Патриша Корнуел
Крадци на лица (11)

10.

Беше почти полунощ, когато намалих скоростта при будката на пазача в моя квартал, а дежурният излезе оттам и ме спря. Беше много необичайно и се боях да не каже, че алармената ми система е свирила през половината нощ или че някой перко се е опитвал да отиде при мен, когато не съм си била вкъщи. Марино дремеше през последния час и половина и се разсъни, когато свалих надолу прозореца на колата.

— Добър вечер — казах на пазача. — Как си, Том?

— Добре съм, доктор Скарпета — каза той и се наведе по-близо до колата ми. — Случиха се някои необикновени неща през последния час и сметнах, че нещо може да не е наред, затова се опитах да се свържа с вас, но ви нямаше вкъщи.

— Какви неща? — попитах аз, като започнах да си представям цял куп страхотии.

— Почти по едно и също време дойдоха две момчета, които донесоха пици. Три таксита пристигнаха, за да ви карат до летището, и то едно след друго. А някакъв човек искаше да вкара в двора ви контейнер за строителни отпадъци. Но тъй като не можах да се свържа с вас, отпратих ги до един. Всички настояваха, че сте ги повикали.

— Разбира се, че не съм — казах аз ядосано и недоумението ми започна да нараства. — И преди колко време стана това?

— Ами, контейнерът за строителни отпадъци пристигна може би към пет часа днес следобед. А другите дойдоха след него.

Том беше възрастен човек, който вероятно нямаше и представа как би отбранявал съседите, ако не дай боже изникнеше някаква опасност. Но той беше услужлив и си въобразяваше, че е истински пазител на закона и е достатъчно, дето е въоръжен и има опит като военен. Иначе се отнасяше много покровителствено към мен.

— Записа ли си имената на някои от тези хора, които идваха? — извика високо Марино от седалката до мен.

— „Домино“ и „Пица Хът“.

Напрегнатото лице на Том бе засенчено от козирката на бейзболната му шапка.

— А такситата бяха от компаниите „Колониъл“, „Метро“ и „Йелоу Каб“. Строителната компания се казваше „Фрик“. Позволих си да се обадя и да проверя. Всички те бяха получили заявки от ваше име, доктор Скарпета, бяха записали и часа, когато сте се обадила. Отбелязал съм си всичко.

Том не можеше да прикрие колко е доволен, когато пазачът извади от задния си джоб някакъв лист от бележник и ми го подаде. Тази нощ беше играл по-важна роля от обикновено и беше почти опиянен от това. Светнах лампичката в колата и двамата с Марино прегледахме списъка. Поръчките за такситата и пицата бяха направени между десет и десет и единадесет часа, а контейнерът за строителни отпадъци беше поръчан по-рано същия следобед с нареждане да бъде изпратен късно следобеда.

— От „Домино“ потвърдиха, че се е обадила някаква жена. Говорих лично с доставчика. Беше някакво младо момче. Според него, сте се обадила и сте казала, че искате да донесе голяма, препечена пица до портала, а вие ще си я вземете оттам. Записах си и неговото име — докладва гордо Том. — Значи не сте викала никой от тези хора, доктор Скарпета, така ли?

— Не — отговорих аз. — И ако нещо друго изникне тази вечер, искам веднага да ми се обадиш.

— Да, обади се и на мен — каза Марино и надраска набързо телефонния си номер вкъщи върху служебната си визитна картичка. — За мен няма значение в колко часа ще бъде.

Подадох картичката на Марино през прозореца и Том я разгледа внимателно, макар че Марино беше минавал през този портал повече пъти, отколкото можех да преброя.

— Дадено, капитане — кимна Том почтително. — Ако някой друг дойде, ще стоя на телефона и ще се опитам да го задържа, докато дойдете.

— Не прави това — каза Марино. — Някакво момче, което разнася пици, няма да знае абсолютно нищо. А ако е някой размирник, не искам да се замесваш.

Веднага разбрах, че той има предвид Кари.

— Аз съм много бърз. Но както кажете, капитане.

— Чудесна работа си свършил, Том — направих му комплимент аз. — Не знам как ще ти се отблагодаря.

