Даниел Стийл
Най-скъпият подарък (1)

1

Гумите на червеното ферари изскърцаха, докато завиваше зад ъгъла, и то прилежно се гмурна на мястото, където Джак Уотсън винаги го оставяше. Това беше паркингът на магазина му в Бевърли Хилс, „Джулис“. Точно преди двайсет години му беше дал името на деветгодишната си по онова време дъщеричка. Тогава го беше осенило вдъхновението, хрумнало му бе да направи нещо ей тъй, за удоволствие, след като взе решението да се откаже от продуцирането на филми.

Беше направил седем–осем филма с малък бюджет и без никой от тях да е забележителен, а преди това след завършването на колежа бе прекарал пет–шест години, като поработваше на актьорското поприще. Филмовата му кариера беше незначителна, изпълнена с онези обичайни надежди и обещания, които накрая не се оказват точно, каквото човек си е запланувал, а и много често направо носеха разочарования. Но късметът му се обърна, когато започна да се занимава с търговия на дребно с неочакваната помощ на един чичо, оставил му в наследство известна сума. Сякаш дори без да полага големи усилия, той отвори магазин, в който всяка жена от Лос Анджелис би искала да пазарува, па ако ще и с цената едва ли не на убийство. В началото неговата съпруга му помагаше при зареждането със стока, ала за две години Джак си даде сметка, че има по-добро око за асортимента от нея. За голямо както нейно, така и на купувачките огорчение. Всички жени в града, актриси и светски величия, модели и обикновени богати домакини, искаха да отидат в „Джулис“ и да срещнат там Джак Уотсън. Той беше от мъжете, които дори не трябва да полагат усилия: жените му налитаха като мухи на мед. Това му харесваше. Както и на тях.

Две години след като отвори магазина си, за ничия друга изненада, освен за негова собствена, жена му го напусна. И той трябваше да признае, че през последните осемнайсет години изобщо не му бе липсвала. Срещна я в екипа на един от своите филми, тя беше дошла да я пробват за роля, а следващите две седмици ги прекара, погълната от страстта си към него, на вилата му в Малибу. В началото се беше влюбил лудо в нея и шест месеца по-късно се ожениха — това бе първата му и единствена брачна авантюра. Продължи петнайсет години и им се родиха две деца, но свърши с цялата горчилка и отровни слова, които според него бяха неизбежни при всеки брак. През следващите години се беше изкушавал да опита отново само веднъж, с жена, която беше прекалено умна, за да се омъжи за него. Тя беше единствената, която някога бе събуждала чувството за вярност у него, и той му се беше подавал само веднъж. Тогава беше на четирийсет и няколко, а тя — на трийсет и девет, французойка и много успешна в изявите си художничка. Бяха живели заедно в продължение на две години и когато тя загина при катастрофа на път за среща с него в Палм Спрингс, той мислеше, че никога няма да се съвземе. За пръв път в живота си Джак Уотсън бе познал истинската болка. Тя представляваше всичко, за което винаги бе мечтал, и дори сега, в редките си моменти на сериозност, той продължаваше да твърди, че това е единствената жена, която някога бе обичал, и не лъжеше. Дориан Матийо беше забавна и непочтителна, сексапилна й красива и по неин си начин крайно възмутителна. Тя не се примиряваше с никоя от чертите му и казваше, че само една глупачка би се омъжила за него, ала той нито за момент не се беше усъмнил в любовта й. И я обожаваше. Тя го заведе в Париж да се запознае с приятелите й и бяха пътували навсякъде заедно — Европа, Азия, Африка, Латинска Америка. Винаги му се беше струвало, че моментите, прекарани с нея, са белязани от някаква магия. Но смъртта й го остави в кънтяща празнота и непреодолимо чувство за загуба, за което наистина мислеше, че може да го убие.

След нея бе имало други жени, множество, колкото да запълват дните и нощите. През десетината години, откак бе умряла, той почти никога не беше оставал сам, във всеки случай не физически сам, но друга не беше обичал, нито пък искаше да обича… Според него да обичаш бе твърде болезнено. На петдесет и девет Джак Уотсън имаше всичко, което някога беше искал: непрекъснато разрастващ се бизнес, доходоносен и динамичен.

Преди смъртта на Дори бе отворил магазин в Палм Спрингс, а пет години по-късно и друг в Ню Йорк. През последните две години замисляше да открие магазин в Сан Франсиско. Но на неговата възраст не беше вече съвсем сигурен дали му се щат всички главоболия на едно по-нататъшно разрастване. Може би, ако синът му Пол навлезеше в неговия бизнес… Досега обаче не бе имал особен успех в опитите да го отвлече от собствената му филмова кариера. На тридесет и две Пол вече беше станал преуспяващ млад продуцент. Успехите му бяха много по-значителни, отколкото бащините му навремето, и той обичаше работата си от все сърце. Само че Джак изпитваше дълбоко недоверие към филмовата индустрия с нейните превратности и почти неизбежни разочарования. Какво ли не би дал, за да прилъже Пол в своя бизнес. Може би някой ден. Ала със сигурност не сега. Синът му изобщо не искаше и да слуша за това. Обичаше работата си, а също и жена си. Беше женен от две години насам и единственото нещо, което изглежда липсваше в живота му — или поне той така твърдеше, — беше бебче. Джак дори не беше сигурен доколко това е важно за Пол, но очевидно беше важно за Джан. Тя работеше в една художествена галерия и Джак винаги бе имал чувството, че просто се мотае наоколо, докато чака да й се народят деца. Струваше му се малко мекушава, но иначе беше добро момиче и очевидно бе направила Пол много щастлив. Беше и красива; майка й беше отдавна оттеглилата се, но удивително изглеждаща актриса, Аманда Робинс — висока, слаба и руса, на петдесет и все още прекрасна за окото. Преди двадесет и шест години тя се бе отказала от изключителна филмова кариера, за да се омъжи за един много сериозен, уважаван и ако питате Джак, крайно отегчителен банкер на име Матю Кингстън. Имаха две красиви дъщери, огромна къща в Бел Еър и се движеха в най-отбрани среди.

