Патриша Корнуел
Крадци на лица (12)

11.

Стоплих кафето и се върнах в кабинета. Известно време седях на удобния си ергономичен стол и разглеждах снимките на Клер Роули. Ако убийството й е било предумишлено, защо е било извършено там, където тя не е трябвало да бъде?

Дори ако за това можеха да бъдат обвинени враговете на Спаркс, не беше ли преголямо съвпадение да бъде извършено точно там, където не е била поканена, тоест, в неговата къща? Би ли могъл дори най-студенокръвният расист да изгори живи толкова коне само за да накаже собственика им?

Нямаше отговор. Започнах да проучвам файловете със случаите на пожари, записани от Отряда за бързо реагиране, като отгръщах страница след страница. Имаше палежи на църкви, къщи и офиси и няколко игрища за боулинг, където пожарите бяха започвали все по един и същ начин. Апартаменти, фабрики за спиртни напитки, химически компании и рафинерии бяха изгорели до основи и във всички тези случаи причините бяха съмнителни, но следователите не бяха успели да докажат, че са умишлени палежи. А убийствата, свързани с пожарите, бяха още по-необичайни и обикновено бяха дело на некадърни крадци или на някой от съпрузите, който не си бе дал сметка, че когато едно цяло семейство изчезне, а части от кости се появят в ямата за горене на боклука в задния двор, най-вероятно някой ще извика полицията. Необичайни и защото хора, които са вече мъртви, не могат да вдишат въглероден окис или да имат куршуми в телата си, които се виждат на рентгена. Към десет часа вечерта все пак попаднах на двама загинали, които привлякоха вниманието ми. Единият инцидент бе станал през март предишната година, а другият шест месеца преди него. Първият беше от Балтимор, а жертвата беше някакъв двадесет и една годишен младеж на име Остин Харт, четвърта година студент по медицина в „Джон Хопкинс“. Беше загинал при пожар, избухнал в къща, недалеч от университета. Бил сам вкъщи по това време, защото се случило през пролетната ваканция.

Според краткото полицейско дознание, пожарът започнал една съботна вечер и се разгорял с такава сила, че докато пристигне пожарната, Харт бил толкова овъглен, че успели да го идентифицират само по един корен на зъб и краищата на трабекуларната алвеоларна кост, сравнявайки ги с рентгеновите снимки, които му били правени приживе. Пожарът започнал в банята на първия етаж, където не открили нито късо съединение, нито катализатор за горене.

В следствието бил включен и Отряда за бързо реагиране по покана на пожарната команда в Балтимор. Стори ми се интересно и това, че Тиюн Макгъвърн била извикана от Филаделфия за експертно мнение. След седмици разследване, оглед на останките и разпити на свидетели, както и след направени изследвания в лабораторията на Отряда за бързо реагиране в Роквил, данните показали, че пожарът е умишлен, което значело, че загиналият е бил убит. Но не могли да докажат нищо от тези неща, а моделите на инцидентите с пожари, заложени в компютъра, не дали отговор как е възможно да се разгори толкова силен пожар в такава мъничка баня, облицована с плочки, където не е имало нищо друго, освен една порцеланова мивка и вана, отделена с найлонова завеса.

Пожарът преди него през октомври бе избухнал във Венис Бийч, Калифорния, пак през нощта, в къща с изглед към океана, на няколко преки от легендарния гимнастически салон „Мъсъл Бийч“. Марлин Фабър била двадесет и три годишна актриса, в чиято кариера се включвали предимно малки роли в сапунени опери и комедийни телевизионни сериали, но повечето от доходите й идвали от телевизионни реклами. Подробностите за пожара, в който до основи бе изгоряла вилата й от кедрово дърво, бяха също толкова непълни и необясними като тези в случая с Остин Харт.

Когато прочетох предположенията, че пожарът е започнал в голямата баня на обширното й жилище, адреналинът ми се повиши. Жертвата била толкова изгоряла, че имало останали само опечени кости. Сравнили рентгеновите снимки на тленните й останки с тези от рутинен контролен преглед на гърдите й, направен две години преди това. Била идентифицирана фактически само по едно ребро. Не бил открит никакъв катализатор за горене и нямало обяснение какво в банята е могло да предизвика толкова голям огнен стълб, който да се издигне на височина два метра и половина и да подпали втория етаж. Тоалетната чиния, ваната, мивката и етажерката над нея с козметични препарати не били, разбира се, достатъчни за това. А според Сателита на националната метеорологична служба, не е имало светкавици на приблизително сто и шестдесет километра от нейния район през последните четиридесет и осем часа.

