Даниел Стийл
Най-скъпият подарък (11)

11

Този ден Джак й приготви вечерята и се стори на Аманда много тих. Тя се страхуваше, че е разстроен заради казаното от Джан и Пол. Но когато го попита, той отвърна, че не е. Изглежда, всичко беше наред и той беше в хармония със себе си, та когато после седнаха на палубата и се загледаха в звездите, той посегна за ръката й и се наведе към нея да я целуне. Беше прекрасна вечер.

— Искам да те попитам нещо — каза той накрая. Тя нямаше представа какво предстои. Обърна се да го погледне, леко намръщена и разтревожена. — Много мислих днес следобед. Изобщо напоследък много мислих. Изглеждаше просто толкова лесно да дадем бебето на Джан и Пол. По-лесно беше и да те оставя теб да вземеш решението.

— Изглеждаше прекрасно да направим това за тях. — В гласа й имаше разочарование. Все още не беше сигурна какво чувства.

— Така беше. Невероятно бе от твоя страна да го направиш. Но изобщо не беше правилно. Може би каквито там сили съществуват, са го усетили и са направили така, че тя да забременее. — Той замълча, но само за малко. — Искам да запазим детето. То е наше… аз наистина го искам. — В тъмнината очите му бяха пълни със сълзи, но тя не можеше да ги види.

— Наистина ли? — За секунда през този ден Аманда изглеждаше абсолютно слаба. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— И всички тия тъпи модерни глупости ми омръзнаха. Искам да се оженим. Сега. Утре. Незабавно. Не искам синът ни да се роди без баща.

— Все още имаш на разположение четири седмици.

Аманда му се усмихваше и се чудеше дали той действително го иска или просто проявява благородство.

— Не се налага да го правиш. Обичам те точно толкова, колкото и ако бяхме женени.

— Също и аз. Тогава защо да не се оженим? Тъпо подреждаме нещата. Аз да живея в Малибу, а ти — в Бел Еър и да спим заедно в събота и неделя? Искам да съм там за нощните хранения и течащите носове, за първите му стъпки и първото му зъбче, за твоите първи бели коси и… — Той й се усмихваше, а тя се смееше.

— Неприятно ми е да ти го кажа, обаче вече си ги пропуснал. Всъщност още преди десет години.

— Ами тогава не искам да пропусна останалото. Не знам къде съм гледал. През последните двайсет години бях толкова зает със закриляне на себе си, че съм пропуснал да закрилям теб. И което е по-важно, забравил бях колко хубаво може да е това. Просто не искам да съм част от това, от леснината. Искам всичко. Искам да ме има, ако се разболееш, или ако си щастлива, или тъжна, или се нуждаеш от мен. И искам и теб да те има за мен. Дори и ако ми протекат лигите, когато и на него.

Той нежно докосна корема й, а тя вдигна пръста му до устните си и го целуна.

— И аз искам да ме има за теб — каза тя нежно.

— А теб те е имало за мен. — И тогава в очите и отново се появи тревога. — Не ти ли се струва, че става много бързо?

Но този път той се изсмя на глас, така че съседите биха могли да го чуят.

— Аманда, обичам те! Погледнала ли си се? Профил и половина. Не, никак не е по-бързо, отколкото трябва. Нито минута. Нека се оженим следващия уикенд. Аз ще се обадя на младите и ако някое от тях има да изтърси нещо по въпроса, ще ги лиша от наследство и ще им го съобщя. Включително Луиз! Време е тези деца за разнообразие да ти окажат малко подкрепа, вместо просто да взимат от теб или да очакват ти да ги приемаш, и нека ти кажат каквото, по дяволите, им се прище. Този път искай да видя усмивки и да чуя поздравления! Те ни го дължат.

От искрите в очите му тя разбра, че той не се шегува, и това й хареса.

