Патриша Корнуел
Крадци на лица (16)

15.

Работата по събиране на веществени доказателства беше неимоверна и трябваше да бъде свършена преди всичко останало. Хората обикновено нямат представа каква микроскопична гадна мръсотия носят със себе си, докато някой като мен не започне да оглежда дрехите и телата им. Намерих дървени трески, вероятно от дюшемето и стените, а също и изпражнения от котката, нечистотии, разни останки от насекоми и растения, и както очаквах, пепел от камината. Но най-забележителното откритие изникна от страховитата рана на шията й. Попаднах с лупата на две блестящи метални частици. Извадих ги с върха на малкото си пръстче и внимателно ги пренесох върху чиста бяла памучна кърпа.

На старото метално бюро имаше микроскоп за изследване на материал от дисекциите и аз завъртях увеличението на двадесет, нагласих осветлението и почти не можах да повярвам на очите си, като видях мъничките плоски и усукани, сребристи стружки в ярко осветеното кръгло стъкълце.

— Това е нещо много важно! — възкликнах. — Ще ги увия в памук и ще ги сложа в кутията за веществени доказателства, но трябва да проверим още веднъж дали няма и други стружки като тези в някоя от останалите рани.

За простото око те просветваха като миниатюрни късчета със сребрист блясък.

— От някакво оръжие ли са?

Герди също беше развълнуван и дойде при мен да ги види.

— Бяха забити дълбоко в раната на шията. Затова бих казала, че са оставени от нещо, подобно на това, което намерих при огледа на убитата от Уорънтън — отговорих аз.

— А какво знаем по този въпрос?

— Че е магнезиева стружка — беше моят отговор. — Но няма да споменаваме пред никого за това. Не искаме да стигне до пресата. Ще уведомя Бентън и Макгъвърн.

— Дадено — каза той развълнувано.

Имаше двадесет и седем рани и след внимателен оглед на всяка една от тях, не намерихме други частици от блестящия метал, а това ми се стори доста загадъчно, след като бях предположила, че гърлото е прерязано последно. Ако е било така, защо стружките не са останали в някоя рана, причинена преди това? Би трябвало да се случи, особено в онези случаи, когато ножът е бил забиван до дръжката, а после е бил очистван от мускулната и еластична тъкан, когато острието на ножа е било изтегляно.

— Не е невъзможно, макар да е нелогично — обясних на Герди, като започнах да измервам разреза на гърлото. — Дълъг е осем сантиметра и седемдесет и пет милиметра — установих аз и го записах в диаграмата за тялото. — По-тесен е покрай дясното ухо, после става по-дълбок, минава през мускулите и трахеята, след което пак става плитък нагоре в противоположната страна на шията. Това може да се получи, ако ножът се е врязал отзад от нападател левичар, който е бил зад жертвата.

Беше почти два часът следобед, когато най-после започнахме да измиваме трупа и няколко минути водата, която се отцеждаше по улея на стоманения плот на масата, ставаше яркочервена. Изчистих засъхнала кръв с голяма мека гъба и раните й зейнаха още по-страшни, когато изопнатата й черна кожа бе чиста. Кели Шепърд бе била красива жена, с високи скули и чудесна кожа, гладка като полирано дърво. Била е висока един и седемдесет и два със стройна, изваяна фигура. Ноктите на пръстите й не бяха лакирани, нито е носела бижута, когато са я намерили.

Разрязахме прободения й гръден кош и той се оказа пълен с почти един литър кръв, която бе изтекла от големите кръвоносни съдове, които водеха към сърцето и излизаха от него и от дробовете. След като са й били нанесени тези рани, кръвта й е щяла да изтече и да умре най-много за няколко минути, затова смятах, че ударите са от по-късната борба, когато е започнала да отслабва, а съпротивата й да намалява. Ръбовете на раните бяха много равни. Предположих, че е мърдала съвсем слабо на пода, когато са я ръгали отгоре. После е успяла да се превърти, вероятно в последно предсмъртно усилие, за да се защити. Това може би е станало, когато вече гърлото й е било прерязано.

