Патриша Корнуел
Крадци на лица (6)

5.

Прибрах се вкъщи навреме за вечеря, макар че нямах желание да готвя. Бентън ми беше оставил три съобщения на телефонния секретар, а аз не му бях отговорила на нито едно от тях. Чувствах се особено. Изпитвах странно чувство на обреченост и въпреки това усещах някаква лекота. Това ми даде стимул да поработя в градината, докато се стъмни, да изкоренявам плевели и да набера рози за кухнята. Тези, които избрах, бяха розови и жълти. Като се стъмни, излязох да се поразходя. Искаше ми се да имам куче. От доста време мечтаех за това, но се чудех каква порода да избера.

Бях решила да взема една хрътка, която вече не участваше в състезания. Така щях да я спася от унищожение. Моят начин на живот, разбира се, не беше много подходящ за отглеждането на домашно животно. Размислях над това, когато един от съседите ми излезе от разкошната си каменна къща, за да разходи малкото си бяло кученце.

— Добър ден, доктор Скарпета — поздрави ме навъсено той. — За колко време сте в града?

— Това никога не се знае — отговорих му аз, като продължавах да си представям моята хрътка.

— Чух за пожара.

Той беше пенсиониран хирург и поклати глава.

— Горкият Кенет!

— Предполагам, че го познавате — казах аз.

— О, да!

— Много лошо. Каква порода е кучето ви?

— Мелез. От всички породи по малко — обясни съседът ми и си тръгна.

Извади лулата си и я запали. Жена му явно не му позволяваше да пуши вкъщи.

Тръгнах покрай съседските къщи. Те всичките изглеждаха еднакви, но същевременно и различни. Каменни, тухлени и с хоросанова мазилка, макар и не много стари. Сякаш се солидаризираха с ленивата река отзад, чиито води обтичаха камъните по същия начин, както преди двеста години. В Ричмънд не обичаха много промените.

Стигнах до мястото, където обикновено намирах Уесли, когато ми беше сърдит за нещо, и постоях под любимото му дърво, но скоро стана прекалено тъмно, за да мога да виждам било орел, било речните камъни. Известно време стоях и гледах запалените лампи на съседите ми. Изведнъж усетих, че нямам сили да се помръдна. Чудех се дали Кенет Спаркс е жертва или убиец. В този момент чух тежки стъпки откъм улицата точно зад мен и стресната се обърнах незабавно, с флакона спрей, закачен на ключодържателя ми. Но чух гласа на Марино, а после видях и маститата му фигура.

— Докторе, не бива да стоиш тук сама толкова късно.

Бях прекалено изтощена, за да му се опълча, макар да не мислех, че има право да ме съветва как трябва да прекарвам вечерта.

— Откъде разбра, че съм тук? — попитах аз.

— От един твой съсед.

Това не ме впечатли особено.

— Колата ми е ей там — продължи той. — Ще те закарам до вас.

— Марино, никога ли няма да имам и минута спокойствие? — казах аз, защото знаех, че не ми го казва злонамерено.

— Не и тази вечер. Имам наистина лоши новини и мислех, че ще искаш да поседнем.

Веднага си помислих за Луси и почувствах, че коленете ми се подгъват. Залитнах и сложих ръка на рамото му, а в главата ми нещо като че се разби на милиони парченца. Винаги съм знаела, че някой ден ще ми съобщят, че е мъртва, затова не можех нито да говоря, нито да мисля. Чувствах, че мислите ми се реят някъде безкрайно далеч и потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко в някакъв мрачен и ужасен водовъртеж. Марино ме подхвана и ме подкрепи.

— Господи! — възкликна той. — Ще те заведа до колата да седнем.

— Не — едва продумах аз, защото трябваше да разбера час по-скоро истината. — Как е Луси?

Той замълча за момент. Изглеждаше смутен.

— Ами, тя не знае още, освен ако не го е чула по новините.

— Какво не знае? — попитах аз и кръвта ми отново закипя.

— Кари Гретхен е избягала от „Кърби“. По някое време днес следобед. Там не разбрали, докато не дошло време да свалят долу пациентките.

Запътихме се бързо към колата, защото страхът беше предизвикал и неговия гняв.

— А ти се разхождаш тук в тъмното само с един ключодържател — продължи той. — По дяволите! Тази проклета кучка! Не прави вече така, чуваш ли? Нямам представя къде е тази негодница, но знам със сигурност, че докато е на свобода, ти не си в безопасност.

— Никой на света не е в безопасност — промълвих аз, докато се качвах в колата му.

Сетих се, че Бентън е сам там, край брега. Кари Гретхен го мразеше почти толкова, колкото мразеше и мен, или поне аз така си мислех. Бентън й беше правил психоанализа, в резултат на което я бяха заловили и се бе стигнало до смъртта на Темпъл Голт. Бентън бе използвал всички средства на Федералното бюро, за да изолира Кари в психиатрията и досега усилията му се бяха увенчавали с успех.

— Има ли начин тя да разбере къде е Бентън? — попитах аз, докато Марино ме караше към къщи. — Той е сам на един курортен остров. И вероятно се разхожда край брега без пистолета си и хич не му и минава през ум, че някой може да го дебне.

— Познавам и една друга жена, която го търси — прекъсна ме Марино.

— Печелиш по точки!

— Сигурен съм, че Бентън вече знае, но въпреки това ще му се обадя — каза Марино. — Макар че нямам основание да мисля, че Кари е разбрала за твоята къща в Хилтън Хед. Ти още не я беше купила, когато Луси е споделяла всичките ти тайни с нея.

— Не е честно — възразих аз, когато той навлезе в алеята към къщата и рязко спря. — Луси не е мислила, че ще стане така. Никога не е смятала, че ще бъде нелоялна към мен и ще ми навреди.

Вдигнах ръчката на вратата.

— Сега вече няма значение какво е смятала.

Той издуха дима от цигарата си през прозореца.

— Как така Кари е избягала от „Кърби“? — попитах аз. — „Кърби“ не е леснодостъпен.

— Никой не знае. Преди три часа е трябвало да слезе долу на вечеря с останалите „симпатични“ госпожи и тогава надзирателите разбрали, че е изчезнала. Бум, нямало и следа от нея, а на около километър и половина оттам, имало някакво малко мостче за пешеходци над река Ийст в Харлем.

Марино хвърли угарката си на алеята пред къщата.

— Всички смятат, че може би е избягала по този начин. Полицаи плъзнали навсякъде, излезли и с хеликоптери, за да са сигурни, че не се крие все още някъде там. Но аз не вярвам. Мисля, че е планирала това от доста време и е избрала точно момента. Уверен съм, че ще чуем за нея. Бъди сигурна в това.

Бях страшно обезпокоена. Влязох в къщата, проверих всички врати и включих алармената система. После направих нещо необичайно, което обикновено ме притесняваше. Извадих моя деветмилиметров глок от едно чекмедже на бюрото в кабинета ми и заключих шкафовете във всички стаи на всеки етаж. Заставах под касите на вратите с пистолет, който стисках здраво с две ръце, а сърцето ми биеше до пръсване. В момента Кари Гретхен се беше превърнала в чудовище със свръхестествена сила. Започнах да си въобразявам, че тя може да се промъкне вътре, въпреки алармената система, и да изскочи от сенките, когато се отпусна и си мисля, че съм в безопасност.