Аманда беше една от малкото жени в Лос Анджелис, които никога не бяха пазарувала в магазина на Джак и в редките случаи, когато пътищата им се пресичаха, на него все му беше забавно да установява, че тя изобщо не може да го понася. Сякаш ненавиждаше всичко, което е той и което представлява. И изобщо не би се изненадал, ако узнаеше, че Аманда е направила всичко по силите си, за да разубеди дъщеря си да се омъжи за Пол Уотсън. Тя и мъжът й, изглежда, имаха смътна представа за шоубизнеса и бяха сигурни, че Пол може да се окаже точно толкова безразборен във връзките си, колкото и баща му. Но не беше така. Пол беше сериозен млад човек, вече доказал пред тях, че е солиден съпруг, на когото може да се разчита. Като че го бяха приели в специалното си семейство, макар и сърцата им никога да не се бяха затоплили за баща му. Репутацията на Джак беше широко известна в Лос Анжелос. Той изглеждаше добре, движеше се навсякъде и се знаеше, че ту си ляга, ту се кара с всяка изгряваща звездичка или модел, изпречили се на пътя му. Без да дължи някому обяснение. Винаги беше мил към жените, с които излизаше, всъщност май твърде мил. Беше щедър, интелигентен, приятен като присъствие и винаги забавен. Жените, с които излизаше, неизменно го обожаваха и току някоя от тях проявяваше глупостта да си въобрази, че би могла да го „хване“ за нещо повече от кратка авантюра. Джак Уотсън обаче беше твърде умен за това. Той се грижеше дамите да идват и да си отиват от живота му, без да им се дава време да се установят или да започнат да оставят дрехите си в неговия гардероб. А винаги беше болезнено честен с тях, нищо не обещаваше и не създаваше измамни впечатления. Осигуряваше им приятно прекарване, водеше ги по всички места, за които някога бяха чели или мечтали, хранеше ги и ги поеше в най-добрите ресторанти и преди да разберат откъде им е дошло, той вече продължаваше нататък към следващата. И те оставаха с приятен, макар и кратък спомен за една авантюра с красив, сексапилен мъж, който ги зарязваше, зяпнали подире му и желаещи да е имало как поне още малко да са с него.

Беше невъзможно човек да се сърди на Джак или дори дълго да му се мръщи. Всичко около него беше покоряващо очарователно, дори начинът, по който ги напускаше. От време на време си определяше срещи и с омъжени жени, но винаги говореше за съпрузите им само най-хубави неща. Джак Уотсън беше забавен човек, страхотен в леглото, неизцерим плейбой и никога, нито за частица от секундата, той не се бе правил на нещо друго. И на петдесет и девет все още изглеждаше с десет години по-млад. Когато имаше време, работеше на открито, често плуваше в океана, продължаваше да държи къщата в Малибу и обичаше жените почти толкова много, колкото и червеното си ферари. Пукаше му единствено само за децата му и в това отношение беше страшно сериозен. Джули и Пол бяха и винаги щяха да бъдат светлината в неговия живот. От майка им беше останал само смътен спомен, който при това винаги го изпълваше с благодарност, защото тя бе имала добрината да го напусне. През изминалите осемнайсет години бе правил точно каквото си иска, дори и когато беше с Дори. Беше разглезен, имаше пари, бизнесът му представляваше един огромен успех, а жените не можеха да му устояват и което беше още по-важно, той го знаеше. Колкото и странно да звучи, около него нямаше нищо арогантно. Беше сексапилен и забавен, а и почти винаги щастлив. Ужасно обичаше приятните прекарвания. „Прелестен“ беше дума, която жените често употребяваха, когато го описваха. Те го харесваха и той ги харесваше.

— Добро утро, Джак.

Мениджърът на „Джулис“ му се усмихна, докато бързаше през магазина към индивидуалния асансьор, който щеше да го качи до кабинета му. Беше на четвъртия етаж и изцяло аранжиран в стомана и черна кожа. Специално за него го бе проектирала много известна италианска дизайнерка, още една от жените, с които се беше забърквал. Тя бе искала да изостави своя съпруг архитект и трите си деца заради него, а той я беше уверил, че животът с него напълно ще я изкара от релси. И додето авантюрата им приключи, действително я беше убедил. Беше едновременно вълнуващо и донякъде смущаващо просто да наблюдаваш как Джак се движи в собствения си малък свят.