— Е, нали затова съм тук.

Той насочи дистанционното към вратата и вдигна ръка да ни пропусне.

— Слушам те — казах аз на Марино.

— Някой негодник те тормози — заговори той. Лицето му изглеждаше мрачно под мъждукащата светлина на лампите. — Опитва се да те разстрои, да те изплаши, да те изнерви. И мога да ти кажа, че добре си върши проклетата работа.

— Не мислиш ли, че е Кари… — започнах аз.

— Не знам — прекъсна ме Марино. — Но това не би ме учудило. За вашия квартал говориха много пъти по новините.

— Мисля, че е добре да разберем дали поръчките са направени от този район — казах аз.

— Господи! — възкликна той, като завих по алеята към дома ми и паркирах зад неговата кола. — Страшно се надявам да не е така. Освен ако не е някой друг, който се опитва да те разиграва.

— Взел си е номер и се е наредил на опашката.

Изключих мотора на колата.

— Мога да спя на твоето канапе, ако искаш — каза Марино, като отваряше вратата на колата откъм неговата страна.

— Разбира се, че не искам — казах аз. — Ще се оправя и така. Стига да не идват повече контейнери за строителни отпадъци. Това ще прелее чашата на търпението на моите съседи.

— Във всеки случай, не знам защо живееш тук.

— Напротив, знаеш.

Той извади цигара. Беше ясно, че не иска да си ходи.

— Точно така. Заради будката на пазача. По дяволите, помисли дали не можеш да го заместиш с някой друг.

— Ако не се чувстваш добре, ще се радвам, ако останеш да спиш на моето канапе.

— Кой, аз ли?

Той запали цигарата със запалката си и издуха дима през отворената врата на колата.

— Не се притеснявам за себе си, докторе.

Слязох от колата и застанах на алеята. Силуетът му ми се стори огромен. Изглеждаше изморен дори в тъмното. Изведнъж ме обзе някакво тъжно, топло чувство към него. Марино беше сам и вероятно се чувстваше ужасно. А не би могъл да има и особено скъпи спомени при престъпността, с която непрекъснато се занимаваше, и несполучливите му любовни връзки през останалото време. Предполагам, че бях единственото постоянно женско присъствие в живота му, но макар че обикновено бях любезна, не проявявах винаги топли чувства. Това просто не беше възможно.

— Хайде, ела — предложих му аз. — Ще ти приготвя един пунш. Прав си. Може би не искам да бъда сама, когато дойдат още петима доставчици на пици и таксита.

— И аз така мисля — каза той с престорено студен и официален тон.

Отключих външната врата, изключих алармата и много скоро след това Марино се беше настанил на ъгловото канапе в хола ми с чаша уиски „Букър“ с лед. Застлах му канапето с приятно миришещи чаршафи, завих го с бебешки мекото одеяло и известно време си говорехме в тъмното.

— Мислила ли си някога, че можем да изгубим накрая? — промърмори той сънливо.

— Да изгубим ли? — попитах аз.

— Е, казват, че „Добрите хора винаги печелят“, но доколко е реалистично това? Не е било така за някои, като онази жена, която е изгоряла в къщата на Спаркс. Добрите хора невинаги печелят. Ех, докторе! Не е така. Шибан свят.

Той се изправи и седна като болен човек, после отпи една глътка от уискито и въздъхна.

— И Кари мисли, че ще спечели, казвам ти го в случай, че тази мисъл не ти минава през ума — добави той. — Имала е пет години да мисли за това в „Кърби“, шибаната кучка.

Винаги, когато Марино беше изморен или полупиян, употребяваше думата „шибан“. Всъщност, това беше страхотна дума, която изразяваше какво чувства човек, само като я изрече. Бях му обяснявала много пъти преди това, че не одобрявам неговата вулгарност, а и че някои хора възприемат думите му твърде буквално. Аз лично никога не бях свързвала думата „шибан“ с полов акт, а по-скоро с желание да се подчертае негативно отношение.

— Не мога да се примиря с мисълта, че хора като нея печелят — казах аз спокойно и отпих от червеното си бургундско. — Никога няма да го приема.

