Патриша Корнуел
Крадци на лица (10)

9.

Луси и Джанет живееха в апартамент в десететажна сграда, наречена „Уестпарк“, под номер две хиляди на Пи стрийт, на няколко минути път пеша от мястото, където бяхме. Постройката беше тухлена, жълто-кафява. Долу имаше химическо чистене, а наблизо се намираше една денонощна бензиностанция. Велосипеди бяха оставени на малките балкони, а млади наематели седяха навън и се наслаждаваха на изпълнената с приятни аромати нощ, като пиеха и пушеха, а някой свиреше мелодии на флейта. Един мъж без риза се пресегна и затвори някакъв прозорец. Звъннах на апартамент петстотин и три.

— Кой е? — прозвуча гласът на Луси по домофона.

— Ние сме — отговорих аз.

— Кои „вие“?

— „Ние“, с вечерята ви. Ще изстине.

Ключалката щракна и вратата се отвори, за да ни пропусне във фоайето, откъдето се качихме на асансьора.

— Вероятно е можела да си купи таванско ателие в Ричмънд за наема, който плаща за жилището тук — каза замислено Марино.

— Около хиляда и петстотин на месец за двустайния им апартамент.

— Божичко! Как ще го плаща сега Джанет сама? Федералното бюро едва ли й дава повече от четиридесет хиляди на година.

— Семейството й има пари — казах аз. — Макар че не знам…

— Да ти кажа право, не бих искал да започвам работа в наше време. — Той поклати глава, докато вратите на асансьора се отваряха. — Навремето, когато бях в Джърси и още набирах опит като новак, с петнадесет хиляди щях да си живея царски цяла година. Нямаше толкова престъпления като сега, а хората бяха по-симпатични, дори в моя долнопробен квартал. А ето че сега сме тук, ти и твоят верен служител, и разследваме някаква нещастна жена, която е била обезобразена и изгорена в пожар, а като приключим с нея, ще започнем да се занимаваме с някой друг. Прилича ми на онзи, как му беше името, дето бутал някаква скала нагоре по хълма, а като стигнел близо до върха, тя отново се търкулвала надолу. Кълна се, че се чудя защо се притесняваме, докторе.

— Защото щеше да бъде по-лошо, ако не се притеснявахме — казах аз, като спрях пред познатата светлооранжева врата и позвъних на звънеца.

Чух, че някой завърта топката на бравата, а после се показа Джанет и ни покани да влезем. Тя беше потна, по спортни шорти от ФБР и фланелка с надпис „Благодарен мъртвец“, която изглежда й бе останала още от колежа.

— Влезте — каза с усмивка. Запис на Ани Ленъкс ехтеше някъде отвътре. — Нещо мирише на хубаво.

Апартаментът беше с две спални и две бани, наблъскани в много тясно пространство, гледащи към Пи стрийт. По всички мебели бяха натрупани книги, имаше метнати дрехи, а няколко дузини кашони бяха оставени на пода. Луси беше в кухнята, потракваше нещо в чекмеджетата на бюфета. Явно бе вадила сребърни прибори, чинии и книжни салфетки. Тя разчисти малко място на масичката в хола и взе пликовете с храната от мен.

— Ти току-що ни спаси живота — каза ми тя. — Започнах да изпадам в хипогликемия^[1]. А, Пийт, приятно ми е да те видя.

— По дяволите, ама че е горещо тук! — промърмори той.

— Не е чак толкова лошо — каза Луси, но и тя се беше изпотила.

Двете с Джанет си напълниха чиниите. Седнаха и започнаха да ядат. Аз се наместих на страничната облегалка на канапето, а Марино си донесе един пластмасов стол от балкона. Луси бе облякла спортни шорти и късо горнище като сутиен. Беше мръсна от главата до петите. Двете млади жени изглеждаха много изморени. Можех да си представя какво изпитват. Сигурно беше ужасно за тях. Всяко изпразване на някое чекмедже и залепване на кашон със скоч сигурно беше като удар в сърцата им, като малка смърт, която вещаеше края на онова, което бяха преживели.

— Колко време сте живели тук двете? Три години ли? — попитах аз.

— Горе-долу толкова — отговори Джанет, докато слагаше на филията си от гръцката салата.

— Ще останеш ли в този апартамент? — попитах Джанет.

— За момента, да. Нямам причина да се местя, а когато Луси идва тук от време на време, ще си има стая.