Изглежда нямаше никой, освен мен в моята двуетажна каменна къща, когато занесох чаша червено бургундско в спалнята си и си облякох пеньоара. Звъннах отново на Уесли и кръвта ми се смрази, когато той не вдигна телефона. Опитах още веднъж към полунощ, но той пак не се обади.

— Господи! — казах си аз, сам-самичка в пустата къща.

Осветлението на лампата беше слабо, а старинните шкафове и маси, на които се беше оголила политурата до старото сивкаво дъбово дърво, хвърляха сенки, но аз обичах пукнатините и щетите, нанесени от времето. Бледорозовите завеси се полюляваха, когато се раздвижеше въздухът. Всяко помръдване ме стряскаше още повече, макар това да беше напълно обяснимо. С всеки изминат момент ме обземаше все по-голям страх и аз се опитвах да прогоня картините от миналото, свързани с Кари Гретхен. Надявах се Бентън да се обади. Мъчех се да си внуша, че той е добре, а аз просто се нуждая от сън. Опитвах се да чета стихотворенията на Шеймъс Хийни, но заспах някъде към средата на „Голямата уловка“. Телефонът звънна в два и двадесет през нощта и книгата ми се свлече на пода.

— Скарпета на телефона — измърморих аз в слушалката, а сърцето ми заби лудо, както винаги, когато ме стреснеха на сън.

— Кей, аз съм — каза Бентън. — Извинявай, че ти се обаждам толкова късно, но се боях, че си се опитвала да се свържеш с мен. Телефонният секретар не се е включил, а аз бях излязъл да хапна нещо и после се разхождах по брега повече от два часа. Размишлявах. Предполагам, че знаеш новината.

— Да — казах аз и изведнъж изпаднах в паника.

— Добре ли си? — попита той, защото ме познаваше много добре.

— Претърсих всяко кътче от къщата тази вечер, преди да си легна. Извадих пистолета и прегледах всички шкафове, погледнах дори зад завесите на душовете.

— Мисля, че така трябва.

— Това е все едно, че са ти изпратили бомба по пощата.

— Не, не е същото, Кей, защото не знаеш дали ще пристигне бомба, нито кога или под каква форма. Бих искал да знаехме това, но то е част от нейната игра. Да ни кара да гадаем.

— Бентън, знаеш какви чувства изпитва тя към теб. Не ми се ще да стоиш сам там.

— Искаш ли да се прибера вкъщи?

Помислих за секунда и преди да съм успяла да му отговоря, той додаде:

— Ще тръгна с колата още сега. Ако настояваш, разбира се.

Казах му за трупа в развалините на къщата на Кенет Спаркс и продължих да говоря за това и за срещата си с магната във фермата „Кресливата кукумявка“. Разказвах му и му обяснявах, а той ме слушаше търпеливо.

— Работата е там — казах аз в заключение, — че ще бъде страшно сложно и може да ти се стори странно, но не можем да направим нищо особено. Няма смисъл и ти да си проваляш ваканцията. А Марино е прав. Няма причина да подозираме, че Кари знае за нашата къща в Хилтън Хед. Затова може би си в по-голяма безопасност там, отколкото тук, Бентън.

— Бих искал тя да дойде тук. — Гласът му прозвуча сурово. — Ще я посрещна със зиг зауера си и ще можем най-после да сложим край на всичко това.

Знаех, че той наистина иска да я убие, а това до известна степен значеше тя да ни нанесе най-голямата възможна вреда. Не беше присъщо за Бентън да употребява насилие и да позволи на една сянка на злото, която той преследваше, да тежи на съвестта и на сърцето му. Докато го слушах, почувствах, че и аз имам вина за това.

— Разбираш ли колко пагубно би било? — попитах аз разтревожено. — Седим сега и си говорим, че ще я застреляме, ще я пратим на електрическия стол или ще я осъдим на смъртоносна инжекция. Тя успя да ни влуди, Бентън. Защото признавам, и аз толкова искам тя да умре, колкото не съм желала нищо друго на света.

— Мисля, че трябва да се прибера вкъщи — повтори той отново.

Малко след това приключихме разговора си, а безсънието се оказа единственият ми враг в нощта. Отне ми и последните няколко часа, преди да се зазори, и заля мозъка ми с кошмарни сънища, изпълнени с безпокойство и ужас. Сънувах, че съм закъсняла за важна среща, закъсала съм в снега и нямам възможност да се обадя по телефона. В полусънното си състояние не успявах да намеря отговор при аутопсиите и чувствах, че животът ми е съсипан, а изведнъж попаднах и на някаква ужасна автомобилна катастрофа, при която имаше окървавени тела в една кола, но аз не можех да се помръдна, за да им помогна. Обръщах се ту на едната, ту на другата страна, оправях си възглавниците и завивките, докато небето стана тъмносиньо и звездите избледняха. Станах и си направих кафе.

Карах към службата с включено радио и слушах повтарящите се на интервали новини за пожара в Уорънтън и трупа, който бе намерен. Правеха всевъзможни драматични догадки за жертвата, която можела да се окаже и самият медиен магнат. Запитах се дали това не развеселява Спаркс. Чудех се защо не беше направил никакво изявление в пресата, за да разберат хората, че е жив и здрав и съмненията отново помрачиха мислите ми.

Червената кола на доктор Джак Филдинг беше паркирана зад новата сграда на Джаксън стрийт между реставрираните къщи на Джаксън Уорд и медицинския колеж на вирджинския университет, финансиран от Британската общност. Новата сграда, в която се помещаваха и лабораториите на съдебната медицина, беше като закотвена върху огромна площ, в съседство с бързо развиващите се институти, известни под името Биотехнически Парк.

Току-що се бяхме преместили от старата сграда на новото място, но това бе станало преди два месеца и аз още не се бях приспособила към модерните стъкла, тухлите и трегерите над прозорците, имитиращи стила на съборените стари къщи, които преди време са се издигали тук. Новите ни помещения бяха светли, с жълтеникавокафяви подове и стени, които лесно можеха да се мият с маркуч. Имаше още много неща за разопаковане, разпределение и пренареждане и макар да бях много доволна, че най-после ще имам модерна морга, чувствах се по-обременена, отколкото когато и да било преди. Ниското слънце блестеше в очите ми, докато паркирах на централното място вътре в покрития паркинг откъм Джаксън стрийт и отключвах задната врата, за да вляза вътре.

Коридорът беше безупречно чист, миришеше на индустриални освежители, но имаше все още кутии с електрически жици и контакти и бидони с боя, наредени до стените. Филдинг беше отворил огнеупорната стоманена хладилна камера, която беше по-голяма от повечето всекидневни на хорските къщи, както и вратите на залата за аутопсии. Пъхнах ключовете в чантата си и се отправих към гардероба, където си съблякох сакото на костюма и го окачих. Закопчах си лабораторната престилка догоре, събух си сандалите и си обух малко зловещи черни обувки, които наричах моите обувки за аутопсии. Те бяха много изцапани, покрити с петна и сигурно не бяха биологично безопасни, но създаваха комфорт на вече не младите ми крака и стъпала, пък и никога не излизах с тях извън моргата.