— Този, който го е извършил, трябва да е бил опръскан с невероятно много кръв — предположих аз, докато измервах порезните рани по ръцете й.

— Със сигурност.

— И е трябвало да се измие някъде. Не може да влезе във фоайето на някой хотел в този вид.

— Освен ако не живее някъде наблизо.

— Или ако не е влязъл в колата си, като се е надявал да не го спрат за нещо.

— В стомаха й има малко кафеникава течност.

— Значи не е яла наскоро преди това или поне не и след вечеря — установих аз. — Мисля, че трябва да разберем дали леглото й е било оправено за спане.

Представих си сънената жена, когато всичко това се е случвало късно в събота през нощта или в ранните часове на неделната утрин. По някаква причина е станала от леглото, изключила е алармената система и е отключила задната врата. С Герди използвахме хирургическите скоби, за да затворим разреза във формата на „Y“, малко преди четири часа. Измих се в съблекалнята на моргата, където един манекен, използван за демонстриране на насилствена смърт пред съда, лежеше необлечен на пода под душа.

Освен тийнейджърски палежи на стари фермерски къщи, умишлени пожари в Лихай избухваха много рядко. А не бяха и чували за насилствена смърт в този порядъчен район, населен с хора предимно от средната класа, наречен Уисконсвил, където бе живяла Шепърд. Не бяха имали по-сериозни престъпления от чупене и дребни кражби, когато някой крадец задигал дамска чанта или мъжки портфейл, оставени на видно място в някоя къща, след влизане с взлом. А тъй като нямаше полицейско управление в Лихай, докато щатските конни полицаи стигнели до мястото, откъдето бил получен сигнал, крадецът отдавна бил изчезнал.

Извадих от работната си чанта сините дрехи и подкованите ботуши и използвах съблекалнята. Герди бе така любезен да ме закара до мястото на инцидента, а аз бях впечатлена от исполинските ели и цветните градини, както и от скромните, добре поддържани църкви, които се появяваха в полезрението ми от време на време. Завихме по Хановър Драйв, където къщите бяха модерни, тухлени, с дървени облицовки — двуетажни и просторни, с кошове за баскетбол, велосипеди и други признаци, че са пълни с деца.

— Имаш ли представа колко струват тези къщи? — попитах аз, като гледах преминаващите пред очите ни постройки.

— От двеста до триста хиляди долара — отговори той. — Тук живеят много инженери, медицински сестри, борсови агенти и изпълнителни директори, пък и магистралата едно-седемдесет и осем е главната артерия, която минава през Лихай Вали, и ако караш право по нея, ще стигнеш до Ню Йорк за час и половина. Някои хора ходят на работа в града и после се връщат обратно.

— Какво друго има в този край? — попитах аз.

— Много индустриални зони, които са само на десет-петнадесет минути оттук. Като тези на „Кока-кола“, „Освежители за въздуха“, складовете на „Нестле“ и френската минерална вода „Перие“. А също и много ферми.

— Но тя е работила в болница.

— Да. Но както видя, живяла е на около десет минути път с кола.

— Спомняш ли си да си я виждал някога преди това?

Герди се замисли за момент, докато тънкия стълб дим се виеше зад дърветата в края на улицата.

— Сигурен съм, че съм я виждал в кафенето — отговори той. — Не може да не забележиш жена с такава външност. Май беше на една маса с други сестри, вече съм забравил. Но не помня да съм разговарял с нея.

