Даниел Стийл
Най-скъпият подарък (3)

3

Подготовката за празненството в магазина бе започнала още от рано сутринта. Над вратите имаше гирлянди, на всички прозорци — венци. Затвориха точно в четири часа, имаше и красива коледна елха, цялата украсена със сребро. Джак беше доволен, когато я видя.

— Знам, че от екологическа гледна точка вече не е правилно да се прави украса с елхи. Но ги обичам. Тази е красавица. — Той се огледа, магазинът блестеше. На три места имаше барове, а касите с френско шампанско се изстудяваха в кухнята. Беше наел четирима музиканти да свирят, за да поддържат настроението, но не за танцуване. Очакваха двеста души. Това беше едно от по-елитните им партита, само за най-добрите купувачи и за набор от известни личности, за които Джак знаеше, че ще присъстват. По повечето събития те не се появяваха, но винаги идваха на празненствата на Джак. Всички го обичаха и идваха на партитата в „Джулис“.

— Е, Глади, как ти се струва? — попита той, докато за последен път оглеждаше магазина, преди да отиде да се преоблече. За случая си беше купил нов костюм на Армани.

— Добре ми се струва, Джак, наистина добре — каза тя, възхитено оглеждайки всички подробности. Обичаше неговите празненства. Винаги бяха страхотни.

— Наглеждай нещата вместо мен. Ще се кача горе да се преоблека — рече той и изчезна в асансьора. Двайсет минути по-късно се върна и изглеждаше като манекен от корица на списание. Костюмът беше тъмносин, но в кройката му нямаше нищо старомодно и начинът, по който той го носеше, го правеше да изглежда като съвършен.

— Много красиво — тихо каза Глади, когато отново слезе при нея. — Изглеждате страхотно. Имате ли дама за вечерта? — заинтригувано го попита. Последната звездичка бе минала през ръцете му преди няколко седмици и тя знаеше, че в момента той ухажва една известна манекенка.

— Поне десетина — засмя се той. — За съжаление Стар тази сутрин замина за Париж. Но ме накара да поканя сестра й.

— Много благородно от нейна страна… или много глупаво… — изкоментира Глади ухилено.

— Мисля, че тя си има приятел в Париж. — Той се усмихна, доволен от живота и приятно необременен, както той обичаше нещата.

— Децата ще дойдат ли довечера? — попита Глади, наливайки си чаша шампанско, докато първите гости започваха да преминават през вратата. Елизабет Тейлър току-що беше влязла с Майкъл Джаксън. Барбра Стрейзанд с един приятел идеха веднага след тях.

— Казаха, че ще се постараят — разсеяно отвърна Джак и се запъти да поздрави гостите си. След половин час магазинът вече гъмжеше. Музиката прибавяше празничност на настроението, знаменитостите идваха и си отиваха, а навън фотографите непрекъснато снимаха, обаче Джак не ги допускаше в сградата. Искаше всички да се отпуснат и да се насладят на празненството без страх от жълтата преса или фотоапаратите.

Беше почти седем, когато Джан и Аманда спряха пред вратата. Джан остави колата си на прислугата и поведе майка си в „Джулис“. По пътя се беше тревожила да не би Аманда внезапно да бъде обхваната от паника и да промени намерението си, още повече че фотографите, които наскачаха насреща им, почти постигнаха това. Но Джан възможно най-бързо я издърпа вътре и когато Аманда влезе, изглеждаше изведнъж задъхана и малко уплашена. Всичко беше толкова главоломно, празнично и гъмжащо. Навсякъде имаше познати лица, а две от актрисите, с които бе работила преди години, изведнъж се впуснаха към нея и започнаха да я прегръщат. Очевидно бяха много развълнувани да я видят и искаха да знаят всичко за нея. Тя успя да им каже за Мат и че това е първият път, когато излиза след смъртта му. А застанала малко встрани, Джан я наблюдаваше горда и после отиде да поздрави зълва си Джули.

От другата страна на залата, където разговаряше с един стар приятел, Джак изведнъж ги погледна с изумление.

— Не мога да повярвам на очите си — промърмори той и се извини, за да отиде да приветства Джан.