Новата зала за аутопсии беше много по-голяма от предишната и по-рационално проектирана като площ. Нямаше ги вече широките стоманени маси, чиито крака бяха запоени за пода, затова можеше да се изнасят оттам, когато не ги ползвахме. Петте нови маси бяха преносими и можеха да се превозват до хладилника, а вградените в стената мивки за дисекции бяха пригодени както за лекарите, които работеха с дясната ръка, така и тези, които бяха левичари. Новите ни маси бяха на колелца, така че не беше нужно вече да вдигаме или пренасяме труповете. Имаше и маркучи, с които можеше да се отпушват каналите, както и места за промивки на очите и специална тръба с две отвърстия за отходните газове, свързана с вентилационната система на сградата.

Общо взето Британската общност ме беше снабдила с повечето неща, от които се нуждаех, за да подобря съдебномедицинската система във Вирджиния при навлизане в третото хилядолетие, но практически нямаше никаква особена промяна, или поне не към по-добро. Всяка година правехме огледи на все повече рани от куршуми и ножове и все повече хора завеждаха дела срещу нас за незначителни неща, а съдилищата смятаха съдебните грешки за нещо обикновено, защото адвокатите лъжеха, а съдебните заседатели изглежда не се интересуваха вече от доказателствата и фактите.

Леденостуден въздух ме лъхна, докато влизах през масивната врата на хладилната камера. Тръгнах край чувалите с трупове, окървавените найлонови покривала и подаващите се вкочанени крака. Ръце, пъхнати в пликове, което означаваше, че са от трупове на умрели от насилствена смърт, а малките торби ми напомняха за внезапната смърт на пеленачета или на някое прохождащо дете, което се е удавило в семейния басейн. Моята кутия с инструментите за разследване на пожари беше впечатляваща. Стоеше си както я бях оставила. Извозих количката под ярката флуоресцентна светлина. После пак се преобух и отидох в другия край на първия етаж, където нашите кабинети и съвещателната зала бяха отделени от мъртвите.

Наближаваше осем и половина и лекарите, които дежуреха в болницата, и административния персонал бяха се запътили към трапезарията за сутрешното си кафе. Разменихме си обичайното банално „добро утро“, докато отивах към кабинета на Филдинг. Почуках веднъж и влязох. Той говореше по телефона и записваше бързо някакви данни на бланка за повиквания.

— Повторете отново — каза Филдинг със силния си монотонен глас, като крепеше слушалката между рамото и брадичката си и несъзнателно прокарваше пръсти през гъстата си, тъмна коса. — Какъв е адресът? Как се казва полицаят?

Той не погледна към мен, докато пишеше.

— Имате ли местен телефонен код? — Повтори го набързо, за да бъде сигурен, че го е записал правилно. — Имате ли представа каква е причината за смъртта? Добре, добре. На коя пресечка се намира това и ще бъдете ли в полицейската кола? Добре, можете да тръгвате.

Филдинг затвори телефона. Изглеждаше притеснен в този ранен сутрешен час.

— Какво съобщиха? — попитах аз.

Вече беше започнала да се натрупва работа за деня.

— Изглежда е някакво задушаване от задавяне. Жената е чернокожа, алкохоличка и наркоманка. Висяла от леглото, главата й била до стената, а вратът й бил превит под обичаен ъгъл. Била гола, затова мисля, че е добре да направя оглед, да съм сигурен, че не е нещо друго.

— „Някой“ трябва да я види на всяка цена — съгласих се аз.

Той разбра намека ми.

— Можем да изпратим Левин, ако искаш.

— Чудесно, защото ще правя оглед на загиналата при пожара и бих искала да ми помагаш — казах аз. — Поне в началото.

— Дадено.

Филдинг бутна назад стола си и отпусна силното си тяло. Беше облечен със сиво-кафяви панталони от плат каки, бяла риза с навити нагоре ръкави, кожени обувки и колан с плетеница около стегната си талия. Макар че бе минал четиридесетте, той продължаваше старателно да се грижи за външността си, която беше все така забележително хубава, както когато го назначих, наскоро, след като станах завеждаща отдела. Де да се занимаваше така и със случаите, които разследваше! Но той винаги се държеше почтително и лоялно към мен и макар че работеше бавно и пипкаво, не правеше прибързани предположения и съответно не грешеше. За морга той беше изпълнителен, надежден и приятен, и не бих го сменила с никой друг патоанатом.

Влязохме в заседателната зала и аз седнах пред дългата лъскава маса. Скици и модели на мускули, органи и един скелет бяха единственият интериор, освен същите, вече остарели снимки на мъже, завеждащи отделения, които ни гледаха от стените, както в предишните ни помещения. Тази сутрин лекарят, дежурен в болницата, един аспирант, моите трима заместници и помощник-началници, токсикологът и администраторите бяха дошли, за да дадат отчет. Имаше една студентка по медицина от калифорнийската медицинска академия, която стажуваше при нас, както и патолог от Лондон, който обикаляше американските морги, за да научи нещо повече за серийните убийци и раните от огнестрелни оръжия.

— Добро утро — казах аз. — Да видим сега какво имаме, а после ще поговорим за инцидента с пожара и изводите от него.

Филдинг започна със задушаването, предизвикано вероятно от задавяне, после Джонс — администраторът на централния район, където всъщност беше и работното му място, набързо даде отчет за другите случаи. Имахме случай с бял мъж, който беше изстрелял пет куршума в главата на приятелката си, преди да пръсне и собствения си разстроен мозък. Имаше едно внезапно умряло бебе, едно удавяне и млад мъж, който си сменял ризата и вратовръзката, докато карал, и блъснал червената си кола в едно дърво.

— Господи! — възкликна Санфорд, студентката по медицина. — Как е могъл?

— Облякъл си потника до половината, а ризата и връзката били захвърлени на седалката до него — обясни Джонс. — Доколкото разбрах, тръгнал е след работа да се срещне с някакви приятели в бара. Имали сме такива случаи и преди. Някои си сменят дрехите, други се бръснат, а някои жени си слагат грим, като шофират.

— Това се прави, когато искаш в смъртния ти акт да има заграден надпис, в който да пише, че причината за смъртта е „глупак“ — каза Филдинг.

— Сигурно всички вече знаете, че Кари Гретхен е избягала от „Кърби“ миналата вечер — продължих аз. — И макар че това не засяга пряко нашия отдел, ясно е, че трябва да сме нащрек. — Опитах се да говоря съвсем делово. — Очаквам, че ще се обадят от медиите.

— Вече се обадиха — каза Джонс и ме погледна над очилата си за четене. — В информационната служба са позвънили петима души миналата вечер.

— За Кари Гретхен ли? — попитах аз, за да съм сигурна.

— Да, госпожо — отговори той. — Имаше и още четири обаждания за инцидента в Уорънтън.

— Да поговорим за това… Няма да даваме информация от този отдел засега. Нито за бягството от „Кърби“, нито за загиналата в Уорънтън. Аз и Филдинг ще бъдем долу по-голямата част от деня и не искам да ни прекъсват, освен ако е абсолютно наложително. Случаят е много деликатен.

