Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Point of Origin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Патриша Корнуел. Крадци на лица

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-009-6

История

  1. — Добавяне

21.

След закуска обиколих спалнята и кабинета си, като се чудех какво да взема за пътуването. Реших да сложа алуминиевата кутия. Беше ми станало навик напоследък. Взех един панталон и блуза, тоалетни принадлежности и колта тридесет и осми калибър в чантата си. Макар че бях свикнала да нося пистолет, не бих и помислила да го взимам в Ню Йорк, където заради това човек можеше да отиде в затвора, без дори да има време да попита защо. Когато влязохме в колата, казах на Луси какво съм направила.

— Нормално е при създалата се ситуация — отвърна тя. — Предпочитам да ме арестуват, отколкото да умра.

— И аз така мисля — рекох аз. — Преди време бях гражданка, която стриктно спазваше законите.

„Хелоу Еър“ беше чартърна служба за хеликоптери в западния край на летището в Ричмънд, където някои от областните компании имаха свои собствени терминали за обединените въздушни линии „Кинг Еърс“, „Лиър Джетс“ и „Сикорски“. Хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър“ беше в хангара и докато Луси отиде да се оправя с него, намерих един пилот, който ми позволи да се обадя по телефона от офиса му на административната служба на Съдебномедицинския психиатричен център „Кърби“.

Директорката беше психиатър. Казваше се Лидия Енсър и се държа малко дръпнато. Опитах се да й обясня коя съм, но тя ме прекъсна:

— Знам коя сте — каза тя с мидълуестки[1] акцент. — Напълно съм запозната със ситуацията и ще ви помогна с каквото мога. Само не знам от какво се интересувате, доктор Скарпета. Вие сте главният съдебен лекар на Вирджиния, нали?

— Да. И съм съдебномедицински патолог консултант на Отряда за бързо реагиране и на ФБР.

— И те, разбира се, също ми се обадиха. — Тя се смути. — И искате сведения, които може да са свързани с някое от вашите следствия, така ли? За някой починал ли става дума?

— Доктор Енсър, в момента се опитвам да направя връзка между няколко случая — отговорих аз. — Имам причини да подозирам, че Кари Гретхен може да е пряко или косвено свързана с всеки един от тях и може да е участвала дори когато е била в „Кърби“.

— Не е възможно!

— Явно, че не познавате тази жена — казах аз уверено. — Затова пък аз съм участвала в разследвания за жестоко убити от нея хора през голяма част от моята кариера, като се започне от времето, когато тя и Темпъл Голт се бяха развихрили из Вирджиния и Ню Йорк, където Голт беше убит. Нещата имат развитие. Тогава бяха извършили пет убийства, а може и да са повече.

— Познавам историята на госпожица Гретхен прекалено добре — каза доктор Енсър. В тона й се прокрадна покровителствена нотка. — Мога да ви уверя, че в „Кърби“ се отнасяха с нея както с всички останали пациенти. Тя беше строго охранявана…

— Няма почти нищо ценно в психиатричните оценки за нея — прекъснах я аз.

— Но откъде може да знаете лекарските анамнези…

— Знам ги, защото съм член на Националния отряд за бързо реагиране, който разследва случаите, свързани с убийства при пожари. — Мерех си внимателно думите. — И работя заедно с ФБР, както вече ви казах. Всички тези случаи, за които говорим, са под моя юрисдикция, защото съм консултант на полицията на федерално ниво. Моята задача не е да арестувам невинни или да очерням институт като вашия, а да въздам възмездие за жертвите и да осигуря безопасността на тези, които остават след тях. А за да направя това, трябва да си отговоря на някои въпроси. И най-важното, длъжна съм да направя всичко, за да предотвратя още нечия смърт. Кари пак ще убие. Може вече и да го е направила.

Директорката замълча. Погледнах през прозореца и видях, че тъмносиният хеликоптер е вече на летателната площадка пред хангара.

— Доктор Скарпета, какво искате да направим? — заговори накрая доктор Енсър.

По гласа й разбрах, че е напрегната и разтревожена.

— Беше ли прикрепен към Кари служител от социални грижи? Или някой от правна помощ? Някой, с когото е разговаряла нормално? — попитах аз.

— Знам, че посещаваше известно време психолог от съдебна медицина, но той не е от нашия персонал. Идва тук предимно да прави психиатрични експертизи и да дава препоръки на съда.

— Значи го е заблуждавала — казах аз, докато гледах как Луси се качва на шейната за кацане на хеликоптера и прави рутинна проверка преди полета.

— Тогава трябва да говорите с адвокатката й. Да, тази от правна помощ. Ако искате да се срещнете с нея, мога да го уредя.

— Тръгваме от летището — уведомих я аз. — Ще кацнем след около три часа. Имате ли площадка за хеликоптери?

— Не си спомням някой да е кацал тук. Но има няколко парка наблизо. С удоволствие ще ви посрещна.

— Мисля, че няма да бъде необходимо. Предполагам, че ще кацнем някъде наблизо.

— Ще ви чакам и ще ви заведа в правна помощ или където трябва да отидете.

— Искам да видя отделението, където Кари Гретхен е прекарвала времето си.

— Ще уредя, каквото ви е нужно.

— Много сте любезна — казах аз.

Луси преглеждаше контролните табла, за да провери нивата на течностите, електрическата инсталация и всичко, което би могло да не е наред, преди да излетим във въздуха. Беше сръчна и уверена в това, което вършеше, и когато се покатери на корпуса на хеликоптера, за да провери главния ротор, се запитах колко ли злополуки стават от небрежност. Едва като заех мястото на помощник-пилота забелязах автомата AR15 в багажното отделение зад главата й и видях, че лостовете за управление откъм моята страна са свалени. Пасажерите не биваше да имат достъп до тях, както и до педалите, за да не би случайно да ги докоснат.