— Грубо ли ще е да кажа, че съм страшно учуден? — запита той, поглеждайки към Аманда. А Джан се засмя и също му прошепна:

— Едва ли толкова учуден, колкото съм аз. Цяла година се опитвам да я изведа от къщата. Сега излиза за пръв път, откакто почина татко, а може би и за пръв път е на подобно парти, откак се е оттеглила от киното.

— Чест е за мен — каза той и прозвуча искрено. Търпеливо изчака наблизо Аманда да приключи с разговорите си, после пристъпи към нея и й благодари, че е дошла. — Сега вече „Джулис“ никога няма да е същият магазин — усмихна й се той. — Ти най-после ни придаде изискаността, която винаги съм смятал, че заслужаваме, но не сме могли да покажем без теб — майтапеше се, но не много.

— Съмнява ме това, Джак. Радвам се да те видя. Хубаво празненство. Тук вече срещнах много стари приятели.

— Сигурен съм, че са щастливи да те видят. Ще трябва по-често да се връщаш тук. Когато ти се прииска да дойдеш да пазаруваш, ще организираме парти в твоя чест. — Той изглеждаше в добро настроение и Аманда прие чаша шампанско от минаващ келнер. Докато го правеше, Джак забеляза, че ръката й леко трепери. Но иначе нямаше никакъв признак, че е нервна. Породата й беше чиста до мозъка на костите и за разлика от старите й колежки звезди изглеждаше едновременно и красива, и изискана. — Невероятно изглеждаш, Аманда. — Каза той с надеждата, че не звучи прекалено настъпателно, но беше трудно външният й вид да не бъде забелязан, където и да било, дори и в тълпа като тази, а сред роклите с пайети и официалните сатени нейната добре скроена тъмносиня вълнена рокля и сапфирените обеци я правеха още по-прелестна. — Добре ли си? — попита той учтиво.

Тя се поколеба само за момент.

— Горе-долу — каза честно, с тъжна усмивка.

— Беше доста тежка година. Като погледна назад, предполагам, че имам късмет, дето оцелях.

И не се шегуваше.

— Веднъж минах през това — каза той сериозно, като изведнъж си спомни за Дори. За втори път Аманда го беше накарала да мисли за нея и това се дължеше повече на обстоятелствата, отколкото на някаква физическа прилика, а може да беше и просто чувство.

— Мислех, че си разведен — каза Аманда. Изглеждаше смутена от това, че всички хора наоколо я разпознават и дискретно я сочат… виж… ей там… това е Аманда Робинс… тя в някой филм ли играе?… От години не съм я виждала… фантастично изглежда… мислиш ли, че си е правила операция за опъване на кожата?… Все още страхотно изглежда… Салонът гъмжеше, макар че тя сякаш го беше забравила. Имаше много силно присъствие и самообладание.

— Разведен съм — каза Джак тихо, обяснявайки й забележката си. В тъмносиния си костюм, застанал близо до нея, той изглеждаше като неин кавалер. — Но преди тринайсет години почина една моя близка приятелка. Беше точно като това, което преживя ти, но доста сурово. Тя беше много специален човек.

— Съжалявам — отрони Аманда меко, а очите й докоснаха неговите като кибритени клечки, запалващи нещо, което почти го изплаши, когато го почувства. Зад хладната си фасада тя беше една силна и много магнетична жена. И колкото и да е странно, подир тази ужасна година тя му изглеждаше много по-жива, отколкото когато я беше виждал с Матю. Но преди да успее да й каже нещо повече, повикаха го да разреши някакъв дребен проблем със списъка на гостите. Две големи звезди току-що се бяха появили на вратата, а той не ги бе канил. Каза на гардовете на вратата да ги пуснат, но след това Глади го дръпна настрани за нещо друго. По това време Джан вече беше дошла да провери как е майка й.

— Как си, мамо? Добре ли си? — Надяваше се, че все още не иска да си тръгват. Джан си мислеше, че за нея е добре да стои там и освен това празненството беше страхотно.