— Надежда всяка оставете.

— Не, Марино, вяра.

— Е, да. — Той отпи от уискито си. — Шибана вяра! Знаеш ли колко хора съм познавал, които умират изведнъж от инфаркт или загиват при злополука? Колко от тях смяташ, че са имали вяра? Вероятно всеки от тях, дявол да го вземе. Никой не мисли, че може да умре ей така, докторе. И ти, и аз не мислим за това, независимо колко много знаем по въпроса. Здравето ми е разклатено. И какво от това? Да не мислиш, че не знам, че поглъщам по една хапка отрова всеки ден, като ям някакъв сладкиш? Но мога ли да се въздържа? Не. Аз просто съм един стар глупак, който трябва да изяде сандвича си със стек и да изпие уискито или бирата си. И пет пари не давам за това, което казват докторите. Затова скоро ще хвърля петалата и няма да ме има вече на тоя свят.

Гласът му беше започнал да предрезгавява, а той да става сълзливо-сантиментален.

— И тогава няколко ченгета ще дойдат на погребението ми, а ти ще кажеш на следващия детектив, който ще ме смени, че не е било толкова лошо да работиш с мен — продължаваше той.

— Марино, заспивай вече — казах аз. — И знаеш, че съвсем няма да се чувствам така. Дори не мога да си представя, че нещо може да се случи с теб. Ама че си идиот!

— Наистина ли смяташ така? — Той малко се пооживи.

— Знаеш много добре, че е така — отговорих му аз и се почувствах изцедена.

Той допи уискито си и леко разклати леда в чашата, но аз се направих, че не разбирам и не му налях повече. Беше пил достатъчно.

— Знаеш ли какво, докторе? — заговори той с прегракнал глас. — Много те обичам, макар че си голяма драка.

— Благодаря ти — отвърнах аз. — Ще се видим утре сутринта.

— Вече е сутрин.

Той пак разклати леда.

— Хайде заспивай — повторих аз.

 

 

Не загасих нощната си лампа до два часа през нощта. Благодарях на Бога, че е ред на Филдинг да прекара съботния ден в моргата. Наближаваше девет часът, когато сметнах, че трябва да пусна краката си на пода. Птичките вече чуруликаха весело в градината, а слънцето обливаше с ярката си светлина света, като палаво дете. Кухнята беше толкова светла, че изглеждаше почти бяла, а приборите от неръждаема стомана блестяха като огледални. Направих кафе и всичко друго, от което главата ми можеше да се проясни. В това време мислех за файловете, прехвърлени от Луси в моя компютър. Реших да вдигна щорите и да отворя прозорците, за да се насладя на пролетния въздух, но в този момент лицето на Кари пак изплува пред мен.

Отидох в хола да проверя какво прави Марино. Той спеше по същия начин, по който живееше, сякаш се бореше срещу физическото си съществуване, като че то бе неговият най-голям враг. Беше изритал одеялото почти в средата на пода, възглавниците бяха изпомачкани, а чаршафите се бяха увили около краката му.

— Добро утро — поздравих аз.

— Още не е утро — промърмори той.

После се обърна на другата страна и тупна с юмруци по възглавницата под главата си, за да я оправи. Беше се съблякъл по сини спортни гащета и потник, който беше с около петнадесетина сантиметра по-къс и не можеше да покрие подутия му корем. Винаги съм се удивлявала на това, че мъжете не се срамуват от дебелината си както жените. И аз самата прекалено много държах да запазя линията си и когато дрехите ми започнеха да се опъват по талията, цялото ми настроение се разваляше, а също и половото ми влечение намаляваше.

— Можеш да поспиш още няколко минути — великодушно казах аз.

Вдигнах одеялото и го завих. Той продължи да хърка като ранен глиган. Отидох при кухненската маса и се обадих на Бентън в хотела му в Ню Йорк.

— Надявам се, че не съм те събудила.

— Впрочем, точно се канех да излизам. Как си?

Гласът му прозвуча топло, но явно беше угрижен.

— Щях да бъда по-добре, ако ти беше тук, а нея я бяха върнали зад решетките.