На следващия ден постъпи точно както бе заявил. Обади се на всичките им деца и съобщи, че те с Аманда ще се женят. Сватбата беше определена за следващата събота. Джак беше помолил един стар приятел съдия да ги ожени. Щеше да го направи в магазина, а след това се предвиждаше прием за двеста души. Джак и Глади приготвиха всичко. Колкото и на Аманда да й беше противно да му го признае, тя в крайна сметка се чувстваше твърде уморена, за да участва. Изведнъж получи усещането, че е бременна сякаш от четиринайсет месеца — и така изглеждаше.

Той дори й намери рокля, кремава и красива от Газар, която се спускаше по пищните й форми като листа на цвете. Беше прекрасна. Щеше да носи цветя в косите си и букет от рози, орхидеи и фрезии. И двете й дъщери се бяха съгласили да присъстват, а Джак ги бе поканил да дойдат в магазина да си изберат роклите. Джан беше дошла с удоволствие, но, разбира се, не и Луиз. Тя обаче беше обещала на Джак по телефона, че в деня на сватбата ще се държи мило. И беше бясна, че той й се е обадил. Смяташе, че било редно да го направи майка й. Тя винаги беше бясна за нещо.

Когато денят на сватбата настъпи, Джак и Аманда направиха кратка разходка по плажа в Малибу, а после тя си отиде у тях да се облече в присъствието на дъщерите си. И двете се бяха разбрали да й помогнат. Беше нервна както всяка булка и ръцете й трепереха, додето си обличаше роклята. Фризьорката беше дошла да направи косата й, гладкият кок, който си беше неин патент, и тя изглеждаше превъзходно, дори като бременна на осем и половина месеца.

— Добре изглеждаш, мамо — Луиз беше застанала зад нея и говореше на изображението й в огледалото, когато Джан слезе долу да провери цветята.

— Благодаря ти — отвърна Аманда и после бавно се извърна към нея. — Нали не си много сърдита?

Но и да беше, Аманда си вършеше точно каквото искаше.

— Не съм сърдита. Въпреки че татко все още ми липсва. При все че понякога беше наистина досаден. — Очите й бяха пълни със сълзи, докато казваше това. Тя в края на краищата беше простила не само на майка си, но и на баща си.

— И на мен ми липсва, Луиз. — Аманда прегърна по-голямата си дъщеря, задържа я за момент, а после се отдръпна назад, за да я погледне. Тя беше труден, но в същността си свестен човек. — Ала обичам и Джак.

— Той е приятен — съгласи се Луиз и тогава очите й отново се замъглиха. Имаше нещо, което трябваше да я попита. — Би ли го направила за мен, мамо? Искам да кажа, да ми дадеш бебето, ако аз не можех да си имам. — Този въпрос я беше измъчвал от самото начало.

— Разбира се, че бих. Бих го направила за всяка от вас.

— Все смятах, че нея обичаш повече. Винаги си имала специално отношение към нея. — Гласът на Луиз се задави от ридание, а майка й беше шокирана от думите й.

— И към теб. И към двете ви имам специално отношение. Обичам и двете ви. Разбира се, че бих направила това за теб. Как можа да помислиш, че не бих?

— Защото съм глупава, предполагам. Когато говорихме за това, Джери каза, че би го сторила.

— Значи той е по-умен от теб.

И тогава Луиз още повече я изненада.

— Радвам се, че задържаш бебето. Ще ти се отрази добре. Ще те поддържа млада… или ще те побърка.

— Сигурно и двете. — Аманда се засмя през сълзи, но в това време Джан влезе в стаята и Аманда още веднъж прегърна Луиз, а помежду им пробягна таен поглед. До този момент нищо такова не се беше случвало.

А после тя се обърна и към двете и ги попита ще бъдат ли с нея, когато ражда бебето.

— Не мисля, че Джак ще се справи. Той почти повърна на родителските курсове.

Луиз се засмя на думите й и изглеждаше безкрайно поласкана.

— И с Джери беше така. Но се справи добре, когато му дойде времето. Може би и Джак ще успее.

— Не мисля, че раждането е неговата стихия.

— Е, ние ще сме тук. — Джан хвана сестра си под ръка и двете се усмихнаха на майка си.