— Добре съм, миличка. Благодаря ти, че ме доведе. Някои от тези хора години не съм ги виждала, а Джак беше много мил. — Почти сякаш се извиняваше за нещата, които бе наговорила по негов адрес през последните три години, но сега той действително й изглеждаше по-достоен за уважение от по-рано и много приятен на негов терен. Би й било неприятно да го признае, ала почти го хареса.

— Кога ще дойде Пол?

— Всеки момент, надявам се. Имаше съвещание. — И малко след това Джан бе повикана на телефона от Глади. Беше Пол, на съвещанието не му се виждал краят, но обеща, че ще пристигне веднага щом свърши. — Няма и да се сетиш кой е тук — каза тя с щастлив и палав глас, а той се засмя, като я чу. От седмици насам не й се беше случвало да е в такова добро настроение и беше щастлив да го долови. Напрежението между тях двамата все повече предизвикваше стрес.

— Като познавам баща си, всеки може да е. Том Круз… Мадона…

— Още по-хубаво — тя се усмихна в слушалката — Аманда Робинс.

— Ти наистина я накара да дойде с теб? Браво, детето ми. Гордея се с теб. Как е тя?

— Познава фактически всички тук и изглежда страхотно. Среса се, сложи си малко грим и магията стана, кинозвездата се завърна. Бих искала да изглеждам като нея.

— Ти я биеш от всяко положение, бебчо. Никога не забравяй това!

— Обичам те! — възкликна тя, трогната от неговите думи, независимо от това дали бяха искрени.

— Само дръж баща ми далеч от нея, щом наистина изглежда толкова добре. Това е главоболие, от което не се нуждаем. Тя никога няма да ми проговори, нито пък ти.

— Не мисля, че съществува такава опасност — Джан се засмя на казаното от него. — Но той беше много мил с нея. Салоните са претъпкани с гости и той е страшно зает. Продължават да прииждат най-големи знаменитости.

— Само жени, убеден съм. Горкият човек, сигурно ще го изядат жив и ще разкъсат костюма му… за някои от нас животът е тежък. Това е татко ми. Във всеки случай, миличка, ще пристигна веднага щом мога. Стой там. Ще ти се обадя на излизане от офиса.

— До скоро виждане. — Това беше най-милият им разговор от седмици насам и когато отиде да потърси майка си, видя, че отново си приказва с Джак, и тя реши да ги остави на мира. Не би било толкова зле, ако в края на краищата успеят да се сприятелят и престанат да се оплаквай един от друг. Погледнати от разстояние как бъбрят, Джан видя, че майка й се усмихва, а Джак имаше извънредно сериозен вид.

Както се оказа, той й разказвал за снабдителските си пътувания по Европа — колко не харесвал Милано и как предпочитал Париж. Обменяли си впечатления от „Клариджис“ в Лондон. Когато Джан мина нататък, за да се види с някакъв познат, двамата вече бяха като стари приятели и така мина още час, докато Пол се обади отново, но този път гласът му звучеше изнервено. Съвещанието не беше минало добре, а когато слязъл долу, открил, че полицаите са му вдигнали колата и той няма как да стигне на празненството, освен с такси, но искаше Джан да го вземе, а в замяна обеща да я заведе на вечеря. Наистина за него беше твърде късно да се опитва да пристигне на празненството.

— Ами мама? Не мога просто да я оставя тук! — възрази тя разтревожена.

— Защо татко не я качи на такси? Може и да е оставил една-две лимузини да чакат. Обикновено прави това за големите звезди, които трябва да се отправят за някъде. Просто го помоли.

— Добре, ще се опитам. Но ако тя припадне, ще ти се обадя. Може да се наложи да я заведа до къщи. Иначе ще бъда при теб след десет минути.

— Гледай да бъдеш! — Гласът му отекна твърдо. — Имах отвратителен следобед и искам да те видя.

И за нея една тиха вечеря някъде звучеше прекрасно, та се надяваше, че майка й ще се съгласи Джак да я качи на такси или друга кола.

Когато отново ги намери все още заедно в един ъгъл на помещението, тя им обясни положението и за момент майка й изглеждаше обзета от паника. Но Джак се намеси, преди Аманда да може да реагира и с дума на дъщеря си.

