Патриша Корнуел
Крадци на лица (17)

16.

Макгъвърн ме откара обратно във Филаделфия за четиридесет и пет минути.

Шофираше много бързо. Беше се обадила по радиопредавателя в службата си по секретния канал, който не можеше да бъде подслушан. Макар че беше изключително внимателна какво предава, тя ясно подчерта, че иска всички незаети агенти да излязат по улиците и да търсят Кари. Докато ставаше всичко това, аз се свързах с Марино по мобифона и му казах да вземе самолета веднага.

— Тя е тук — казах аз.

— Ама че гадост! Знаят ли Бентън и Луси?

— Ще им кажа, щом ги открия.

— Тръгвам веднага — отзова се той.

Нито аз, нито Макгъвърн обаче вярвахме, че Кари е още в окръг Лихай. Тя щеше да бъде там, където би могла да нанесе най-големи щети. Бях уверена, че по някакъв начин е научила за преместването на Луси във Филаделфия. Може би бе проследила Луси. Това, което предполагах, но не ми се струваше логично, беше, че убийството в Уорънтън и това сега тук са били извършени, за да примамят тези от нас, които бяха победили Кари в миналото.

— Но престъплението в Уорънтън бе извършено, преди Кари да избяга от „Кърби“ — напомни ми Макгъвърн, докато завиваше по Честнът стрийт.

— Знам — отговорих аз и сърцето ми замря от ужас. — Не разбирам нищо, освен че е замесена по някакъв начин. Не е случайност, че беше в този репортажен клип за новините, Тиюн. Знаела е, че след убийството на Кели Шепърд ще прегледаме отново всичко, което можем да намерим. Кари е била напълно уверена, че ще видим тази касета.

Пожарът беше избухнал в гъсто населен район в западните покрайнини на университета на Пенсилвания. Беше се стъмнило и просветващите лампи на полицейските коли можеха да се видят на километри оттам. Полицейски коли бяха преградили улицата два блока преди пожара. Имаше най-малко пет пожарни коли и четири камиона със стълби, а на повече от двадесет и един метра във въздуха, огнеборци гасяха пожара на димящия покрив с водни струи. Дизеловите мотори на колите пърпореха, а шуртящата вода под високо налягане барабанеше по дървените плоскости и дочупваше стъклата. Издутите маркучи се извиваха като змии през улицата, а водата стигаше до тасовете на паркиралите коли, които нямаше скоро да потеглят оттам.

Фотографи и новинарски екипи кръстосваха тротоарите, но изведнъж застанаха нащрек, когато аз и Макгъвърн слязохме от нейната кола.

— Участва ли и Отряда за бързо реагиране в това следствие? — попита една телевизионна репортерка.

— Дойдохме само за да огледаме мястото — отговори Макгъвърн.

Продължихме да вървим, без да се спираме.

— Значи подозирате, че е умишлен пожар като в други магазини ли?

По микрофона продължаваха да говорят нещо, докато газехме с ботушите си през водата.

— Още се води следствие — каза Макгъвърн. — Отдръпнете се настрани, госпожо.

Репортерката се отдръпна до една пожарникарска кола, докато аз и Макгъвърн се приближавахме към магазина. Пламъците бяха обхванали и съседната бръснарница, където пожарникари с брадви и железни лостове изсичаха квадратни дупки в покрива. Агенти от Отряда за бързо реагиране с противопожарно облекло разпитваха по-важните свидетели, а следователи с каски на главите, влизаха и излизаха от сутерена. Дочух нещо за ръчката за включване и изключване на електрическото табло, за електромера и за кражба на електричество. Черен дим бълваше отвсякъде. Изглежда в складовото помещение огънят още не беше овладян.

— Тя може би е вътре — прошепна Макгъвърн на ухото ми.

Вървях плътно след нея. Входната стъклена врата на магазина беше широко отворена, а част от инвентара плуваше в басейн от студена вода. Консерви с риба тон, почернели банани, дамски превръзки, пликове с чипс с домати и бутилки с гарнитури за салата се носеха по повърхността. Един пожарникар извади кутия с кафе, вдигна рамене и я хвърли в своя камион. Силните лъчи на електрическите фенери шареха по опушената, почерняла вътрешност на съсипания магазин и осветяваха трегерите, които се бяха усукали като увити книжки от бонбони, а оголени жици висяха оплетени в носещите греди на покрива.

— Там ли е Луси Фаринели? — провикна се Макгъвърн към вътрешността на магазина.