— Дотогава има още две-три седмици. Просто гледайте да мога да се свържа с вас, когато стане време.

— Не се безпокой, мамо! — заявиха двете в хор и в този момент пристигнаха лимузината и фотографът. И за малко да забравят букета й. Тя беше задъхана от нерви, но изглеждаше страхотно. Помогнаха й да влезе в колата и всички се смяха на това колко е трудно да я вкарат вътре. Сега тя вече почти не можеше да се движи.

А когато пристигнаха в магазина, и трите бяха зашеметени. Цветята бяха прелестни и над главите им имаше буквално таван от цветя. Орхидеи и рози, и момини сълзи. Това беше най-красивото нещо, което Аманда някога бе виждала, и когато застана до Джак със съдията, с децата до нея, изведнъж я обзе вълнение. Това тук значеше за нея колкото първата й женитба или може би повече. Сега беше по-мъдра и знаеше какъв късмет е да го има. И в този момент от живота им те си подхождаха безупречно.

Съдията ги обяви за мъж и жена и този път, точно както Джак ги беше помолил, имаше усмивки и поздравления и те бяха действително искрени. Цялата фамилия позира за фотографите и пи шампанско, с изключение на Аманда, която пи тоник. А двайсет минути по-късно пристигнаха гостите. Очертаваше се грандиозна сватба.

Всички бяха още там в полунощ, а Аманда беше толкова изморена, че Джак не смееше да я задържа и минута повече. Тя хвърли букета си от стълбата и Глади го хвана, докато Джордж Кристи записваше имена. Той беше единственият представител на пресата, когото Джак беше поканил. И докато бързаха към колата, персоналът ги обсипваше с листенца от цветя. Не отиваха далеч. Щяха да прекарат два дни в Бел Еър, на две пресечки от дома й, но Аманда едва изтърпя, докато стигнаха там, и съблече дрехите си. Беше изминал най-щастливият ден в живота й, обаче тя беше направо изчерпана и й личеше. В колата Джак я прегърна. Бе настоял да отидат до Бел Еър с неговото червено ферари и сега то беше покрито с балони и бели сатенени панделки и някой беше изписал отгоре му с крем за бръснене „Младоженци“.

— Отново се чувствам като момче — грееше той до нея. Страхотно му беше харесало.

— Чувствам се като баба — засмя се тя — много дебела баба. Вие с Глади бяхте свършили велика работа. Всичко беше толкова идеално. Не мога да изтрая да видя снимките.

Беше поръчал шампанско в стаята и още тоник за нея. Имаше купчина видеокасети и щом пиколото ги остави, той й помогна да си съблече дрехите. Тя почти не можеше да се движи, легнала на леглото по чорапогащник и сутиен. Гърбът я беше болял в продължение на часове, но тя не искаше да разваля момента, като му каже. Легна отново на леглото с щастлива въздишка и, остави главата си да падне назад в планината от меки възглавници.

— О, господи… умряла съм и съм се възнесла в рая — каза тя с усмивка, а той погледна надолу към нея, един щастлив човек. Това беше всичко, което бе желал. Миналото вече си беше отишло.

— Искаш ли нещо? — попита той, докато сваляше връзката си.

— Да ме повдигнат — ухили му се тя. — Няма да мога да стана, ако трябва да отида до банята.

— Аз ще те нося — каза той галантно.

— Това би те убило.

Той пусна костюма си на един стол и дойде да полегне до нея. Пиеше шампанско и хапваше ягоди и трюфели, оставени от хотела до леглото им.

— Опитай един от тези — каза той и постави шоколаден бонбон в устата й и тя въздъхна доволно, докато той разглеждаше касетите за видеото. — Какво би казала за едно порно?

— Не съм убедена, че съм във форма за него — засмя се тя.

— На сватбената ни вечер? — Изглеждаше разочарован.

— Не се налага повече да правим това. Женени сме. — Той й се ухили и пусна един филм, толкова ужасен, че тя се смя заедно с него. Но когато той започна да се настройва любовно, тя го погледна с нажален израз. — Бебчо, бих искала, но смятам, че дори не съм в състояние да сваля останалите си дрехи.