— Проблемът е в това, че знам как постъпва тя, а и тя знае, че аз съм наясно по този въпрос. Но може и да не знам толкова добре, ако разбираш какво искам да кажа — изрече той със сдържан тон, което значеше, че е ядосан. — Миналата вечер с няколко от нашите хора се дегизирахме като бездомни скитници и отидохме в галериите на Бауъри. Мога само да добавя, че е приятен начин човек да си прекара вечерта. Ходихме пак на мястото, където е бил убит Голт.

Бентън винаги казваше много тактично „където е бил убит Голт“, вместо „където ти уби Голт“.

— Убеден съм, че е ходила там и пак ще отиде — продължи той. — И не защото й липсва, а тъй като всеки спомен за жестоките престъпления, които са извършили заедно, я възбужда. Мисълта за неговата кръв също я подлудява. За нея това е нещо като сексуален оргазъм, стремеж за власт, към която тя е пристрастена, а ти и аз знаем какво означава това, Кей. Скоро ще й е нужна нова доза от този наркотик, ако вече не е намерила нещо подобно, само дето ние не сме го открили още. Извинявай, че предвещавам злокобни неща, но имам някакво предчувствие, че това, което ще извърши, ще бъде много по-лошо от всичките й досегашни престъпления.

— Трудно е човек да си представи, че може да има нещо по-лошо от тях — отговорих аз, макар всъщност да не бях сигурна в това.

Винаги когато бях смятала, че човешките създания не могат да бъдат по-лоши, те доказваха обратното. Или може би това просто беше проявление на примитивното зло, което изглеждаше още по-шокиращо в една цивилизация на високо развити интелектуално хора, които пътуваха до Марс и общуваха с кодирани послания в киберпространството.

— Но досега няма нито вест, нито кост от нея — обясних аз. — Няма и следа.

— Разполагаме със стотици улики, които не ни водят доникъде. Полицейското управление в Ню Йорк събра специален отряд за бързо реагиране, а има и команден център, където служителите отговарят на обаждания двадесет и четири часа в денонощието.

— Колко време ще стоиш там?

— Не знам.

— Е, сигурна съм, че ако е в този район, тя знае съвсем сигурно къде може да те намери. В „Ню Йорк Атлетик Клъб“, където отсядаш винаги. Само през две сгради оттам, където тя и Голт живееха навремето. — Аз отново се разтревожих. — Предполагам, че тия от Федералното бюро са измислили всичко, за да те натикат в капана и чакат да дойде акулата.

— Сполучлива аналогия — каза той. — Да се надяваме, че ще имаме успех.

— И какво ако имате? — попитах аз и ме обхвана страх, което ме накара да се ядосам още повече. — Бих искала да се върнеш вкъщи и да оставиш ФБР да си свършат работата! Не мога да го разбера, ти се пенсионираш, защото не те зачитат за нищо, а сега искат да те използват като примамка…

— Кей…

— Как може да им позволяваш да те използват?

— Не е вярно. Аз го реших сам. Това е работа, която искам да довърша. Аз се занимавах с нейния случай още от началото и ако питаш мен, не съм го приключил и не мога да си почивам спокойно на плажа, като знам, че тя е на свобода и ще убие пак. Как мога да обърна гръб, когато ти, Луси, Марино и всички ние сме най-вероятно в опасност?

— Бентън, не се прави на капитан Ахаб^[1]. Разбра ли ме? Не допускай това да се превърне в натраплива идея за теб. Моля те!

Той се засмя.

— Обърни ми по-сериозно внимание, дявол да го вземе!

— Обещавам, че ще се пазя от белите акули.

— Ти вече преследваш безразсъдно една от тях.

— Обичам те, Кей.

Вървях по коридора към моя кабинет и се чудех защо си правя труда да му повтарям все едни и същи неща. Знаех как ще постъпи той, както знаех как бих постъпила и аз. Все едно да оставя на друг патолог да разследва инцидента в Уорънтън, защото имам право да не си давам толкова труд на този етап от живота си.

