Патриша Корнуел
Крадци на лица (25)

24.

В началото се появи едно петно, което летеше след нас, точно по нашия курс. То постепенно ни настигаше. Когато машината наближи, видяхме, че е бяла. Накрая се оказа, че е хеликоптер „Швайцър“. Слънцето се отразяваше от стъклата му. Сърцето ми подскочи от уплаха.

— Луси! — извиках аз.

— Вече го видях — каза тя и изведнъж се ядоса. — По дяволите, не мога да повярвам!

Тя стисна лоста за издигане и ние се насочихме право нагоре. „Швайцър“-ът поддържаше същата височина като нашата, но се приближаваше по-бързо, защото докато се издигахме нагоре, скоростта ни бе паднала. Луси раздвижи лоста за промяна на посоката. „Швайцър“-ът ни настигаше. Насочи се към дясната ни страна, където седеше Луси. Тя включи микрофона.

— Викам кулата! Неидентифициран летателен обект предприема агресивни действия — докладва тя. — Ще маневрирам, за да го избягна. Свържете се с местните полицейски власти. Пилотът на неидентифицирания летателен апарат е известен, въоръжен и опасен беглец. Ще се отдалечим от застроените райони и ще се опитаме да го отклоним към водата.

— Прието, хеликоптер. Ще се свържа с местните власти.

После от кулата превключиха на безопасна надземна честота.

— Внимание, до всички, които летят в момента. Тук кулата в Уилмингтън. Въздушното летателно пространство е затворено за всички, които се канят да кацат. Всички коли на земята да спрат, където са. Повтарям: въздушното летателно пространство е затворено за всички, които се канят да кацат. Всички, които летят, да се свържат незабавно с контролната диспечерска служба на Уилмингтън на честоти: „Виктор сто тридесет и пет и седемдесет и пет или Юниформ триста четиридесет и три и девет“. Повтарям отново: всички, които летят, да се свържат незабавно с контролната диспечерска служба в Уилмингтън на честоти „Виктор сто тридесет и пет и седемдесет и пет или Юниформ триста четиридесет и три и девет“. Хеликоптер две „Сиера Браво“, поддържайте тази честота.

— Тук две „Сиера Браво“, прието.

Луси се отправи към океана. Ако се наложеше да кацнем, това не биваше да стане в гъсто населен район, където и други можеха да пострадат или да бъдат убити. Кари сигурно бе предвидила, че Луси ще направи точно това, защото знаеше що за човек е и винаги щеше да мисли първо за другите, а сетне за себе си. Тя зави на изток. „Швайцър“-ът повтаряше всеки наш ход, но поддържаше същото разстояние зад нас, може би около деветдесет и пет метра. Изглежда бе убеден, че не е нужно да бърза. Разбрах, че Кари ни е наблюдавала през цялото време.

— Не мога да увелича скоростта — каза Луси.

Напрежението ни започна да нараства като топлинна вълна.

— Тя ни е видяла по-рано днес, че кацаме на игрището — казах аз. — И знае, че не сме заредили с гориво.

Летяхме под ъгъл над брега и минахме за кратко над плажната ивица. Виждаха се цветните бански костюми на плувците и на хората, които се печаха на слънцето. Те спираха, вдигаха очи нагоре към двата хеликоптера, които прелетяха бързо над тях, и се отправяха към водата. След като навлязохме на осемстотин метра над океана, Луси започна да намалява скоростта.

— Не можем да продължаваме по този начин. — Гласът й прозвуча така, като че произнасяше присъда. — Ще скапем мотора и няма да можем да се върнем обратно, пък и нямаме достатъчно гориво.

Уредът за отчитане на горивото показваше, че е на свършване. Луси изведнъж направи остър завой на сто и осемдесет градуса. „Швайцър“-ът беше може би на петнадесет метра под нас и летеше право напред. Слънцето ни пречеше да видим кой седи в него, но аз знаех. Не се съмнявах ни най-малко. Когато беше на разстояние не повече от сто петдесет и пет метра, „Швайцър“-ът мина откъм страната на Луси и усетихме няколко кратки разтърсвания от изстрели като бързи плесници. Ние изведнъж променихме посоката си. Луси извади пистолета от кобура, който бе окачен на рамото й.

— Стрелят! — извика тя към мен.

Спомних си за автомата „Калико“, който беше изчезнал от колекцията на Спаркс.

Луси се мъчеше да отвори люка откъм нейната страна. После го изхвърли навън. Той се претърколи във въздуха, полетя надолу и изчезна.

— Те стрелят! — съобщи Луси в ефир. — Отвръщаме на стрелбата! Спрете движението на всички превозни средства близо до плажната ивица на Райтсвил.