Размишлявах над това с чаша „Пино Ноар“ в ръка, когато Марино ми се обади към един часа през нощта.

— Будна ли си още?

Усмихнах се, защото той винаги ме питаше това, когато се обадеше в неудобен час.

— Спаркс е имал четири десеткалиброви автомата „Мак“ със заглушители, които, доколкото разбрах, е купил за по шестстотин долара единият. Имал една сухопътна надземна мина, която купил за хиляда и сто долара, и един автомат МР40. И представи си, още деветдесет празни гранати.

— Представям си — казах аз.

— Казва, че посетил полесражения от Втората световна война и ги взел оттам за колекцията си, а буретата с бърбън купил в Кентъки от една фабрика за спиртни напитки, която фалирала преди пет години. За уискито само малко ще го смъмрят. Предвид размера на останалите щети, кой ще вземе да се занимава с това. А относно оръжията, всички са регистрирани и си е платил данъците. Така че е невинен по тези обвинения, но онзи смахнат следовател от Уорънтън е на мнение, че Спаркс тайно продавал оръжия в Южна Флорида на групировки, вражески настроени към Кастро.

— На какво се базира? — поисках да разбера.

— По дяволите, и аз не знам, но следователите от Уорънтън са го погнали като куче пощальон. Предполагат, че момичето, което е изгоряло, е знаело нещо за това и Спаркс не е имал друг избор, освен да се отърве от нея, дори ако заради това е трябвало да изгори всичко, което притежава, включително и конете си.

— Ако е търгувал с оръжия — казах аз нервно, — щял е да има много повече от няколко стари автомата и един куп празни гранати.

— Но те са го погнали, докторе. Заради това, което представлява той, нещата може да се усложнят.

— А какво стана с липсващия автомат „Калико“?

— Откъде, дявол да го вземе, мога да знам?

— Един автомат „Калико“ не е бил намерен, правилно ли съм разбрала?

— Той казва така, но ти откъде…

— Спаркс идва при мен днес.

Настъпи дълга пауза.

— Какво каза? — попита той. Беше наистина смаян. — Идва при теб къде?

— В дома ми. Неканен. Донесе снимки на Клер Роули.

Марино мълча толкова дълго този път, че си помислих, че телефонната линия е прекъснала.

— Нямам намерение да те обиждам — каза той накрая, — но сигурна ли си, че не си се повлияла от персоната му…

— Не съм — прекъснах го аз.

— А можа ли да разбереш нещо от снимките, които видя?

— Само че тъй наречената му бивша приятелка е била изключително красива. Косата й прилича на тази на жертвата, а ръстът и теглото й са същите. Носела е часовник, който изглежда като този, който намерих, а съквартирантките й не са я виждали от деня, в който е избухнал пожарът. Това все пак е някакво начало, но не е достатъчно, за да продължим нататък.

— Единственото, което тези от управлението в Уорънтън са успели да разберат от университета, е, че там има такава Клер Роули. Била е студентка, която прекъсвала, после пак продължавала, но не се е появявала там от миналата есен.

— Това съвпада донякъде с времето, когато Спаркс е скъсал с нея.

— При условие, че нещата, които казва той, са верни — подчерта Марино.

— А нещо за родителите й?

— От университета не ни казаха нищо друго за нея. Трябва да получим съдебна заповед. А знаеш как става това. Мисля, че можеш да се опиташ да поговориш с декана или с някой друг и малко да ги умилостивиш. Хората са по-склонни да си имат работа с доктори, отколкото с ченгета.

— А какво стана със собственика на мерцедеса? Предполагам, че още не се е появил, нали?

— От полицейското управление в Уилмингтън са поставили къщата му под наблюдение — отговори Марино. — Погледнали през прозорците и надникнали през капака на пощенската му кутия, за да видят дали там няма нещо, което да се разлага. Засега няма. Той сякаш се е изпарил яко дим, а ние нямаме достатъчно основание да влезем там с взлом.

— На колко години е този човек?