Светнах лампата в моя просторен кабинет и вдигнах щорите, за да влезе утринната светлина. Работното ми място беше свързано със спалнята и дори икономката ми не знаеше, че всички стъкла на прозорците в частното ми жилище са бронирани. Кари не беше единствената, която ме притесняваше. За съжаление, имаше безброй осъдени убийци, които виняха мен за своите присъди, а повечето от тях не оставаха в затвора завинаги. И аз като другите бях получила доста писма от извършители на жестоки престъпления, които ме уверяваха, че ще ме посетят веднага щом излязат от затвора.

И въпреки това, тъжната истина беше, че не бе нужно да си детектив или да освидетелстваш душевноболни, за да станеш обект на прицел на хищници. Повечето от жертвите бяха уязвими. Те бяха в колите си, носеха хранителни продукти за вкъщи, пресичаха някой паркинг или просто, както се казва, бяха попаднали на погрешното място в неподходящото време. Включих компютъра в „Америка Онлайн“ и открих прехвърлените файлове с данните за аналогични инциденти с пожари. Включих принтера и се върнах в кухнята да си налея още кафе.

Марино влезе при мен, докато търсех нещо за ядене. Той се беше облякъл, но краищата на ризата му се подаваха над панталона, а лицето му изглеждаше мрачно, тъй като не беше се обръснал.

— Ще си тръгвам вече — каза той и се прозина.

— Искаш ли кафе?

— Не. Ще хапна нещо по пътя. Може да спра в „Либърти Валанс“ — отговори той, като че никога не бяхме разговаряли за неговите хранителни навици.

— Благодаря ти, че остана — казах аз.

Той ми махна с ръка и излезе, а аз включих алармената система след него. Върнах се в кабинета си и нарастващият куп листа от принтера ми подейства доста обезсърчаващо. След като бяха отпечатани петстотин страници, трябваше да заредя с нови листа, а принтерът продължи да печата още тридесет минути. Информацията включваше имена, дати и места, както и доклади на следователи. Освен това имаше скици на местопрестъплението и лабораторни резултати, а някъде и снимки към тях, виждах ги на екрана. Знаех, че ще ми отнеме най-малко останалата част от деня да прегледам целия куп. Вече чувствах, че това вероятно е била прекалено оптимистична идея, която ще се окаже просто губене на време.

Бях прегледала не повече от дванадесетина случаи, когато ме стресна позвъняване на вратата. Не очаквах никого. В моето частно жилище почти не идваха неканени гости, най-малкото пазачът на портала ги спираше. Предположих, че може да е някое от кварталните деца, които продаваха билети за томболи, предлагаха абонаменти за списания или бонбони, но като погледнах през видеомонитора на охранителната система с камерата, останах смаяна, като видях Кенет Спаркс да седи пред вратата ми.

— Кенет?! — възкликнах аз по домофона, не можейки да прикрия изненадата си.

— Извинявайте, доктор Скарпета — каза той пред камерата, — но трябва да говоря с вас.

— Идвам.

Прекосих бързо къщата и отворих външната врата. Спаркс изглеждаше изморен. Беше облечен в измачкани панталони цвят каки и зелено поло, по което бяха избили петна от пот. Беше окачил мобифона и пейджъра на колана си. Носеше мъжка чантичка от крокодилска кожа с цип.

— Заповядайте, влезте — казах аз.

— Познавам повечето от съседите ви — заяви той. — Казвам ви го само за да не се чудите как съм минал през будката на пазача.

— Имам готово кафе.

Долових миризмата на одеколона му, като влизахме в кухнята.

— Надявам се да ми простите, че дойдох, без да ви предизвестя — каза той. Изглеждаше разтревожен. — Но просто не знаех с кого друг да поговоря, доктор Скарпета. Боях се, че ако ви бях попитал предварително, щяхте да ми откажете.

— Вероятно щях да ви откажа.

Извадих две чаши за кафе от бюфета.

— Как го пиете?

— Такова, каквото е в каната за кафе — отговори той.

— Искате ли сандвич или нещо друго?

— О, не! Но все пак благодаря.

Седнахме на масата пред прозореца, а аз отворих външната врата, защото вътре изведнъж ми се стори топло и задушно. Неприятни опасения ми минаха през ума, като си помислих, че Спаркс беше заподозрян в убийство и аз бях свързана със следствието, а бях сама с него в къщата, и то в събота сутрин. Той остави чантичката си на масата и отвори ципа й.