— Не ми се иска много, но трябва да повдигна един неприятен въпрос — каза Марино. — Има ли някаква причина Кари да знае къде живеете вие двете?

За момент настъпи мълчание. Двете жени продължиха да ядат. Аз се пресегнах към компактдисковата уредба и намалих звука.

— Причина ли? — запита накрая Луси. — Че защо ще има причина да знае нещо за моя живот в момента?

— Да се надяваме, че няма никаква причина — продължи Марино. — Но трябва да помислим и за това, независимо дали на вас, двете пиленца, ви харесва, или не. В квартал като този тя би се подвизавала необезпокоявана от никого и би се чувствала добре, затова се питах, ако аз бях на мястото на Кари и бях излязъл на свобода, ще искам ли да разбера къде живее Луси?

Никой не продума нищо.

— А мисля, че всички знаем какъв е отговорът — продължи той. — Да научи къде живее докторката, не е много трудно. Това бе оповестено във вестниците неведнъж, а намери ли човек нея, ще намери и Бентън. А теб? — Той посочи Луси. — Ти си предизвикателството, защото тя е била затворена няколко години, докато си се преместила тук. Сега отиваш във Филаделфия, а Джанет остава сама. Да ви кажа откровено, това никак не ми харесва.

— Нито една от вас не е записана в телефонния указател, нали? — запитах аз.

— Разбира се — каза Джанет и си взе разсеяно от салатата.

— А ако някой се обади в тази сграда и попита за вас?

— Не би трябвало да дават информация просто така — заяви Джанет.

— „Не би трябвало“ — повтори язвително Марино. — Да, тази сграда има изключително надеждна охрана. Сигурно разни високопоставени личности живеят тук, нали?

— Не можем просто да седим и да се тревожим през цялото време — сопна се Луси, видимо ядосана. — Не е ли по-добре да говорим за нещо друго?

— Да поговорим за пожара в Уорънтън — казах аз.

— Да поговорим.

— Отивам да опаковам нещата в другата стая — каза тактично Джанет, тъй като беше от ФБР и не участваше в това разследване.

Изчаках я да излезе, после казах:

— Имаше някои необичайни и смущаващи разкрития по време на аутопсията. Била е мъртва, преди да започне пожарът, което явно показва, че е бил умишлен палеж. Разкрихте ли нещо ново по въпроса как може да е възникнал?

— Само теоретично — каза Луси. — Единствената надежда е да намерим сведения за подобни случаи в компютъра, тъй като нямаме веществени доказателства, че е умишлен палеж, а само косвени улики.

— Доста време търсих на компютъра в „Пожари по модел“…

— Какво, по дяволите, значи това „Пожари по модел“? — поиска да разбере Марино.

— Една от програмите с примери от умишлено предизвикани пожари, софтуерът, който използваме за пожари по модел — обясни търпеливо Луси. — Например, да предположим, че кулминационната точка на пожара е достигнала шестстотин градуса по Целзий или хиляда сто и дванадесет по Фаренхайт. Вкарваме в компютъра данните, които знаем, като например отдушниците за въздуха, размерите на площта, наличните калории, получени от горенето, мястото, където е започнал пожарът, данните за дървените части, нещата, които могат да горят по стените, и тъй нататък и тъй нататък. В крайна сметка, би трябвало да получим допустими предположения кой е подозрителен или някаква информация за въпросния пожар. И знаете ли какво? Колкото и логаритми, процедури или компютърни програми да опитваме с тези данни, отговорът си остава един и същ. Няма логично обяснение за това как толкова бърз и силен пожар е могъл да започне от баня.

— А сме напълно сигурни, че е започнал оттам, така ли? — попитах аз.

— О, да — каза Люси. — Вероятно знаете, че тази баня е била относително модерна пристройка към голямата спалня. И ако погледнем мраморните стени, тавана, подобен на тези в катедралите, и всичко, което огледахме, можем да начертаем графика на тесен, островръх пожар, който има формата на обърнато V и в горната си част е насочен към средата на тавана, най-вероятно, където е била рогозката, което значи, че пожарът се е разгорял наистина бързо и е бил много силен точно на това място.

— Да поговорим сега за тази прословута рогозка — каза Марино. — Ако се подпали, какъв пламък може да се получи?

— Слаб — отговори Луси. — Може би висок около седемдесет сантиметра.

— Е, значи пожарът е предизвикан от това — казах аз.