Къщата на Шепърд беше облицована с жълти дъски с бели ръбове и макар че не е било трудно да ограничат пожара, водата, с която го бяха гасили, и брадвите, с които бяха изсичали големи дупки, за да излизат пламъците навън, бяха нанесли големи щети. Това, което бе останало, беше мрачна, покрита със сажди фасада, изкорубена на места, с изпочупени стъкла на прозорците, които приличаха на тъжни, безжизнени очи. Лехите край оградата бяха изпотъпкани, грижливо окосената трева беше потънала в кал, а един последен модел „Камри“, бе паркиран на алеята пред къщата, покрит с пепел. Пожарникарите и следователите от Отряда за бързо реагиране работеха вътре в къщата, а двама агенти от ФБР с противопожарно облекло правеха оглед на мястото отвън.

Открих Макгъвърн в задния двор, където говореше с възбудена млада жена, облечена с три четвърти джинси, сандали и спортна фланелка.

— А това кога стана? Към шест часа ли? — питаше я Макгъвърн.

— Точно тогава. Приготвях вечерята и я видях, че спира пред къщата и паркира колата си точно там, където е сега. — Младата жена възпроизвеждаше възбудено събитията. — После влезе вътре, появи се отново, може би тридесет минути по-късно, и започна да плеви градината. Тя обичаше да работи на двора, да коси тревата и да прави всичко останало сама.

Макгъвърн ме погледна, докато отивах към тях.

— Това е госпожа Харви — каза ми тя. — От съседната къща.

— Здравейте — поздравих аз госпожата, в чийто очи се четеше уплаха.

— Доктор Скарпета е патологоанатом от съдебна медицина — обясни Макгъвърн.

— О! — каза госпожа Харви.

— Видяхте ли Кели и след това през онази вечер? — попита Макгъвърн.

Жената поклати отрицателно глава.

— Тя се прибра — обясни тя. — Поне така предполагам. Това е всичко. Знам, че работи много и обикновено си ляга рано.

— А има ли приятел? Излизаше ли с някой?

— О, случваше се понякога. По някой доктор от време на време и разни други служители от болницата. Спомням си, че миналата година ходеше с един мъж, който й е бил пациент. Връзките й не продължаваха дълго. Проблемът бе, че беше много хубава. Мъжете си искаха своето, а тя имаше предвид нещо съвсем друго. Знам го, защото обикновено споделяше с мен някои неща по този въпрос.

— Но не е имала приятел напоследък, така ли? — попита Макгъвърн.

Госпожа Харви се замисли.

— Само приятелки — отговори тя. — Има няколко сред тези, с които работи. Понякога те идват, а после излизат заедно. Но не си спомням да е идвал някой онази вечер. Е, това не значи, че е така. Може и да е идвал, но не е наложително да съм го чула.

— Намериха ли котката? — попитах аз.

— Проклетият му котарак! — възкликна госпожа Харви. — Тиквичката. Глезен, глезен, та глезен! — Тя се усмихна, но очите й се напълниха със сълзи. — Той й беше като дете.

— В къщата ли си седеше котаракът?

— О, разбира се. Кели никога не го пускаше навън. Гледаше го като парниково растение.

— Неговата кутия, където е ходил по нужда, е била намерена в задния двор — каза Макгъвърн. — Изпразваше ли я и оставяше ли я понякога навън цяла нощ? Или имаше навика да я почиства вечер? Да излиза, след като се стъмни, да отключва вратата и да изключва алармената система?

Харви изглеждаше объркана. Вероятно не знаеше, че съседката й е била убита.

— Ами — заговори тя, — знам само, че съм я виждала да изпразва кутията и преди, но винаги я изсипваше в чувала с боклука, който слагаше после в боклукчийския контейнер. Не разбирам защо ще го прави през нощта. Предполагам, че може да е изпразнила кутията и да я е оставила навън да се проветри. Или просто да не е имала време да я измие. Щяла е да го направи на следващата сутрин. Но каквото и да е, котаракът знаеше как да ползва клозета. Така че не му е било толкова трудно да мине и без кутията за една нощ.

Тя се загледа в минаващата край нас кола.

— Никой не обясни как е започнал пожарът — продължи да разпитва Харви. — Разбраха ли вече?

— Още работим по въпроса — уведоми я Макгъвърн.