— Пол е прав. Навън имам две коли. Когато майка ти пожелае да се прибере, едната от тях ще я закара. Как мислиш? — попита той, обръщайки се към Аманда, която все още изглеждаше сепната от това, че Джан я напуска, но същевременно и не искаше да й бъде в тежест.

— Аз… ами добре… всъщност не е необходимо да правиш това, Джак. Аз мога да хвана такси. Съвсем наблизо съм в Бел Еър. Ще повикам такси.

— Не! — Отсече той тихо, но непоколебимо. — Ще вземеш колата. Не бива да се возиш по това време в такси.

Аманда се засмя на неговата категоричност и внимание и прие да използва неговата кола. Всъщност беше започнала да подхвърля, че си тръгва, но той изглеждаше толкова разочарован, че тя се смути и се съгласи да остане още малко. Прекарваше чудесно. Матю винаги бе мразил партитата и те не ходеха почти никъде.

Джан я целуна за довиждане и хукна да си вземе колата, за да вземе Пол, а Джак бащински наблюдаваше Аманда, следеше дали има нещо за пиене или чиния с ордьоври, че се е запознала с приятелите му и че се чувства напълно добре на празненството. Накрая тя шокирано осъзна, че е една от последните, които си тръгват, а часът беше вече осем и половина.

— Колко неловко… ще се наложи да ме изриташ през вратата, за да се отървеш от мен — рече извинително и протегна ръка, за да се сбогува, но той настоя лично да я заведе вкъщи с лимузината.

— Не бъди глупава, Аманда. Никакво безпокойство не е това. Нали сме роднини, а освен това е приятно да имаме възможността да си побъбрим след всички тези години. Удоволствие е за мен.

Не можеше да го накара да се съгласи да я пусне да си отиде сама и той остави Глади с всички необходими инструкции какво да прави, когато си тръгне. Празненството беше свършило и приятелите, с които се уговори да вечеря, вече бяха отишли без него. Беше им казал, че може да се присъедини към тях по-късно, но да не разчитат на него в случай, че нещо възникне. И как нямаше никакви други задължения. След като вече бяха седнали в колата и се движеха нагоре по „Родео Драйв“, той небрежно я запита дали не би искала да спрат някъде и да хапнат нещичко, просто по някой хамбургер или салата, би било добра възможност да си поговорят за децата. Тя се поколеба с мисълта, че наистина трябва да си ходи у дома, но там никой не я чакаше. Пък и беше малко гладна. Добре го беше намислил. Напоследък тя се тревожеше за Джан и Пол и се чудеше дали той също е доловил някакво напрежение между тях. Може би именно затова искаше да вечерят заедно. Предположи, че такава е истината, и реши, че идеята е добра. Прие предложението му с благодарност.

Той помоли шофьора да ги закара в „Айви“ на Норт Робъртсън и понеже там го познаваха много добре, дадоха му тиха ъглова маса. В заведението беше и Джордж Кристи с група приятели, който помаха, като видя Джак, а после очите му се разшириха, щом забеляза, че той е с Аманда Робинс.

Поръчаха спагети и салати и Джак ловко подхвана прекъснатия разговор. Както и в магазина, той говореше за разнообразен кръг от неща, за живопис, изкуство, пътешествия, литература, театър. Беше удивително добре информиран и приятен събеседник и тя много бързо си даде сметка, че не е донжуанът, за какъвто го бе мислила. И най-после, когато храната дойде, той поде темата за децата им.

— Смяташ ли, че всичко е наред? — изглеждаше загрижен, но явно се чувстваше съвсем комфортно с нея. Изглежда бяха в състояние да разговарят на всякаква тема.

— Не знам — каза тя честно. — От известно време се безпокоя за тях, но, струва ми се, досега не бях в състояние особено да помогна на Джан. През последната година толкова се затворих в себе си, та имам чувството, че съм я предала като майка.

— Това са глупости — рече той кротко, — ти имаше нужда от известно време за себе си. Не можеш винаги да си на разположение на всички останали. Сигурен съм, че тя го е разбрала това. Джан е страхотно момиче… Просто се надявам, че Пол се държи добре с нея. Но не изглежда щастлива.