Знаеше, че горе ще го чака кафе, а вероятно и лек обяд. Погледна часовника си. По изключение закъсня. Беше решил да дойде на работа половин час по-късно, за да поплува в океана. Макар да беше януари, времето се беше оказало топло, но не и водата. Обичаше да плува в океана, обичаше къщата си на плажа, както и всичко, свързано със своя бизнес. И въпреки че по отношение на жените беше твърде палав, в работата си проявяваше непреклонна дисциплина. Неслучайно „Джулис“ се наложи като една от най-преуспяващите малки вериги от магазини в търговията на дребно. От години насам няколко души бяха искали да влязат в съдружие с него, но още не беше готов за това. Харесваше му той да държи юздите в ръце и да бъде единственият собственик. Нямаше с кого да се консултира, когато взема решения, пред никого не отговаряше, никой не го тормозеше, нито пък му даваше обяснения. „Джулис“ си беше стопроцентово негово произведение.

В кабинета си завари прилежно подредени на бюрото купчинка съобщения, списък на срещите му през днешния следобед, както и няколко мостри, които беше чакал от Париж. Те бяха направо прелестни. Именно Дори го беше въвела в чудото на френските тъкани… на френската храна… на френските вина… на френските жени. Те продължаваха да са неговото слабо място и голяма част от стоката, която той доставяше в „Джулис“, беше вносна. Всичко от най-доброто — те това обещаваха, това и доставяха.

Почти веднага след като седна на мястото си, телефонът иззвъня — беше интеркомът и той натисна бутона, докато продължаваше да разглежда френските тъкани.

— Здрасти! — проговори в апарата небрежно с онзи глас, който караше всички жени, освен секретарката му Глади да примират за него. Тя работеше за Джак от пет години насам и за нея нямаше тайни по отношение на същността му. А единственият вид жени, които бяха свещено недосегаеми за него и с които той никога не се забъркваше, бяха работещите във фирмата му. Това беше едно от малкото правила, свързани с жените, които той в живота си не беше нарушавал.

— Кой е?

— Пол е на телефона. Искате ли да говорите с него, или да му кажа, че сте зает? Господинът за срещата ви в десет и петнайсет трябва да пристигне всяка минута.

— Може да почака. — Ставаше дума за уговорен разговор с производител на чанти от Милано, който търгуваше предимно с крокодилска и гущерова кожа. — Ти позадръж човека няколко минути, като дойде тук. — Първо искам да говоря с Пол. — Той се стараеше, щом е възможно, да не отлага срещите с децата си и усмихнато вдигна слушалката. Пол беше славно дете, винаги си е бил такъв и Джак го обичаше до полуда. — Здрасти, какво става?

— Хрумна ми да ти се обадя и да видя дали искаш да те взема, или предпочиташ да се видим там. — Въпреки че по природа, за разлика от Джак, Пол беше спокоен, днес звучеше необичайно мрачно.

— Къде да се видим? — Предложението на сина да го вземе не му припомни нищо.

Нямаше абсолютно никакъв спомен да си е уговарял среща с него, а обикновено, поне когато ставаше дума за децата му, той не забравяше. Но не и този път.

— Хайде де, татко — Пол звучеше леко раздразнен и някак потиснат. Очевидно приказките на баща му не му бяха забавни. — Говоря сериозно. Недей да се майтапиш.

— Не се майтапя — възрази Джак, докато оставяше на бюрото шепата мостри от френски тъкани и поглеждаше наредените на него вестници, дано открие за какво говори синът му. — Къде ще ходим? — После го заля смущение, защото си спомни. — Ох, боже господи, ами аз…

Ставаше дума за погребението на тъста на Пол. Как можа да забрави! Но не си го беше записал и сигурно не беше казал на Глади, че трябва да иде, иначе тя би му напомнила и снощи, и тази сутрин.

— Ти беше забравил, нали, татко? — Гласът на Пол изведнъж стана обвиняващ. Беше очевидно, че не иска да го въвличат в каши. — Не мога да повярвам.

— Не бях забравил, просто не мислех за това.

— Глупости. Забравил си. Службата е в дванайсет, после има обяд у тях. Там не е необходимо да идваш, но мисля, че би било добре, ако все пак го направиш. — Сестра му, Джули, също беше обещала да отиде.

— Колко души мислиш, че са канили? — попита Джак, като в същото време намръщено съобразяваше как да размести следобедните си срещи. Това нямаше да е лесно, ала явно събитието имаше значение за Пол, така че щеше да се опита да го направи.

— На обяда ли? Не знам… Те познават страшно много хора, вероятно двеста–триста души.

Когато Пол се ожени, Джак се беше оказал парализиран от изненада да види на венчавката на сина си повече от петстотин души. Хората бяха дошли от всички краища на страната, главно заради Кингстънови.

— Значи изобщо няма да усетят липсата ми на този обяд — ведро заключи Джак — и благодаря, че ми предложи да ме вземеш. Ще се видим там, все едно, вероятно трябва да стоиш при Джан, майка й и сестра й. Аз предпочитам да си бъда по-встрани.

— Поне внимавай Аманда да разбере, че си там — инструктира го Пол. — Джан много би се разстроила, ако майка й си помисли, че не си дошъл на погребението.