— Всичко ли е наред? — попитах Луси, като закопчавах предпазния колан, на който имаше четири дупки за стягане.

— Да. Предстои ни дълъг полет.

Тя дръпна няколко пъти регулатора за горивото, за да се увери, че не заяжда.

— Това ми е ясно — казах аз.

— Да прекосиш страната, е подходяща възможност да изпробваш уменията си.

Тя включи лоста за излитане и нагласи перките във формата на буквата X.

— Умение ли, за какво? — попитах аз с нарастваща тревога.

— Умението да летиш. Единственото, което трябва да правиш, е да набираш височина, да увеличаваш скоростта и да поддържаш това ниво.

— Не може да бъде!

Тя натисна стартера и моторът забръмча.

— О, може.

Перките се завъртяха и въздухът започна да свисти.

— Щом ще летиш с мен… — Племенницата ми, която беше пилот и дипломиран инструктор по летене, се мъчеше да надвика шума. — Искам да съм сигурна, че ще можеш да ми помогнеш, ако възникне проблем, ясно ли е?

Не казах нищо повече, докато тя регулираше горивото и увеличаваше оборотите. После започна да щрака някакви ключове и да проверява предупредителните лампички. Накрая включи радиопредавателя и си сложихме слушалките. Луси издигна машината от пистата и земното притегляне беше преодоляно. После я завъртя във въздуха и полетяхме напред, като набирахме скорост, докато хеликоптерът започна да бръмчи като от само себе си. Летяхме над дърветата. Слънцето грееше високо в небето на изток. Когато минахме кулата и града, Луси започна да ми предава първия урок.

Вече знаех къде са повечето от лостовете за управление и за какво служат, но имах много ограничени познания как работят съвместно. Не знаех, например, че като завъртиш лоста за издигане нагоре и увеличиш мощността, хеликоптерът ще се наклони надясно, което значи, че трябва да натиснеш левия педал и да поддържаш летателния апарат в равновесие, а като се издигаш на по-голяма височина, поради съпротивлението на лоста за издигане, скоростта ти намалява, а това пък значи, че трябва да бутнеш напред лоста за сменяне на посоката. И така нататък. Беше нещо като да биеш барабани и доколкото разбрах, важно бе само да избягвам заблудени птици, кули, антени и други самолети.

Луси беше много търпелива, а времето летеше бързо, докато се движехме с голяма скорост. Летяхме на север от Вашингтон и аз вече поддържах хеликоптера доста стабилно в равновесие, като настройвах жирокомпаса и същевременно го сверявах с другия компас. Посоката ни беше 050 градуса и въпреки че не можех да се ориентирам добре и с още едно нещо, което се наричаше Глобална система за определяне на географското местоположение, Луси каза, че се справям добре и че поддържам курса.

— Ще се появи един малък самолет в три часа — каза тя по микрофона. — Виждаш ли го вече?

— Да.

— Когато бъде над хоризонта, ще му кажеш „Тали-хо“[2]. Можеш да го произнесеш, нали?

— Тали-хо!

Луси се засмя и каза:

— Не, „Тали-хо“ не значи „прието“. Ако нещо е над хоризонта, значи е над нас. Това е важно, защото ако и двата летателни апарата са на хоризонта, а този, който гледаме, изглежда, че не се движи, това значи, че е на нашата височина и или ще се отклони от посоката, в която летим, или ще лети право към нас. Трябва много да се внимава и да се разбере кое от двете прави, ясно ли е?

Тя ми даваше указания, докато небето над Ню Йорк все още се виждаше. После не се налагаше да правя нищо повече с лостовете за управление. Луси мина ниско над Статуята на свободата и Елис Айлънд, където моите италиански прадеди се бяха преселили много отдавна, за да започнат от нищо в един нов свят на неограничените възможности. Градът сякаш се бе събрал под нас, а сградите в района на финансовите учреждения ми се струваха огромни, докато летяхме на височина сто петдесет и три метра. Сянката на нашия хеликоптер се движеше под нас покрай водата. Беше топъл ясен ден и хеликоптери с туристи кръжаха наоколо, за да разгледат града, а други караха изпълнителни директори, които разполагаха с всичко друго, освен с време.

Луси се мъчеше да се свърже по радиото, тъй като диспечерската служба, изглежда, не искаше да ни обърне внимание, защото движението във въздушното пространство беше много интензивно, а диспечерите не се интересуваха особено от някакъв си хеликоптер, който лети на височина двеста и четиринадесет метра. На такава височина правилата бяха „Гледай и избягвай останалите“ и това беше всичко. Летяхме по дължината на Ийст Ривър над мостовете на Бруклин, Манхатън и Уилямсбърг, като се движехме над плъзгащите се по водата шлепове, които извозваха боклука, танкерите, пренасящи гориво, и белите корабчета за излети по реката. Когато минахме над порутените сгради и старите болници на Рузвелт Айланд, Луси се обади в „Ла Гуардия“ да ги уведоми какво възнамеряваме да правим. Сега вече Уардс Айланд беше точно пред нас. Бяха подбрали подходящо име на тази част от реката на северозапад, която се казваше Хел Гейт[3].

