часът — каза тя и ме погледна изпитателно.

Извърнах глава към стенния часовник, след което започнах да преглеждам книжата и да ги подписвам.

— Поканена съм на вечеря от църковното настоятелство — уведоми ме тя тактично.

— Това е хубаво — отвърнах аз и се намръщих, докато четях. — По дяволите, колко пъти ще трябва да казвам на доктор Кармайкъл, че в смъртен акт не се пише „спиране на сърцето“. Като умреш, сърцето ти спира, нали така? И пак е писал „спиране на дишането“, независимо колко пъти съм поправяла заключенията му относно причините за смъртта. — Въздъхнах отегчено. — А е бил следовател по смъртните случаи в района на Халифакс колко години? — продължавах аз тирадата си. — Най-малко двадесет и пет, нали?

— Доктор Скарпета, не забравяйте, че е акушер-гинеколог. И при това от старите доктори — напомни ми Роуз. — Той е симпатичен човек, но не е способен да научи нищо ново. И все още пише рапортите си на една стара пишеща машина „Ройъл“ с главни букви и други неща от този род. А причината, поради която споменах за вечерята, е, че започва след десет минути. — Тя направи пауза и ме погледна над очилата си за четене. — Но мога да остана, ако искате — добави тя.

— Имам да свърша някои неща — казах аз, — но в никакъв случай не искам да попреча на една църковна вечеря. На теб или на когото и да било друг. И без това винаги си имам достатъчно неприятности с Бога.

— Тогава ще ви кажа „лека нощ“ — уведоми ме тя. — Нещата, които съм продиктувала на касетофона, са на бюрото ви. Ще се видим утре сутринта.

След като стъпките й отзвучаха по коридора, настъпи тишина, нарушавана само от шумоленето на книжата, които местех по бюрото си. На няколко пъти си помислих за Бентън, но потиснах желанието си да му се обадя, защото не бях готова за почивка или просто не исках да се почувствам отново като човек. В крайна сметка е трудно да се чувстваш нормална личност и да изпитваш нормални чувства, когато се каниш да вариш човешки останки в съд, който е всъщност голяма тенджера за супа. Няколко минути след седем, тръгнах по коридора към стаята с разлагащите се трупове, която беше надолу, след две врати срещу хладилната камера.

Отключих вратата и влязох в малката стая за аутопсии с хладилна камера и специална вентилация. Тленните останки бяха покрити с чаршаф върху една маса на колелца, а новата четиридесетлитрова тенджера, напълнена с вода, беше поставена на електрическата печка под химически обезопасения отдушник. Сложих си операционната маска и ръкавиците и включих печката на слаб градус, да не би костите да бъдат увредени още повече. Изсипах във водата две лъжици прах за пране и една чаша белина, за да ускоря отделянето на ципите, хрущялите и мазнините.

Свалих чаршафите от костите, оголени от плътта в по-голямата си част, и жалките останки от крайници, прилични на недогорели пръчки. Внимателно поставих бедрените кости и пищялите в тенджерата, а след тях таза и черепа. Пуснах вътре и гръбначните прешлени с ребрата. Водата стана по-гореща и започна да се издига воняща пара. Трябваше да видя оголените изчистени кости, защото можеше да разбера нещо по тях, а просто нямаше друг начин да го направя.

За момент поседях в тази стая, отдушникът шумно засмукваше въздуха, докато се въртях на стола си. Бях изморена, емоционално изчерпана и ужасно самотна. Водата завираше и това, което бе останало от една жена, която смятах, че е била убита, започна да се разпада в тенджерата — още едно унижение и груба обида за личността, която е била.

— О, Господи! — въздъхнах аз, като че Бог можеше наистина да ме чуе. — Благослови я, която и да е тя.

Трудно можеше да си представи човек, че може да бъде сведен до кости, които врат в тенджера, и колкото повече мислех за това, толкова повече изпадах в униние. Някой някъде бе обичал тази жена и тя бе свършила нещо в живота си, преди тялото й и личността й да бъдат така жестоко поругани. Цял живот се бях опитвала да се преборя с омразата, но сега беше твърде късно. Вярно е, че мразех садистично злите хора, чиято цел в живота беше да тормозят живите и да отнемат нечий живот, като че е тяхна собственост. Истина е, че екзекуциите силно ме разстройваха, но само защото възкресяваха нечовешките престъпления, иначе обществото почти не си спомняше за жертвите.

Горещите и влажни изпарения изпълваха въздуха с отвратително зловоние, което нямаше да намалее, докато костите вряха. Представях си, че е била тънка, стройна и руса, облечена с джинси и ботуши, с платинена халка, пъхната в задния джоб. Ръцете й бяха изгорели и никога нямаше да разбера колко са били тънки пръстите й и дали халката й е била по мярка, макар да не изглеждаше така. Филдинг вероятно беше прав. Знаех, че трябва да попитам Спаркс за това.