— Ще ти помогна — каза той с надежда, ала беше очевидно, че е пил доста вино и тя не взе думите му на сериозно, свлече се от леглото и се упъти към банята. Беше се отбивала хиляда пъти тази вечер, а докато лежеше на леглото, болката в гърба й се беше засилила.

— Мисля да взема душ — каза му от прага на банята.

— Сега?

Беше един часът през нощта, но тя се надяваше, че това ще й помогне да се почувства по-добре. Беше повече от съсипана. Неприятно й беше да се чувства толкова зле в сватбената им нощ, но бяха прекарали дълъг ден и дълга вечер. И беше стояла права в продължение на часове. Имаше усещането, че краката й са станали на футболни топки.

Но от душа й стана по-добре и когато се върна в стаята, онова нещо по телевизията продължаваше, а Джак леко хъркаше. Тя седна на леглото за минута и просто го загледа, замислена колко странно нещо е животът. Как животът те събира с различни хора по различно време. В момента тя не можеше да си представи да е с някой друг, а не с него.

Когато се вмъкна в леглото до него, той се размърда леко и минута по-късно загаси лампата и телевизора. Но щом си легна, бебето започна да рита. По този начин нощта ще е дълга, помисли си тя. Лежа, както и се стори, векове, но не можа да заспи. Все още я болеше гърбът и сега, заедно с тази болка, чувстваше и някакъв много странен натиск, сякаш бебето напира надолу с глава. И тогава изведнъж едно потрепване в самото дъно на корема й закачи струна от паметта й. Раждаше. И потрепванията бяха контракции.

В началото бяха леки. И забеляза, че минават цели десет минути, преди да се появи следващата. Бяха бавни, непоколебими и редовни и в три часа сутринта, както продължаваше да лежи до него, идваха на всеки пет минути. Не беше сигурна дали трябва да го събуди. Би било глупаво, ако е твърде рано. Но той я чу, когато тя отиде до банята.

— Добре ли си? — промърмори сънливо, когато тя се върна в леглото и се намести по-близо до него.

— Мисля, че раждам — прошепна тя.

Той скочи и седна.

— Сега? Тук? Ще повикам лекаря. — Той веднага светна лампата и двамата замижаха.

— Мисля, че още е рано. — Но щом го каза, тя усети категорична силна болка, която я накара да стисне зъби и да се сгърчи до него. Но премина за по-малко от минута.

— Ти луда ли си? Тук ли смяташ да родиш бебето? — Той изскочи от леглото и си обу гащите, а тя му се смееше и тогава дойде следващата болка. Но изведнъж започнаха да идват на всеки две минути.

— Дори не съм си разопаковала куфара — каза между два пристъпа. — Исках да прекарам поне една нощ тук.

— Ще те доведа отново тук, заклевам се, след като се роди бебето. Винаги, когато поискаш. Сега си вдигай задника от леглото, за да хванем лекаря, преди да си родила това дете.

— Исках да кажа, че нямам какво да облека.

— Какво му е на това, с което беше облечена?

— Не мога да отида в болницата със сватбената си рокля. Ще изглеждам глупаво.

— На никого няма да казвам какво си си сложила. Просто се облечи, Аманда, за бога… Какво правиш?…

— Имам контракция — промълви тя отново със стиснати зъби и почти веднага той се хвана за стомаха.

— Май че в шампанското имаше отрова.

— Може би ти също раждаш — каза тя, когато болката премина. — Обади се на Джан и Луиз — нареди, докато изпълзяваше от леглото. Но сега вече й беше трудно да стане права.

— Ще извикам линейка.

— Не искам линейка. — Когато дойде следващата болка, тя се намираше в капан между смеха и сълзите. — Ти ме закарай.

— Не мога. Толкова съм пиян, че не виждам. Не разбираш ли?

— Не, струваш ми се добре. Тогава аз ще карам. Просто повикай Джан и Луиз.