Това, което знаех за Уардс Айланд, се дължеше на дългогодишния ми интерес към историята на медицината. Повечето от островите тук са били също както и този, място за изгнание на затворници, болни и луди. Миналото на Уардс Айланд беше ужасяващо, защото, доколкото си спомням, в средата на осемнадесети век не е имало канализация и питейна вода и на това място са били докарвани болни от тифус, поставени под карантина, и руски евреи бежанци. В началото на следващия век градският приют за душевноболни бил преместен на острова. Сега, разбира се, условията бяха по-добри, макар че пребиваващите тук бяха много по-опасни. Пациентите се радваха на климатични инсталации, адвокати и луксове. Можеха да ползват медицински и зъболекарски услуги, психотерапия, както и да се включат във взаимно подкрепящи се групи и да практикуват разни спортове.

Навлязохме във въздушното пространство клас Б над Уардс Айланд по много умел начин, като летяхме ниско над зелените паркове, засенчени от дървета. Грозните светлокафяви високи тухлени сгради на манхатънските центрове по психиатрия, детска психиатрия и „Кърби“ се откроиха точно пред нас. Пътят „Трайбъро Бридж Паркуей“ минаваше през средата на острова, където в разрез с всички правила, бе отседнал малък цирк с шатри от плат на светли райета, понита и циркови артисти с велосипеди с едно колело. Бяха се събрали малко хора, видях и деца, които ядяха захарен памук. Учудих се защо не са на училище. Малко по-нататък на север бяха заводът за преработка на отпадъци и Нюйоркската пожарникарска академия, където начинаещи пожарникари с кола с висока стълба правеха упражнения на някакъв паркинг.

Съдебномедицинският психиатричен център беше на дванадесет етажа с прозорци, на които бяха монтирани стоманени решетки, матови стъкла и климатици. Разхлабените мрежи на телените огради около алеите и местата за отдих, предназначени да попречат на някое бягство, се бяха оказали много лесно препятствие за Кари. Реката тук беше около километър и половина — широка, буйна и опасна. Не вярвах, че някой би могъл да преплува до другия бряг. Казаха ми, че имало някакво мостче за пешеходци. Цветът му бил зеленикавосин, подобен на окислена мед, на около километър и половина южно от „Кърби“. Казах на Луси да прелети над него, а от въздуха виждах хората как минават по него в двете посоки и влизат и излизат от жилищните блокове при Ийст Ривър.

— Не виждам как би могла да мине по този мост посред бял ден — казах на Луси по микрофона. — Не може да не я е забелязал никой. Но дори и да е минала по него, какво от това? Полицията е претърсила всичко наоколо, особено района от другата страна на моста. И как е стигнала до окръга Лихай?

Луси кръжеше бавно на височина сто петдесет и четири метра. Перките на хеликоптера потропваха силно. Виждаха се останки от някакъв ферибот, който някога сигурно е осигурявал превоза от Ийст Ривър Драйв до Сто и шеста улица, а също и кей, който сега представляваше купчина гниещи дървени части, които се показваха от мръсните води край открита поляна в западната част на „Кърби“. Поляната изглеждаше подходяща за кацане, при условие че летяхме по-близо до реката, отколкото до наблюдаваните алеи със скамейки на болницата.

Докато Луси разузнаваше района, аз разглеждах хората на земята. Бяха облечени в цивилни дрехи. Едни се протягаха, други лежаха по тревата, трети седяха на пейките или се разхождаха по алеите между ръждясалите варели за боклук. Дори от сто и петдесет метра височина разпознавах неугледния неадекватен вид и странната походка на онези, които бяха в най-тежко състояние. Те гледаха нагоре, стоейки като вкаменени, докато ние кръжахме над местността и се опитвахме да предвидим евентуални проблеми като да закачим например електрическите жици или да попаднем на мека, неравна почва. Докато се снишавахме и се мъчехме да се уверим, че можем да кацнем безопасно, още хора наизлязоха от сградите, показаха се на прозорците или изскочиха на вратите, за да видят какво става.

— Може би трябваше да се опитаме да кацнем в някой от парковете — казах аз. — Надявам се, че няма да предизвикаме смут.

Луси се спусна надолу и високата трева полегна. Един фазан с малките си също се подплаши и побягна по брега на реката, после се скри от погледа ни в тръстиката. Човек трудно можеше да си представи, че едно толкова невинно и красиво създание може да живее така близо до душевно разстроени. Изведнъж си спомних за писмото на Кари до мен и странния израз за адреса на „Кърби“ — „Едно фазанско място“. Какво е искала да ми каже? Че и тя е видяла фазаните ли? И ако е така, какво значение имаше?

Хеликоптерът кацна меко и Луси нагласи регулатора за горивото на нулево положение. Трябваше да изчака цели две минути, за да изключи и двигателя. Перките забавено се въртяха като превъртащи се стрелки на часовник. Пациентите и болничният персонал бяха вперили очи в нас. Някои от тях стояха напълно неподвижни, с безизразно втренчени очи, други гледаха апатично, подпрели се на оградите, трети се движеха с отривисти движения, забили очи в земята. Някакъв старец, който си свиваше цигара, ни махна с ръка, жена с ролки на главата измърмори нещо, а млад мъж със слушалки на ушите започна да прикляква на алеята под звуците на някакъв ритъм, изглежда, в наша чест.

Луси вдигна нагоре лоста на регулатора и спря главния ротор, после изключи уредите. Когато перките престанаха да се въртят и тръгнахме да слизаме, някаква жена се отдели от насъбралата се тълпа душевноболни и онези, които се грижеха за тях. Беше облечена в елегантен костюм въпреки горещината.

Косите й бяха къси, прическата модерна. Още преди да ми се представи, разбрах, че това е доктор Лидия Енсър. Изглежда, че и тя ме позна, защото първо подаде ръка на мен, после на Луси.

— Трябва да ви кажа, че предизвикахте голямо вълнение — заяви тя и се усмихна.

— Извинявайте — отговорих аз.

— Не се безпокойте.

