Даниел Стийл
Най-скъпият подарък (4)

4

През следващите няколко дни Аманда нямаше новини от Джан, а Джак й се обади една седмица след празненството. Каза, че има какво да й съобщи и я покани да дойде в магазина и да обядва с него в офиса му. Тя прие без каквото и да било колебание. Отлично знаеше, че единственият му мотив да й се обади беше да говорят за децата си.

Когато пристигна в „Джулис“, той я чакаше долу и я заведе горе в личния си офис, където масата в залата за конференции им беше приготвена за обяд с колосани бяла покривка и салфетки. Оставиха ги сами и те похапнаха салата с раци, чер хайвер и пиха шампанско. Беше един много изискан и лек обяд.

— Всеки ден ли го правиш? — подкачи го тя, а той отговори, че само тогава, когато иска да впечатли някого.

— Тогава можеш да считаш, че си ми направил впечатление, защото аз инак всеки ден ям кисело мляко направо от кофичката.

— Е, изглежда има полза. Фигурата ти е невероятна, Аманда.

Тя се изчерви при думите му, а после двамата преминаха към разговори за децата си. Той каза, че е обядвал с Пол и небрежно е поставил въпроса, толкова небрежно, колкото може да бъде поставен подобен въпрос. Беше запитал защо още не са си родили дете и според Джак Пол бил доста откровен и му обяснил горе-долу същото нещо, което и Аманда. Признал още, че всъщност не искал да ходи на такъв лекар. Смятал, че това е смущаващо и се чувствал тъй, сякаш оспорват мъжествеността и способностите му. Но след продължителен разговор с баща си най-накрая се съгласил да направи нещо по въпроса, макар и да не желаел. Беше обещал да иде на лекар с Джан веднага след Коледа. Дотогава нейният специалист явно бил в отпуск.

— И така, бих казал, че нашата мисия е приключила. Или поне първият й етап. Операция „Внук“ се намира в своята начална фаза.

Аманда беше впечатлена от добрите резултати и от факта, че той се е почувствал достатъчно ангажиран, за да го направи, та се облегна на стола си и му се усмихна възхитено.

— Джак Уотсън, страхотен си. Не мога да повярвам. Горката Джан го молеше да отиде с нея през цялата последна година, а той не щеше и не щеше.

— Вероятно просто се страхува от мен. Казах му, че ще го лиша от наследство, ако не го направи. — Той й се усмихна, доволен от реакцията й. Тя му беше очевидно толкова благодарна.

— Сериозно, Джак, благодаря ти. Горката Джан толкова много иска бебе.

— А какво мислиш, че ще стане, ако не успеят? — Звучеше разтревожено, когато й зададе този въпрос и тя също изглеждаше загрижена, тъй като Джан й беше казала, че Пол не е съгласен на осиновяване.

— Предполагам, че ще се справят с този проблем стъпка по стъпка. Ако не заченат, винаги могат да осиновят, но е трудно да се допусне, че в наше време, при всичките фантастични методи за превъзмогване на стерилитета, не биха могли да получат помощ. Сигурна съм, че от всичко това с малко търпение ще се получи нещо добро.

— Нещата са страшно усложнени сега, нали? По мое време, освен ако нямаше истински късмет, ти трябваха шест месеца да вкараш някое момиче в татковата си кола за киното на колела и стигаше само да се ръкуваш с нея и тя забременяваше. Днес, когато всички ги лекуват срещу стерилитет и им правят бебетата в аптекарски хаванчета, това със сигурност отнема чара на срещите. — Аманда не можеше да не се засмее на думите му. Прав беше, дори по време на брака им с Мат тя често се беше тревожила да не забременее. Просто се надяваше, че сега Пол и Джан ще извадят късмет и ще успеят да си родят дете.

— Ще ти се обадя, ако чуя още нещо — обеща й Джак.

— Аз също — увери го Аманда и тогава той й предложи да я разведе из магазина. Тя не можа да се удържи и да не пробва няколко неща и накрая той я остави с мениджъра на магазина и с най-добрите им продавачи, а два часа по-късно тя мина през кабинета му, за да му благодари отново.

— Забавно ли ти беше? — попита я, застанал до бюрото си, когато тя влезе в кабинета. Изглеждаше щастлива и освободена, беше прекарала прекрасно, пазарувайки в „Джулис“.