Огледах лицата около масата. Те бяха мрачни, но оживени от любопитство.

— Засега не знам дали е случаен инцидент, самоубийство или убийство, а тленните останки още не са идентифицирани. Тим! — обърнах се към токсиколога. — Да направим теста за алкохол и въглероден окис. Мъртвата може да е била наркоманка, затова искам да направим тест за наркотици, опиати, амфетамини и метамфетамин, барбитурати и канабис, колкото е възможно по-бързо.

Той кимаше с глава и си записваше. Отделих време, за да хвърля един поглед на статиите от вестниците, които Джонс бе изрязал за мен, после тръгнах през коридора обратно към моргата. В съблекалнята за жени си свалих блузата и полата и отидох да взема от един шкаф колана, на който закачвах предавателя и микрофона, които бяха направени за мен по поръчка от „Ланиер“. Коланът опасваше кръста ми под син хирургически халат с дълги ръкави, така че копчето за включване на микрофона да не бъде в пряк контакт с изцапаните ми с кръв ръце. Накрая закачих безжичния микрофон за яката си, завързах си отново връзките на обувките за моргата, обух върху тях хирургически терлици и си сложих бонето и маската за долна част на лицето.

Филдинг влезе в залата заедно с мен.

— Да я погледнем на рентгена — казах аз.

Превозихме стоманената маса през коридора до стаята с рентгена, вдигнахме трупа заедно с докараните останки от пожара, като го хванахме за краищата на покривалата. После го пренесохме до електронната сканираща апаратура, която се състоеше от рентгенов апарат и флороскоп, които се управляваха компютърно. Извърших нужните процедури за пускането й, като нагласих разните свързващи кабели и я включих с един клавиш на работна фаза. Осветените части и лампичката на хронометъра светнаха върху контролното табло, а аз вкарах една видеокасета с филмче и натиснах педала на земята, за да включа монитора на видеото.

— Защитното облекло — казах на Филдинг и му подадох една сиво-синя престилка с оловна подплата.

Моята беше тежка и ми се струваше като посипана с пясък, като я завързах отзад на гърба си.

— Мисля, че сме готови — съобщих му аз и натиснах клавиша.

Като движехме апаратурата, можахме да огледаме останките в реално време от много различни ъгли, но за разлика от прегледа на болни пациенти, това, което гледахме не дишаше, сърцето не биеше и човекът не можеше да преглъща. Неподвижните образи на мъртвите органи и кости бяха черно-бели на екрана. Не видях деформации или аномалии. Като сканирахме трупа, открихме няколко тъмни очертания, които ми заприличаха на метални частици. Наблюдавахме работата си на екрана, като опипвахме останките с ръце, покрити с ръкавици, докато открих два твърди предмета. Единият от тях беше с размера и формата на двадесет и пет цента, а другият по-малък от него, квадратен. Залових се да ги изчистя на мивката.

— Част от малка сребриста метална катарама на колан — установих аз, като я пуснах в пластмасова кутия, на която залепих етикет и го надписах с флумастер.

Другото, което бях открила, беше по-ясно и не беше нужно да го проучвам дълго, за да разбера, че е ръчен часовник. Каишката му беше изгоряла и опушеното му стъкло се бе пръснало. Но вниманието ми беше привлечено от циферблата, който след продължително плакнене се оказа някаква много светла гравюра със странно абстрактно изображение.

— Прилича ми на мъжки часовник — забеляза Филдинг.

— И жени носят такива големи часовници. Аз също. За да мога да го виждам.

— Може да е хронометър.

— Възможно е.

Въртяхме апаратурата, като продължавахме да се взираме и оглеждаме трупа през рентгеновия екран, както и цялата кал и овъглените частици, които бяха около него. Забелязах нещо, което имаше формата на пръстен, някъде над лявото бедро, но като се опитах да го уловя, не извадих нищо. Тъй като тялото бе лежало по гръб, повечето части отзад бяха останали незасегнати, включително и дрехите. Пъхнах си ръцете под бедрата и вкарах пръстите си в задните джобове на джинсите, а там открих половин морков и нещо, което приличаше на гладка венчална халка, която на пръв поглед ми се стори желязна, но после разбрах, че е платинена.

— Прилича по-скоро на мъжка халка — заяви Филдинг. — Освен ако е имала много големи пръсти.

Той взе от мен халката, за да я разгледа по-внимателно. Отвратителна миризма на изгорена, разлагаща се плът се разнесе от масата, когато открих още странни следи от това, което може би е правила тази жена, преди да умре. Имаше тъмни, груби животински косми полепнали по мръсните й джинси. Не бях напълно сигурна, но бях почти уверена, че са конски.

— Нищо не е гравирано върху халката — каза той и я запечата в един плик за веществени доказателства.

— Няма нищо — потвърдих аз с нарастващо любопитство.

— Чудно ми е защо е била в задния й джоб, а не на пръста й.

— Правилен въпрос.

— Освен ако е правила нещо, което да я е накарало да я свали. — Той продължи да мисли на глас: — Знаеш, че хората обичат да си свалят бижутата, когато си мият ръцете.

— Може да е хранила конете. — Събрах с пинсетата няколко косъма. — Може да са от черното жребче, което е избягало — предположих аз.

— Да — каза той, но в гласа му прозвуча съмнение. — И какво? Обърнала е внимание на малкото конче, нахранила го е с морков и после го е закарала в обора ли? А малко по-късно всичко е пламнало, включително конюшните и конете в тях? Но жребчето е избягало, така ли? — Той ме погледна през масата. — Дали се е самоубила? И не е имала сили да убие жребчето, така ли? Как му беше името, Вятърна песен ли?

Но в момента не можехме да намерим отговори на нито един от тези въпроси и продължихме да оглеждаме на рентгена личните вещи и патологичните останки, за да съставим цялостен протокол за случая. Изследвахме в определеното на екрана време и открихме само металните копчета на джинсите и противозачатъчна спирала в матката, което показваше, че жената е имала сексуални връзки с мъже.

Сред нещата, на които се натъкнахме имаше един цип и почерняла бучка с размера на бейзболна топка, която се оказа желязна гривна като верижка, със скачени една за друга брънки, и един сребърен ключодържател с формата на змия, на който висяха три медни ключа. Освен очертанията на синусите, които се виждаха ясно, като отпечатъци от пръсти, и една-единствена порцеланова коронка на предния зъб в средата на дясната горна челюст, не открихме нищо друго, което би могло да доведе до идентифициране на трупа.

Малко преди дванадесет на обяд превозихме трупа обратно през коридора в залата за аутопсии и прикачихме масата към мивката за дисекции в най-отдалечения край, далеч от шума на уличното движение. Другите мивки бяха заети, водата силно шуртеше по неръждаемата стомана, местеха се бързо сгъваеми стълби, докато други доктори вадеха и разрязваха органи, после диктуваха това, което бяха открили на малки микрофони, а следователи отвсякъде бяха дошли да наблюдават какво правим. Приказките бяха обикновено неясни, откъслечни фрази, а разговорите — несвързани и объркани като живота на аутопсираните от нас трупове.