— Ще остана при хеликоптера — каза Луси.

— Налага ли се?

— Налага се — отговори тя, като оглеждаше неспокойната тълпа. — Повечето от тези хора са приходящи пациенти и посещават психиатричния център ей там. — Доктор Енсър посочи другата висока сграда. — И „Дома Одисей“.

Тя кимна с глава към една по-малка тухлена сграда извън „Кърби“, където, доколкото разбрах, имаше градина, тенискорт, покрит с напукан асфалт, с провиснала скъсана мрежа.

— Наркотици, наркотици и пак наркотици — добави тя. — Ходят там на консултации, а ги залавяме, че си свиват цигари с марихуана, като излизат.

— Ще се върна след малко — каза Луси. — Отивам да налея гориво и се връщам — добави тя, като се обърна към мен.

— Предпочитам да почакаш — помолих я аз.

Тръгнахме с доктор Енсър към „Кърби“. Очите на болните се взираха в нас, а в тях се четеше мъка и омраза. Един мъж със сплъстена от мръсотия брада се провикна след нас, че иска да се разходи с хеликоптера, като сочеше с жестове към небето, размахваше ръце, сякаш пляска с криле, и подскачаше на един крак. Съсипани лица, като че витаещи в други светове, безизразни или изпълнени с горчиво презрение към хора като нас, които не бяха пристрастени към наркотиците, нито обсебени от лудост. Ние бяхме привилегированите. Ние бяхме живите. Ние бяхме като богове за тях, безпомощните да направят нещо друго, освен да се самоунищожават или да убиват. Завиждаха ни, че когато пожелаем, можем да си отидем вкъщи.

Фасадата на Съдебномедицинския психиатричен център „Кърби“ беше безлична като тази на всички щатски институции, боядисана в същия зеленикавосин цвят като пешеходното мостче над реката.

Завихме с доктор Енсър зад ъгъла и тя натисна някакво копче на стената.

— Елате при домофона — каза нечий рязък глас, подобен на този на Магьосникът от Оз.

Тя се запъти натам и каза:

— Доктор Енсър.

— Да, госпожо. — Гласът стана човешки. — Заповядайте, влезте.

Входът за „Кърби“ бе типичен за държавните затвори с неговите автоматично затварящи се врати, които никога не можеха да се отварят по две едновременно, с накачени предупредителни надписи за забранени неща като оръжия, експлозиви, амуниции, алкохол или предмети, направени от стъкло. Колкото и упорито да се противопоставяха на това политици, здравни работници и членове на Американския съюз за граждански права, това не беше болница, а затвор. Пациентите бяха жестоки престъпници, държани под строга охрана, тъй като бяха изнасилвали и пребивали себеподобните си. Изпозастреляли бяха семействата си, изгаряли майките си, изкормвали съседите си или насичали любовниците си на парчета. Те бяха чудовища, превърнали се в знаменитости като Робърт Чейбърс, прославил се като убиеца „юпи“[4], или Ракович, убил приятелката си, сготвил ядене от нея и го предлагал на хората по улицата, или като Кари Гретхен, най-лошата от всички тях.

Вратата с решетки, боядисана в зеленикавосин цвят, се отвори с изщракване, а надзирателите със сините си униформи бяха много любезни с доктор Енсър, а също и с мен, след като стана ясно, че съм неин гост. Въпреки това ни накараха да минем през детектора за метал, а чантите ми бяха внимателно претърсени. Бях много притеснена, когато ми напомниха, че тук може да се влиза само с една доза от някое лекарство, а аз имах достатъчно „Мотрин“, „Имодиум“, „Тъмс“ и аспирин да обслужа цяло болнично отделение.

— Госпожо, май не се чувствате добре — добронамерено ме попита един от надзирателите.

— Такива неща ми действат зле — рекох аз, доволна, че бях заключила малкия си пистолет в служебното куфарче, а то беше на безопасно място в багажното отделение на хеликоптера.

— Ще задържа всичко това, докато излезете. Ще си го вземете после оттук. Не забравяйте да си го поискате.

— Благодаря ви — отговорих аз, като че ми бяха направили някаква услуга.

Пуснаха ни да влезем през още една врата, на която имаше надпис с предупреждение „Дръжте си ръцете далеч от решетките“. После минахме през други голи коридори, покрай затворени врати, където провеждаха разпити.

— Трябва да знаете, че адвокатите от правна помощ ги наема Дружеството за правна помощ, което е частна организация с идеална цел, сключила договор с Ню Йорк Сити. Накратко казано, персоналът тук е част от отдела им по криминалистика. Те не са служители на „Кърби“. — Явно държеше да е сигурна, че съм наясно с това. — Макар че след като поработят няколко години тук, може и да се сработят с моя персонал — продължаваше да говори тя, докато вървяхме, а токовете ни потракваха по теракотените плочки. — Въпросната адвокатка, която работеше с госпожица Гретхен още от самото начало, вероятно ще се опълчи на всички въпроси, които й зададете. — Тя ме погледна. — Нямам право да й се меся.

— Напълно ви разбирам — отговорих аз. — Ако някой обществен защитник или адвокат от правна помощ не ми се опълчи, като се появя, ще започна да смятам, че планетата се е променила.

Правната помощ за духовна хигиена беше забутана някъде във вътрешността на „Кърби“. Сигурна бях, само че е на първия етаж. Директорката отвори някаква дървена врата и ме въведе в малък кабинет, който беше толкова отрупан с книжа, че стотина папки с дела бяха складирани на пода. Адвокатката зад бюрото беше облечена старомодно. Косите й бяха черни и къдрави като на овца. Беше едра, с увиснали гърди, които щяха да изглеждат по-добре със сутиен.