Замислих се за раните й, като се опитах да си представя от какво може да ги е получила и защо напълно облеченото й тяло е било в голямата баня. Самото място, ако бяхме прави, че пожарът е започнал оттам, беше неочаквано и странно. Джинсите й са били закопчани, защото като открих ципа, той бе вдигнат догоре, а задните й части са били покрити. Като се има предвид синтетичната материя, която се бе разтопила по плътта й, нямах причина да смятам, че гърдите й са били разголени, макар че нито едно от тези открития не изключваше сексуално насилие.

Оглеждах костите през воал от пара, когато телефонът звънна и ме стресна. Първата ми мисъл беше, че се обаждат от погребалното бюро, което иска да докара някой мъртвец, но после видях, че лампичката за един от телефоните на залата за аутопсии святка. Веднага се сетих за това, което бе казал Ръфин за стряскащите ранни телефонни обаждания. Почти очаквах, че никой няма да се обади от другата страна.

— Да — казах аз сопнато.

— Господи, кой ти е изял закуската? — обади се Марино.

— О! — казах аз с облекчение. — Извинявай, но мислех, че някой си прави майтапи.

— Как така „майтапи“?

— Ще ти кажа после — казах аз. — Какво има?

— Долу на паркинга съм и се надявам, че ще ме пуснеш да вляза.

— Ей сега идвам.

Всъщност, бях много доволна, че ще имам компания. Тръгнах бързо към покрития паркинг и натиснах един бутон на стената. Огромната врата започна бавно да се вдига и Марино се вмъкна под нея. Нощта навън беше тъмна и непрогледна от мъгливите солени изпарения. Забелязах, че небето е покрито с буреносни облаци.

— Защо си тук толкова късно? — попита той с обичайния си троснат тон, докато смучеше вечната си цигара.

— В моята стая не се пуши — напомних му аз.

— Като че някой в това учреждение се тревожи за някаква незначителна воня.

— Някои от нас все още дишат — заявих аз.

Той хвърли цигарата на бетонния под и раздразнено я стъпка с крак, като че не бяхме водили този разговор нито веднъж в живота си. Впрочем, това ни беше станало вече нещо като навик, който по своеобразен начин затвърди връзката помежду ни. Бях почти сигурна, че Марино щеше да се почувства засегнат, ако не го заядях за нещо.

— Можеш да дойдеш с мен в стаята, където обработваме костите — казах му аз, докато спусках вратата на паркинга. — В момента работя над нещо.

— Ако знаех за това по-рано — оплака се той, — щях да говоря с теб само по телефона.

— Не се тревожи, не е толкова лошо. Само оголвам едни кости.

— Може за теб да не е лошо — каза той, — но аз не успях да свикна с миризмата на сварени хора.

Влязохме заедно в стаята и аз му додадох една операционна маска. Проверих какво става с костите и намалих градусите за варене с петдесет, за да съм сигурна, че водата няма да ври прекалено силно и да ги спече. Марино нагласи маската на носа и устата си и завърза връзките отзад. Забеляза една кутия с ръкавици за еднократна употреба, извади един чифт и си ги сложи. Парадоксалното беше, че прекалено се пазеше от външните фактори, които биха навредили на здравето му, а всъщност най-голямата опасност идваше от начина, по който живееше. Той се потеше, беше облечен с бежови панталони, бяла риза и вратовръзка, покапана с кетчуп.

— Имам няколко интересни неща за теб, докторе — каза той и се облегна на една излъскана мивка. — Поискахме сведения за регистрацията на изгорелия мерцедес зад къщата на Кенет Спаркс и се оказа, че номерът е 81 Бенц 240 D, син на цвят. Километражът изглежда е бил превъртан назад два пъти. От отдела за регистрации бяха доста предпазливи и казаха само, че била на някакъв доктор Нютън Джойс от Уилмингтън, Северна Каролина. Има го в телефонния указател, но той не си беше вкъщи, включил е секретарят.

— Клер Роули е ходила на лекции в Уилмингтън. Близо е до крайбрежната къща на Кенет Спаркс — напомних му аз.

— Точно така. Засега всички следи водят в тази посока. — Той гледаше безизразно в тенджерата с вряща вода върху печката. — Карала е колата на някой друг и е влязла някак в къщата на Спаркс, когато го е нямало вкъщи, била е убита и е изгоряла в пожара — каза той, разтривайки слепоочия. — Трябва да ти кажа, че тази история мирише толкова лошо, колкото това, което вариш там, докторе. Нещо наистина голямо ни се изплъзва, защото иначе няма никаква логика.

— Има ли и други фамилии Роули в района на Уилмингтън? — попитах го аз. — Възможно ли е да е имала роднини там?

— Имаше два телефонни номера с това име, но нито на единия от тях не бяха чували за Роули с малко име Клер.

— А какво казаха от университета?

— Още не съм стигнал дотам — отговори той, докато отивах да проверя тенджерата. — Мислех, че ти ще го направиш.

— Утре сутринта.

— И какво? Цяла нощ ли ще седиш тук да вариш тази гадост?

— Всъщност — казах аз, докато изключвах печката, — ще я оставя, за да мога да се прибера вкъщи. Колко е часът? О, господи, вече е почти девет. А утре сутринта съм на дело.

— Да се махаме вече от това учреждение.