— Не им знам телефоните, а ако не си сложиш веднага тая проклета сватбена рокля, ще повикам полицията и ще накарам да те арестуват.

— Това би било мило — каза тя приглушено, докато си навличаше през главата сватбената рокля и притискаше стомаха си. Но когато се опита да си сложи обувките, откри, че краката й са прекалено подути. — Ще трябва да ида боса — заяви делово.

— Би изглеждала глупаво.

По това време стояха на прага на стаята и часът беше малко след четири сутринта, но следващата болка дойде толкова силна, че се наложи тя да се подпре на вратата. Само като я гледаше, Джак започна да стене, а тя го прегърна през рамената, докато излизаха от стаята и бавно отиваха пред хотела, където той беше паркирал колата. Сякаш беше необходима дяла вечност да стигнат дотам. В действителност им отне повече от десет минути и тя започна да се тревожи, че ще роди бебето, преди изобщо да стигнат до ферарито.

Вмъкна се на шофьорското място и протегна ръка към него, молейки се да не е забравил да донесе ключовете. Не искаше да чака и минута повече. Но за щастие те бяха в джоба му. Той й ги подаде и се вмъкна в колата до нея. И докато излизаха, наклонени на две колела, от паркинга и от Бел Еър, тя му даде телефона на Джан и му каза да й се обади.

— Кажи й да звънне на Луиз. Просто им кажи да се срещнем там, в родилната зала. Ще бъдем там след пет минути.

— Те сигурно ще ме пратят в гериатричното отделение.

— Просто се отпусни, нищо ти няма — каза тя и му се усмихна.

Това беше страхотен начин да си прекараш медения месец. Всяка минута щеше да им се роди дете. Тъй или иначе, тя трябваше да отбие встрани от пътя за следващата контракция.

— О, господи! — изкрещя и той. — Какво правиш?

— Опитвам се да не ти счупя ферарито, докато имам контракция — каза тя и звучеше повече като момичето в „Магьосникът“, отколкото като жената, за която току-що се беше оженил, а той я погледна с ужас.

— Глупости! Според мен си в преход.

— Не ми разправяй в какво съм, просто млъкни и повикай дъщеря ми, по дяволите.

— Ето… ето… за това разправяше чудовището в болницата… тя каза, че ще започнеш да се държиш като някой, дето изобщо не го познавам. Това е транзиция. — Тя не знаеше дали й се ще да се смее, или да го убие. Но поне тогава той се обади на Джан и й съобщи, че майка й е в транзиция.

— Това шега ли е? — попита Джан, която беше дълбоко заспала и не знаеше за какво говори той. Беше очевидно, че е пил твърде много на венчавката.

— Разбира се, че не е шега — извика той в слушалката и звучеше истерично. — Тя ражда бебето и сме на път за болницата, и е в транзиция. Говори като съвсем чужд човек.

— Сигурен ли си, че това е мама? — изсмя му се Джан.

Той беше дори по-объркан, отколкото и майка й беше предвиждала.

— Е, поне носи сватбената рокля на майка ти. И иска ти да се обадиш на Луиз. Но побързай!

— Ще бъдем там след десет минути! — гласеше отговорът, когато гумите на Аманда проскърцаха в алеята на болницата и тя отвори широко вратата на ферарито, хвърляйки отчаян поглед на чисто новия си съпруг.

— Ти паркирай. Аз съм заета. И да не одраскаш колата, че съпругът ми ще те убие.

— Много смешно, госпожо. Много смешно, която и да сте. Пък и изглежда точно като жена ми — съобщи той на един нощен пазач, който поклати глава и посочи на Джак къде да паркира. Реши, че те сигурно са дрогирани, всеки в Ел Ей беше дрогиран.

По това време Аманда вече беше стигнала във фоайето и седеше на болнична количка. Беше им дала името на лекаря си и точно както ги бяха научили в Ламейс, тя дишаше дълбоко и издишваше. Контракциите ставаха грознички.