— Видях я преди малко някъде отзад. Говореше със собственика — обади се мъжки глас.

— Внимавайте там вътре — извика Макгъвърн.

— Да, но е много трудно да изключим тока. Изглежда захранването е под земята. Ще може ли да го погледнете?

— Разбира се.

— Значи със случая се занимава племенницата ми — казах аз, като газехме през водата с Макгъвърн, за да излезем обратно на улицата. Продукти и консервени кутии плаваха край нас.

— Занимаваше се с подобни случаи и в доброто старо време. Мисля, че номерът на нейния отряд е седемстотин и осемнадесет. Чакай да видим дали ще мога да се свържа с нея.

Макгъвърн доближи портативната радиостанция до устните си и потърси Луси в ефира.

— Какво има? — чу се гласът на племенницата ми.

— Заета ли си с нещо в момента?

— Почти свършвам.

— Можеш ли да дойдеш при нас пред магазина?

— Сега идвам.

Облекчението ми беше очевидно. Макгъвърн ми се усмихна. Фенерите проблясваха, а водата шуртеше като из ведро. Огнеборците бяха почернели от сажди и пот. Гледах как се движат тежко с ботушите си, като влачат маркучите на рамене и пият от някакви шишета зелена разхладителна напитка. Силни прожектори бяха инсталирани на един от камионите. Ослепителната светлина беше ярка и объркваща, а мястото бе започнало да изглежда призрачно. Любители на пожарите или зяпачите пиромани, както ги наричаха агентите от Отряда за бързо реагиране, се бяха събрали навън в тъмното и правеха снимки с евтините си фотоапарати, а предприемчиви улични търговци предлагаха тамян и часовници еднодневки.

Докато Луси дойде при нас, димната струя беше изтъняла и побеляла, което показваше, че има много изпарения. Водата бе изпълнила предназначението си.

— Добре — изкоментира Макгъвърн. — Мисля, че вече почти се справихме.

— Плъхове били прегризали жиците — беше първото, което каза Луси. — Така предполага собственикът. — Тя ме погледна учудено. — А теб какво те води насам?

— Изглежда Кари е участвала в пожара и убийството в Лихай — отговори Макгъвърн вместо мен. — И е възможно да е още в тази област и дори може би тук, във Филаделфия.

— Какво? — Луси изглеждаше сащисана. — Как? А инцидентът в Уорънтън?

— Знам — отговорих аз. — Изглежда необяснимо. Но има явни сходства.

— В такъв случай този пожар е нещо като повторение на предишния — каза племенницата ми. — Прочела е за него и сега ни прави на маймуни.

Спомних си пак за металните стружки и мястото, където започваха пожарите. Нямаше никакви подробности по този въпрос в новините. Нито пък бяхме оповестили, че Клер Роули е била убита с остър предмет, най-вероятно нож. Но не можех да пренебрегна другото сходство. И двете — и Роули, и Шепърд, са били красиви.

— Изпратили сме много агенти по улиците — каза Макгъвърн на Луси. — Най-важното за теб е да бъдеш внимателна и да си нащрек, разбираш, нали? И Кей — тя ме погледна, — това може би не е най-доброто място за теб.

Не й отговорих, само попитах Луси:

— Чувала ли си нещо за Бентън?

— Не съм.

— Просто не разбирам — промълвих аз. — Чудя се къде може да бъде.

— Кога за последен път го видя? — попита Луси.

— В моргата. Тръгна си и каза, че отива на мястото на инцидента. А колко стоя там? Един час ли? — попитах Макгъвърн.

— Най-много толкова. Не мислиш ли, че може да се е върнал в Ню Йорк или може би в Ричмънд?

— Сигурна съм, че щеше да ми каже. Ще продължа да му звъня на пейджъра. Може би като дойде Марино, той ще знае нещо — добавих аз.

Пожарникарските маркучи бликаха силни струи, а ситните пръски ни мокреха.

Беше почти дванадесет часът през нощта, когато Марино се появи в хотелската ми стая, но и той не знаеше нищо.

— Не смятам, че трябва да стоиш тук сама — каза той, още щом влезе.

Беше нервиран и разрошен.

— Ще ми кажеш ли къде бих могла да бъда в по-голяма безопасност? Не знам какво става. Бентън не ми е оставил никакво съобщение. Не отговаря и на пейджъра си.

— Вие двамата да не сте се скарали нещо, а?

— Престани, за бога! — въздъхнах аз отчаяно.