— На четиридесет и две. С кестеняви коси и кафяви очи, висок около един и шестдесет и тежи приблизително седемдесет килограма.

— Е, все някой трябва да знае къде е или най-малкото кога са го видели за последен път. Човек не може да зареже така пациентите си и да не уведоми никой.

— Но засега изглежда точно така. Разни хора идвали там за консултации. Не им се е обаждал въобще. Няма го никъде. Съседите не са виждали нито него, нито колата му най-малко от една седмица. Никой не го е видял да излиза с колата си, нито с някой друг. Но доколкото разбрах, някаква възрастна жена, която живее в съседната къща, е разговаряла с него сутринта на пети юни, тоест, в четвъртък преди пожара. И двамата си взимали вестника пред вратата по едно и също време, махнали си с ръка и си казали „добро утро“. Според нея, той бързал и не бил любезен като друг път. В момента знаем само това.

— Питам се дали Клер Роули не е била негова пациентка.

— Само се надявам той още да е жив — заяви Марино.

— Да — казах развълнувано. — И аз също.

 

 

Лекарят, който е и следовател по смъртните случаи, не е полицейски служител, но трябва обективно да представя доказателствата и е нещо като детектив, чиито свидетели са мъртви. Но имаше случаи, при които не спазвах докрай статута си и не се съобразявах с дефинициите.

Правосъдието беше по-важно от кодексите, особено когато сметнех, че никой не се вслушва във фактите. Беше нещо повече от интуиция, когато реших в събота сутринта след закуска да посетя Хюи Дор, ковачът, който бе подковавал конете на Спаркс два дни преди пожара.

Камбаните на църквите „Грейс Баптист“ и „Фърст Презбитиъриън“ започнаха да бият, докато плакнех чашата си от кафето на мивката. Потърсих в бележника си телефонния му номер, който един от следователите по пожарите от Отряда за бързо реагиране ми беше дал. Ковачът, модерното название за старовремското „налбантин“, го нямаше вкъщи, когато се обадих, но жена му си беше там и аз й се представих.

— Той е в Крозиер — обясни тя. — Намира се след Лий Роуд, откъм северната страна на реката. Не можете да го пропуснете.

Но аз знаех, че лесно мога да го пропусна. Тя говореше за една област във Вирджиния, където нямаше нищо друго, освен ферми, а откровено казано, на мен всички те ми изглеждаха еднакви. Помолих я да ми даде някакви ориентири.

— Ами, намира се точно отвъд реката откъм страната на щатския затвор. Там, където е мандрата на затвора — добави тя. — Вероятно знаете къде е.

За съжаление, наистина знаех. Ходех там в миналото, когато затворници се бесеха в килиите си или се избиваха един друг. Извадих телефонния номер и се обадих в мандрата, за да съм сигурна, че е удобно да ги посетя. Изглежда беше присъщо за някои привилегировани типове да не се интересуват ни най-малко от моята работа, но все пак ми казаха, че мога да намеря ковача в обора, който бил боядисан в зелено. Върнах се в спалнята да си облека спортната фланелка, джинсите и кубинките и се обадих на Марино.

— Ако искаш, ела с мен, но мога съвсем спокойно да свърша работата и сама — казах му аз.

Чуваше се някакъв бейзболен мач по телевизията. Телефонът издрънча, когато той явно го постави някъде на земята. Чух го как пуфти.

— Ама че гадост! — измърмори той.

— Така е — съгласих се с него. — И аз съм изморена.

— Дай ми половин час.

— Ще дойда да те взема, за да ти спестя малко време — предложих му аз.

— Да, така е добре.

Той живееше на юг от река Джеймс, в район с парцели, отдавна залесени с дървета, близо до един прелез с малък търговски пасаж от магазинчета, наречен „Мидлотиън Търнпайк“, където човек можеше да си купи пистолети, мотоциклети и кренвирши или да му измият колата ръчно и да я лъснат с препарати или да се престорят, че го правят. Малката бяла къща на Марино с алуминиеви плоскости се намираше на Ръдърс Роуд зад ъгъла, където бяха фирмите „Освежители за въздух“ и „Ъкроп“. Той бе развял голямо американско знаме в предния си двор, а отзад имаше желязна ограда, направена от панели, както и навес за ремаркето на колата му.