— Предполагам, че сте наясно с всичко относно следствието — заговори той.

— Всъщност, никога не съм наясно с всичко за каквото и да било. — Отпих бавно от кафето си и рекох: — Не съм толкова наивна, Кенет. Ако нямахте толкова голямо влияние, нямаше да влезете в моя дом и не бихте седели тук сега.

Той извади кафяв служебен плик от чантичката си и го плъзна през масата към мен.

— Снимки — каза той тихо. — На Клер.

Аз се поколебах.

— Спах последните няколко нощи в крайбрежната ми къща — продължи да обяснява той.

— В Райтсвил Бийч ли?

— Да. И си спомних, че тези снимки бяха в чекмеджето на шкафа при другите ми книжа. Не бях ги поглеждал и дори не се бях сещал за тях, откакто скъсахме с нея. Бяха от пробни снимки за някакво шоу. Не си спомням вече подробности, но тя ми даде някои от тях, когато започнахме да излизаме заедно. Както ви бях казал, Клер работеше от време на време като фотомодел.

Извадих цветните снимки от плика, които бяха, доколкото можах да преценя, с размери двадесет и осем на десет сантиметра. Беше вярно това, което Кенет Спаркс ми бе казал във фермата „Кресливата кукумявка“. Клер Роули имаше прекрасна външност. Косите й се спускаха до кръста, бяха съвсем прави и изглеждаха като изтъкани от злато, както бе седнала на плажа със спортни панталони и късо горнище, което едва покриваше гърдите й. На дясната си китка носеше нещо, което приличаше на голям водолазен часовник с черна пластмасова каишка и оранжев циферблат. Приличаше на скандинавска богиня. Чертите на лицето й бяха поразително красиви и изразителни, а загорялото й от слънцето тяло беше като изваяно и много сексапилно. Зад нея на пясъка имаше жълта дъска за сърфинг, а в далечината се виждаше океанът, който проблясваше на слънцето.

Другите снимки бяха правени на различни екзотични места. На някои от тях тя седеше на верандата на някаква рушаща се къща в готически стил или на каменна скамейка в гробище с избуяла трева, в някаква градина, или пък беше позирала като усърдно работещ моряк, обградена от загрубели морски вълци на някакъв риболовен кораб в Уилмингтън. Някои от позите бяха по-скоро банални и сдържани, но това не променяше нещата. Клер Роули беше шедьовър на човешката плът, нещо като произведение на изкуството, но в очите й се четеше безмерна тъга.

— Не знаех дали тези снимки ще могат да ви свършат работа — каза Спаркс след дълго мълчание. — Все пак не знам какво сте видели, искам да кажа какво е останало… Така де…

Той нервно потупваше с показалец по масата.

— В случаи като този — казах му аз спокойно, — да се разпознае лицето, е просто невъзможно. Но никога не се знае кога нещо от този род може да помогне. Или поне в тези снимки няма нищо, което да ми подсказва, че трупът „не е“ на Клер Роули.

Разгледах отново снимките, за да видя дали ще открия някакво бижу.

— Носи интересен часовник — рекох аз, като ги прехвърлих една по една.

Той се усмихна и въздъхна.

— Аз й го бях подарил. От онези хронометри е, които бяха на мода сред сърфистите. Имаше някакво необичайно име. „Звяр“ или нещо подобно.

— Племенницата ми май имаше такъв навремето — спомних си аз изведнъж. — Сравнително евтин е, нали? Струва осемдесет или деветдесет долара?

— Не си спомням колко платих за него. Но го купих от магазина за сърфинг в Саут Лумина, където са ресторантчетата „При Вито“, „При Червеното куче“ и „Приятеля на рака“. Тя живееше там наблизо с няколко други момичета. В един неособено приятен жилищен блок на Стоун стрийт.

Записах си това, което той каза.

— Но беше край вода. А тя искаше точно това.

— Ами бижутата й? Спомняте ли си да е носила някакво необикновено бижу?