— Прието. Искате ли помощ?

— Изпратете сухоземни екипи за спешна помощ на плажа в Райтсвил. Очакваме бедствено положение.

Докато „Швайцър“-ът летеше точно под нас, видях как просветнаха дулата на автоматите. Единият от тях се подаваше от прозореца на помощник-пилота. Усетих още няколко бързи разтърсвания от изстрелите.

— Мисля, че улучиха шейната за кацане! — изкрещя Луси и се опита да насочи пистолета си през отворената врата и същевременно да управлява хеликоптера.

Моментално бръкнах в чантата си, но с ужас установих, че пистолетът ми, калибър тридесет и осми, е останал в служебното куфарче, което беше на безопасно място в багажното отделение. Тогава Луси ми подаде нейния пистолет и се пресегна над главата си да вземе автомата. „Швайцър“-ът направи обратен завой, за да ни подгони към сушата, тъй като знаеше, че няма да искаме да рискуваме безопасността на хората долу на земята.

— Трябва да се върнем обратно над водата — каза Луси. — Не мога да стрелям по тях тук. Отвори твоя люк и го изхвърли. Извади го от пантите и го пусни надолу.

Успях някак да го направя. Нахлулият въздух ме блъсна напред, а земята долу изведнъж започна да ми изглежда по-близо. Стори ми се, че това продължава цяла вечност. „Швайцър“-ът вече ни гонеше обратно към океана, но ние възнамерявахме да се върнем към сушата, за да можем да кацнем. А не можехме и да се издигнем нагоре, без да засегнем перките на ротора.

После, на височина около тридесет и четири метра, когато бяхме над водата, улучиха корпуса на хеликоптера. И двете с Луси бяхме разтърсени от изстрелите точно зад нас, близо до лявата задна врата за пасажерите.

— Завивам надясно — обясни ми Луси. — Ще можеш ли да поддържаш курс напред на тази височина?

Изпаднах в ужас. Очакваше ни гибел.

— Ще се опитам — казах аз и поех управлението.

Летяхме право срещу „Швайцър“-а. Той едва ли беше на повече от тридесет и три-четири метра от нас и може би на тридесетина метра под нас, когато Луси дръпна спусъка на автомата и изстреля дъжд от куршуми.

— Дръпни лоста за спускане надолу! — изкрещя тя и насочи дулото на автомата навън през отвора на вратата.

Спускахме се надолу с около тридесет метра една минута. Бях сигурна, че ще налетим право на „Швайцър“-а. Исках да се отклоня от пътя му, но Луси не желаеше и да чуе за това.

— Карай право към него! — изкрещя тя.

Не можах да чуя изстрелите, защото летяхме точно над „Швайцър“-а, толкова близо, че помислих, че ще закачим перките му. Тя продължи да стреля. Видях някакви светкавици, а после Луси хвана лоста за смяна на посоката и го насочи точно надясно, като по този начин ни отдалечи от „Швайцър“-а, докато той не избухна в кълбо от пламъци, които едва не погълнаха и нас. Луси пое управлението, а аз настроих уредите за аварийно кацане.

После силните ударни вълни, които ни блъснаха, отминаха и аз успях да видя пламтящите останки, които се сипеха над Атлантическия океан. Бяхме възстановили равновесието и правехме широк кръг. Загледах смаяно племенницата ми. Не можех да повярвам на очите си.

— Вървете на майната си! — каза тя студено, докато пламъците и надробеният на късове корпус на хеликоптера се сипеха в блесналата вода.

Тя се обади по радиото. Беше толкова спокойна, колкото не я бях виждала никога дотогава.

— Викам кулата! Хеликоптерът на бегълците експлодира. Останките му са на три километра и двеста от плажа на Райтсвил. Не се виждат оцелели. Кръжим и търсим признаци на живот.

— Прието. Нуждаете ли се от помощ? — чу се слисан отговор.

— Малко е късно за това. Не, засега нямаме нужда. Връщаме се при вас за незабавно зареждане с гориво.

— Прието — каза дежурният от кулата със заекване. — Карайте в посока право към нас. Местните власти ще ви посрещнат във военната база.

Но Луси направи още два кръга и се сниши до петнадесет метра, докато пожарникарски и полицейски коли летяха с голяма скорост и запалени сигнални лампи към брега. Обхванати от паника плувци излизаха бързо от водата, падаха и се бореха с вълните, разперили ръце, като че ги преследваше огромна бяла акула. Плаващите останки от хеликоптера се полюляваха над прииждащите вълни. Ярки оранжеви спасителни жилетки се виждаха тук-там, но в тях нямаше никой.