— Извинявай, но трябва да работя точно там, където си сега.

— По дяволите, трябва ми батерия.

— Каква по-точно?

— Такава, която да стане за този фотоапарат.

— Двадесет долара в десния горен джоб.

— Да се надяваме, че не е крадена.

— Кой ще ти брой таблетките с опиатите! Страшно много са.

— Доктор Скарпета, току-що ни съобщиха за някакъв друг случай. Вероятно е убийство — извика един от лекарите, след като беше затворил телефона, който трябваше да вдига само с чисти ръце.

— Може би ще го отложим за утре — му отговорих аз, тъй като ни се струпваше твърде много работа.

— Получихме пистолета от убийството и самоубийството — извика един от заместник-началниците.

— Незареден ли? — попитах аз.

— Да.

Отидох там, за да се уверя, защото никога не се доверявах на предположения, когато огнестрелни оръжия пристигаха заедно с труповете. Умрелият беше едър и все още беше облечен с джинси „Минала слава“, а полицията беше обърнала джобовете му наопаки. За да се запазят предполагаеми следи от барутен прах, ръцете му бяха пъхнати в пликове. От носа му потече кръв, когато поставиха дървена подложка под главата му.

— Имате ли нещо против аз да огледам пистолета? — попитах детектива високо, за да ме чуе, тъй като електрическият трион за дисекции бръмчеше силно.

— Нямам нищо против. Аз вече взех отпечатъци от пръстите.

Взех пистолета „Смит & Уесън“ и извадих пълнителя, за да проверя дали няма патрон, но патронникът беше празен. Покрих с кърпа раната от куршума в главата, докато моят отговорник за моргата — Чък Ръфин, точеше нож с дълги зъбци с бруса.

— Виждате ли черното петно там и отпечатъка от дулото? — запитах аз, докато детективът и лекарят се взираха в огнестрелната рана. — Погледнете от тази страна. Стрелял е с дясната ръка. Изходното отвърстие е тук, а от стеклата се кръв става ясно, че е лежал на дясната си страна.

— Точно така го заварихме — обясни детективът, докато трионът продължаваше да бръмчи, а прахта от костта, която режеше, се разнасяше във въздуха.

— Не забравяйте да запишете калибъра, производството и модела — казах аз и се върнах към моята неприятна и скучна работа.

— Куршумът от обикновен пистолет ли е или е дум-дум?

— Обикновен е. От деветмилиметров пистолет „Ремингтън“.

Филдинг бе поставил успоредно и една друга маса, която бе покрил с чаршаф и бе натрупал върху нея останките от пожара, които вече беше огледал. Започнах да измервам дължината на силно обгорелите бедрени кости с надеждата, че ще успея да установя височината на трупа. Останалите части от краката й бяха изгорели от коленете до глезените, но стъпалата й се бяха запазили от ботушите. Освен това имаше обгорени парчета, откъснати от долните и горни части на ръцете. Събрахме остатъците от плата на ризата, начертахме диаграми и отделихме още животински косми, като направихме всичко това, преди да започнем трудната работа по отделянето на стъклата.

— Да я залеем с гореща вода — предложи Филдинг. — Може плътта да се отпусне, без да разкъсаме кожата. Прилича на лошо опечено месо, залепнало по тигана.

— Защо вие, мъжете, все правите аналогии с ядене? — чу се някакъв плътен, уверен глас, който познах.

Тиюн Макгъвърн, облечена с предпазно облекло за моргата, се приближаваше към нашата маса. Очите й гледаха напрегнато през маската на лицето и за момент погледите ни се срещнаха. Не бях изненадана ни най-малко, че от Отряда за бързо реагиране са изпратили следовател и по пожарите, за да наблюдава аутопсията.

— Как върви работата в Уорънтън? — попитах я аз.

— Работим усилено — отговори тя. — Но не открихме трупа на Спаркс, което е добре. Значи, че не е умрял.

— Чудесно! — възкликна Филдинг.

Макгъвърн застана срещу мен, но стоеше доста далеч от масата, което ми даде да разбера, че е присъствала на твърде малко аутопсии.

— Какво точно правите? — попита тя, докато взимах един маркуч.

— Ще полеем с топла вода мястото между кожата и стъклата, с надеждата, че така ще можем да отделим двете части, без да ги повредим — отговорих аз.

— А ако не стане?

— Тогава ще настъпи страшна каша — каза Филдинг.

— Ще използваме скалпел — обясних аз.

Но това не се наложи. След няколко минути на непрекъснато обливане с вода, започнах много бавно и внимателно да отделям дебелите счупени стъкла от лицето на мъртвата. Кожата се късаше, което я правеше да изглежда още по-страшна. И двамата с Филдинг работехме мълчаливо, като внимателно пускахме парченцата от повредените от високата температура стъкла в кръгъл пластмасов съд. Това ни отне около час, а като свършихме, замириса още по-силно на леш. Онова, което беше останало от мъртвата, бе още по-жалко, а изгарянията по главата изглеждаха направо ужасяващи.

— Боже мой! — възкликна Макгъвърн, като пристъпи по-близо. — Това е най-странното нещо, което съм виждала.

Горната част на лицето се бе превърнала в калцирана кост и едва забележим човешки череп с отворени челюсти и ронещи се зъби. По-голямата част от ушите беше изгоряла, а плътта нагоре се бе сварила и по този начин се бе запазила, така че можех да видя русия мъх покрай линията на косата. Челото беше непокътнато, макар че кожата по него беше малко издраскана при отстраняването на стъклата. Ако е имала бръчки, сега не можех да ги забележа.

— Не мога да разбера какво, по дяволите, е това — заяви Филдинг, като изследваше малките парчета от нещо, полепнало по косата. — Вижда се навсякъде надолу по черепа.

Част от парченцата приличаха на изгоряла хартия, но друга част от тях се бяха запазили напълно, а цветът им беше яркорозов. Взех няколко от тях с върха на скалпела и ги сложих в друга кутия.

— Ще ги дадем в лабораторията да се опитат да открият нещо — казах на Макгъвърн.

— Правилно — отговори тя.

— Космите бяха двадесет и осем сантиметра и шестдесет и два милиметра дълги. Запазих един кичур от тях за ДНК тест, ако открием, че си е правила някакви изследвания, преди да умре. Запазваме го, за да го проверим, ако открием, че някоя жена е била обявена за изчезнала — казах на Макгъвърн. — Ако някой от вас намери четка за зъби, можем да вземем клетки от устната кухина. В тях се събира слюнката от устата и може да се използват за сравнителен ДНК тест. И четка за коса може да свърши същата работа.

Преместих една хирургическа лампа по-близо до лявата страна на слепоочието и взех лупа, за да огледам обстойно това, което приличаше на кръвоизлив в незасегнатата тъкан.

— Изглежда тук е имало някакво нараняване — установих аз, — но със сигурност не е от разкъсване на кожата, нито е последица от пожара. Вероятно е срязване от някакво остро отчупено парче, забило се в плътта.

— Възможно ли е главата й да се е замаяла от въглеродния окис, да е паднала и да си е ударила главата?