— Разпуснах се и си купих всичко, което видях, включително половин дузина наистина прекрасни бански костюми от корабната ти колекция за следващата година. — Беше си взела и няколко красиви нощници, нова рокля и една превъзходна черна чанта от крокодилска кожа. — Награбих всичко, което видях — рече тя пак, малко смутена. — Никога в живота си не съм била толкова екстравагантна, ала трябва да призная, че ми достави удоволствие. — Тя се смееше, докато правеше това признание, а той се хвана, че зяпа красотата й и се чуди как да я накара да вечеря с него.

— Обичаш ли тайландска храна? — ни в клин, ни в ръкав я попита.

— Защо, да не би и такава да продавате? Да не би да съм пропуснала някой щанд? Деликатесите? — Тя се смееше и изглеждаше чувствена, млада и красива.

— Да, всъщност ще ти покажа къде е — рече го убедително. — Но това е в другия ни магазин и трябва да дойдеш с колата ми, за да идем там.

— О, ти си ужасен лъжец, Джак Уотсън. Ти се опитваш да ме отвлечеш и да ме задържиш за откуп, току-що го разбрах.

— Каква добра идея — той се засмя с нея. — Имам ли шанс?

— Сега, тази вечер? — Беше вече пет и половина, но магазинът беше отворен до девет, за да могат клиентите им да пазаруват за Коледа. — Ти днес вече ми даде обяд, не се налага да ме храниш и довечера. Имам друга идея. Защо не дойдеш у дома малко по-късно, а аз ще ти приготвя вечеря. Нищо специално, просто горе-долу каквото намеря в хладилника. Дължа ти го, дължа ти огромна вечеря задето накара Пол да отиде на лекар.

— С удоволствие. — Той прие поканата, светкавично и обеща да бъде у тях в седем часа, за да й помогне. И веднага щом си тръгна, вдигна телефона и отложи срещата за вечерта, която си беше определил седмици преди това. Заяви, че имал грип, и момичето, на което се обади, просто му се изсмя. На нея всъщност не й пукаше, обаче го познаваше много по-добре, отколкото той подозираше.

— Как се казва тя? — Момичето, на което се бе обадил, не можа да се сдържи и да не го заяде малко.

— Защо мислиш, че причината е друга жена?

— Защото не си хомосексуалист и сигурно не си имал грип, откакто си бил двегодишен. Добре ми звучиш, Джак… желая ти късмет, която и да е. — Тя и бездруго се виждаше с друг и той й благодари, че проявява такова разбиране.

Пристигна пред вратата на Аманда точно в седем часа. Тя го посрещна със сив панталон и бледосин пуловер, носеше и перлен гердан. Изглеждаше като млада наследничка и си беше сложила престилка.

— Съвсем домашна картинка — прокоментира той на влизане и остави на масата бутилка много специално вино, което беше купил за нея, а тя се засмя на забележката му.

— Има си хас след двайсет и шест години брачен живот.

— Знаеш ли, никога не съм мислил за теб по този начин, домашен, искам да кажа — призна си Джак, докато я следваше в кухнята, а тя му благодареше за виното. Беше чудесно вино, внушителна марка. — Мислил съм за теб само като за кинозвезда. Трудно е да се забрави коя беше ти. Дори изглеждаш по същия начин. Всъщност в подсъзнанието си аз винаги мисля за теб като за Аманда Робинс, а не като за Аманда Кингстън.

— На Мат това не му беше приятно — каза тя просто. — Много хора са го казвали.

— Ти затова ли не се върна в киното?

— Вероятно. Във всеки случай Мат не би искал да го направя. Много говорихме за това, преди да се оженим. Не се бях занимавала дълго с кино, но бях готова да се откажа… в името на нещо по-хубаво… заради мъжа, когото обичах, и семейството.

— И по-добре ли стана? Беше ли щастлива? — попита той, наблюдавайки я.

— Обичах да съм с децата си и с Мат. Хубав живот беше. — За момент тя се замисли. — Трудно е да се повярва, че е свършило. Всичко се разби толкова бързо. В един миг той излезе от къщи с тенис ракета в ръка, а в следващия го нямаше, само два часа по-късно. Трудно е да се приспособиш към това.

Джак химна.

— Звучи тъпо, като се каже, но поне не е страдал.

— Предполагам, че е вярно, но всички ние страдахме. Изобщо не бях подготвена. Изглеждаше толкова млад. Никога дори не бяхме говорили какво ще стане, ако един от двама ни умре. Никога не сме имали време да мислим за това, нито да си кажем довиждане, нито… — Очите й се напълниха със сълзи, тя се извърна и изведнъж Джак се оказа зад нея, хванал я за раменете.