Тогава Аманда въздъхна — не искаше да издава чужди тайни, ала изпитваше силно желания да сподели онова, което знаеше с бащата на своя зет. За тях възникваше идеална възможност да помогнат на децата си.

— Не искам да кажа нещо, за което не бива да говоря, Джак. Но мисля, че на нея й е много криво, задето не забременява.

— Мислех си, че може да е това — рече той, замислено загледан в Аманда. — Сериозно ли опитват? Пол нищо не ми е споменавал.

— Доколкото мога да разбера, вече две години. Това може да бъде много потискащо.

— Или огромно удоволствие, зависи как го погледнеш — рече той непочтително, а тя се засмя, без да ще. После и двамата станаха отново сериозни.

— Не приличат на хора, които са се отдали на огромно удоволствие, макар че тази вечер ти изглеждаше по-добре от много време насам. Беше като малко момиченце, когато си тръгна, за да вземе Пол.

— Може просто да е била облекчена, като вижда, че ти се чувстваш по-добре — внимателно каза той, а Аманда кимна.

— Сигурно. Последното, което чух по въпроса, е, че преди време тя искала Пол да иде на специалист, а той отказал.

— Толкова е сериозно, значи. Това не е добра новина. Смяташ ли, че вече е ходил?

— Мисля, че не е, макар да знам, че тя е ходила.

— И?

— Подробности не са ми известни — призна Аманда. — Явно е обаче, че не чакат дете. Или поне така ми се струва.

— Щяха да ни кажат, ако беше станало досега. Проблемът наистина си е за тревога. А понякога съм го заяждал на тази тема, ама че съм нетактичен идиот… и, разбира се, сега си давам сметка, че не е трябвало да го правя. Чудя се дали мога да отворя дума пред него. — Джак се замисли.

— Струва ми се, че той много се безпокои за бизнеса си — справедливо отбеляза Аманда. През изминалите три години тя много се беше привързала към Пол, точно както и Джак към дъщеря й. И двамата бяха свестни хора.

— Пол се безпокои за всичко — рече Джак с тревожна бръчка, врязана между веждите. — Той просто си е такъв човек, затова е добър във всичко, което прави, и един ден ще бъде сред големите играчи във филмовата индустрия. За разлика от баща си, който е бил продуцент на някои от най-лошите филми, които си гледала. Бият ги само филмите, в които съм играл. Много по-добър съм в сферата на женските рокли.

— Сигурна съм, че скромничиш за филмите — засмя се Аманда и тогава му каза колко харесва магазина. — Прекрасен е, Джак. Ще трябва да се върна някой следобед на пазар.

Тя хареса, каквото бе видяла там, и за голяма нейна изненада бе харесала и него. Той беше интелигентен, интересен и забавен в компания. Вечерта бе минала много бързо. И докато излизаха от ресторанта, Джак й обеща, че ще убеди Пол да се прегледа при специалиста заедно с Джан.

— Той може да не се зарадва, че ще му заговоря по въпроса, но ще опитам.

— Аз наистина бих се радвала — каза Аманда с благодарност, докато отново се качваха в лимузината.

— Ще ти съобщя как върви — обеща й той. — Само си помисли, ако изиграем картите си правилно, бихме могли до догодина по това време отново да станем баба и дядо. А, виж сега. След Коледа навършвам шейсет. И да нямам повече внуци, би било достатъчно зле… за човек като мен, това би могло изцяло да ми разруши репутацията. — Тя хареса лекотата, с която той се отнасяше към проблема и не можа да не се разсмее заедно с него. Тогава, в един сериозен момент, той отново й спомена за Дори, за това колко много бе означавала за него, както и фактът, че оттогава насам никога не бе понечвал да се свърже отново и сериозно с някоя. — Просто е прекалено болезнено — честно призна. — Не искам отново да се ангажирам толкова много с никого, освен с децата си. Когато жените в живота ми си тръгват, аз искам да им помахам с ръка за довиждане и да ги забравя. А не да плача в продължение на две години и да си ги спомням с тъга през останалата му част. Не съм готов на това.