Макгъвърн повдигна същия въпрос като другите преди нея.

— Трябва да се е ударила в нещо много остро — казах аз, докато взимах снимките.

— Дайте да погледна — помоли Филдинг и аз му подадох лупата. — Не виждам разкъсани или нащърбени краища — забеляза той, след като погледна мястото.

— Не, няма разкъсвания — съгласих се аз. — По-скоро прилича на рана, причинена от остър инструмент.

Той ми върна лупата, аз взех пластмасовите пинсети, извадих внимателно острото парченце от раната и го увих в чиста кърпа. На съседното бюро имаше микроскоп за дисекции. Поставих кърпата върху поставката, като доближих лампата така, че парченцето да се вижда добре. Погледнах пред окуляра и започнах да го въртя, за да го наглася за увеличение на образа.

Това, което видях при отразената светлина, бяха няколко сребристи късчета метал с назъбени, матирани гладки повърхности, подобни на стружки, направени със струг. Прикачих към микроскопа един микроскопичен фотоапарат „Полароид“ и направих няколко моментални цветни снимки на бързи обороти.

— Погледнете — казах аз.

Първо Макгъвърн, после и останалите се наведоха над микроскопа.

— Виждал ли е някой от вас подобно нещо? — попитах аз.

Извадих проявените снимки, за да се уверя, че са излезли добре.

— Приличат ми на коледни гирлянди, доста стари и нагънати — каза Филдинг.

— Привнесени са от това, което я е порязало — можа само да каже Макгъвърн.

— И аз така мисля — съгласих се с нея.

Извадих бялата кърпа изпод микроскопа, за да съхраня стружките между памук и ги запечатах в една миниатюрна кутийка за веществени доказателства.

— Още едно нещо за лабораторията — обясних на Макгъвърн.

— За колко време ще ги изследват? — попита тя. — Защото ако е трудно, може да свършим тази работа и в нашата лаборатория в Роквил.

— Няма да е трудно. — Аз погледнах към Филдинг и казах: — Мисля, че ще мога да го уредя.

— Добре — отвърна той. — Ще се приготвя за следващото изследване.

Разрязах шията, за да проверя за травми по тези органи и мускули, като се започне от езика, който извадих, докато Макгъвърн наблюдаваше стоически картината. Това беше ужасяваща процедура, при която проличаваше кой е силен и кой слаб.

— Няма нищо тук — заявих аз, като изплакнах езика и го попих с кърпа, за да го изсуша. — Няма следи да го е прехапала. Няма и други наранявания.

Погледнах светлите гладки стени вътре в трахеята, но не открих сажди, което значеше, че не е дишала вече, когато топлината и пламъците са стигнали до нея. Но открих кръв, а това бе зловеща новина.

— Има още една травма преди смъртта — заявих аз.

— Възможно ли е нещо да е паднало върху нея, когато е била вече мъртва? — запита Макгъвърн.

— Не е станало по този начин.

Отбелязах нараняването върху диаграмата и го продиктувах по микрофона.

— Кръв в трахеята означава, че е глътнала кръв при вдишването или я е смукнала — обясних аз. — Значи явно е дишала, когато е била нанесена тази травма.

— От какво е предизвикана? — попита тя след малко.

— От прободна рана. Гърлото е било намушкано с нож или прерязано. Не виждам други белези от травми в основата на черепа, в дробовете или по шията, няма контузии или счупени кости. Подезичната кост не е засегната и има срастване на костта, което може би показва, че е била на повече от двадесет години и най-вероятно не е била удушена.

Започнах пак да диктувам по микрофона: „Кожата под брадичката и мускулът на повърхността са напълно изгорели — казах аз по малкия микрофон, закачен за халата ми. — От високата температура кръвта се е съсирила в дисталната трахея, първите, вторите и третите разклонения на бронхите. Погълнала е кръв, която може да се види и в хранопровода“. Направих разрез във формата на Y, за да отворя обезводненото разкапано тяло, а след това по-голямата част от аутопсията продължи както обикновено. Макар че органите се бяха сварили, оказа се, че са в нормалните си размери, а половите органи потвърдиха, че е от женски пол. Имаше кръв и в стомаха й, но той беше празен и плосък, което показваше, че не е яла много. Но не открих някакви заболявания или други наранявания, нито стари, нито нови. Не можах да установя височината й, но имаше възможност да я пресметна, като използвам диаграмите, с формулите за регресията на Тротър и Глезър, според които дължината на бедрената кост трябваше да отговаря на ръста на жертвата. Седнах на съседното бюро и започнах да прелиствам „Остеологията“^[1] на Бас, докато открих съответната таблица за белите американки. При бедрена кост, която е приблизително петдесет сантиметра, предвидената височина беше около метър и седемдесет и четири. Теглото не можеше да се установи с точност, защото нямаше таблица, диаграма или научно изследване за него. Всъщност, обикновено добивахме представа за теглото от размера на дрехите, а в този случай жертвата беше облечена с джинси осми размер. И така, въз основа на данните, с които разполагах, предположих, че е била около шестдесет или шестдесет и пет килограма.

— С други думи — казах на Макгъвърн — била е висока и много стройна. Знаем също, че е имала дълги руси коси, водила е, изглежда, активен полов живот, може би е обичала да бъде сред коне и е била вече мъртва в къщата на Спаркс в Уорънтън, преди пожарът да избухне. Установих също, че преди да умре, е получила голяма рана в горната част на шията и е била порязана в лявото слепоочие. — Посочих го. — Но не мога да кажа от какво са причинени нараняванията.

Станах от стола си и събрах книжата, докато Макгъвърн ме гледаше с разсеяни, замислени очи. Тя свали операционната маска от лицето си и развърза колана на халата.

— Има ли начин да се установи дали е взимала наркотици? — запита тя в момента, в който телефонът иззвъня.

— От токсикологията ще кажат дали е погълнала наркотици — обясних аз. — Може да има и стъкълца в дробовете или грануломи, предизвикани от чужди тела като материали, които се използват при порязване, например, талк и влакна от памук за почистване на замърсени рани. За съжаление, липсват местата от крайниците, където най-вероятно бихме могли да открием следи от убождане с игла на спринцовка.

— А мозъкът й? Възможно ли е постоянното взимане на наркотици да е причинило някакви увреждания, които би могла да видиш? Също и ако перманентно е изпадала в психически разстройства, била е психопат или нещо подобно? Доколкото разбрах, Спаркс е на мнение, че е имала някакво психическо заболяване — добави Макгъвърн. — Ами ако е била депресирана или маниакалнодепресивна личност? Би ли могла да го откриеш?

Сега вече скалпът беше отворен, а пихтиестият, разрязан на части мозък се бе свил от пожара и чакаше върху дъската за дисекции.

— Нищо не би могло да ни покаже това след смъртта, защото мозъкът се е сварил. Но дори да не беше станало това, да се търси морфологична връзка с някой по-специален психиатричен синдром, си остава в повечето случаи възможност само на теория. Разширението на мозъчните гънки, например, и намаленото сиво вещество, които се дължат на атрофия, можеше да бъдат показателни, ако знаехме какво е било първоначалното тегло на мозъка, когато е бил здрав. Тогава вероятно щях да имам възможност да установя това. Ако например, мозъкът й тежи със сто грама по-малко, отколкото преди, има вероятност да е страдала от някакво психично заболяване. Или ако е имала предишно увреждане, старо нараняване на главата, което е могло да предизвика някакъв проблем, в противен случай отговорът на въпроса щеше да е неопределен.