— Всичко е наред… Знам… така беше и при мен с Дори. Направи катастрофа по пътя за среща с мен. Челен удар. Въобще не е усетила какво я е блъснало. Но аз усетих. Чувствах се сякаш оня идиотски камион е смазал мен. Дълго време ми се искаше така да беше наистина. Все исках аз да съм умрелият, а не тя… Чувствах се толкова идиотски виновен.

— Аз също — каза Аманда, като се извърна да го погледне. Той имаше нежни очи, топло кафяви, а косата му беше прошарена пясъчно руса. Изглеждаше поразително добре. — Тази година през цялото време исках да съм умряла вместо Мат. Но през последните една-две седмици изведнъж се зарадвах, че не съм. Отново се радвам на децата си и правя разни дребни неща… Странно е как нещата се променят съвсем мъничко и става различно. — Той кимна и препаса върху панталоните и черното си поло една от нейните престилки.

— Добре, стига сериозни разговори, мадам. Какво има за вечеря? Искаш ли да нарежа пържолите, да направя скарата или пюрето, или предпочиташ да гледаш как тихичко се напивам в кухнята ти? И двете ги мога. — Беше му забавно, а тя се смееше. Бе толкова леко да си с него.

— Я седни и се отпусни. Всичко е вече почти готово. — Тя му наля чаша вино, свърши едно–друго в кухнята и половин час по-късно те ядоха стек, печени картофи и салата. Беше добра готвачка и те говориха дълго, седнали край кухненската й маса, а после отидоха в дневната и той разгледа някои снимки. Било е красиво семейство, макар Мат винаги да му се беше струвал малко вдървен, а Аманда изглеждаше прелестна на всяка снимка.

— Срамота е, че ти и дъщерите ти сте толкова грозни.

— Твоите деца изглеждат точно толкова добре, колкото и моите — направи му комплимент тя, а той се засмя.

Просто се оказва, че ние сме изключително привлекателни хора. Всички в Лос Анжелос са такива. Карат грозните хора да се местят в някой друг щат или град, или ги прехвърлят през границата в полунощ. Просто ги обграждат от всички страни и край с тях и никой повече не ги вижда… пуф… и няма повече грозни хора. — Той обичаше да си играе и да се закача с нея. Лесно беше да се разбере защо има такъв голям успех сред жените.

— Това не те ли уморява? — попита го тя искрено, когато поседнаха след вечеря. Тя имаше усещането, че може да го пита за какво ли не. Сега бяха приятели. — Всички тези жени, искам да кажа. Струва ми се, че сигурно е изтощително да си все с непознати. Дори не мога да си представя какво е да трябва да се справяш с това, непрекъснато да трябва да започваш отново, да им задаваш всички тези досадни въпроси…

— Спри! — Той изохка и вдигна ръка. — Ти сриваш моя начин на живот. Ако ме караш да го защитавам, може и да не съм в състояние да го направя. То просто е един начин никога да не се обвързваш. Това е всичко. От него съм имал нужда през цялото време от Дори насам.

— Аз по-скоро бих гледала телевизия или чела книга — честно си призна Аманда, а той се засмя.

— Ами всъщност… може би това е основната разлика между мъжете и жените. Досега, ако изборът беше книга, телевизия или жени, аз трябваше да избера жените. Но ако ме накараш да разсъждавам за това сериозно, може да ми се наложи утре сутринта да си купя нов телевизор.

— Безнадежден си.

— Истина е. Това обикновено беше част от чара ми, но както виждам, започва бързо да се превръща в мой пасив. Може би не бива да го обсъждаме.

После говориха за други неща, за семействата си, когато са били малки, за мечтите си, за амбициите си, за кариерите си и отново за децата си. И вечерта отново отлетя. Той най-сетне си тръгна след полунощ. И на другата сутрин нямаше още девет часа, когато се обади да й благодари за вечерята. Тя все още спеше.

— Събудих ли те? — Звучеше изненадан. Тя имаше вид на човек, който става рано и обикновено беше наистина така, но предишната нощ беше стояла до късно, опитвайки се да чете и мислеше за него.

— Не, ни най-малко. Станала бях — излъга Аманда, погледна часовника и се изненада, като видя кое време е. Имаше час при зъболекаря, за малко да го пропусне.