— Слушай, ти ме повика. Опитвам се да помогна.

— Знам.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да се успокоя.

— А къде е Луси?

Той седна в края на леглото ми.

— Избухнал е голям пожар близо до университета. Тя вероятно е още там — отговорих аз.

— Умишлен палеж?

— Не съм сигурна. Не бяха установили, докато бях там.

Мълчахме известно време. Напрежението ми растеше.

— Слушай — заговорих аз, — не можем да стоим тук и да чакаме. Хайде да излезем. Не мога да спя. — Започнах да се разхождам нагоре-надолу из стаята. — Не мога цяла нощ да се тревожа за това дали Кари не ни дебне отнякъде, дявол да го вземе!

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Бентън е някъде навън. Може да е на мястото на пожара с Луси. Не знам.

Обърнах му гръб и се огледах към пристанището. Дъхът ми бе замрял в гърдите, а ръцете ми бяха толкова студени, че ноктите ми бяха посинели.

Марино стана. Усетих, че ме гледа.

— Ела — каза той, — да идем да проверим.

 

 

Когато стигнахме до мястото на пожара на Уолнът стрийт, работата там приключваше. Повечето от пожарникарските екипи си бяха заминали, а малкото пожарникари, които все още работеха, бяха грохнали и вече прибираха маркучите си. Дим, примесен с пари, излизаше от складовото помещение на магазина, но не виждах вече пламъци. Отвътре се чуваха гласове и стъпки, а силните лъчи на фенерите проблясваха в тъмнината, шарейки за парчета счупени стъкла. Аз нагазих във водата, в която още плуваха бакалски стоки и останки. Когато стигнах до входа, чух гласа на Макгъвърн. Тя спомена за следовател по смъртните случаи.

— Доведете го веднага тук! И внимавайте, ясно ли е? Всичко е пръснато наоколо. Не искам да стъпчете важни улики.

— Има ли някой фотоапарат?

— Ето, намерих един часовник от неръждаема стомана, колеги. Стъклото му е счупено. Намерихме и едни белезници.

— Какво каза?

— Нали ме чу. Белезници. Пистолет „Смит & Уесън“, оригинален. Белезниците са не само затворени, но и заключени и изглежда са били сложени на някого. Впрочем, били са „двойно“ заключени.

— Будалкаш ме!

Започнах да се промъквам навътре. Едри капки студена вода капеха върху каската и се стичаха по шията ми. Познах гласа на Луси, но не можах да разбера какво казва. Изглеждаше почти изпаднала в истерия. Изведнъж се чу силен шум от прецапване през водата, а после настъпи голямо оживление.

— Чакайте, чакайте! — нареди Макгъвърн. — Луси! Някой да я изведе оттук!

— Не! — пищеше Луси.

— Стига, стига — говореше Макгъвърн. — Държа те за ръката. Успокой се вече, чуваш ли?

— Не! — продължаваше да пищи Луси. — Не! Не! Не!

После нещо плесна силно във водата и се чу стъписан вик.

— Господи! Добре ли си? — питаше Макгъвърн.

Бях вече почти вътре, когато видях, че Макгъвърн помага на Луси да се изправи на крака. Племенницата ми беше изпаднала в истерия. От ръката й капеше кръв, но това изглежда не й правеше впечатление. Прегазих през водата и стигнах до тях със свито сърце. Кръвта ми се смрази като студената вода, в която стоях.

— Дай да видя — казах аз.

Хванах нежно ръката на Луси и я осветих с фенерчето. Тя цялата трепереше.

— Кога за последен път са ти правили инжекция против тетанус?

— Лельо Кей — простена тя, — лельо Кей…

Луси обви ръце около врата ми и двете едва не паднахме. Тя плачеше толкова силно, че се задавяше, а прегръдката й бе стегнала ребрата ми като в менгеме.

— Какво се е случило? — попитах Макгъвърн.

— Да ви изведем и двете оттук — каза тя.

— Кажи ми какво се е случило!

Нямаше да мръдна оттам, докато не ми кажеше. Тя се поколеба.

— Намерихме някакви тленни останки. На изгорена жертва. Кей, моля те…

Тя хвана ръката ми, но аз я издърпах.

— Трябва да излезем навън — настоя тя.

Дръпнах се от нея и погледнах към ъгъла в дъното, където следователите говореха помежду си, цапаха и газеха през водата, а силна светлина осветяваше мястото.

— Има още някакви кости тук — каза някой. — Не, това е изгоряло дърво.

— Да, но това тук не е.