Макгъвърн мълчеше и ясно разбираше, че говоря професионално и държанието ми не е особено приятелско. Макар да осъзнавах, че се държа с нея по-скоро нервно, не можех да се насиля и да се разнежа. Огледах се да видя къде е Ръфин. Той беше на първата мивка за дисекции и шиеше с дълги размахвания на иглата с конеца разреза във формата на Y. Махнах му с ръка и тръгнах към него. Той беше твърде млад, още нямаше тридесет години. Беше изкарал стажа си в една операционна зала и едно погребално бюро.

— Чък, довърши, ако можеш тук и я върни обратно в хладилника — казах му аз.

— Добре, госпожо.

Той се върна на мястото, където работеше, за да довърши това, което беше започнал, а аз си свалих ръкавиците и ги пуснах заедно с операционната маска в един от многото червени контейнери за биологични отпадъци, които бяха поставени навсякъде в залата за аутопсии.

— Да отидем в кабинета ми и да изпием по чаша кафе — предложих на Макгъвърн, като се опитвах да се държа малко по-любезно. — Там ще довършим разговора.

В съблекалнята се измихме с дезинфекциращ сапун и се облякохме. Имах въпроси към Макгъвърн и всъщност бях любопитна да науча разни неща за нея.

— Да поговорим пак за вероятността дали е страдала от някакво психично заболяване като последица от взимането на наркотици — каза тя, докато вървяхме по коридора. — Много от тези хора се самоунищожават, нали?

— По един или друг начин.

— Умират при катастрофи или се самоубиват и това ни изправя отново пред големия въпрос дали такова нещо не се е случило и тук? Възможно ли е да е откачила и да се е самоубила?

— Открих само, че има рана, която е била нанесена преди смъртта — изтъкнах аз отново.

— Но може сама да се е наранила, ало не е била с всичкия си — заяви Макгъвърн. — Бог ни е свидетел какви осакатявания сме виждали, когато хората откачат.

Това беше вярно. Бях разследвала случаи, при които някои хора си бяха прерязали гърлото, бяха проболи гърдите си с нож, отрязали си бяха крайниците, простреляли се бяха в половите органи или бяха се хвърлили в река, за да се удавят. А да не говорим за скоковете от високи места или принасянето в жертва. Списъкът с ужасяващите неща, които някои хора си причиняваха, беше прекалено дълъг и точно когато сметнех, че съм видяла всичко, продължаваха да прехвърлят в отделението нови и все по-ужасни случаи.

Телефонът звънеше, когато отключвах кабинета си. Успях да го вдигна точно навреме.

— Скарпета — казах.

— Имам някои резултати за теб — уведоми ме токсикологът Том Купър. — Етанол, метанол, изопропанол и ацетон не открих изобщо. Въглеродният окис е по-малко от седем процента. Ще продължа да работя и по другите изследвания.

— Благодаря ти. Какво щях да правя без теб?

Погледнах към Макгъвърн, затворих телефона и й казах какво ми е съобщил Купър току-що.

— Била е мъртва преди пожара — обясних аз. — Причината за смъртта й е обезкървяване и задушаване, причинени при поглъщане на кръв от дълбоката рана на шията. За да спазя правилата, ще изчакам и останалите изследвания, но мисля, че трябва да го смятаме за убийство. Междувременно, ще трябва да я идентифицираме. Ще направя каквото мога по въпроса.

— Значи трябва да започна да мисля, че тази жена е подпалила имението и може би си е прерязала гърлото, преди пожарът да стигне до нея? — каза тя и ме погледна ядосано.

Не й отговорих и продължих да отмервам колко кафе да сложа в машинката на съседния плот.

— Не мислиш ли, че това изглежда малко невероятно? — продължи тя.

Налях вода в машинката и натиснах копчето.

— Кей, никой няма и да иска да чуе за убийство — заяви тя. — Заради Кенет Спаркс и последствията от всичко това. Надявам се, разбираш какви последствия може да има. Ясно ти е с какво ще трябва да се пребориш.

— И с какво ще трябва да се пребори Отряда за бързо реагиране — уточних аз, докато сядах срещу нея на отрупаното си с книжа бюро.

— Слушай, не ме интересува кой е той — отвърна тя. — Върша си работата и не изключвам вероятността да се наложи да арестувам някого. Не съм от тези, които се влияят от конюнктурата.

Но умът ми не беше насочен към пресата или към Спаркс. Започвах да смятам, че този случай ме смущава и някои неща не са ми особено ясни.

— Колко време ще останат хората ти там? — попитах аз.

— Още ден, най-много два — отговори тя. — Спаркс даде списък и на нас, и на застрахователната компания с нещата, които е имало в къщата му. А само старинните мебели, старото дървено дюшеме и ламперията са предостатъчен материал.

— Какво ще кажеш за голямата баня? — попитах аз. — Ако приемем, че това е мястото, откъдето е започнал пожарът.

Тя се поколеба.

— Явно, че това е проблемът.

— Точно така. Ако не е използван катализатор за горене или най-малкото някакъв петролен дестилат, как е могло да се случи?

— Точно над това моите хора си блъскат главите — каза тя. Не изглеждаше доволна. — И аз се питам същото. Ако се опитам да пресметна колко килокалории са били нужни, за да се създадат условия да пламне пожар, нещата, които са изгорели, не са достатъчни за това, а според Спаркс там не е имало нищо, освен една рогозка пред банята и хавлии. Дръжките на шкафчетата в банята са били стоманени, правени по поръчка. Душът е бил преграден със стъклена врата, а на прозореца е имало прозрачно перде.

Тя спря да говори за момент, тъй като машинката за кафе започна да клокочи.

— И така, за какво говорим? — продължи тя. — За общо пет-шест киловата в стая, с размери три и десет, на пет метра ли? Ясно е, че има и други неизвестни. Например, колко въздух е навлязъл през вратата…

— А останалата част от къщата? Ти току-що спомена, че е имало много неща, които са можели да горят, нали?

— Ние се интересуваме само от една стая, Кей. И това е тази, в която е започнал пожарът. Ако не е тръгнало отнякъде, останалите предмети, които могат да горят, не са особено важни.

— Права си.

— Знам, че пламъкът е стигнал до тавана на онази баня. Ясно ми е колко висок трябва да бъде този пламък и колко киловата енергия са били необходими за такова силно горене. А една малка рогозка, може би няколко хавлии и пердетата, съвсем не могат да предизвикат такъв голям пожар.

Знаех, че нейните предположения са математически обосновани и не се съмнявах в нищо, което казваше, но това в случая не беше важно. Въпросът си оставаше. Имах причина да смятам, че е убийство, и когато е започнал пожарът, тялото на жертвата е било в голямата баня с мраморния под, който не може да гори, имало е само големи огледала и стоманени дръжки на шкафчета. Всъщност, жената може да е била и във ваната.