— Сюзан, това е доктор Кей Скарпета, главен следовател по смъртните случаи от съдебномедицинския отдел на Вирджиния — представи ме доктор Енсър. — Дошла е, както знаеш, заради Кари Гретхен. Доктор Скарпета, това е Сюзан Блоустейн.

— Да — каза госпожица Блоустейн и продължи да се рови в някакво дебело съдебно досие.

— Е, сега ще ви оставя двете насаме. Сюзан, надявам се, че ще разведеш доктор Скарпета да разгледа тук, ако не, ще извикам някой друг от персонала да направи това — каза доктор Енсър.

От начина, по който ме погледна, ми стана ясно, че знае каква обиколка из ада ми предстои.

— Разбира се.

Ангел-пазителят на углавните престъпници говореше с подчертан бруклински акцент, толкова отблъскващ, колкото и боклука в шлеповете по реката.

— Седнете — каза тя, след като директорката си отиде.

— Кога беше докарана Кари Гретхен тук? — попитах аз.

— Преди пет години.

Тя упорито не желаеше да вдигне очи от книжата си.

— Сигурно знаете нейната история и убийствата, за които ще бъде изправена пред съда във Вирджиния, нали?

— Осведомена съм за всичко това.

— Кари е избягала оттук преди десет дни на десети юни — продължих аз. — Има ли някой представа тук как е могло да се случи това?

Блоустейн обърна още една страница от това, което проучваше, и взе чашата си с кафе.

— Не се е явила на вечеря. Това е — отговори тя. — И аз като всички останали бях потресена, когато тя изчезна.

— Сигурна съм в това.

Тя обърна друга страница, без да погледне към мен. Това преля чашата на търпението ми.

— Госпожице Блоустейн — заговорих аз с решителен глас и се наведох към бюрото, — моите уважения към вашите клиенти, но искате ли да чуете нещо и за всички онези мъже, жени и деца, които бяха зверски убити от Кари Гретхен? Едно малко момченце е било отвлечено от магазина „7-Илевън“, изпратено там от майка си да купи консерва със супа от гъби. Било е простреляно в главата и части от него били отрязани, за да бъдат заличени следите от мъченията. Тялото му, достойно за окайване, било оставено само по бельо, облегнато на един контейнер за боклук в леденостудения дъжд.

— Казах ви, че знам за тези случаи. — Тя продължаваше да работи.

— Съветвам ви да оставите тази папка и да ми обърнете внимание — казах аз заплашително. — Може да съм патолог от съдебна медицина, но съм и адвокат и вашите трикове няма да минат пред мен. По някаква случайност вие представлявате една душевноболна, която дори в момента, в който говорим, е на свобода и убива хора. Не ме карайте да докажа, че имате сведения, с които е можел да бъде спасен, макар и един човешки живот.

Тя ме погледна студено и наперено, защото единствената власт, която притежаваше, бе да защитава неудачници и да разиграва хора като мен.

— Искам само да освежа паметта ви — продължих да говоря аз. — Откакто вашата клиентка е избягала от „Кърби“, се предполага, че е убила или е станала съучастница в две убийства, извършени в интервал от няколко дни. Жестоки убийства, след които е бил направен опит да бъдат прикрити с пожар. Преди тях са извършени пет други убийства, за които се предполага, че са свързани помежду си, но това е станало, когато тя все още е била затворена тук.

Сюзан Блоустейн мълчеше и ме гледаше в упор.

— Можете ли да ми помогнете?

— Всичките ми разговори с Кари са поверителни. Сигурна съм, че знаете това — подчерта тя.

Все пак личеше, че е любопитна да разбере повече подробности.

— Възможно ли е да се е свързала с някой отвън? — продължих да питам аз. — И ако е така, как и с кого?

— Вие ми кажете.

— Разказвала ли ви е някога за Темпъл Голт?

— Това е поверително.

— Значи ви е разказала. Разбира се, че ви е казала. Пък и как може да не го е направила? Госпожице Блоустейн, знаете ли, че тя ми писа, като ме покани да я посетя и да донеса снимки от аутопсията на Голт?

Не каза нищо, само очите й просветнаха.

— Той беше блъснат от някакъв влак в Бауъри. Събираха го парче по парче по релсите.

— Вие ли го аутопсирахте? — попита тя.

— Не.

— Защо тогава Кари ви е искала тези снимки, доктор Скарпета?

— Защото знаеше, че мога да ги набавя. Кари е искала да ги види, с кръвта, ужасите и всичко останало. Писа ми седмица преди да избяга. Питам се дали сте знаела, че тя изпраща такива писма навън? Това ясно показва, че е запланувала предварително всичко, което е щяла да направи след това.

— Не съм знаела. Знаех само как е била подведена да поеме цялата вина, тъй като ФБР не е намерило друг начин да се измъкне от задънената улица и е трябвало да стовари всичко на някой друг — изрече с обвинителен глас тя.

— Виждам, че четете вестници.

Гняв се изписа по лицето й.

— Разговарям с Кари от пет години, но тя не е спала със служител от ФБР, нали?

— В известен смисъл е правила и това. — Имах предвид Луси. — И да ви кажа откровено, госпожице Блоустейн, не съм дошла да променям мнението ви за вашата клиентка. Целта ми е да разкрия извършителя на няколко убийства и да направя каквото мога, за да предотвратя други подобни.

Адвокатката на Кари от правна помощ пак започна да разстила книжата пред себе си.