— Но не е умряла като… Така де, станало е бързо, нали? — Тя премижа към залязващото слънце, като си хапеше горната устна. — Просто не искам да мисля, че е страдала.

— Повечето хора, които умират в пожари, не страдат — отговорих аз, като избягнах директния отговор на въпроса й. — От въглеродния окис обикновено им се замайва главата и изпадат в безсъзнание.

— О, слава богу!

— Влизам вътре — уведоми ме Макгъвърн.

— Госпожа Харви — заговорих аз, — познавахте ли Кели добре?

— Съседи сме от почти пет години. Не че бяхме много близки, но, разбира се, смятам, че я познавах.

— Питам се дали нямате някои скорошни снимки с нея или да познавате някой, който може да има такива?

— Може и да имам нещо.

— Трябва да съм сигурна като я идентифицирам — додадох аз, макар че мотивът ми беше съвсем друг. Исках да видя всъщност как е изглеждала Шепърд приживе. — Ако има нещо друго, което можете да ни кажете за нея, ще ви бъда благодарна. Например, има ли тя роднини тук?

— О, не — отвърна Харви, като гледаше съсипаната къща на съседката си. — Беше живяла на много места. Баща й бил в армията, нали разбирате, и мисля, че е живяла с майка си някъде в Северна Каролина. Кели беше станала много оправна от това постоянно местене. Често й казвах, че ми се иска и аз да бях толкова силна и находчива като нея. Трябва да ви кажа, че не се боеше от нищо. Един път някаква змия изпълзя на терасата ми и аз повиках Кели, тъй като бях изпаднала в паника. Тя дойде и я прогони в двора, а после я уби с лопатата. Мисля, че й се бе наложило да стане такава, защото мъжете просто не я оставяха на мира. Винаги й казвах, че е трябвало да стане филмова звезда, а тя обикновено отговаряше: „Но, Сандра, аз не мога да играя“. А аз й казвах: „Повечето също не могат“.

— Значи наистина много си я е бивало.

— И още как! Беше си инсталирала аларма срещу крадли. Беше много енергична и отракана. Ако искате елате у нас. Ще видя дали мога да намеря някои снимки.

— Щом ме каните, ще дойда. Много сте любезна.

Минахме през вратичката в оградата и се качихме по стъпалата към голяма, светла кухня. Беше ясно, че Харви обича да готви, ако се съди по пълния й с провизии килер и всевъзможните домакински съдове. Какви ли не готварски прибори висяха от тавана, а това, което вреше на слаб огън върху печката, миришеше приятно на овнешко с лук, специалитета „Строганов“ или някакво друго задушено.

— Ако искате, седнете до прозореца, а аз ще отида да видя какво мога да намеря оттатък — каза тя и излезе.

Седнах пред кухненската маса и погледнах през прозореца към къщата на Кели Шепърд. Видях хората, които сновяха зад изпочупените стъкла. Някой светна лампите, защото слънцето започваше да залязва и скоро щеше да се здрачи. Питах се колко ли пъти нейната съседка я е наблюдавала, като влиза или се прибира вкъщи.

Харви, разбира се, е била любопитна да разбере нещо повече за тази жена с такава необикновена красота, че е можела да стане филмова звезда. Дали някой може да е издебнал Шепърд, а съседката й да не е забелязала, че е дошла някаква кола или човек? Но трябваше да внимавам какви въпроси задавам, защото още не беше известено официално, че Шепърд е умряла от насилствена смърт.

— Ама че съм склерозирала! — провикна се Харви, докато идваше към кухнята. — Имам нещо по-подходящо. Знаете ли, някакъв телевизионен екип беше ходил в болницата миналата седмица да снима филм за травматологичния център. Показаха го по вечерните новини. Кели беше снимана в него, затова го записах. Не мога да си простя, че не се сетих за това по-рано, но просто си бях загубила ума.