— Тя сигурно би била много по-щастлива, ако не се явя там — засмя се Джак, без да прави трагедия от лекото пререкание помежду им. На сватбата беше танцувал с нея един-два пъти и без да казва дума, Аманда Кингстън беше дала да се разбере, че той абсолютно никак не й допада. Както и всички останали в града, непрекъснато четеше за свата си по вестниците. А откак се беше отказала от кариерата си, тя бе възприела съвсем трезвия възглед на мъжа си, че човек следва да се появява във вестниците само когато се ражда, умира или венчава. Там обаче Джак обикновено го споменаваха по повод, че са го видели с някоя средно известна актриса или изгряваща звездичка, или защото е вдигнал някакъв купон в „Джулис“. Магазинът беше прочут, както и самият той, с фантастичните увеселения, давани в чест на моделиерите и клиентите им. Хората се натискаха да бъдат поканени — но не и Кингстънови. А като знаеше, че няма да дойдат, той не си и бе правил труда да ги кани.

— Във всеки случай ела навреме, татко. Ако имаше как, и за собственото си погребение можеш да закъснееш.

— Което, да се надяваме, няма да е съвсем скоро, много си мил — каза Джак, замислен за сърдечната криза, убила Матю Кингстън. Той бе умрял преди четири дни на тенискорта, а беше две години по-млад от Джак. Партньорите му в спортната игра бяха направили всичко възможно, за да го реанимират, ала безуспешно. Отиде си на петдесет и седем годишна възраст и семейството му, цялата банкерска общност и всички, които го познаваха, го оплакваха. Но Джак никога не го беше харесвал. Струваше му се нафукан, старомоден и отегчителен.

— Ще се видим там, татко. Трябва да взема Джан от дома на майка й, тя спа там.

— Има ли нужда от нещо? Шапка? Рокля? Мога да кажа на някое от момичетата да извади едно друго, от което да избереш на път за там, ако трябва.

— Добре, татко. — Пол се усмихна на бащиния си глас. Понякога беше страшен досадник, но в основата си беше свестен човек и Пол го обичаше. — Аманда е взела всичко, каквото им трябва, струва ми се. Тя се чувства доста зле поради смъртта на Мат, но е страхотно организирана. Забележителна жена!

— Снежната царица — продума Джак, за което съжали на момента, но определението се отрони от устата му, преди да може да го спре.

— Не е хубаво да говориш така за жена, която току-що е загубила мъжа си.

— Съжалявам, не се замислих.

Но не беше съвсем да няма право. Тя винаги изглеждаше тъй, сякаш наистина държи нещата под контрол, и вероятно беше така, всякога бе абсолютно перфектна. Само като я погледнеше, Джак изпитваше почти неудържимо желание да я измърля и да й свали дрехите. Дори идеята за това му се стори забавна, щом вдигна слушалката и продължи да си мисли за нея, а той много рядко правеше това.

Съжаляваше за загубата, която бе претърпяла, и все още отлично помнеше как се беше чувствал, когато умря Дори, но у тъщата на Пол имаше нещо толкова далечно и студено, че му беше трудно нейното нещастие действително да го размекне. По дяволите, тя беше непоносимо перфектна. И невероятно — все още изглеждаше като по времето, когато беше Аманда Робинс, изоставила сцената на двадесет и четири годишна възраст, за да се омъжи за, Матю Кингстън. Навремето сватбата се бе превърнала в огромно събитие за холивудското общество и в продължение на години хората се бяха чудили и обзалагали дали тя няма да се отегчи и да се върне в шоубизнеса. Но не го направи. Запази външния си вид и своята ледена красота, само че кариерата й бе свършила завинаги. Лесно беше да се сетиш и че Матю Кингстън никога не би я пуснал. Държеше се, сякаш му бе лична собственост.

В стаята си Джак отвори дрешника и с радост установи, че там е останал един тъмен костюм. Не от най-хубавите, но поне подходящ за случая, макар че всички вратовръзки, които намери в малката колекция, пазена за извънредни случаи, бяха червени, яркосини или жълти. Бързо излезе във външния кабинет, за да намери Глади.

— Защо не ми напомни за погребението? — намръщи й се, но в действителност не беше сърдит и тя го знаеше. Той беше от малкото хора, които винаги поемат отговорността за собствените си грешки, и това беше една от многото причини, поради които на нея й харесваше да работи за него. И въпреки репутацията му на повърхностен и безотговорен тя в действителност го познаваше много по-добре, като работодател беше грижовен, щедър, на него можеше да се разчита и беше истинско удоволствие да се работи за него.

— Просто ми се стори, че си измислил как да стане. Ти забрави ли? — попита го тя усмихнато, а той кимна със сънлива гримаса.

— Май стана фройдистка грешка. Мразя да ходя по погребения на хора, които са по-млади от мен. Направи ми една услуга, Глад, изтичай долу до „Ермес“ и ми вземи оттам тъмна връзка. Да не е нещо прекалено скръбно, но просто толкова сериозна, колкото Пол да не се притесни. Да няма щампована гола жена.

Тя му се захили и грабна портмонето си точно в момента, когато влизаха производителят на чанти и неговият помощник.