— Разрушението на покрива е точно над това място. Става дума за пламъци най-малко два метра и четиридесет, а температурата е стигнала до хиляда и осемстотин градуса, за да се разтопи таванското прозорче. Приблизително осемдесет на сто от умишлените пожари започват от пода, с други думи лъчистият топлинен поток…

— Какво, по дяволите, значи лъчист поток? — пак поиска да разбере Марино.

— Топлината, която се излъчва, е под формата на електромагнитна вълна и се предава от пламъка почти равномерно във всички посоки, докато температурата стигне до триста и шестдесет градуса. Разбрахте ли ме дотук?

— Да — кимнах аз.

— Един пламък излъчва топлина под формата на горещи газове, които са по-леки от въздуха, затова се издигат нагоре — продължи физичката Луси. — С други думи, това е „проводящо“ разпространение на топлина. А в началните стадии на пожара, повечето от разпространението на топлината е „проводящо“ и произхожда от мястото, откъдето е започнал. Но след като огънят гори известно време и се образуват горещи димни пластове от газовете, преобладаващата форма на топлинното разпространение става „лъчисто“. Мисля, че точно на този етап вратата на душа се е огънала и е паднала върху тялото.

— А какво ще кажеш за самото тяло? — попитах аз. — Къде е било през цялото това време?

Луси взе бележника, който беше оставен върху един кашон, и започне да чертае. Появиха се контурите на стая с вана и душ, а в средата на пода нарисува висок тънък пламък, който се издигаше нагоре към тавана.

— Ако пожарът е бил достатъчно силен, за да бълва пламъци до тавана, тогава можем да говорим за висок лъчист поток. Тялото щеше да бъде много пострадало, ако нямаше бариера между него и пожара. Нещо, което може да поглъща лъчистата топлина и енергия, в случая ваната и вратата на душа. Мисля, че тялото е било на известно разстояние от мястото, където е възникнал пожарът. Става дума за около метър-два.

— Не виждам как другояче е могло да се случи — съгласих се аз. — Явно, че вратата е предпазила по-голямата част от тялото.

— Точно така.

— Как, дявол да го вземе, можеш да предизвикаш такъв пожар, без да имаш катализатор за горене? — попита Марино.

— Можем само да се надяваме, че ще открият нещо в лабораторията — каза племенницата ми. — След като количеството материали, които са могли да горят, не отговаря на наблюдаваните образци на пожари, значи нещо е било добавено или видоизменено, което показва, че е умишлен палеж.

— А вие с вашите хора работите сега по финансовата проверка, нали? — попита я Марино.

— Да, но повечето от документите на Спаркс са изгорели в пожара. Неговите служители и счетоводители ни оказаха голяма помощ, трябва да им се признае. Но засега няма данни, че го е направил за пари.

Почувствах облекчение, като разбрах това. Всичко, което знаех за този инцидент досега показваше, че Кенет Спаркс е бил само жертва. Но повечето хора не споделяха същото мнение, бях сигурна в това.

— Луси — казах аз, докато тя си дояждаше питката с пилето, — всички сме единодушни, че начинът на действие в това престъпление се различава от всички други.

— Напълно.

— Да допуснем просто — продължих аз, — само като предположение, че нещо подобно се е случвало и преди, а инцидентът в Уорънтън е модел на пожар, който е използван, за да прикрие убийства, които са извършени от един и същ човек.

— Разбира се, че е възможно — каза Луси. — Всичко е възможно.

— Може ли да потърсим в компютъра? — попитах след това. — Има ли някаква база данни, с която можем да свържем подобни начини на действие при пожари?

Тя стана и изхвърли кутиите от храната в един голям чувал за боклук в кухнята.

— Ако искаш, можем да опитаме. Със Системата за модели на инциденти с предизвикани пожари, наречена съкратено СМИПП.

Добре познавах тази система, както и новата компютърна мрежа на Отряда за бързо реагиране, която обхващаше много области и се наричаше КАС от съкращението за Компютърна архитектурна система. Тя беше резултат от искането на Отряда за бързо реагиране до Конгреса да бъде създадена национална система с данни за умишлени пожари и експлозии. В нея бяха включени двеста и двадесет области и всеки агент, независимо къде се намира, имаше достъп до централната база данни и можеше да я извика на личния си компютър, ако има модем или безопасна система за предаване на данни по мобифон. В нея бе включена и племенницата ми.