Затворих стаята за разлагане на трупове и отворих отново вратата към паркинга. Зърнах гъстите тъмни облаци, които се плъзгаха край луната като платноходки с издути платна, а вятърът бушуваше яростно и издаваше загадъчни съскащи звуци покрай кьошетата на сградата. Марино ме изпрати до колата. Изглежда не бързаше, защото веднага извади цигарите си и запали една.

— Не искам да ти втълпявам някакви налудничави идеи — заговори той, — но има нещо, което мисля, че трябва да знаеш.

Отключих вратата на колата си и се вмъкнах зад волана.

— Боя се да попитам — признах аз. Не го лъжех.

— Към четири и половина днес следобед ми се обади Рекс Уилис, вестникарят. Този, който пише уводните статии.

— Знам кой е.

Закопчах си предпазния колан.

— Доколкото разбрах, получил писмо от анонимен източник с материал за публикация. Много лошо.

— За какво става дума? — попитах аз, а в главата ми звънна сигналът за тревога.

— Ами, предполага се, че е от Кари Гретхен. Пише, че се е измъкнала от „Кърби“, защото е била несправедливо обвинена от федералните агенти и знае, че са щели да я екзекутират за нещо, което не е извършила, ако не избяга оттам. Твърди, че по време на убийствата, ти си имала любовна връзка с главния следовател, Бентън Уесли, който й е правил психиатрична експертиза. Всички така наречени „доказателства“ срещу нея били скалъпени. Това бил заговор между вас двамата, за да представите в по-добра светлина Федералното бюро.

— А откъде е пуснато? — попитах аз, задушаваща се от възмущение.

— От Манхатън.

— И е адресирано специално до Рекс Уилис ли?

— Да.

— Но той, разбира се, няма да направи нищо с него.

Марино се поколеба.

— Е, хайде, докторе — каза той, — кога за последен път си видяла журналист да не направи от нищо нещо?

— О, за бога! — промърморих аз, докато включвах мотора на колата. — Тези от пресата да не са напълно откачили? Получили са писмо от една душевноболна и ще го отпечатат във вестника, така ли?

— Взех едно копие от него, ако искаш да го видиш.

Той извади сгънат лист от задния си джоб и ми го подаде.

— Това е факс — обясни той. — Оригиналът е вече в лабораториите. Служителите от „Документация“ ще видят какво могат да открият по него.

Разтворих копието с треперещи ръце. Не можах да позная четливите печатни букви, написани с черно мастило. Не приличаше ни най-малко на чудатите червени печатни букви от писмото, което бях получила от Кари. В това послание думите бяха добре подбрани и ясни. За момент се зачетох, като хвърлих бегъл поглед на смешните твърдения, че била несправедливо обвинена, и очите ми се спряха на последния дълъг пасаж.

„А що се отнася до специалната агентка Луси Фаринели, тя се радваше на успешната си кариера само благодарение на много влиятелната съдебномедицинска следователка доктор Скарпета, нейната леля, която прикриваше грешките и провиненията на племенницата си години наред. Когато двете с Луси бяхме в Куантико, тя искаше да се сближи с мен, а не обратното, както много вероятно ще бъде представено пред съда. И макар и да е вярно това, че бяхме любовници известно време, всичко е било манипулация от нейна страна, за да има прикритие, когато се проваляше неведнъж с компютърната система за изследване на изкуствения интелект в криминалистиката. После продължи да получава похвали за работа, която никога не бе вършила. Казвам ви, това е истината. Кълна се, че е така! И ви моля да публикувате това писмо, за да го видят всички. Не искам да се укривам през останалата част от живота си, осъдена от обществото за ужасни деяния, които не съм извършила. Единствената ми надежда за свобода и справедливост е хората да разберат истината и да направят нещо по този въпрос.

Имайте милост!“

Кари Гретхен

Марино пушеше мълчаливо, докато довърших четенето, после каза:

— Знае прекалено много. Не се и съмнявам, че онази кучка го е писала.

— Беше ми изпратила писмо, което изглеждаше като писано от откачен човек, а това сега ми се струва съвсем разумно — казах аз. Бях толкова разтревожена, че ми прилоша. — Как си го обясняваш, Марино?

Той вдигна рамене, а в това време първите дъждовни капки започнаха да капят.

— Ще ти кажа какво мисля — отговори той. — Тя ти е изпратила сигнал. Иска да знаеш, че ще разиграва всички около нея. Нямаше да изпита удоволствие, ако не можеше да те подразни и да ти съсипе деня.

— Знае ли Бентън за това?

— Не още.

— А мислиш ли, че вестникът наистина ще го публикува? — попитах аз повторно, като се надявах, че отговорът този път ще бъде различен.

— Знаеш как стават тези работи.

Той хвърли угарката от цигарата и тя угасна, разпръсквайки искри.

— Ще пишат, че душевноболна убийца се е свързала с тях, когато половината полиция е тръгнала да я търси — каза той. — А другата лоша вест е, че съвсем не се знае дали не е изпратила същото писмо и на други места.

— Жалко за Луси — промърморих аз.

— Да, жалко за всички ни.