— А прозорчето? — попитах аз Макгъвърн. — Вмества ли се и то в твоята теория?

— Би могло. Защото, повтарям, пламъците сигурно са били достатъчно високи, за да счупят стъклото му, а после топлината е навлязла през отвора като през комин. Всеки пожар си има свои собствени закони, но някои специфични неща са винаги едни и същи, защото отговарят на законите на физиката.

— Разбирам.

— Има четири етапа — продължи тя, като че аз нямах никакво понятие за това. — Първо излиза огнената струя или горещите газове, пламъците и дима, които се издигат от огъня. Такъв би бил случаят, ако да кажем, рогозката в банята се е подпалила. Колкото по-високо се издигат газовете над пламъка, толкова стават по-студени и по-гъсти. Смесват се с леснозапалимите отпадъчни продукти и тогава горещите газове започват да слизат надолу. Този цикъл се повтаря и се получава кълбовидно завихрящ се дим, който се разпространява хоризонтално. Това, което е трябвало да се случи после, е, този димен слой да продължи да слиза надолу, докато намери отвор, за да излезе. В случая ще приемем, че това е порталът на вратата. После димният пласт излиза през отвора и в същото време свежият въздух прониква вътре. Ако има достатъчно кислород, температурата на тавана ще се повиши до шестстотин градуса по Целзий и бум — ще се получи буен или достигнал кулминацията си пожар.

— Достигнал кулминацията си в голямата баня там! — възкликнах подигравателно аз.

— А оттам е минал към другите обогатени с кислород стаи, където е имало достатъчно леснозапалими неща, за да изгори къщата до основи — обясни тя. — Затова в случая не ме смущава как се е разпространил пожарът, а как е започнал. Както вече ти казах, една рогозка и пердетата не са достатъчни, освен да е имало и други неща там.

— Може и да е имало — казах и станах, за да налея кафето. — Как го искаш? — попитах аз.

— Със сметана и захар. — Тя ме проследи с поглед. — Но моля те, не слагай нищо от онези изкуствени продукти.

Изпих моето кафе без мляко и оставих чашите на бюрото, докато Макгъвърн оглеждаше новия ми кабинет. Той, разбира се, беше по-светъл и по-модерен от този, в който работех в старата сграда на Четиринадесета улица и Франклин, но пак нямаше достатъчно място за нещата ми. А най-лошото от всичко беше, че ми бяха дали ъгловия кабинет на главния изпълнителен директор, където имаше прозорци, а всеки, който познава лекари, знае, че се нуждаем от стени за библиотечни шкафове, а не от бронирани стъкла, които гледат към паркинг и магистралата. Стотиците ми медицински, правни, съдебномедицински и научни списания, както и някои от чудесните ми книги бяха наблъскани заедно, а някъде бяха дори в две редици на една полица. И не беше необичайно секретарката ми Роуз да ме чува да ругая понякога, когато не мога да намеря някой справочник, от който се нуждая в момента.

— Тиюн — казах аз, докато пиех кафето си, — искам да използвам възможността да ти благодаря, че се грижиш за Луси.

— Луси сама се грижи за себе си.

— Това невинаги е било така.

Усмихнах се, тъй като правех усилия да бъда по-любезна, за да прикрия болката и ревността, които се бяха загнездили в сърцето ми.

— Но ти си права — продължих аз. — Мисля, че тя се справя добре с работата си. Сигурна съм, че във Филаделфия ще успее.

Макгъвърн дешифрираше всеки сигнал, който й изпращах, и бях уверена, че разбира повече, отколкото бих искала.

— Кей, нейният път няма да бъде лесен — заяви тя. — Каквото и да направя аз.

Тя разклати кафето в чашата си, като че се канеше да дегустира първата глътка от хубаво вино.

— Аз съм й шефка, не майка — каза Макгъвърн.

Това страшно ме раздразни и го показах, като се обадих на Роуз и й наредих да не ме свързва по телефона, ако ме потърсят. После станах и затворих вратата.

— Надявам се, че не са я преместили в твоята служба, защото се нуждае от майка — отговорих хладно аз, като се върнах на бюрото си, което играеше ролята на бариера между нас. — Луси е изключителна професионалистка.

Макгъвърн вдигна ръка.

— Стига! — възпротиви се тя. — Разбира се, че е така. Само че не обещавам нищо. Тя е голямо момиче, но я очакват много трудности. Досието й от ФБР може да бъде използвано срещу нея от някой, който ще сметне, че се е държала самонадеяно и не е довела някое следствие докрай.

— Този стереотипен начин на мислене няма да изтрае дълго — отвърнах аз и разбрах, че е много трудно да разговарям обективно за племенницата ми.

— Е, ще изтрае, докато видят, че кара хеликоптер или програмира някой робот, така че да може да обезвреди бомбата на мястото, където е поставена — каза тя саркастично. — Или да изчислява наум „Q-точкови уравнения“, докато ние останалите не можем да ги пресметнем дори с калкулатор.

„Q-точкови уравнения“ беше жаргонното наименование за математически или научни изчисления, използвани за оценка на физическите и химическите параметри на някой пожар във връзка с това, което следователят е наблюдавал на мястото, където е избухнал или е бил описан от свидетели. Не бях сигурна, че Луси ще си спечели много приятели, след като може да борави наум с толкова трудноразбираеми формули.

— Тиюн — заговорих аз, като смекчих тона си, — Луси е по-различна, а това не е хубаво. Всъщност, в много отношения е също така неизгодно да си гениален, колкото и да си бавноразвиващ се.

— Точно така. Разбирам това по-добре, отколкото можеш да си представиш.

— Добре е, че го разбираш — продължих аз, като че неохотно й предавах щафетата в някакъв крос, свързан с трудното развитие на Луси.

— Добре е и ти да разбереш, че с нея се отнасят и ще продължат да се отнасят така, както с всички останали. А това включва и реакциите на другите агенти към прегрешенията й в миналото, включително и слуховете защо е напуснала ФБР и предположенията за личния й живот — заяви тя откровено.

Изгледах я продължително и навъсено, като се чудех какво знае наистина за Луси. Освен ако някой от Федералното бюро не бе уведомил Макгъвърн, нямаше причина да мисля, че може да знае за любовната връзка на племенницата ми с Кари Гретхен и евентуалните последици, които би имало, ако това дело стигне до съда, в случай че заловят Кари. Дори само мисълта за това хвърляше сянка в този и без това мрачен за мен ден, а моето неловко мълчание накара Макгъвърн да го компенсира.

— Аз имам син — заговори спокойно тя, загледана в кафето си. — Знам какво значи да имаш вече пораснали деца, които изведнъж изчезват някъде. Тръгват по свой път и са прекалено заети да дойдат да те видят или да ти се обадят по телефона.

— Луси порасна доста отдавна — казах аз припряно. Не исках да ми изказва съчувствията си. — Пък и никога не е живяла с мен, искам да кажа за постоянно. В известен смисъл винаги е била далеч от мен.

Но Макгъвърн само се усмихна и стана от стола си.

— Трябва да проверя хората си — каза тя. — Мисля, че е по-добре да тръгвам.