— Какво правиш? — попита Джак, като я погледна, и тогава си спомни. — Забравих си хронометъра. — Но една сестра вече я беше подкарала към асансьора, а тя стискаше облегалките на количката. Много изнервяше Джак. — Бебчо, добре ли си?… Искам да кажа наистина…

— Как ти изглежда? — Гласът й едвам се чуваше поради контракциите, но сега звучеше по-обичайно. Може би не беше в транзиция.

— Печална работа — каза той честно — по-лошо, даже.

— Наистина е по-лошо. Все едно, че ти разрязват червата с трион за вериги.

— Какво стана с нещото с горна устна?

— После ще видим.

— Нямам търпение.

Вкараха я в една стая на третия етаж и тя смени дрехите си с избеляла болнична нощница. Подадоха на Джак шапка за баня и зелена пижама.

— Това за какво е? — изглеждаше паникьосан.

— За Вас, ако искате да видите как се ражда бебето ви — безцеремонно му каза сестрата и нареди да повикат лекар да прегледа Аманда.

Той се появи в родилната зала две минути по-късно, докато Джак се преобличаше, и обяви, че Аманда има разкритие осем сантиметра и напредва бързо. Когато приключи, тя беше на девет.

— Дайте ми епидурал — каза тя, стиснала пречките отстрани на леглото по време на следващата контракция — … морфин… демерол… каквото и да е… дайте ми нещо.

— Твърде късно е, госпожо Кингстън — каза утешително сестрата. — Трябваше да сте дошли тук на седем сантиметра.

— Заета бях. Карах към болницата в шибаното ферари на съпруга ми.

Тя вече плачеше. Никак не беше смешно. И се обърна да погледне разярено лекаря и сестрата.

— Да не искате да ми кажете, че ако съм била тук преди половин час, съм могла да взема епидурал? Ти си виновен — каза тя на Джак, който се появи от банята с вид на санитарка.

— За какво съм виновен? О, това — той погледна огромния корем. — Ами сигурно. И между другото — обърна се той властно към лекаря — тя не е госпожа Кингстън.

— Не е ли? — Той изглеждаше сепнат и вдигна болничния лист. Беше ясно написано. — Тук пише, че е госпожа Кингстън.

— Тя е госпожа Уотсън — поправи го Джак, все още пиян поради неизвестното количество шампанско, което бе изпил на сватбата им.

Щяха да минат часове, вероятно дни, преди да изтрезнее — и Аманда го знаеше.

— Няма значение коя съм. Просто повикайте моя лекар. Къде е той?

— Тук съм, Аманда — спокойно каза един глас от вратата.

— Добре. Искам хапчета, а те не ми ги дават. — Той поговори с местния лекар за минута и тогава кимна.

— Какво ще кажеш за малко морфин?

— Звучи страхотно.

Свързаха я за монитор, забиха й иглата и започнаха да й преливат венозно, всичко продължи по-малко от пет минути. Но само като ги гледаше да правят това, на Джак страхотно му се догади. Седеше на един стол в ъгъла със затворени очи и стаята около него се въртеше.

— Хайде да дадем на господин Уотсън чаша кафе, черно, нали? — каза лекарят, а сестрата повдигна вежда.

— Добра идея.

Медицинският екип се захили, а Джак отвори едно око и ги изгледа, а в това време Аманда се бореше със следващия пристъп, но поне морфинът го беше притъпил малко.

— Защо вдигате такъв шум тук? — Оплака се Джак точно когато влизаха Джан и Луиз и се насочиха направо към майка си.

— Ти не трябва да влизаш тук — каза тя замаяно на Джан. Морфинът я караше на сън.

— Защо не, мамо? Тя нежно докосна бузата й и я погали по косата, а в това време Луиз отиде да й вземе кубчета лед. Когато тя бе раждала, това беше единственото, което искаше.

— Защото никога няма да поискаш да имаш деца. Това е ужасно — и тогава добави, след като размисли, затворила само за минута очи, — но си струва. Обичам те, миличка — прошепна й тя и после отново се отнесе, а в това време Луиз се върна в стаята с кубчетата лед. — И теб обичам, Луиз — каза тя и с благодарност пое леда. Джак все още седеше в ъгъла и пиеше кафе.