Тя ни заведе отново в малката си спалня, която сега беше потискащо празна и имаше само паяжини в ъглите и топчета боклуци по издрасканото дюшеме. Бяха останали само таблите на леглата, матраците бяха изправени до стената, все още покрити с розови измачкани чаршафи, а в ъгъла бе навито на руло шареното копринено килимче, което й бях подарила за последния й рожден ден. Празните чекмеджета от тоалетната масичка бяха струпани на пода. Нейният офис сега представляваше един портативен компютър „Панасоник“, поставен върху мукавена кутия. Компютърът беше в тъмносива каса, изработена от стомана и магнезий, за да отговаря на изискванията за пълна обезопасеност, което значеше да бъде водонепромокаема, предпазена от напрашване и защитена срещу всичко, дори и от падане или ако през нея случайно мине някой джип.

Луси седна пред компютъра в индианска поза, като че се кани да издига в култ великия бог на техниката. После натисна клавиша за изключване на защитната мрежа на монитора и се включи в Компютърната архитектурна система. Първо се появиха редове от синьо-зелени пиксели, а след това на екрана излезе картата на Съединените щати. След запитването от компютъра, тя написа името и кода си, след което започна да отговаря на други запитвания за безопасност, за да получи достъп до системата посредством серия от кодове. Когато се включи към базата данни за случаи, свързани с пожари, тя ми направи знак да седна до нея.

— Може да ти донеса стол, ако искаш.

— Не, и тук съм добре.

Подът беше твърд и неудобен за долните лумбални прешлени на гръбнака ми, но аз не бях придирчива. При поредния надпис на екрана я питаха дали иска да вкара дума, израз или изречение, които би желала системата да потърси в цялата база данни.

— Не се тревожи за подреждането на данните — обясни Луси. — Устройствата за търсене на текст могат да подредят цяла група от мисловни категории. Можем да опитаме да намерим всичко, от размера на пожарникарския маркуч, който е бил използван, до материалите, от които е построена къщата, както и цялата информация за противопожарната безопасност и нещата, които са в бюлетините с предписания от отделите за противопожарна охрана. Или може да използваш измислени от теб кодови названия.

— Да опитаме с думите „Смърт, убийство, предполагаем умишлен палеж“ — казах аз.

— „Жена“ — добави Марино. — И „богатство“.

— „Порязване, рани от порязване, кръвоизлив, силен пожар“ — продължих да мисля аз.

— Да пишем и „неидентифициран произход“ — каза Луси.

— Добре — отговорих аз. — И може би „баня“.

— По дяволите, впиши и „коне“ тогава — добави Марино.

— Ще включа сега системата и ще видим какво ще се получи — предложи Луси. — Може винаги да опитаме с още думи, ако се сетим за нещо.

Тя включи на „търсене“, протегна краката си напред и завъртя глава. Чувах Джанет в кухнята да мие чинии, а след по-малко от една минута на компютъра се появиха единадесет хиляди осемстотин седемдесет и три регистрирани случаи и четиристотин петдесет и три кодови думи.

— Това са данните, като се започне от хиляда деветстотин осемдесет и осма година — обясни Луси. — Включени са и някои случаи от чужбина, в които Отряда за бързо реагиране е бил извикан да помага.

— Можем ли да разпечатаме на принтера регистрираните инциденти? — попитах аз.

— Да ти кажа право, лельо Кей, принтерът е зает — обясни Луси, като че се извиняваше.

— А можем ли да прехвърлим данните в моя компютър? — запитах аз.

Тя се поколеба.

— Мисля, че ще може, стига да не ги… Няма значение.

— Не се безпокой, свикнала съм да работя с поверителна информация. Ще се подсигуря така, че никой друг да не може да ги ползва.

Още като казах това, знаех, че е глупаво. Луси гледаше напрегнато в компютърния монитор.

— Всичко това е към системата UNIX^[2]. Тази работа просто ме подлудява.

— Ако твоите хора имаха ум в главата, щяха да те оставят тук да им оправяш компютърните щуротии — каза Марино.

— Не искам да правя кариера с това — отговори Луси. — Опитвам се само да си изпълнявам задълженията. Ще ти прехвърля файловете, лельо Кей.

Тя излезе от стаята. Ние тръгнахме след нея към кухнята, където Джанет увиваше чашите във вестници и внимателно ги слагаше в голям кашон при другите съдове.

— Преди да си тръгна — казах на племенницата си, — можем ли да се поразходим около блока или някъде другаде? За да си довършим разговора.

Тя ме погледна подозрително.

— Защо? За какво?

— Възможно е да не те виждам известно време — отговорих аз.