До единайсет часа Джак беше поръчал сто чанти, а дотогава и Глади се върна от „Ермес“ със сива връзка на бели геометрични фигурки. Беше идеална.

— Добре си вършиш работата — отбеляза Джак с благодарност, докато я завързваше на врата си и правеше безукорния възел без огледало. Носеше тъмносив костюм, бяла риза и ръчно изработени френски обувки, оксфордски модел. И изглеждаше невероятно хубав с пясъчно русата си коса, с топлите си кафяви очи и изваяни черти.

— Изглеждам ли прилично?

— Не бих използвала точно тази дума за вас. Може би по-точното е красив.

Тя му се усмихна, напълно привикнала към чара му — нещо, което винаги му се беше струвало изключително приятно у нея. Винаги беше много успокояващо да се намираш в компанията на Глади. Нея изобщо не я интересуваха външният вид и репутацията му, както и женските му истории, важен беше само бизнесът.

— Изглеждате чудесно, честна дума. Пол ще се гордее с Вас.

— Да се надяваме. Може би дори очарователната му тъща ще се въздържи и няма да повика нравствената полиция, когато ме види да се приближавам. Господи, колко мразя погребения.

Вече усещаше покрова върху си и той продължаваше да му спомня Дори. Тогава беше наистина ужасно… шокът и непоносимата болка, която бе предизвикал. Огромната мъка да се опитваш да разбереш, че тя си е отишла завинаги. Необходимо беше да минат години, за да го надживее, макар че се бе опитал да запълни празнотата с хиляда жени. Но никога не бе имал такава като нея. Тя беше толкова топла, толкова красива и сексапилна, толкова привлекателна палавница. Тя беше удивителна и дори само мисълта за нея, както слизаше надолу с асансьора малко предобед в тези мрачни одежди, го потисна. Изминаха дванайсет години, откакто беше покойница, но все още му липсваше.

Джак дори не забеляза възхитените женски погледи, докато напускаше магазина, и леко се вмъкваше зад кормилото на своето ферари. С голяма скорост и рев мощната машина се отлепи от бордюра и пет минути по-късно вече беше на булевард „Санта Моника“, насочен към епископалната църква „Вси светии“, където щеше да се състои погребалната служба. Беше станало вече дванайсет и десет и движението беше по-интензивно, отколкото бе очаквал. Януарският следобед в Лос Анджелис беше топъл и сякаш всички на този свят се бяха качили в колите си и се носеха нанякъде. Когато стигна във „Вси светии“, беше закъснял с двайсет минути, затова тихичко се промъкна на една пейка в дъното на църквата. Не можеше да си представи, че ще е дотам изпълнена с хора. Откъдето бе седнал, му се струваше, че са към седем — осемстотин души, ала беше сигурен, че всъщност не може да са толкова много.

Опита се да зърне дъщеря си Джули, но тя се беше загубила някъде в тълпата. Не виждаше дори и Пол в предната част на църквата, където седеше между жена си и сестра й. Вдовицата беше изцяло скрита от погледа му. Единственото, което Джак можеше да види с очите и ума си, бе неумолимата неизбежност на ковчега, тъй абсолютен и строг, разкошен махагон с медни дръжки, покрит с килим от мъх и мънички бели орхидеи. Беше красив в своята мрачност, красиви бяха и останалите цветя в църквата. Навсякъде имаше орхидеи и някак, без да мисли за това, Джак знаеше, че е дело на Аманда. Тук, дори и при такъв случай, присъстваше грижата за безукорния детайл, която тя бе проявила на венчавката на децата им.

Ала Джак бързо забрави за нея и продължи да седи, потънал в собствените си мисли по време на голямата литургия, която му напомни за неговата собствена тленност. Говориха един приятел и двамата зетьове. Словото на Пол бе кратко и конкретно, но много вълнуващо и когато Джак след службата похвали сина си за него, в очите му, без да ще, се появиха сълзи.

— Много беше хубаво, синко — рече той с прегракнал за момента глас. — Ти можеш да говориш и на моето погребение, когато му дойде времето. — Опита се да звучи ведро, но Пол укоризнено поклати глава и прегърна баща си през рамената.

— Не се самоласкай, не бих могъл да кажа нито едно свястно нещо за теб, нито пък някой друг би могъл, така че хич и не му мисли.

— Благодаря, ще го имам предвид. Може би трябва да престана да играя тенис.

— Татко… — Пол се намръщи и през лицето му премина предупреждаваща сянка. Идеше Аманда, бавно придвижвайки се към мястото, където трябваше да застане, за да приема съболезнования. И преди Джак да успее да се премести, той усети, че се е загледал право в нея. Тя изглеждаше удивително красива и въпреки изминалите години все още с осанката на кинозвезда. Носеше огромна черна шапка с воал и много изискан чер костюм, за които той веднага предположи, че са дело на френски моделиер.

— Здрасти, Джак — каза спокойно. Сякаш се владееше напълно, но все пак в огромните сини очи се таеше толкова много болка, че той наистина я съжали.

— Мъчно ми е, Аманда. — Макар и да не я обичаше, лесно беше да се види колко е покрусена от загубата на съпруга си. Нямаше какво повече да й каже, тя извърна очи и наведе глава за момент, секунда по-късно вече се беше придвижила напред, а Пол отиде да намери Джан, която бе застанала до сестра си.