Тя държеше някаква видеокасета. Отидохме във всекидневната и тя пъхна касетата във видеокасетофона. Седнах в тапицирано в синьо кресло, докато тя пренавиваше касетата от началото. После натисна клавиша и включи видеото. Първите няколко кадъра бяха от болницата „Лихай Вали“, чиято дейност бе показана в хода на спасителна операция, когато хеликоптер се приземява, за да вземе някакъв пострадал. Разбрах, че Кели е била в екипа на Бърза помощ, а не само сестра в болнично отделение. Кадрите я показваха с работен гащеризон как вървеше бързо по някакъв коридор с други членове на екипа, който току-що е бил извикан по пейджъра.

— Извинете, извинете — казваше тя на записа, като отстраняваше хората по пътя си.

Беше нагледен пример за способностите на човешкия генотип, който се справя с работата си безупречно. Имаше ослепително бели зъби, а камерата с любов показваше всяко ъгълче от нейните фини черти и фигура. Не беше трудно човек да разбере защо някои пациенти се бяха влюбвали в нея до полуда. После я показаха в кафенето, след като невероятно трудната задача бе изпълнена.

— Винаги сме в надпревара с времето — казваше Шепърд на репортера. — Дори минутка закъснение може да струва човешки живот. Представяте си как на всеки му се вдига адреналинът.

Докато тя продължаваше баналното интервю, камерата се насочи към друг обект.

— Не знам защо направих този запис, но рядко имам някой познат, който се появява по телевизията — обясняваше Харви.

В първия момент нещо ми убягна.

— Спрете касетата! — извиках аз. — Върнете я назад. Да, точно там. Спрете!

Кадърът показваше една жена в дъното, която ядеше обяда си.

— Не! — едва можах да прошепна аз. — Не може да бъде…

Кари Гретхен, облечена с джинси и модерна, боядисана на петна фланелка, ядеше сандвич на една маса с други столуващи от болничния персонал. Не можах да я позная веднага, защото косата й закриваше ушите и бе боядисана с червена къна, а последния път, когато я бях видяла, беше къса и изрусена до бяло. Очите й бяха тези, които привлякоха вниманието ми като черни дупки. Тя гледаше право в камерата, докато дъвчеше. Студен, блестящ и зъл поглед, точно както го помнех.

Станах от стола и тръгнах право към видеокасетофона, след което извадих касетата.

— Трябва да я взема — казах аз и едва успях да прикрия обзелата ме паника. — Обещавам, че ще ви я върна.

— Добре. Само да не забравите. Имам само нея. — Сандра Харви също стана. — Добре ли сте? Изглеждате така, като че сте видяла призрак.

Изтичах в съседната къща и се втурнах по стълбите. Студената вода беше проникнала на около два сантиметра и половина надолу в дюшемето, капейки от покрива. Агенти се движеха нагоре-надолу, правеха снимки и говореха помежду си.

— Тиюн! — извиках аз.

Внимателно се придвижих напред, като избягвах липсващите части от дюшемето и правех всичко възможно да не се препъна. Смътно забелязах, че един от агентите пусна в найлонов чувал изгорелия скелет на котка.

— Тиюн! — извиках аз отново.

Чух уверени стъпки да газят през водата през изпопадалите части от покрива и срутените стени. След миг тя застана на няколко крачки от мен и ме стисна за лакътя.

— Стой! Внимавай!

— Трябва да намерим Луси! — промълвих задъхано аз.

— Какво има?

Тиюн внимателно ме изведе навън.

— Къде е тя? — попитах аз.

— Алармирали са за някакъв сериозен пожар в търговската част на града. В един магазин за хранителни стоки, вероятно е умишлен палеж. Кей, какво, по дяволите…

Вече бяхме излезли навън на тревата, а аз все още стисках видеокасетата, като че това бе единствената ми надежда в живота.

— Тиюн, моля те! — изгледах я продължително. — Закарай ме до Филаделфия!

— Добре, да тръгваме — съгласи се тя.