— Може би не се е появила най-подходящата, Джак — отрони тя тихичко, мислейки за Матю. Също не можеше да си представи, че отново ще обича някого, и го сподели.

— За теб е различно — разумно възрази той, — вие бяхте женени в продължение на двайсет и шест години. Ти не си изгърмявала патроните си навсякъде като мен. Аз просто си гледам кефа и това е всичко, което искам. А ти би трябвало да се събереш и с някой друг, ако това е, което искаш, след като се поогледаш наоколо за известно време — обясни той внимателно. — От дълго време не си била в обществото. Не е изключено да откриеш, че всъщност ти харесва.

— Съмнявам се в това — честно каза тя. — Не мога дори да си представя да излизам с някого отново, Джак. Не и след всичките тези години. Мисля, че съм отвъд това.

— Човек никога не знае какво ще му се случи, нито кой ще му пресече пътя. Животът по всякакъв начин ни поднася подаръци, когато най-малко ги очакваме, или пък шут отзад. Или едното, или другото. Но никога не онова, което си очаквал.

Тя кимна, усмихната на думите му, имаше в тях доза истина, а после погледна към Джак въпросително.

— Каква беше майката на Пол? — Беше я срещала за кратко на сватбата, но тогава бе трудно да разбере, толкова много неща ставаха, толкова много гости имаше, толкова много важни подробности изникваха.

— Барбара? — Изглеждаше изненадан от въпроса. — Беше чудовище. Всъщност именно тя ме изцери от желанието някога да се оженя пак и съм сигурен, че би ти казала същото за мен, ако я попиташ. Само дето, разбира се, тя самата се оказа достатъчно глупава да се омъжи пак. За щастие вече почти нямам спомени от съпружеския ни живот. Заряза ме преди деветнайсет години. Мисля догодина да чествувам двадесетата годишнина на независимостта си. — И двамата се засмяха, когато го заяви.

— Джак Уотсън, ти си ужасен и не уважаваш нищо. Бас държа, че ако подходящата жена се изпречи на пътя ти, би се оженил за нея на минутата. Просто не можеш да я намериш, защото си твърде зает с преследване на звездички и манекени.

— Ти пък откъде знаеш? — запита той, като се правеше на невинен, но не беше убедителен за никого и положително не за Аманда.

— Чета вестниците — рече тя самодоволно, а Джак прояви кавалерство и за минута изглеждаше смутен.

— Е, както и да е, уверявам те, че ако срещнех госпожа или госпожица Подходящата, бих се отправил към най-високата сграда и веднага бих скочил от покрива на улицата. Научил съм си урока. Честен съм пред теб, Аманда, не бих могъл да го направя.

— И аз се чувствам така сега, макар и по различни причини. Е, това не е проблем, пред който да съм изправена в момента — въздъхна тя, когато стигнаха до нейната врата и тя се обърна, за да му благодари. — Прекрасно прекарах, Джак, благодаря ти, че толкова добре се погрижи за мен и че ме заведе на вечеря, за да поговорим за децата. — Той изглеждаше малко сепнат, когато тя каза това, а после се усмихна и кимна.

— Ще позвъня и ще ти кажа какво смята Пол — повтори, а тя му благодари отново, отключи вратата, влезе вътре и я затвори зад себе си.

Докато палеше лампата, чу как колата му потегля и с изненада си даде сметка колко погрешна представа е имала за него. Разбира се, беше женкар и не го криеше, но все пак беше и нещо много повече. Имаше нещо странно трогателно у него, приличаше на пощурял младок, но в очите му се таеше нещо, което будеше порива да го притиснеш към себе си.

За момент това почти отекна като предупредителна камбанка в ума й. Мъже като Джак бяха опасни, дори и за петдесетгодишни вдовици, но тя знаеше, че няма защо да се страхува от него. За него чакаше опашка от жени в шоубизнеса, а онова, което свързваше тях двамата, бяха децата им. Ала докато Джак се носеше по обратния път по Родео Драйв, за да провери, че в магазина всичко е приключило както трябва, той се облегна на седалката и притвори очи, а съзнанието му беше окупирано само от Аманда.