А в пет часа, когато лекарят отново я прегледа, решиха, че е готова да отиде в родилната зала, но дотогава действието на морфина беше преминало и Аманда се оплакваше.

— Чувствам се ужасно… защо се чувствам толкова ужасно…?

— Защото раждаш — каза й Луиз, а в това време Джак дойде и застана до нея. Изглеждаше доста по-трезвен.

— Как върви, душичке? — попита състрадателно.

— Чувствам се ужасно.

— Сигурно. — Тогава той погледна сестрата с досада. — Не може ли да й дадете нещо? Защо не я упоите, за бога?

— Защото тя ражда, а не й правят мозъчна операция, и сега трябва да напъва.

— Не искам да напъвам. Мразя напъването. Мразя всичко. Мразя това.

Единствената полза от морфина бе, че я беше замаял и отвлякъл, но тя продължаваше да чувства всяка болка.

— Скоро ще свърши — каза той и последва количката в родилната зала, чудейки се как се е оплел във всичко това. Не искаше да го гледа, но пък и не искаше да я остави. А двете й дъщери вървяха непосредствено зад него. Само оборудването на залата му замая главата. Дадоха на всеки от тях табуретка до тавата й и я повдигнаха почти до седнало положение, като краката й бяха на стремената. В далечния ъгъл се намираше малко пластмасово легенче с топлинна лампа над него, която да го държи затоплено за бебето. То изведнъж направи нещата съвсем реални за Джак. Имаше причина да са тук. Случваше се нещо велико. Те не бяха тук само за да я гледат как страда.

Но след малко го обзе чувството, че именно затова са дошли тук. Тя се напъваше в продължение на два часа и доникъде не стигаше. Бебето беше огромно. Лекарският екип започна да си шепне и докторът погледна към часовника и кимна.

— Ще й дадем още десет минути.

Но по това време Джак вече беше нащрек, беше ги чул.

— Какво значи това?

— Бебето не се движи много, Джак — тихо каза лекарят. — А Аманда е доста уморена. Може да се наложи да й помогнем тук.

— Как да й помогнете? — Изглеждаше паникьосан. Беше разбрал дори преди да му кажат. Учебният филм. Цезарово сечение. Там, дето изглеждаше сякаш режат жената наполовина с трион за вериги. И той погледна към лекаря с откровен ужас. — Налага ли се?

— Ще видим. Може би не, ако тя ни помогне. — В този момент Аманда беше нещастна, плачеше и стискаше ръцете му и двете й дъщери изглеждаха разтревожени. Но Джак изглеждаше по-зле от нея. Пет минути по-късно нямаше никакво подобрение. Те стояха наоколо и чакаха следващия пристъп на болката, когато иззвъня някаква аларма, цялата зала сякаш се изпълни със звука й и всички около нея скочиха да действат.

— Какво е това? Какво стана? — Джак беше обзет от паника и напълно трезвен.

— Това е мониторът на зародиша, Джак. Бебето е в беда — обясни лекарят, но беше твърде зает, за да каже повече. Навсякъде хвърчаха инструкции, анестезиологът казваше нещо на Аманда, а тя плачеше.

— В каква беда? — Джак отчаяно искаше да разбере какво става, а никой не му казваше.

— Вие трябва да напуснете стаята сега, всички — каза високо лекарят, а после се обърна към анестезиолога. — Имаме ли време за един епидурал?

— Ще опитам — отговори той.

Още тичане, още инструкции, шум навсякъде, а Аманда, легнала там, посягаше към ръката на Джак като ранено животно. По това време момичетата вече бяха напуснали залата, обаче Джак знаеше, че не може да я остави. Не можеше да постъпи така с нея.

— Аз ходих на курса — каза на всички, които биха го слушали. — Бях на курса с филма за цезаровите сечения.

Но никой не слушаше, очите им бяха залепени за монитора и все още е безуспешно се опитваха да изтръгнат сина му от Аманда.