— Струва ми се, че причината, поради която Кари стоя толкова дълго тук, е, че всеки път, когато пристигнеше запитване за нейното душевно състояние, вие се погрижвахте да бъде ясно, че тя още не може да реагира адекватно — продължих аз. — А това значеше, че е толкова душевно разстроена, че дори не схваща какви са обвиненията срещу нея, нали така? И все пак изглежда е разбирала някак какво е положението й, иначе как щеше да разтръби цялата тази история, че ФБР я е подвело?

— Разговорът ни приключи — оповести Блоустейн.

Ако беше съдия, щеше да удари с чукче по масата.

— Кари е просто една симулантка — казах аз. — Играла е роля и е успяла да ви заблуди. Чакайте да отгатна. Била е много депресирана и не е можела да си спомни нищо, когато е ставало дума за важни събития. Давали са й вероятно „Ативан“, който въобще не е вземала. Явно, че е имала сили да пише писма. И какви други привилегии може да е ползвала? Телефон, фотокопирна машина?

— Пациентите имат граждански права — заяви адвокатката с безизразен тон. — Кари беше много спокойна. Играеше често на шах и на карти. Обичаше да чете. Има смекчаващи вината обстоятелства относно нейните престъпления. Тя не е била отговорна за действията си. Много се разкайваше след това.

— Кари винаги е била много хитра — отговорих аз. — Тя умееше да получава онова, което иска, а явно е искала да стои достатъчно дълго тук, за да разчете до най-малка подробност следващия си ход. И ето че го приложи на практика.

Отворих си чантата, извадих един екземпляр от писмото, което Кари ми беше писала, и го оставих пред Блоустейн.

— Обърнете специално внимание на адреса на подателя в горния край на писмото. „Едно фазанско място. Женско психиатрично отделение Кърби“ — посочих й аз написаното. — Имате ли представа какво е искала да каже с това или предпочитате аз да ви кажа?

— Въобще нямам представа. — Тя прочете писмото. Изглеждаше объркана.

— Вероятно „едно фазанско място“ е заимствано от пиесата „Едно индианско място“ или може би е закодирала адреса на прокурора, който е предявил обвиненията срещу нея.

— Нямам представа какво е имала предвид.

— Да поговорим за „фазаните“. Имате фазани край брега на реката, много близо до вашата сграда.

— Не съм ги забелязала.

— Аз пък ги забелязах, защото кацнахме там. Няма как да ги забележите, ако не сте вървели из полето с високата трева и не сте стигали до стария кей.

Тя не каза нищо, но забелязах, че започва да се чувства неловко.

— И така, въпросът ми е, откъде би могла Кари или някой от другите пациенти тук да знаят за фазаните?

Тя продължаваше да мълчи.

— Знаете много добре откъде, нали? — насилих аз нещата.

Тя ме погледна втренчено.

— Един пациент, който е строго охраняван, не би трябвало изобщо да се разхожда там или дори да бъде близо до мястото, госпожице Блоустейн. Ако не искате да говорите с мен за това, ще помоля полицията да се заеме с този въпрос, тъй като с бягството на Кари се занимава именно тя в момента. Сигурна съм, че вашият кмет няма да е доволен от това, че Кари разваля доброто име на града, известен с това, че се справя с престъпността.

— Не знам откъде е разбрала Кари за фазаните — продума госпожица Блоустейн. — За пръв път чувам за тези шибани фазани. Някой от персонала може да й е казал нещо за тях. Може да е и някой от доставчиците на магазина или външен човек като вас, например.

— Кой магазин?

— Програмата за привилегии на пациентите им позволява да купуват това-онова с кредитни карти или с пари от магазина. Предимно закуски. Зареждат го веднъж в седмицата.

— Откъде взимаше пари Кари?

Блоустейн не пожела да ми отговори.

— Кой ден пристигаха доставчиците?

— Зависи. Обикновено в началото на седмицата, в понеделник или вторник късно следобед.

— Тя е избягала късно следобед във вторник — казах аз.

— Точно така. — Гласът й стана по-напрегнат.

— А кой беше доставчикът? — попитах след малко. — Направил ли си е някой труда да разбере дали той, или тя, е имал нещо общо с това?

— Доставчикът е бил мъж — каза Блоустейн безизразно. — Никой не успя да го открие. Замествал е титуляря, който е бил болен.

— „Замествал“? Така… Кари обаче я е интересувало нещо повече от чипса с доматите! — повиших глас аз. — Чакайте да отгатна. Доставчиците са облечени с униформи и карат микробуси. Кари е облякла униформа и просто е излязла или е тръгнала с доставчика. Качила се е на микробуса и е заминала.

— Това е само предположение. Не знам как е излязла.

— О, аз пък мисля, че знам, госпожице Блоустейн. И се питам дали не сте помогнала на Кари с пари, след като толкова сте държала на нея.

Тя скочи и пак насочи пръст към мен.

— Ако ме обвинявате, че съм й помогнала да избяга…

— Помогнала сте й по един или друг начин — прекъснах я аз и си представих как Кари се разхожда свободно по улиците за сметка на Бентън. — Вие сте чудовище! — извиках аз и я изгледах гневно. — Бих искала да можехте да прекарате поне един ден с жертвите. Само един гаден ден да потапяте ръцете си в тяхната кръв и да докосвате раните им. Тези невинни хора, които Кари е убивала садистично. Мисля, че има хора, които няма да бъдат много доволни, като разберат за привилегиите на Кари и за необяснимия й източник на доходи.

Прекъсна ни почукване на вратата. Доктор Енсър влезе след секунда в стаята.

— Реших да ви разведа да разгледате — обърна се тя към мен. — Сюзан, изглежда, е заета. Свършихте ли вече? — попита тя адвокатката.

— Да.

— Много добре — отвърна директорката с хладна усмивка.