Наложи му се да помисли.

— Може би гривна?

— Не си спомням.

— А ключодържател с верижка?

Той поклати отрицателно глава.

— Или пък някакъв пръстен? — попитах аз след това.

— Носеше от време на време по някой модерен пръстен. Нали ги знаете, от онези сребърните, които не струват много.

— А платинена венчална халка?

Поколеба се.

— Платинена ли казахте?

— Да. И то доста голям размер.

Той погледна ръцете си.

— Впрочем, може да стане на вашия пръст.

— Господи! Тя сигурно я е взела. Имам гладка платинена халка, която носех, когато бяхме заедно. Тя обичаше да се шегува, като казваше, че съм бил женен за себе си.

— Значи я е взела от спалнята ви?

— Стоеше в една кутия. Сигурно оттам я е взела.

— Забелязахте ли да липсва нещо друго от къщата?

— Едно от оръжията от колекцията ми не се намери. От Отряда за бързо реагиране откриха останалите неща. Но, разбира се, всичко е негодно.

Той изглеждаше съсипан.

— Каква марка беше оръжието?

— „Калико“.

— Надявам се, че не го използва сега някой на улицата — рекох аз притеснено.

— „Калико“ е изключително опасен автомат, който прилича доста на „Узи“. Беше деветмилиметров и можеше да изстреля около сто куршума.

— Трябва да докладвате за всичко това на полицията и на Отряда за бързо реагиране.

— Вече им докладвах някои неща.

— Не някои. Всичко, Кенет!

— Разбирам — каза той. — Ще го направя. Но искам да знам дали е тя, доктор Скарпета. Моля ви, разберете, че в момента не ме интересува нищо друго. Ще ви призная също, че се обадих в нейното жилище. Нито една от съквартирантките й не я е виждала повече от една седмица. Последната нощ, когато е преспала в жилището си, е било преди нощта на пожара. Младата жена, с която разговарях, каза, че Клер изглеждала объркана и депресирана, като се срещнали случайно в кухнята. Не споменала, че ще заминава.

— Виждам, че ви бива за следовател.

— Нямаше ли да направите и вие същото, ако бяхте на мое място? — попита той.

— Да.

Очите ни се срещнаха. Прочетох в неговите мъка. Ситни капчици пот бяха избили по челото му около линията, където започваше косата.

— Да поговорим пак за снимките — казах аз. — За какво точно са били правени тези снимки? На кого е била модел? Знаете ли?

— На някаква местна агенция, но си спомням съвсем смътно — каза той, като гледаше над мен през прозореца. — Мисля, спомена, че било нещо за Търговската камара, което щяло да помогне за рекламирането на плажа.

— А защо ви даде всички тези снимки? — Продължавах внимателно да оглеждам снимките. — Само защото ви харесваше ли? Или може би е искала да ви впечатли?

Той се засмя тъжно.

— Иска ми се това да бяха единствените причини. Тя знаеше, че имам влияние, познавам някои хора от филмовата индустрия и така нататък. Бих искал да запазите тези снимки, моля ви.

— Значи се е надявала, че ще й помогнете в кариерата? — запитах аз, без да го изпускам от очи.

— Разбира се.

— А помогнахте ли й?

— Доктор Скарпета, най-важното правило в живота ми е да бъда предпазлив на кого и какво обещавам — обясни той искрено. — А нямаше да изглежда много уместно, ако бях започнал да показвам на всички снимките на хубавата си млада любовница с надеждата да й помогна да направи кариера. Обикновено се мъча, доколкото мога, да запазвам в тайна любовните си връзки. — Възмущение се изписа на лицето му, докато барабанеше с пръсти по чашата с кафето. — Не съм от тези, които излагат на показ личния си живот. И никога не съм го правил. Не бива да вярвате на всичко, което четете.

— Никога не вярвам напълно — заявих аз. — Аз най-добре знам това, Кенет. И да ви кажа откровено, не ме интересува толкова личния ви живот, колкото това, защо избрахте мен да ми дадете тези снимки, вместо на следователите от окръг Фукиер или на Отряда за бързо реагиране.