— Лъжеш — ухили се той от другата страна на жицата. — Ти беше дълбоко заспала и аз те събудих. Животът на мързеливите богаташки. А аз съм на бюрото си от осем и половина. — Трябваше да се обади на няколко души в Европа, където времето беше девет часа напред. Но Аманда не му излизаше от главата и бе обладан от порив да й се обади. И сега, като я чу, той неочаквано започна да нервничи. — Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — попита без предисловие, нейните очи се отвориха широко, тя се чудеше правилно ли го е чула.

— Довечера? — Нямаше нищо запланувано, макар че за следващия ден беше канена на коледно празненство. Аз… няма ли да ти омръзна?

— Не мисля, че това е възможно, а имаме много да наваксваме, нали?

— Какво например? — Тя лежеше по гръб и се протягаше, спомняйки си точно как изглежда той.

— И двата ни живота. Общо това прави сто и десет години, би могло да ни отнеме известно време, та си помислих, че трябва вече да започнем, макар снощи да прокарахме някои хубави пътеки един към друг.

— Така ли го правиш? — засмя се тя. — Всичкият този чар? Сто и десет години… ама че подход. Е, добре де, щом като така поставящ нещата, по-добре би било да не се маем — Какво имаш предвид?

— Вечеря в „Л’Оранжри“? Ще те взема в седем и половина.

— Звучи чудесно. Ще бъда готова. — Щом сложи слушалката обратно, обаче я обхвана паника. Седна в леглото и се взря в стаята, която цели двайсет и шест години беше споделяла със съпруга си. Господи, какво правеше тя? Играеше си с Джак Уотсън на Момиче за един час? Докъде можеше да стигне в глупостта си? Стана от леглото и реши да му се обади, за да отмени срещата. Но щом звънна, Глади заяви, че е започнал съвещание и че тя можела да му предаде съобщение. Само че изглеждаше толкова грубо просто да остави да му предадат, че не може да вечеря с него, затова каза, че не е нищо важно.

Той тъй или иначе й се обади по обед и гласът му бе разтревожен.

— Нещо не е наред ли? Добре ли си? — Наистина звучеше сякаш има голямо значение за него, което беше още по-смущаващо.

— Добре съм… Просто си помислих… о, не знам, Джак, просто се почувствах глупачка. Не искам да бъда Мацето на месеца. Омъжена жена съм, или поне бях… или пък още съм… в собственото си съзнание и не знам какво по дяволите правя с теб или каква игра играя. Дори не мога да се навия да си сваля халката, а пък сега всеки ден вечерям с теб и въобще нямам представа докъде ще стигнем. — Когато спря да говори, тя изглеждаше и се чувстваше изтощена, а на своя край на жицата той звучеше спокойно, макар и да не се чувстваше така.

— Аз също не знам докъде ще стигнем. И ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, аз също ще си купя халка и тогава поне ще сме равни. Хората ще си мислят, че и двамата мамим съпрузите си. Просто знам, че от години насам, а може би и никога, не ми е било толкова приятно в нечия компания. И не мога да ти кажа повече от това. Изведнъж животът, който съм водил в продължение на двайсет години, изглежда като мръсна смешка от последните страници на „Плейбой“. Срам ме е, искам да се отърва от него и Бог да ми е на помощ, като се вричам така, но искам да бъда човек, с когото ти би се гордяла да те видят, защото аз съм толкова идиотски горд да ме виждат с теб, че ми е трудно да го понеса.

— Но аз не съм готова за връзка — простена тя жално. — Не искам да започна да излизам с някого. Минала е само една година, откакто загубих Мат, и не знам какво правя с теб… макар също да ми е много хубаво да си говорим… и не искам да спираме, но може би трябва. Мислиш ли, че е добре да се откажем от вечерята днес? Мислиш ли, че това не е правилно? — Звучеше толкова обезпокоена, че просто му се прииска да я обгърне с ръце и да я притисне към себе си.

— Всичко ще бъде наред — кротко й каза. — Няма да правим нищо, което не искаш. Просто ще говорим за нашите деца и ще се отпуснем. Не е необходимо да става нещо повече засега… или може би изобщо. — Много му струваше да го изрече, ала не искаше да я плаши или, още по-лошо, да я губи, преди наистина да я е спечелил. Изведнъж всичко придоби огромно значение за него. А после му дойде друга мисъл. — Може би трябва да идем на вечеря в някое по-сбутано заведение… — „Л’Оранжри“ беше един от най-хубавите ресторанти в Ел Ей^[1] и неизбежно там щяха да ги видят. — Какво ще кажеш за някое малко бистро или дори пицария?