Тогава разбрах, че тя е напълно наясно колко много Сюзан Блоустейн е злоупотребявала с властта, доверието и принципите на тази затворена общност. В крайна сметка Блоустейн беше измамила болницата също толкова, колкото и самата Кари.

— Благодаря ви — казах на директорката и обърнах гръб на защитничката на Кари, като си помислих: „Дано изгниеш в ада!“.

Последвах отново доктор Енсър. Този път се качихме в асансьора от неръждаема стомана, който спря в празен бежов коридор, водещ към тежки червени врати. За да влезе през тях, човек трябваше да използва специални кодове. Всичко бе наблюдавано от телевизионни камери. Кари бе поискала да се включи в програмата за животните, за което е получила разрешение да ходи на единадесетия етаж, където държаха животните в клетки в малка стая с прозорец и телена мрежа.

Менажерията беше слабо осветена и влажна. Миришеше на мускус. Подовете на клетките бяха покрити с дървени стърготини. Чуваше се дращенето на нокти. Имаше малки дългоопашати папагали, морски свинчета и един руски хамстер джудже. Върху масата беше оставена саксия с пръст и крехки кълнове.

— Отглеждаме сами семената за птичките — обясни доктор Енсър. — Насърчаваме пациентите да ги засяват, а после да ги продават. Не става дума, разбира се, за масово производство. Те едва стигат за нашите птички, а по това, което можете да видите в клетките, и по пода, ще разберете, че пациентите обичат да хранят своите питомци с кравайчета със сирене и чипс с домати.

— Всеки ден ли идваше Кари тук? — попитах аз.

— Да. Направих вътрешно разследване. — Тя замълча и огледа клетките. Малките животинки мърдаха розовите си нослета и дращеха с нокти. — Явно не съм знаела какво става. По случайност може би, през тези шест месеца, през които Кари отговаряше за програмата за животните, имахме необичаен брой нещастни случаи и необясними бягства. Ту с някое малко дългоопашато папагалче, ту с някой хамстер. Когато пациентите идвали тук, заварвали своите питомци мъртви в клетките или някоя врата на кафез отворена, а птичката липсвала.

Тя отново ме поведе по коридора със стиснати устни.

— Защо не дойдохте по-рано? Щяхме да избегнем поне тези произшествия — каза тя навъсено. — Или пък щяхте да ми кажете от какво са умрели горките животинки. Или кой ги е убил.

Имаше и друга врата надолу по коридора, която водеше към малка, сумрачна стая. Вътре се виждаха сравнително модерен компютър и принтер, поставени на обикновена дървена маса. Забелязах и контакт за телефон на стената. Някакво лошо предчувствие ме обзе, още преди доктор Енсър да проговори.

— Кари е прекарвала повечето от свободното си време тук — каза тя. — А както навярно знаете, тя има солидни познания по компютрите. Много я биваше да насърчава и другите пациенти да се научат. Компютърът беше нейна идея. Тя предложи да намерим спонсори, които да дарят компютри на старо, и сега имаме по един компютър с принтер на всеки етаж.

Отидох при компютъра и натиснах клавиша за изключване на защитата. Погледнах иконките, които ми показваха какви програми са заложени.

— Когато пациентите работят тук — казах аз, — биват ли контролирани?

— Не. Довеждаха ги, затваряха вратата и я заключваха. Един час по-късно ги отвеждаха обратно в отделението им. — Тя се замисли. — Аз първа признах, че съм впечатлена от големия брой пациенти, които започнаха да се учат да пишат разни неща.

Включих се в „Америка Онлайн“ и на екрана излезе запитване за името и кода на този, който ще ползва системата. Директорката наблюдаваше какво правя.

— Те въобще нямаха достъп до Интернет — обясни тя.

— Как можем да сме сигурни в това?

— Компютрите не са включени в него.

— Но имат модеми — казах аз. — Или поне този компютър има. А не ни свърза сега, защото няма телефон, включен в контакта.

Посочих малката розетка за щекер в стената, после застанах с лице към нея и я погледнах.

— Изчезвал ли е някой телефон отнякъде? — попитах аз. — Възможно ли е да е някой от кабинетите ви? Например, от този на Сюзан Блоустейн?

Директорката отклони поглед. По лицето й пролича, че е разбрала за какво намеквам.

— Господи! — промълви тя.

— Е, разбира се, може да й го е дал и някой отвън. Може би този, който е доставял закуските в магазина?

— Не знам.

— Работата е там, че има много неща, които не знаем, доктор Енсър. Не знаем, например, какво, дявол да го вземе, е правила наистина Кари, когато е била тук. Може да се е включвала и изключвала от Интернет и да е разговаряла с други хора, да е имала свои осведомители от персонала или да си е кореспондирала с някой. Предполагам, че следите новините и знаете колко много престъпления се извършват с помощта на Интернет? Педофилия, изнасилвания, убийства и детска порнография.

— Точно затова тук достъпът беше строго контролиран — обясни тя. — Или се предполагаше, че е така.

— Кари може да е планира бягството си по този начин. Откога казахте, че е започнала да работи с компютър?

— Преди около една година. След като дълго време беше показвала идеално поведение.

— „Идеално поведение“! Ха!

Сетих се за престъпленията в Балтимор, Венис Бийч и скорошния случай в Уорънтън. Питах се дали е възможно Кари да се е свързала с нейния съучастник по електронната поща чрез уеб или системата за разговори чрез писма. Дали може да е вършила косвено престъпленията посредством компютъра, докато е била затворена тук? Възможно ли е да е работила тайно, като е съветвала и насърчавала някой психопат, който е крадял човешки лица? После е избягала, за да участва и лично в престъпленията.