Слънчевата светлина проблясваше по коледните лампички, които бяха окачени навсякъде из обитаваната от Марино площ. Разноцветни електрически крушки се виждаха по храстите и по клоните на дърветата. Бяха повече от хиляда.

— Продължавам да мисля, че трябва вече да престанеш с тези крушки и да ги свалиш — повторих му аз за пореден път, когато ми отвори вратата.

— Ако ги сваля сега, трябва да ги окачвам пак за Деня на благодарността — обясни ми той, както винаги. — Представяш ли си колко време ще ми отнеме, особено след като прибавям по още няколко всяка година?

Увлечението му беше нараснало до такава степен, че бе инсталирал допълнително електрическо табло за коледните си украси, които ако бъдат включени всичките, можеха спокойно да бъдат добавени един Дядо Коледа с шейна, теглена от осем северни елена, щастливи снежни човечета, шоколадови играчки и един Елвис Пресли в средата на двора, чиито коледни песни да се разнасят през усилвателите на уредбата му. Тази показност, която демонстрираше Марино, бе толкова крещяща, че неговото блеснало осветление можеше да се види на километри, а жилището му се бе превърнало в официалното „евтино зрелище“ на Ричмънд. Продължавах да се чудя как един толкова антисоциален тип като него, няма нищо против да гледа безкрайни редици от коли, лимузини и пияници, които си правят майтап с него.

— Все още се опитвам да разбера откъде дойде манията ти с тези украси — казах му аз, докато се качваше в колата ми. — Преди две години не би направил подобно нещо. После, като гръм от ясно небе, превърна частното си жилище в лунапарк. Загрижена съм. А да не говорим и за опасността от пожар, предизвикан от късо съединение. Знам, че съм ти го казвала и преди, но изпитвам силно желание да…

— Може би и аз изпитвам някакво желание.

Той закопча предпазния си колан и извади една цигара.

— Ти как би реагирал, ако започнех да украсявам къщата си по този начин и оставех крушките да светят през цялата година?

— Както бих реагирал, ако си купиш каравана за къмпинг, ако си направиш басейн и започнеш да ядеш шоколадови бисквити всеки ден. Щях да си помисля, че си си загубила ума.

— И щеше да бъдеш прав — отговорих аз.

Той премяташе незапалената цигара в ръцете си.

— Може би съм стигнал до този етап от живота си, когато или правиш това, което ти се иска, или си отиваш — каза той. — По дяволите какво мислят хората. Няма да живея повече от един път, пък и кой знае колко още ще бъда на този свят.

— Марино, наистина са те обхванали много черни мисли.

— Това е то действителността.

— Ако умреш прибързано, ще дойдеш при мен и ще бъдеш разчленен на някоя от моите маси. А това трябва да ти бъде голям стимул да живееш още дълго време.

Той мълчеше и гледаше през прозореца, докато карах по Шестото отклонение на магистралата през окръг Гучланд, осеян с гъсти гори. Понякога не се виждаше нито една кола с километри. Утрото беше ясно, но влажно и топло. Минавахме покрай огромни къщи с ламаринени покриви и изящни веранди, а птичките се къпеха в прахта по дворовете. Имаше големи дървета с клони, отрупани със зелени ябълки, увиснали до земята, а слънчогледите бяха склонили тежките си глави надолу, като че се молеха.

— Истината е, докторе — заговори Марино, — че имам някакво предчувствие или нещо от този род и все ми се струва, че дните ми са преброени. Мисля за живота си, сякаш почти съм го изживял. Но дори да не съм направил кой знае какво, то все пак съм свършил достатъчно работа, нали? В мислите си виждам нещо като стена пред мен, а зад нея няма нищо друго. Моят път свършва зад нея. Вече съм пътник. Въпросът е само как и кога. Затова, дявол го взел, върша това, което искам. Имам право, нали?

Не знаех какво да кажа. Представих си неговата ярко осветена къща по Коледа и очите ми се наляха със сълзи. Радвах се, че съм сложила очилата си за слънце.

— Не пророкувай неща, които може да се сбъднат, Марино — казах му спокойно. — Когато хората мислят за нещо твърде много, толкова ги обсебва тази мисъл, че накрая го предизвикват и то се случва.

— Като Спаркс.

— Не виждам какво общо има това със Спаркс.