— Звучи страхотно, Джак. И съжалявам, че съм толкова откачена. Просто не очаквах да станем приятели, във всеки случай не по този начин… какъвто и да е той. — Тя се засмя нервно, а той се опита да я успокои.

— Ще те взема. Можеш да си сложиш джинси, ако искаш.

— Страхотно! — Тя се хвана за думите му и когато той пристигна, носеше избелели джинси, прилепнали като тапети по вълнуващото й тяло, и пухкав и удобен пуловер от розова ангорска вълна. Той умираше да й каже колко великолепно изглежда, но не искаше да я сепва.

Отидоха с кола до Ла Сиенага и спряха в малко ресторантче, което тя никога преди това не беше и виждала. Докато влизаха, разговаряха оживено и тя изведнъж го сграбчи за ръката и се обърна към него с изписан по лицето й ужас.

— Какво има?

Ако беше омъжена, би решил, че току-що е съзряла в ъгъла съпруга си с друга жена. Всичко, което можа да види, беше една млада двойка, която вечеряше там, обаче Аманда вече беше излязла през вратата с разтуптяно сърце. — Кои са тези?

— Дъщеря ми Луиз и съпругът й, Джери.

— О, господи. Добре, де. Не ни ли се полага да вечеряме? И двамата сме облечени. — Той се опитваше да погледне на нещата с лекота, но тя изглеждаше сякаш иска да избяга, а той не искаше това да се случи. Върнаха се обратно до колата му и след като вече бяха безопасно скрити вътре, поговориха малко.

— Тя никога не би го разбрала.

— Та нали е голяма жена, боже мой! Какво очакват децата ти? Да си стоиш вкъщи до края на живота си? Аз съм свекърът на Джан, безопасен съм. — Опитваше се да изглежда невинен, но този път Аманда му се присмя.

— Ти си всичко друго, но не и безопасен, и много добре го знаеш. А децата ми мислят, че си донжуан.

— Приятно. Надявам се, Джан не мисли, че… е, кой знае, може би го мисли. Предполагам, че доста време съм бил такъв. Но винаги съществува възможността да се поправя. Това би ли имало значение?

— Не. И положително не тази вечер. Може би трябва да си ида у дома.

— Ще ти кажа какво ще направим. Ще идем в „Джони Рокет“. — Тя се усмихна на предложението. Там висяха дечурлига, които пиеха млечни шейкове и ядяха хамбургери, точно както през петдесетте години.

И когато стигнаха там, седнаха на бара и ядоха кренвирши и пържени картофи с люта подправка, пиха млечни шейкове и Аманда дори успя да се присмее на себе си, преди да поръчат кафето.

— Изглеждах ли пълна глупачка, като избягах оттам? — Тя приличаше на дете, което е направило грандиозен гаф и не може да повярва, че го е извършило, но на Джак му харесваше всичко, свързано с нея.

— Не. Ти изглеждаше като женена жена на любовна среща, която току-що е видяла съпруга си.

— Така се и чувствах — призна си с въздишка, сетне вдигна очи към него — Джак, не съм готова за това. Честна дума, не съм. Струва ми се, че ти отново трябва да се върнеш към миманса, ти си си много по-добре с тях, повярвай ми.

— Мисля, че трябва да оставиш това да си го решавам сам. — И тогава той изневиделица я попита какво ще прави другата седмица за Коледа.

— Децата ще дойдат у дома на Бъдни вечер, както всяка година. А после, на самия ден, тази година ще отидем у Луиз. Защо? Ти какво ще правиш?

— Ще спя, както обикновено… Искам да кажа, то е като при хъркането, нищо по-екзотично няма. Коледа е кошмарна за продажбите на дребно. Отворени сме до полунощ на Бъдни вечер, за да удовлетворим клиентите си, които не са намерили сили за пазаруване преди девет часа на този ден — обикновено все съпрузи. Като че ли всяка година губят календарите си и ги намират в шест часа на Бъдни вечер… О, Господи, Коледа е! Обикновено взимам последната смяна, после се прибирам вкъщи и два дни спя. Просто се чудех дали искаш да дойдеш с мен на ски на втория ден. Нали разбираш, ще вземем отделни стаи, ще бъдем само добри приятели и всичко от сорта.

— Мисля, че не бива да го правя. Ами ако някой ме види? Още не е минала една година.

— А кога се навършва? — Той наистина не можеше да си спомни.

— На четвърти януари — рече тя сериозно. — Пък и всъщност не ме бива особено като скиорка.