Джак остана още една-две минути, не видя никакъв познат, а после реши да си тръгне тихо и да не безпокои сина си, който очевидно беше зает.

Половин час по-късно Пол беше обратно в кабинета си и мълча целия следобед, замислен за тях — за семейството, загубило човека, който ги бе държал сплотени. Макар и да не го харесваше, не можеше да не го уважава и да не му е жал за близките, които бе напуснал тъй внезапно. И през целия следобед, каквото и да вършеше Джак, Дори витаеше около него. Извади даже нейна снимка — нещо, което рядко правеше, но си я държеше в едно отдалечено крайче на бюрото за мигове като този. Като гледаше усмихнатото й лице на плажа в Сан Тропе, той се чувстваше по-безутешен от всякога.

Глади погледна веднъж–дваж какво прави той и усети, че иска да бъде оставен сам. Джак дори я накара да отмени последните му две срещи. Но макар и потиснат, той изглеждаше великолепен в тъмния си костюм и връзката, която тя му бе купила. А нямаше и представа, че точно в този момент в къщата им в Бел Еър Аманда Кингстън говори тъкмо за него.

— Беше много мило от страна на баща ти, че дойде — рече тя на Пол, след като изпратиха и последния от гостите. За всички тях следобедът се беше оказал безкраен и независимо от непоклатимото й самообладание дори Аманда изглеждаше изтощена.

— Страшно му беше мъчно за Матю — каза Пол, като състрадателно я помилва по ръката, а тя кимна и погледна дъщерите си.

И двете момичета бяха съсипани от загубата на баща си дотам, че за разлика от друг път дори бяха престанали да се карат. Джан и сестра й Луиз бяха родени през малко повече от година, но бяха напълно различни във всичко, което човек може да си представи. И от детството им насам воюваха денонощно. Поне за момента се бяха сдобрили, за да утешат майка си. А Пол тихичко ги остави на мира и отиде в кухнята, за да си вземе чаша кафе. Дневната прислуга беше още там — разчистваха чиниите и чашите, оставени от над триста души, които бяха дошли, за да изкажат уважението си към Кингстънови.

— Не мога да повярвам, че го няма — отрони Аманда, застанала с гръб към двете момичета, загледана навън в прекрасно подредената градина.

— И аз — каза Джан и сълзите отново се затъркаляха по бузите й, а Луиз шумно въздъхна. Тя обичаше баща си, ала никога, не се беше разбирала с него. Винаги беше смятала, че е по-строг с нея, отколкото с Джан, и че изисква от нея повече. Той й се беше вбесил, когато тя реша да не посещава правния факултет и се омъжи веднага след като свърши гимназия. Но бракът й се оказа солиден и през първите пет години тя бе родила три деца. Дори и срещу това той имаше възражения. Смяташе, че тя ражда твърде много. Въобще не се тревожеше от факта, че Джан не бе имала истинска кариера, нито пък държеше на това и се бе омъжила за човек от шоубизнеса, чийто баща не беше нищо повече от търговец на „Родео драйв“. Луиз не харесваше Пол и не го криеше. Нейният съпруг беше адвокат и много по-подходящ за мъж на една Кингстън.

Но докато през следобеда в деня на погребението Джан плачеше, Луиз беше способна да мисли единствено колко много я критикуваше баща й, колко трудно се общуваше с него и колко често се бе чудила дали той изобщо я обича. Би искала да каже нещо по въпроса, но знаеше, че нито майка й, нито сестра й щяха да я разберат. Майка й се дразнеше винаги, когато тя кажеше нещо критично за баща си. А според майка й сега той вече беше светец.

— Искам и двете да помните колко чудесен човек беше той — рече Аманда, обръщайки се към тях с разтреперана брадичка и пълни със сълзи очи. Русата й коса беше опъната право назад в кръгъл кок и както и на двете им беше безпощадно ясно, тя бе много по-красива от тях и така беше открай време. Майка им беше изключителна красавица и това винаги бе дразнило Луиз. Беше почти невъзможно да се издигнеш до нейното равнище, а пък тя винаги беше очаквала от дъщерите си да бъдат също толкова перфектни. Луиз никога не се беше докосвала до човешката й страна, уязвимостта и несигурността, които я бяха преследвали през целия й живот и се мяркаха зад изящната фасада. Затова именно Джан, която беше много по-близо до майка им, разпалваше продължаващата ненавист между двете сестри. Луиз винаги бе обвинявала Джан, че е любимото дете на родителите си, а Джан винаги се бе чувствала несправедливо обвиняваната и не можеше да разбере защо.

— Искам и двете да знаете колко много, колко ужасно много ви обичаше той — Аманда си пое дъх, но не можа да продължи нататък, защото тихичко захлипа. Не можеше да повярва, че го няма, не можеше да повярва, че никога повече няма да я държи в прегръдките си. Беше се сбъднал най-ужасният й кошмар. Тя бе разчитала на него за всичко и не можеше дори да започне да си представя живота без него.

— О, мамо. — Джан гушна майка си като дете, а тя продължаваше да хлипа и Луиз тихичко излезе от стаята. Намери Пол в кухнята. Той бе седнал край масата и пиеше кафе.