— Може би е мислил за нещо толкова упорито, че накрая се е случило. Ако, например, си чернокож и много хора те мразят до дъното на душата си, тревожиш се, че тези негодници ще ти отнемат това, което имаш, и накрая взимаш и сам подпалваш всичко. И между другото, убиваш конете и бялата си приятелка. И накрая оставаш без нищо. Парите от застраховката няма изобщо да покрият онова, което е изгубил. В никакъв случай. Истината е, че Спаркс е разорен, откъдето и да го погледнеш. Хем е изгубил всичко, което е обичал в живота си, хем ще умре в затвора.

— Ако говорим за умишления пожар, по-склонна съм да мисля, че го е предизвикал той — казах аз. — Но тук става дума и за една млада жена, която е убита. А също и за всички онези коне, които са изгорели живи. Ето тук, картината нещо се размътва.

— Пак заприличва на делото срещу О. Джей Симпсън. Богат, влиятелен чернокож. Гърлото на бившата му приятелка е било прерязано. Тези сходства не те ли тревожат поне малко? Слушай, трябва да изпуша една цигара. Ще издухвам дима през прозореца.

— Ако Кенет Спаркс е убил бившата си приятелка, защо не го е направил на друго място, където никой няма да го свърже с него? Защо заедно с това ще унищожи всичко, което има, и ще остави уликите да водят към него?

— Не знам, докторе. Може би нещата са станали неконтролируеми и всичко е отишло по дяволите. Вероятно въобще не е имал намерение да я пречуква и да подпалва къщата.

— Няма нищо в този пожар, което да изглежда случайно — продължих аз. — Мисля, че някой е знаел точно какво прави.

— Или е това, или просто не е имал късмет.

Тесният път беше ту облян в слънчева светлина, ту в сянка. Птичките по телефонните жици ми напомняха музикални ноти. Минах покрай ресторант „Северен полюс“ с неговата изрисувана полярна мечка и си спомних за обедите ни след съдебните процеси в Гучланд заедно с детективите и експертите от съдебна медицина, които вече бяха пенсионирани. Спомените ми за тези стари дела за убийства бяха смътни, защото съзнанието ми бе претоварено с толкова други случаи, но мисълта за тях и за колегите ми, ме натъжиха за момент. „Ред Федър Пойнт“ беше в края на дългия път, покрит с чакъл, който водеше към живописна ферма с изглед към река Джеймс. Прах се вдигаше зад колата ми, докато завивах край белите огради на равните зелени пасбища, по които на места се виждаха купи сено.

Триетажната бяла дървена къща изглеждаше с несиметрично начупен покрив и не приличаше на сградите, строени през този век. Силозите бяха почти скрити от виещи се лози, също останали от едно време. Няколко коня пасяха в далечината, а покритият с червена пръст манеж за езда беше празен, когато паркирахме там. Влязохме с Марино в големия зелен обор и се ориентирахме по звуците, които издаваше чукът, удряйки по метала. Пет коня протегнаха грациозни шии от своите прегради. Не можах да се сдържа да не погаля кадифените им муцуни. Някои бяха обучени за лов, но имаше и едногодишни коне, арабска порода. Спрях се да кажа няколко мили думи на едно конче и майка му. Двата коня ме изгледаха с големите си кафяви очи. Марино вървеше на известно разстояние от нас и пропъждаше мухите с ръка.

— Обичам да ги гледам отдалеч — обясни той. — Стига ми, че един кон ме ухапа веднъж.

В помещенията, където държаха инструментите и храната за конете, беше тихо. Гребла и навити на кълба маркучи бяха окачени по дървените стени. Одеяла бяха метнати над вратите. Не срещнах никой, освен една жена с жокейски дрехи и каска, която носеше нанякъде английско седло.

— Добро утро — поздравих аз, когато далечните удари на чука секнаха за миг. — Търся ковача. Аз съм доктор Скарпета — добавих. — Обаждах се преди малко.

— Ей там е — посочи тя, без да спре. — Но щом сте дошла дотук, знайте, че Черната Дантела нещо не изглежда добре — добави тя.

Разбрах, че ме е сметнала за ветеринарен лекар.

Завихме с Марино зад ъгъла и открихме Дор седнал на малко кръгло столче, здраво стиснал между коленете си голямото предно дясно копито на бяла кобила. Беше плешив, с широки рамене и силни ръце. Кожената му ковашка престилка приличаше на издути шалвари. Беше плувнал в пот и мръсотия, докато вадеше гвоздеите от една алуминиева подкова.