— Просто ми хрумна, помислих си, че може да ти е от полза чистият въздух, и да заминеш малко. Бихме могли да отидем с кола до езерото Таху или да спрем в Сан Франсиско.

— Някой ден, може би — проточи тя неопределено, а той кимна. Даваше й зор и знаеше, че го прави. Тя наистина не беше готова.

— Не се тревожи за това. Защо не наминеш към магазина тия дни? Ще бъда там през цялата седмица и можем да хапнем чер хайвер в кабинета ми.

— Тя се усмихна на предложението. Въпреки репутацията му и факта, че не беше готова за това, тя действително го харесваше. А той изглежда разбираше всичките й чувства. У него имаше нещо топло и грижовно, което я бе изненадало и изцяло я бе обезоръжило. Той изглеждаше толкова по-млад от Мат, толкова изпълнен с живот, толкова щастлив да е с нея и колкото и да не й се щеше да изпитва към него такива чувства, тя откри, че й правеше голямо удоволствие да бъдат заедно.

Тази вечер в колата по пътя за вкъщи говориха за това и той довери, че след като я е опознал, тя изобщо не се оказала онази, каквато бе очаквал, а забавна и топла, и мила, и състрадателна, и толкова ранима. Всичко, което казваше и правеше, му създаваше желание да я защитава.

— Можеш ли да изтърпиш за известно време да бъдем просто приятели — попита го тя откровено.

— Или може би завинаги? Не съм сигурна дали изобщо някога ще поискам отново да се обвържа. Просто не съм сигурна, че някога бих могла да го сторя.

— Никой не те кара да вземаш това решение — каза той здравомислещо, а тя се успокои и престана да се чувствува чак толкова виновна. Влезе в дома й за малко, пиха ментов чай в кухнята, а после той запали огън в дневната и дълго разговаряха за важните за тях неща.

Беше два часът, когато Джак си тръгна, а тя не беше усетила къде е отишла нощта. Когато бяха заедно, времето сякаш летеше. На следващата сутрин той беше зает в магазина, а тя прекара деня в последни подробности от приготовленията за Коледа. Вече бе купила елхата и вечерта, когато той се обади, я украсяваше.

— Какво правиш? — попита той с умора в гласа. Беше прекарал в магазина дванайсет часа и се чувстваше изцеден.

— Украсявам елхата, — каза тя, но звучеше тъжно и беше пуснала коледни песни по стереоуредбата, от което изведнъж й стана още по-тъжно. Това беше първата й Коледа без Мат, първата й Коледа като вдовица.

— Искаш ли да намина? Излизам от магазина след половин час, а ти си ми по пътя за вкъщи. Би ми било много приятно да те видя.

— Не мисля, че е редно — каза тя откровено.

Все още се нуждаеше от време, през което да жали Мат, и този беше един от интимните й моменти. Вместо това поговориха малко и когато затвориха телефона, тя се почувства малко по-добре, а той се почувства по-зле и изведнъж отчайващо самотен. Чудеше се дали тя изобщо някога ще се откаже от Мат и дали ще пусне някого зад стените си. Знаеше, че е надникнал в сърцето й, ала тя все още се страхуваше да му позволи да се приближи и може би винаги щеше да се страхува.

Джак мина бавно с колата покрай дома й и можа да види как вътре лампичките по елхата святкат, но не можа да види нея. А Аманда си седеше в спалнята и плачеше, защото отчаяно се боеше, че се влюбва в Джак, а не искаше. Не беше честно по отношение на Мат и тя в никакъв случай не искаше да го предава. След двайсет и шест години му дължеше поне това, поне да не лапне по първия мъж, който й се изпречи на пътя, независимо колко е очарователен. А какво щеше да стане, ако наистина се окажеше просто едно от момичетата в миманса му? Ще е изефтиняла за нищо. А знаеше с абсолютна сигурност, че заради Мат и заради себе си не бива да допусне това да се случи.

Джак й се обади, когато стигна вкъщи, но тя не вдигна телефона. Инстинктивно разбра, че това е той, а не желаеше да разговаря с него. Искаше да приключи с всичко, преди изобщо да се е случило.

Тази нощ тя загаси светлините, легна си и остави музиката да се лее. Мелодията на „Тиха нощ, свята нощ“ се носеше го къщата, докато тя плачеше за двама мъже — за един, когото беше обичала толкова дълго, и за друг, когото никога нямаше да познае. Точно в този момент беше трудно да се каже коя болка е по-голяма и по кого от двамата копнее повече.