— Как е тя? — попита загрижено, а Луиз сви рамене. Виждаше се, че самата тя страда, но както обикновено страданието се смесваше с гняв. Децата й си бяха отишли у дома с гувернантката, а мъжът й се бе върнал в офиса си. И нямаше с кого друг да говори, освен с Пол, независимо дали го харесва или не.

— Тя е много зле. Беше изцяло зависима от него. Той й казваше кога да става и кога да си ляга, какво да прави и какво — не, а също и с кого може да дружи. Не знам защо допускаше да се държат така с нея. Отвратително беше.

— Може би от това се е нуждаела — отбеляза Пол, поглеждайки с интерес към сестрата на жена си.

Тя винаги бе толкова изпълнена с гняв и омраза, че той тайно се чудеше доколко е наистина щастлива с мъжа си. Както всички семейства те си имаха своите тайни разписания и скрити подводни течения. Винаги го беше интригувало да слуша как момичетата говорят за своята майка. Всяка от тях я виждаше различно, но жената, която познаваха, беше толкова далеч от хладната фасада, издигана от самата нея пред света. Те виждаха един напълно подчинен и тайно наплашен човек. Той се чудеше дали тази е действителната причина, поради която Аманда не се беше върнала в киноиндустрията. Може би, освен че Матю не го искаше, самата тя просто се страхуваше да го стори.

— Тя ще се оправи — успокои той Луиз, защото не знаеше какво друго да й каже, докато тя си наливаше чаша вино. У нея се наблюдаваха твърде много от признаците, характерни за една нещастна жена.

— Джан ще я наглежда — рече той, за да успокои Луиз, но забележката само я разяри.

— О, не се съмнявам. Тя винаги се е държала за полата й. Прави го още откакто бяхме деца. Изненадана съм, че вие двамата не предлагате да се пренесете тук при нея, това наистина би й направило впечатление. Нали знаеш, тя ще има доста нужда от помощ, като се оправя с имението. Сигурна съм, че вие с Джан ще бъдете безкрайно щастливи да й помогнете в това.

— Защо не се поотпуснеш, Лу? — каза той, употребявайки името, с което я наричаше Джан, а сестра й го погледна с тлеещ огън в очите, които изненадващо приличаха на майчините й. Ала, като изключим тях, тя изглеждаше досущ като баща си — хубава, но нищо повече. Джан я превъзхождаше по външност. — Никой не се опитва да те нарани.

— Твърде късно е за това — рече Луиз, като си сипа нова чаша вино веднага щом изпи първата. — Без татко мама може би вече ще порасне. Може би всички ще пораснем — заключи тя, остави чашата на масата и излезе в градината, а Пол не понечи да я последва.

От кабинета, където бяха седнали, Джан и Аманда я видяха през прозореца.

— Пак ми е сърдита — каза Джан. — Все ми се сърди за нещо.

— Бих искала да престанете да се карате — продума Аманда тъжно. — Все си мислех, че като пораснете, ще бъде различно, че двете ще станете възможно най-добрите приятелки, особено след като се омъжите и народите деца.

Това бе всичко, което тя някога бе предвиждала за тях, откак бяха бебета, но почти веднага след думите на майка й очите на Джан се наляха със съжаление.

— Ами, аз… нали…

— Какво? — Майка й за момент й се стори страшно объркана и толкова тъжна, че сърцето на Джан сякаш започна да се къса.

— Нямам деца. — Нещо в начина, по който го каза, привлече вниманието на майка й.

— Не искаш ли да имаш деца? Аманда изглеждаше шокирана, сякаш самата мисъл, че дъщеря й може да не иска да има деца, бе някакво предателство.

— Искам — кимна Джан и погледна сестра си през прозореца. Лу за пет години бе родила три деца, просто ей така, рече и го направи. И тук Джан бе тази, която й завиждаше. — Разбира се, че искам. Ние опитваме вече цяла година и не се получава.

— Това нищо не значи — Аманда й се усмихна. — Понякога е необходимо известно време. Просто бъди търпелива.

— На теб не ти е било необходимо известно време. Вие с татко сте ни родили за първите две години след сватбата си.

Тя въздъхна, а Аманда я потупа по ръката; после Джан вдигна поглед към майка си. И онова, което Аманда видя в тези очи, разтерза сърцето й — там имаше не само мъка, но още и страх, и дълбоко разочарование.

— Настоявам Пол да дойде на лекар с мен, но той не иска да го направи. Намира, че е смахнато да се тревожа.

— Самата ти говори ли с лекаря? Той смята ли, че наистина има проблем? — Аманда започваше наистина да се притеснява за нея.

— Не знае, но е на мнение, че си струва да се позанимае със случая. Даде ми името на един специалист, но Пол се вбеси, като му казах. Заяви, че сестра му има деца, както и Лу. Нямало причина ние да имаме проблем. Невинаги обаче е толкова просто. — Аманда изведнъж се почуди дали няма нещо, което тя не знае, някоя ужасна болест, когато дъщеря й е била млада, някоя тайна, някой аборт, но не посмя да я попита. По-добре беше да остави това на нейния лекар.

— Добре, де. Може би си струва да послушаш Пол, поне за известно време, и да се опиташ да не се тревожиш за това.