 

 

Една седмица по-късно

Остров Хилтън Хед

Времето тази сутрин беше облачно, а небето и морето — еднакво сиви, когато малцината от нас, които бяхме обичали Бентън Уесли, се събрахме на едно празно, открито място, недалеч от „Сий Пайнс“.

Паркирахме близо до общинските жилищни блокове и тръгнахме по пътеката, която водеше към дюните. Оттам минахме през пясъчните хълмове и брега, осеян с изхвърлени морски водорасли. Плажът тук беше по-тесен, пясъкът не толкова едър, а изхвърлените на брега дървета напомняха за чести бури.

Марино беше облякъл костюм от плат на тънки райета, бяла риза и тъмна вратовръзка. Помислих си, че може би за пръв път, откакто го познавах, го виждах толкова изискан. Луси беше в черно, но знаех, че ще я видя едва по-късно, защото имаше да свърши нещо много важно.

Беше дошла и Макгъвърн, както и Кенет Спаркс, но не защото бяха познавали отблизо Бентън, а в израз на уважение към мен. Кони, бившата съпруга на Бентън, и техните три вече пораснали дъщери стояха наблизо. Беше странно, че като ги гледах сега, не изпитвах нищо друго, освен тъга. Не хранехме вече обида, враждебност или страх. Смъртта ги бе заличила напълно, както животът преди това ги бе породил.

Имаше и други хора от славното минало на Бентън, пенсионирани агенти и дори бившият директор на Академията на ФБР, който пръв бе повярвал в ползата от посещенията на Бентън в затвора и анализите му за поведението на затворниците. Опитът му в тази насока беше вече остаряла и изхабена практика, опровергана от телевизията и киното, но навремето той бе бил новаторът, създателят на един по-добър начин да бъдат разбирани душевноболните, жестоки и зли хора.

Не беше дошъл пастор, защото Бентън не бе ходил на църква, откакто го познавах. Имаше само някакъв презвитериански свещеник, който даваше съвети на агенти, изпаднали в криза. Казваше се Джъдсън Лойд. Беше слаб, а рядката, побеляла коса опасваше горната част на главата му като кръгла луна. Отец Лойд беше сложил свещеническите си одежди и стискаше малка библия с черна кожена подвързия. Бяхме по-малко от двадесетина души, когато се събрахме на брега.

Нямаше музика или цветя, не звучаха прощални речи, нито химни, тъй като Бентън бе написал ясно в завещанието си какво иска да бъде направено. Той ме бе натоварил да се погрижа за тленните му останки, защото както се бе изразил: „Теб много те бива за такива неща, Кей. Знам, че ще изпълниш точно желанията ми“.

Не бе пожелал тържествена церемония, нито военни почести, които му се полагаха, нито полицейски коли да предвождат траурната процесия, нито пък топовни салюти или лафет, покрит с американското знаме. Желанието му беше просто да бъде кремиран, а прахта му да бъде разпръсната над мястото, което бе обичал най-много — обетованата Невър-Невър Ленд^[1] в Хилтън Хед, където се бяхме усамотявали двамата винаги когато можехме и бяхме забравяли като в мимолетен сън с какво се борехме.

Винаги щях да съжалявам, че бе прекарал последните си дни тук без мен и никога нямаше да превъзмогна безсърдечната ирония, че бях възпрепятствана да го придружа от убийствата, които Кари бе извършила. Това беше началото на края, довел до гибелта на Бентън.

Не беше честно да мисля, че не биваше да се намесвам в това следствие. Ако не го бях направила, някой друг щеше сега да присъства на погребение някъде по света, както го бяха правили и други в миналото, а жестоките престъпления нямаше да престанат. Започна да ръми слаб дъждец. Капките докосваха леко лицето ми, като студени ръце, навяващи тъга.

— Бентън ни е събрал днес тук в този ден, не за да каже „сбогом“ — започна словото си отец Лойд. — Той е искал да почерпим сили един от друг и да продължим да вършим онова, което той е правил цял живот. Да подкрепяме доброто, да осъждаме злото, да защитаваме повалените и да понасяме жестокостта на живота стоически, защото той никога не си позволи да нарани душите на другите. Бентън оставя този свят по-добър, отколкото го е заварил. Оставя и нас по-добри, отколкото сме били. Приятели мои, вървете и правете това, което той е вършил.

Отецът отвори библията на Новия завет.

— „Като правим добро, да се не обезсърчаваме, защото ще пожънем в свое време…“^[2] — прочете той.