— Има ли някой, когото сте пуснали от „Кърби“ миналата година? Подпалвач, за който се знае, че е извършвал убийства? Някой, с когото Кари може да се е запознала? Или да е някой, който също е работил с компютър? — попитах аз.

Доктор Енсър загаси лампата и излязохме в коридора.

— Не се сещам за подобен човек — каза тя. — Не и за такъв, какъвто казахте. Трябва да ви кажа, че някой от надзирателите винаги стоеше там.

— А мъжете и жените пациенти не се ли събират заедно по време на почивките?

— Не. Никога. Мъжете и жените са напълно отделени.

Подозирах, че съучастникът на Кари е мъж. Спомних си, че Бентън беше споменал в края на записките си за някакъв бял мъж на възраст между двадесет и осем и четиридесет и пет години. Надзирателите не бяха въоръжени и вероятно са следили предимно за спазването на реда, но се съмнявах дали изобщо им е минавало през ума, че Кари се включва в Интернет. Качихме се пак в асансьора и този път слязохме на третия етаж.

— Тук е женското отделение — обясни доктор Енсър. — Имаме двадесет и шест пациентки в момента от всичко сто и седемдесет пациента. Това е стаята за посещения.

Тя посочи през стъклото едно голямо открито помещение с удобни столове и телевизори. В момента там нямаше никой.

— Идваха ли понякога посетители при нея? — попитах аз, докато продължавахме да вървим.

— Не и хора отвън. Нито веднъж. Предполагам, че така е предизвиквала по-голямо съжаление. — Тя се усмихна с горчивина. — Жените стоят обикновено там, вътре.

Тя посочи едно друго помещение, в което бяха наредени единични легла.

— Кари спеше при прозореца — посочи доктор Енсър.

Извадих писмото на Кари от чантата си, прочетох го отново и се спрях на петия пасаж:

„ЛУСИ-МУСИ по телевизията. Летим през прозореца. Елате с нас под прикритие в тоз час. До зори остани. Смей се и пей. Същата стара песен. ЛУСИ, ЛУСИ, ЛУСИ и ние!“

Спомних си за видеокасетата, на която беше снимана Кели Шепърд, и за актрисата във Венис Бийч, която беше играла малки роли в телевизионни сериали. Спомних си и за пробните снимки, както и за екипите на продуцентите. Все повече се убеждавах, че между тях има някаква връзка. Но какво общо имаше Луси с всичко това? Защо Кари свързваше Луси с телевизията? Или просто бе разбрала по някакъв начин, че Луси може да лети, тоест да кара хеликоптер?

Дочух някакво раздвижване зад ъгъла. Надзирателките връщаха пациентките от разходка. Бяха потни и шумни, с измъчени лица. Една от тях едва вървеше с приспособление за усмиряване при агресивност, правилният термин за веригата, завързана за китките и глезените, закачена за дебел кожен каиш, закопчан на кръста. Беше млада бяла жена. Очите й гледаха отнесено, а устата й бе увиснала надолу в глуповата усмивка. Със силно изрусената си коса и хермафродитско тяло с бледа кожа, можеше да бъде и Кари. За момент дори си представих, че е тя. Тръпки ме полазиха, когато ми се стори, че ирисите й се завъртяха и ме засмукаха. Другите пациентки се сборичкаха, когато минаваха покрай нас. Някои от тях, като че искаха да се блъснат в мен.

— Адвокатка ли сте? — запита една дебела чернокожа.

За малко да ме заплюе. В очите й искреше омраза.

— Да — отговорих аз и също я погледнах, без да трепна. Отдавна се бях научила да не се плаша от омразата на хората.

— Да вървим. — Директорката ме дръпна. — Бях забравила, че това е часът, в който те се прибират от разходка. Извинете ме.

Но аз се радвах, че това се случи. Като че в известен смисъл бях погледнала Кари в очите и не бях отклонила малодушно поглед.

— Кажете ми, моля ви, какво се случи през нощта, когато Кари изчезна — настоях аз.

Доктор Енсър набра кода върху друго табло с копчета на стената. Минахме през още няколко червени врати.

— Доколкото въобще можахме да възстановим случилото се — отговори тя, — установихме, че Кари е излязла с другите пациентки в същия този час на разходка. Закуските им били раздадени отвън, а после тя не се явила на вечеря.

Слязохме с асансьора надолу. Тя си погледна часовника.

— Веднага започнали да я търсят и се обадили в полицията. Нямало и следа от нея, а това, което и досега не мога да проумея, е, как е успяла да се измъкне от острова посред бял ден, без да я види никой. Имаше полицаи, кучета, а също и хеликоптери…

Прекъснах я по средата на изречението:

— Хеликоптери ли? Повече от един ли?

— О, да!

— Вие видяхте ли ги?

— Нямаше как да не ги видя — отговори тя. — Кръжаха и обикаляха във въздуха с часове, така че цялата болница се тресеше от бръмченето им.

— Опишете ми хеликоптерите — помолих я аз. Сърцето ми заби като парен чук. — Моля ви!

— О, господи! — промълви тя. — Първо три хеликоптера на полицията, а после тези на медиите. Летяха като ято стършели.

— Да е имало случайно един малък, бял сред тях? Като водно конче?

Тя се изненада.

— Спомням си, че видях един такъв. Помислих, че е някой, който е любопитен да разбере какво става.

Бележки

[1] Мидъл Уест (Средния запад) — област в централната част на САЩ. — Б.пр.

[2] Тали-хо — поздрав между пилоти на самолети, подобно на ловджийския жаргон. — Б.пр.

[3] Хел Гейт — порта към ада. — Б.пр.

[4] Юпи — млад градски интелектуалец с добре платена работа. — Б.пр.