— Можем да седнем и на терасата.

— Добре.

Взехме пластмасови столове и ги изнесохме на балкона над улицата, а докато пусках щорите зад нас, виждах тълпи от хора, които се движеха в мрака. Такситата не спираха, камината близо до прозореца на бар „Флейм“ просветваше зад стъклото, а някаква мъжка компания пиеше в дъното.

— Исках само да знам как си. Струва ми се, че не споделяш достатъчно с мен.

— И ти също.

Тя се загледа навън с кисела усмивка. Профилът й се открои — прекрасен и силен.

— Аз съм добре, Луси. Мисля, че съм добре. Нещо да се е променило при теб?

— Ти винаги се тревожиш за мен.

— Така е, откакто си се родила.

— Защо?

— Защото някой трябва да го прави.

— Казах ли ти, че мама ще си прави лифтинг на лицето?

Само като си помислих за единствената си сестра, сърцето ми окаменя.

— Миналата година си сложи нови коронки на зъбите, а сега и това — продължи Луси. — Сегашният й приятел Бо се задържа с нея почти година и половина. Какво ще кажеш за това? Колко пъти човек може да прави гафове, след което да се налага да му режат и оправят нещо?

— Луси!

— О, не бъди толкова праволинейна, лельо Кей. И ти изпитваш към нея същите чувства като мен. Как можа да ми се падне такава скапана майка!

— Това няма да ти помогне ни най-малко — казах спокойно аз. — Не я мрази, Луси.

— Не ме е попитала нищо за преместването ми във Филаделфия. Никога не е питала нито Джанет, нито теб по онзи въпрос. Ще донеса една бира. Ти искаш ли?

— Вземи само за себе си.

Докато я чаках, навън се стъмваше все повече и повече. Гледах силуетите на хората. Някои говореха високо и си държаха ръцете, а други се бяха запътили за някъде. Исках да попитам Луси за това, което ми бе казала Джанет, но се боях да повдигна въпроса. Луси трябваше сама да ми каже, мъчех се да си втълпя аз, тъй като лекарската ми интуиция ми подсказваше, че трябва да бъда деликатна. Луси отвори една бутилка „Милър Лайт“ и се върна на балкона.

— Хайде да поговорим за Кари, но само толкова, колкото е нужно, за да се успокоиш — каза делово Луси и отпи глътка от бирата. — Имам автоматичен браунинг и моя зиг зауер от Отряда за бързо реагиране, както и една пушка, калибър двадесет, със седем патрона. Мога да си набавя всякакво оръжие, но знаеш ли какво? Мисля, че ще се справя и с голи ръце, ако тя дръзне да се появи тук. Писна ми, разбираш ли? — Тя надигна бутилката. — Накрая човек трябва да вземе някакво решение и да действа.

— Какво решение? — попитах аз.

Тя вдигна рамене.

— Решаваш например, че не можеш да дадеш на някого повече власт, отколкото вече има. Не може човек да прекара живота си в страх от някого или в омраза — доизясни тя мисълта си. — Така че в известен смисъл го преодолява. Гледа си работата и решава, че ако чудовището се изпречи някога на пътя му, по-добре да бъде готов за борба на живот и смърт.

— Мисля, че това наистина е правилно поведение — казах аз. — Може би дори единствено правилното. Само че не съм сигурна дали наистина го чувстваш по този начин, но се надявам да е така.

Тя погледна нагоре към нащърбената луна и ми се стори, че едва сдържа сълзите си.

— Истината е, лельо Кей, че мога да върша цялата компютърна работа без никакви усилия. Знаеш го.

— Вероятно можеш да вършиш и цялата компютърна работа на Пентагона без никакви усилия — казах й нежно аз и сърцето ме заболя.

— Само че не искам да насилвам нещата.

Не знаех какво да й отговоря.

— И без това раздразних много хора, защото мога да пилотирам хеликоптер и… ти знаеш.

— Знам всички неща, които можеш да правиш и че вероятно техният списък ще става все по-дълъг, Луси. Но сигурно си много самотна именно поради тази причина.

— Чувствала ли си се някога така? — прошепна тя.

— Цял живот — прошепнах аз. — Е, сега знаеш защо винаги съм те обичала по начина, по който го правя. Може би те разбирам.

Тя вдигна очи и ме погледна. После протегна ръка и нежно ме докосна по китката.

— По-добре да си тръгваш вече — каза тя. — Не искам да караш колата, когато си изморена.