Епидуралът вече беше сложен и лекарят строго погледна Джак.

— Седнете и й говорете.

Сложиха параван, така че той да не може да вижда хирургическата намеса, а само лицето й и анестезиологът сякаш правеше хиляда неща наведнъж, и около Джак се носеха легенчета с инструменти, а той се опитваше да не ги гледа. Но сега виждаше единствено очите й, лицето й и изписания по него ужас.

— Всичко е наред, бебчо, тук съм. Ще мине добре. За една минута ще извадят бебето. — Хвана се, че тихо се моли дано не я лъже.

— Той добре ли е? Бебето добре ли е, Джак? — Тя плачеше и говореше едновременно, но сега не чувстваше болка, само много бутане и дърпане. А Джак беше заковал очите си върху нея и й казваше колко много я обича.

— Бебето е добре — продължаваше да й говори той, надяваше се да е истина и се молеше нищо да не е станало с бебето. Не искаше да й се случи това. Вече беше преживяла твърде много. Бебето трябваше да оживее. Но операцията продължаваше сякаш безкрайно. Потта се стичаше от лицето на Джак върху чаршафа до нея и докато чакаха, сълзите им се смесваха. В залата се носеха непрекъснати шумове, после изведнъж настана тишина и тя започна да плаче по-силно.

Сякаш знаеше, сякаш усещаше, че може да се случи нещо ужасно, а той можеше единствено да я целува и да й казва колко много я обича. Но как изобщо би могъл да й го компенсира, ако бебето умре? Знаеше, че каквото и да направи, не би могъл. И докато я гледаше с надеждата синът им да живее, те изведнъж чуха слаб виещ звук, който изпълни стаята и очите й широко се отвориха от удивление.

— Той добре ли е? — Тя беше напълно изчерпана, но в момента това бе единственото, което искаше да разбере, и лекарят бързо я успокои.

— Добре е.

Срязаха пъпната връв и го сложиха на кантара да го претеглят, а в това време Джак отиде да види своето момче, своя син. Четири кила и седемстотин грама. Почти пет кила. Много се беше борил, за да стигне дотук. Имаше нейните големи сини очи и изненадан израз на лицето си, сякаш бе пристигнал по-бързо, отколкото е възнамерявал. Впрочем така си беше. Родил се бе почти три седмици по-рано.

После го почистиха и го завиха в одеяло и го сложиха да легне до майка му, но ръцете й все още бяха завързани за масата и тя не можеше да го държи. Джак го взе вместо нея и очите му се изпълниха със сълзи, като наблюдаваше как Аманда за първи път вижда сина си и как го докосва с бузата си. Никога нищо не го беше развълнувало повече от тази жена, която толкова много бе заобичал, и от бебето, което никой от двамата не беше очаквал. Това беше раждането на малка мечта, на голяма надежда за бъдещето, на специална пратка от небето. И изведнъж Джак се почувства не стар, а млад, като гледаше надолу към тях. Това беше магически подарък и най-вече за бъдещето. Сякаш се отваряше прозорец към слънчевата светлина.

— Той е толкова красив — прошепна тя, като погледна нагоре към Джак. — Прилича на теб.

— Надявам се, че не — отвърна, а сълзите се търкаляха по бузите му, докато се навеждаше да я целуне. — Благодаря ти — отрони за това, че не се отказа от него… за това, че го искаше, когато аз не го исках.

— Обичам те — сънливо отвърна тя.

Беше осем часът сутринта, а тяхното бебе беше вече на десет минути.

— И аз те обичам — рече й, наблюдавайки как сънят я отнася, а докато довършваха грижите за майка му, отведоха бебето в детското отделение. Той седя дълго време и я наблюдава и когато най-сетне я откараха отново в стаята й след реанимацията, тя все още беше дълбоко заспала и той все още беше с нея.

Останалите ги чакаха там, вече бяха чули новината и Пол беше там, и всички се усмихваха.

— Поздравления! — Луиз беше първата, която ги поднесе този път искрено.