Той ме погледна изпитателно и отговори:

— За да ви помогна за идентифицирането, както вече ви казах. Но и защото ви имам доверие, а това е най-важната причина в случая. Независимо от нашите различия, знам, че няма да изпързаляте някого по динена кора или да го обвините несправедливо.

— Разбирам.

С всяка измината минута започвах да се чувствам все по-неудобно. Искаше ми се той вече да си тръгва, за да не се налага да го подканвам.

— Както знаете, би било много лесно да обвинят мен за всичко това. А има хора, които ме дебнат от години и много искат да ме видят разорен, арестуван или мъртъв.

— Нито един от следователите, с които работя, не изпитва подобни чувства — убедих го аз.

— Не се притеснявам от вас, Марино или Отряда за бързо реагиране — отговори той спокойно, — а от фракции, които имат политическа власт. Белите расисти, разни военни, които са в тайно споразумение с хора, чиито имена знаете. Повярвайте ми. — Той вдигна очи, а мускулите на челюстите му се издуха. — Облаците около мен се сгъстяват. И ако някой не разнищи какво се е случило там, дните ми са преброени. Уверен съм в това. А човек, който може да убие невинни, безпомощни коне, е в състояние да извърши и всичко друго. — Устните му трепереха, а в очите му блестяха сълзи. — Да ги изгори живи! Що за чудовище може да извърши подобно нещо!

— Някое истинско чудовище — кимнах аз. — А изглежда има много чудовища по света в наше време. Можете ли да ми кажете нещо за жребчето? Онова, което видях на мястото на пожара? Предполагам, че е един от конете ви, нали?

— Вятърна песен — потвърди той, както очаквах, и обърса очи с книжната салфетка. — Красивото малко конче. То всъщност е едногодишен кон и се роди във фермата, а двамата му родители бяха много скъпи състезателни коне. Загинаха в пожара. — Той стана. — Нямам представа как Вятърна песен се е спасил. Наистина е учудващо.

— Освен ако жената е Клер и го е извела навън, а после не е имала време да го върне в обора — предположих аз. — Може да го е видяла при някое от посещенията си във вашата ферма.

Спаркс си пое дълбоко въздух и потърка очи.

— Не, не мисля, че Вятърна песен беше роден по това време. Впрочем, спомням си, че майка му Вихрушка беше бременна, когато Клер идваше.

— Може да се е сетила за това. Къде е Вятърна песен сега? — попитах аз.

— За щастие, уловиха го и сега е във фермата „Кресливата кукумявка“, където е в безопасност и за него се грижат добре.

Темата за конете беше много мъчителна за него. Не ми изглеждаше да се преструва. Спаркс не можеше да бъде чак толкова голям актьор. Той бе на път да загуби самообладанието си и полагаше големи усилия да не го покаже. Бутна стола си назад и се отдалечи от масата.

— Трябва да ви кажа и още нещо — продължи той, като го изпращах до входната врата. — Ако Клер беше жива, мисля, че щеше да се опита да се свърже с мен по някакъв начин. Ако не другояче, то най-малкото щеше да ми напише писмо, стига да е научила за пожара, а не знам как може да не е разбрала. Тя беше много чувствителна и мила, въпреки проблемите, които имаше.

— Кога я видяхте за последен път? — попитах аз, като му отварях вратата.

Спаркс ме погледна и по очите му отново усетих каква силна личност е — колкото покоряваща, толкова и смущаваща. Не можех да се освободя от мисълта, че той по някакъв начин ме плаши.

— Мисля, че беше преди една година или нещо подобно.

Неговият сребрист чероки беше на алеята пред къщата ми. Изчаках, докато се качи в джипа и затвори вратата. Не можех да не се запитам какво ли са си помислили съседите ми, ако са го познали. При други обстоятелства бих се изсмяла, но в случая не намирах нищо забавно в неговото посещение. Защо беше дошъл лично, вместо да ми изпрати снимките?

Но той не бе проявил неуместно любопитство относно хода на следствието. Не се бе опитал да използва властта и влиянието си, за да ме сплаши. Не беше направил опит да повлияе на моето становище или да промени отношението, което имах към него, или поне така ми се бе сторило.