Усещах, че в мен се надига топла, тръпчива вълна. Не можах да спра сълзите си. Попивах очите си с книжна кърпичка и гледах надолу към пясъка, който бе напрашил върховете на черните ми велурени обувки. Отец Лойд докосна с върха на пръстите си устни и продължи да чете още строфи от Галатяните или може би от Тимотея?

Смътно схващах онова, което той казваше. Думите му се превърнаха в неспирен поток като вода, която неспирно тече. Не можех да разбера смисъла им, докато се мъчех да се преборя и да не давам воля на спомените, които ме връхлитаха. В съзнанието ми изникна образът на Бентън, облечен с червения си анорак, как седи навън и гледа към реката, когато го бях засегнала с нещо. Сега бих дала всичко на света, за да си взема назад всяка язвителна дума, която му бях казвала. И въпреки това той ме беше разбирал. Знаех, че ме беше разбирал.

Спомних си изваяният му профил и непроницаемото му лице, когато имаше други хора наоколо, освен мен. Те може би са го смятали за студен, а той всъщност беше като черупка, под която се криеше емоционална и нежна същност. Питах се дали ако се бяхме оженили, щях да се чувствам по-различно сега. Чудех се дали моето чувство за независимост не е било продиктувано от присъщата ми неувереност. Питах се дали съм сгрешила.

— „А ние знаем, че законът е добър, ако някой го употребява законно, като знае, че законът е установен не за праведник, а за беззаконници и непослушници, за нечестивци и грешници, за неправедни и скверни, за ония, крито оскърбяват баща си и майка си, за човекоубийци…“^[3]

Усетих, че въздухът зад мен се раздвижва, докато гледах към почти неподвижното потъмняло море. В този момент Спаркс застана до мен и ръцете ни леко се докоснаха. Погледът му беше насочен право напред, челюстите му бяха здраво стиснати. Както стоеше изопнат в тъмния си костюм, той се обърна към мен. Прочетох искрено съчувствие в очите му. Кимнах леко с глава в знак на благодарност.

— Нашият приятел е желал мир и доброта. — Отец Лойд беше обърнал на друга глава от Евангелието. — Искал е хармония, която жертвите, които е бранел, не са успели да постигнат. Не е искал насилие и скръб, необуздан гняв и безсънни нощи, изпълнени с ужас.

Чух перките на хеликоптера като в просъница. Тяхното бръмчене щеше завинаги да съпътства мисълта за моята племенница. Погледнах нагоре. Слънцето едва просветваше зад облаците, които сякаш играеха танц с воали, плъзгаха се неспирно насам-натам и никога не разкриваха напълно онова, което копнеехме да видим. Синевата прозираше през тях над хоризонта на запад от нас, накъсана и блестяща, като витраж, а дюната зад гърба ни беше озарена от светлина, докато природните стихии се надигаха. Бръмченето на хеликоптера се засили. Погледнах назад над палмите и боровете и забелязах, че предната част на хеликоптера леко се наклонява и започва да се снишава.

— Затова бих искал хората навсякъде да се молят, като вдигат ръце към небето, без гняв, без съмнения — продължаваше да говори отецът.

Прахта от Бентън беше събрана в малка месингова урна, която държах в ръцете си.

— Да се помолим сега.

Луси започна да кръжи плавно над дърветата, а насрещният вятър забуча остро в ушите ни. Спаркс се наведе и ми заговори нещо, което не можах да чуя, но близостта на лицето му ми беше приятна.

Отец Лойд продължаваше да се моли, но всички ние не бяхме вече в състояние или пък не желаехме да се присъединим към неговото обръщение към Всевишния. Луси продължаваше да лети с „Джет Рейнджър“-а ниско над брега, докато пръски полетяха от водата, предизвикани от въздушното течение.

Видях очите й, насочени към мен през изпъкналото стъкло на кабината. Събрах всички отломки от сломения си дух. Наведох се напред към бурния поток на движещия се въздух, докато отецът придържаше с ръка малкото коса, която му бе останала. Надвесих глава над водата.

— Бог да те прости, Бентън. Мир на душата ти. Липсваш ми — промълвих аз думи, който никой друг не чу.

Отворих урната и погледнах към племенницата ми, която беше там като олицетворение на силата, която той бе желал да остави, когато му дойде времето да си отиде. Кимнах на Луси, тя вдигна палец, при което сърцето ми се сви и сълзите ми отново бликнаха. Тленните му останки се бяха превърнали в сребрист прах. Усетих с цялото си същество прашинките от изгорените му кости, когато бръкнах в тях и ги задържах в дланта си. После ги разпилях на вятъра.

Връщах го обратно на онзи по-висш порядък, чието творение бе той и чиято власт бе отстоявал на земята.