— Това е всичко, което мога да измисля, мамо — призна си Джан, а сълзите се затъркаляха по бузите й към роклята, докато майка й с болка я наблюдаваше. — Толкова много искам бебе… И толкова се страхувам, че никога няма да имам.

— Разбира се, че ще имаш… — Тя не можеше да понесе даже и мисълта, че вижда дъщеря си толкова нещастна, особено пък сега, когато току-що бе загубила баща си. — Винаги можеш да осиновиш дете, ако и по-късно не си родиш.

— Пол казва, че не би направил това. Той иска свои собствени деца.

Аманда трябваше да си прехапе езика, за да не й каже, че Пол й се струва не само труден, но и прекалено самоуверен и егоистичен човек.

— По-късно можеш да пресечеш този мост. А за момента защо не опиташ просто да се отпуснеш и се басирам, на каквото поискаш, че то ще се случи, преди да се усетиш.

Джан кимна, ала от израза в очите й стана ясно, че за момента е всичко друго, но не и убедена. Беше се тревожила по този въпрос в продължение на цяла година и загрижеността й бързо прерастваше в паника. Но ако не друго, поне една врата се беше отворила между майка и дъщеря.

— Ами ти, мамо? Ще се справиш ли без татко? — това беше ужасен въпрос, който отново докара сълзи в очите на Аманда, тя поклати глава и се разплака.

— Не мога да си представя как ще живея без него. Никога няма да има друг човек в живота ми, Джан. Никога! Не бих могла да го понеса. Бяхме женени двайсет и шест години, повече от половината ми живот. Дори не мога и да започна да си мисля какво ще правя сега… как ще се събуждам всяка сутрин…

Джан прегърна майка си и я остави да си поплаче с желанието да може да й обещае, че ще се почувства по-добре, ала и тя не можеше да си представи как Аманда ще живее без него. Той беше жизнената сила на тяхното семейство, бе закрилял съпругата си от света, за всичко й бе казвал какво да прави и въпреки че беше само седем години по-възрастен от нея, по някакъв начин бе изпълнявал ролята на неин баща.

— Аз просто не мога да живея без него — отрони тя и Джан знаеше, че майка й не говори празни приказки.

Те поседяха още около час, приказваха си за него и чак тогава Пол най-после се върна в стаята. Лу си беше заминала, без да каже довиждане, плачеше, когато си тръгваше, след като ги бе наблюдавала през прозореца, а Пол имаше работа вкъщи. Беше станало вече почти шест часа и те все някога трябваше да оставят Аманда сама, колкото и да бе тежко това за нея. Тя трябваше да свиква да се бори с живота сама.

Когато си тръгваха, изглеждаше толкова сърцераздирателно, застанала на предните стълби на къщата в Бел Еър в черния си костюм, махаща им с ръка, че Джан отново избухна в сълзи веднага щом завиха зад ъгъла.

— Господи, Пол, тя просто ще умре без татко. Не можеше да спре да плаче, замислена за бащата, когото беше загубила, за сестрата, която я мразеше, за майката, която преживяваше такава страшна мъка и за бебето, което й се струваше, че никога няма да се окаже в ръцете й. Всичко беше толкова объркано, ала по пътя за вкъщи Пол я хвана за ръката и се опита да я успокои.

— Ще се оправи след известно време. Ще видиш. Просто я погледни, тя е все още млада и красива. По дяволите, след шест месеца всички в Лос Анджелис ще чукат на вратите й и ще я канят да излезе с тях. Тя може дори да се върне в киното. Разбира се, че е достатъчно млада да го направи.

— Никога няма да го направи, дори и да иска, защото знае, че татко не искаше тя да се връща в киноиндустрията. Той я искаше за себе си, а тя беше съгласна, защото го обичаше.

Пол не каза, че ако това е вярно, Матю Кингстън сигурно е бил най-големият егоист на този свят, защото знаеше, че Джан би го убила, ако каже подобно нещо.

— И как би могъл да предположиш, че майка ми би излязла с някого? Това е отвратително!

— Не е отвратително — каза той тихо. — Реално е. Тя е петдесетгодишна, Джан. И баща ти е този, който е умрял, а не тя. Не можеш наистина да очакваш от нея вечно да стои сама. — Каза го с лека усмивка, а Джан изглеждаше вбесена, когато го погледна.

— Разбира се, че няма да излиза с никого. Тя да не е баща ти, за бога. Те имаха прекрасен брак и тя обичаше татко.

— Значи най-вероятното е тя да иска да се омъжи отново. Би било престъпление, ако не го направи.

— Не мога да повярвам в това, което ти току-що каза — рече Джан задъхано, като изтегли ръката си от неговата и го погледна втренчено. — Ти действително ли си въобразяваш, че майка ми ще излиза с мъже? Ти си болен и нищо не уважаваш. И освен това не познаваш майка ми.

— Май не, миличка — каза той примирено. — Но пък познавам хората.

Тя не му каза и дума повече и се загледа навън през прозореца, за да не гледа него, бясна от онова, което той току-що бе казал, и двамата продължиха до дома в мълчание. Джан с ясно съзнание би се заклела над купчина библии, че майка й ще остане вярна на паметта на съпруга си за останалата част от своя живот.