— Здравейте — каза той и конят сви уши назад.

— Добър ден, господин Дор. А съм доктор Скарпета, а това е капитан Пийт Марино. Жена ви ми каза, че мога да ви намеря тук.

Той вдигна очи към нас.

— Хората ме наричат просто Хюи. Така се казвам. Ветеринарен лекар ли сте?

— Не, не, следовател съм от съдебна медицина. Двамата с капитан Марино участваме в разследването на инцидента в Уорънтън.

Той се намръщи и хвърли старата подкова настрани. После извади някакъв назъбен нож от джоба на престилката си и започна да изрязва триъгълник в средата на подковата, докато мраморнобялото копито се показа под него. От камъче, забило се в копитото, изхвръкна искра.

— Този, който е извършил това, би трябвало да бъде разстрелян — промърмори той, извади някакви резци от другия си джоб и започна да изравнява в кръг краищата на копитото.

— Правим всичко възможно, за да открием какво се е случило — уведоми го Марино.

— Моята задача е да идентифицирам жената, която е загинала в пожара — обясних аз. — И да добия по-ясна представа какво се е случило с нея.

— И преди всичко — добави Марино, — защо тази жена е била в къщата.

— Чух за това. Наистина е странно — отговори Дор.

Сега той използваше някаква едра пила, а кобилата раздразнено свиваше бърни назад.

— Не знам защо е била в къщата — отговори той.

— Доколкото разбрах, няколко дена преди това сте ходил във фермата му — продължи Марино и си записа нещо в бележника.

— Пожарът е избухнал в събота през нощта — каза Дор.

Той започна да почиства долната част на копитото с телена четка.

— Бях там почти през целия ден в четвъртък. Имах много работа както обикновено. Подковах осем коня и лекувах един, който се бе заразил от болест, която настъпва, когато бактерии проникнат във вътрешната част на копитото. Намазах го с формалдехид, предполагам, знаете този препарат — обърна се той към мен. — После пусна десния крак на кобилата на земята и вдигна левия. Животното потрепна леко и завъртя опашка. Дор го потупа по муцуната. — Налага се да я успокоя. Денят беше лош за нея. Конете са като малки деца. Подлагат ни на изпитания по всевъзможни начини. Човек си мисли, че го обичат, а те искат само храна.

Кобилата завъртя очи и показа зъби, докато ковачът вадеше гвоздеи от копитото й. Работеше с удивителна бързина, без да намалява темпото, докато говори.

— Бил ли сте някога там, когато го е посещавала една млада жена? — попитах аз. — Висока, много красива, с дълги руси коси.

— Не. Когато ходех там, през цялото време бяхме с конете. Той помагаше с каквото може. Беше луд по тях.

Ковачът пак взе ножа за оформяне на копита.

— Всичко, което разправят за неговите похождения, са само приказки — продължи Дор. — Не знам такова нещо. Той винаги ми е приличал по-скоро на самотник, което в началото ме изненада, след като знаех кой е.

— От колко време работите за него? — попита Марино, издавайки, че се кани да мине в настъпление.

— Скоро ще станат шест години — каза Дор и взе пилата. — По няколко пъти в месеца.

— Когато бяхте при него онзи четвъртък, спомена ли той за някакво пътуване извън страната?

— О, разбира се! Точно затова бях отишъл. Щеше да заминава на другия ден за Лондон и тъй като неговият помощник за ранчото беше напуснал, нямаше никой друг.

— Жертвата изглежда е карала син мерцедес. Виждал ли сте такава кола в ранчото?

Дор измести малкото си дървено столче назад, като влачеше кутията с подковите зад себе си. После вдигна задния крак на кобилата.

— Не си спомням да съм виждал такава кола.

Той хвърли още една подкова настрани.

— Не, не мога да си спомня за такава кола. Прт! — Той успокои кобилата, като сложи ръка на задницата й. — Тя има лоши ходила.

— Как се казва? — попитах аз.

— Моли Браун.

— Изглежда не сте от този край — установих аз.

— Роден съм и съм отраснал в Южна Каролина.

— А аз в Маями.

— Сега местата, които са толкова на юг, сякаш са в Южна Америка.