— По дяволите! Къде е този шибан следовател по смъртните случаи?

— Аз ще се заема — казах на Макгъвърн, като че това бе мое следствие. — Изведи Луси навън и й превържи ръката с чиста кърпа. След малко ще се погрижа за нея, Луси — обърнах се след това към племенницата си, — стегни се.

Свалих ръцете й от врата си. Бях започнала да треперя. У мен се прокрадна подозрение.

— Кей, не ходи там — извика Макгъвърн. — Недей!

Но аз вече бях решила, че трябва да отида. Изведнъж ги оставих и се насочих към онзи ъгъл, като газех през водата и почти се препъвах. Коленете ми се подгъваха. Следователите се смълчаха, като се приближих. В първия момент не знаех какво да гледам. Проследих лъчите на фенерите към нещо изгоряло, което се бе смесило с мокри хартии и изолационни кабели, нещо върху нападал гипс и отломки от почерняло дърво.

После видях очертанието на един колан и подаващата се бедрена кост, която приличаше на дебела изгоряла пръчка. Сърцето ми биеше толкова силно, че щеше да изхвръкне от гърдите, когато фигурата ми заприлича на изгорели останки от тяло, закачено за почерняла глава, на която нямаше никакво лице, а само кичури от сребриста коса, покрита със сажди.

— Дайте да видя часовника — казах аз и погледнах следователите с обезумели очи.

Един от тях ми го подаде и аз го взех от ръката му. Беше мъжки часовник от неръждаема стомана „Брайтлинг“.

— Не! — изпищях аз и паднах на колене във водата. — Моля ви, не!

Закрих лицето си с ръце. Разсъдъкът ми се размъти. Причерня ми и се олюлях. После някаква ръка ме подхвана. Жлъчна течност започна да се надига към гърлото ми.

— Елате, докторе — каза нежно мъжки глас и някакви ръце ме изправиха на крака.

— Не, не може да бъде той! — проплаках аз. — О, Господи, не допускай това да е вярно! Моля те, моля те, моля те…

Изглежда не можех да пазя равновесие и двама от агентите трябваше да ме изведат навън. Правех всичко възможно да дойда на себе си. Не казах нищо на никого и тръгнах вдървено към колата на Макгъвърн. Тя седеше на задната седалка с Луси и държеше напоена с кръв кърпа около лявата й ръка.

— Трябва ми кутията с материалите за първа помощ — чух се да казвам.

— Може би е по-добре да я закараме в болницата. — Гласът на Макгъвърн достигна до мен, докато ме гледаше напрегнато, а в очите й се четеше страх и състрадание.

— Извади кутията! — наредих й аз.

Макгъвърн протегна ръка назад над седалката и извади нещо. После постави оранжевата кутия на седалката и отвори ключалката. Луси беше изпаднала в шок, трепереше като лист, а лицето й бе смъртнобледо.

— Трябва да я завием с одеяло — казах аз.

Свалих кърпата и измих ръката й с вода от бутилката. Едно дебело парче кожа се беше почти откъснало от палеца й, намазах го обилно с бетадин, а миризмата на йода прониза синусите ми и ми се стори, че всичко, което бях видяла току-що, е било сън. Не можеше да бъде вярно.

— Смятам, че има нужда от шевове — каза Макгъвърн.

Това не се беше случило. Беше сън.

— Трябва да отидем в болница, за да могат да й направят шевове.

Но аз вече бях извадила стерилните лейкопласти и бензоиновото лепило, защото знаех, че шевове не се правят на рани като тази. Сълзи се стичаха по лицето ми, докато слагах дебел пласт от марля върху раната. Когато вдигнах очи и погледнах през прозореца на колата, видях, че Марино стои до вратата. Лицето му беше изкривено от мъка и гняв. Изглеждаше така, като че всеки момент ще повърне. Излязох от колата.

— Луси, трябва да дойдеш с мен — казах аз и я хванах за ръката. Винаги бях в състояние да върша по-добре работата си, когато трябваше да се грижа за някой друг. — Хайде.

Бурканите на лампите върху полицейските коли просветваха в лицата ни, а нощта и хората изглеждаха далечни и странни. Марино тръгна с нас. Камионетката на следователя по смъртните случаи пристигна. Щяха да правят рентгенови снимки, скици на зъбите, може би да изследват ДНК-то, за да потвърдят идентифицирането. Тези процедури щяха да продължат доста време, но това нямаше значение. Аз вече знаех. Бентън беше мъртъв.