Даниел Стийл
Най-скъпият подарък (7)

7

През останалата част от новогодишните празници не се случи нищо особено. Джан звънна на майка си, за да разбере как е и Аманда напълно я успокои. Тя се обади също и на Луиз, а Джак се обади на Джулия, след това на Джан и Пол и им пожела щастлива Нова година.

Първия ден от новата година прекараха у Аманда, следобед се любиха, а вечерта отидоха в къщата на Пол в Малибу. Това беше малка, удобна къща, където беше живял години наред и която беше подредил със свои любими, красиво овехтели мебели — дълбоки кожени кресла, маси, отрупани с книги и няколко великолепни произведения на изкуството. И тя с учудване разбра, че тук се чувства съвсем като у дома.

На следващия ден се разхождаха по плажа, държаха се за ръце, говореха за децата си. Тя все още беше притеснена за Джан, но се надяваше, че дъщеря й ще забременее отново.

— Направо ще се съсипе, ако не може да има деца — каза Аманда тъжно. За нея децата означаваха много и тя знаеше каква травма би било това за Джан.

— А ти? — попита я Джак тихо, докато се връщаха към къщата.

— Какво аз? — тя не разбра въпроса.

— Не искам да забременяваш — отвърна той откровено. — Защото смятам, че това все още е възможно.

На петдесет тя вече беше влязла в критическата възраст, но изглеждаше толкова млада, та той не допускаше, че в тялото й може да е настъпила някаква промяна. Те се пазеха, той беше особено предпазлив относно СПИН, особено като се има предвид предишния му доста разпуснат начин на живот. Но от известно време поради стечение на обстоятелствата и поради многото работа около Коледа в „Джулис“ не беше имал полови контакти. Освен това, откакто Аманда навлезе в живота му, не проявяваше интерес към други жени. След поредния си тест за СПИН през някой от следващите дни на него му се искаше да престане вече с презервативите, но, от друга страна, не искаше Аманда да забременее.

— Това въобще не ми е хрумвало — каза тя и го погледна. Беше останала вярна на своя съпруг в продължение на 27 години, включително и през тази последната, откакто той беше починал. — Не мисля, че на моята възраст това е проблем.

Когато Джан още ходеше на детска градина, беше направила спонтанен аборт и оттогава, вече близо двайсет години, не беше забременявала. Но все още не можеше да забрави колко покрусена и травмирана беше след това. А сега мисълта, че може да забременее, й се стори направо глупава и му го каза.

— Не е и наполовина толкова глупава, колкото да избягам в Бразилия или да се запиша в курсове по морска търговия — отвърна той безцеремонно.

Тя се засмя, но Джак остана сериозен. Беше му се случвало достатъчно често през годините, жени, които му заявяваха, че са бременни от него, или пък му се обаждаха, за да му съобщят, че цикълът им закъснява, или че са забравили да си вземат противозачатъчното хапче. Този вид главоболия нямаха край.

— Добре, изчакай малко — усмихна се тя. — В някой от следващите дни това вече няма да е проблем.

Тя си беше помислила за промяната, но все още нямаше признаци за нея. Докторът й беше обяснил, че цикълът й може да прескочи година или две, или повече. А за разлика от Джан тя никога не беше имала проблеми със забременяването.

— Трудно ми е, но ще изчакам — усмихна се той, но се съгласи с нея, че дори технически забременяването да не беше изключено, на петдесет то все пак беше малко вероятно.

По-късно той приготви вечерята и те седяха край огъня и наблюдаваха пълнолунието над океана. За нея тук беше по-лесно, не й се налагаше да мисли за Мат. Внезапно осъзна, че с Джак Уотсън й е добре. След агонията от последната година и след чувството, че животът й едва ли не беше свършил, тя с учудване се почувства сякаш нова, жива и млада отново, като че те двамата са били отдавна обречени един на друг. Аманда не знаеше дали е правилно да върви по този път, но дори и да не беше, вече не можеше да спре. Единственото, което искаше, беше да бъде с Джак.

Когато той отиваше на работа, те се чувстваха като сираци. Аманда не знаеше какво да прави със себе си, той й се обаждаше по пет пъти на ден, а на обед се връщаше, за да се любят или просто за да бъдат заедно. А когато отново отиваше в магазина, тя си измисляше стотици причини да му звъни, за да го попита нещо.

— Досаждам ли ти? — попита го тя един ден. Това беше вторият път, за който му се обаждаше през този час. А се бяха разделили малко преди това. Вечерта щяха да ходят в любимия си китайски ресторант. Беше идеалното им скривалище, бяха сигурни, че там няма да срещнат никого. Тя все още не желаеше да налетят на децата си. Засега поне се бяха уговорили да пазят връзката си в тайна.

— Никога не ми досаждаш, обичам да си говоря с теб! — каза той, и кръстоса краката си на бюрото. В този момент влезе Глади, поднесе му кафе, той й благодари. И точно тогава му хрумна една идея. — Защо да не идем за уикенда до Сан Франциско? Там има едно място на Поуст стрийт, което искам да огледам.

— Ще бъде чудесно — отвърна тя.

Решиха да заминат следващата седмица и след като затвори, Джак позвъни на Глади. Тя се появи с бележник в ръце, със загрижен израз на лицето.

— Какво се е случило?

Той я погледна. За последните шест месеца им бяха задържали шест корабни пратки на митниците.

— Може би не е редно да питам — каза тя видимо обезпокоена, — но децата добре ли са?

— Да. Защо? — учуди се Джак. Може би тя знаеше нещо, което той не знае.

— Забелязах, че мисис Кингстън ви търси често. Помислих, че може би… Просто се чудех дали Пол и Джан… — беше й неудобно да го попита. Но бяха женени от три години, нямаха деца, а животът течеше много бързо в Ел Ей. Може би си имат проблеми. И Аманда и Джак се опитваха да им помогнат.

— Не, те са добре — отвърна той със загадъчна усмивка и когато погледите им се срещнаха, Глади изведнъж се усъмни. Не го беше търсила никаква жена от Коледа насам. Никоя, която би била от значение за него, а дори и когато някоя му се обаждаше, той нареждаше на Глади да каже на „момичетата“, че е зает. След около минута прозорливата секретарка проумя.

— Ясно — каза тя, внезапно развеселена. Аманда беше добро парче. Но Глади никога не би могла и да предположи дори… животът наистина беше смешен.

— Внимавай някой друг да не разбере, Глад. Все още не искаме децата да научават.

— Сериозно ли е?

Тя му беше толкова близка и беше работила за него толкова дълго, че си позволяваше да му задава въпроси, които никой друг не би се осмелил да му зададе. Имаше достъп до доста голяма информация.

Той се поколеба, преди да й отговори.

— Може би… — и след това реши да бъде откровен с нея.

Беше луд по Аманда. Не беше изпитвал подобни чувства към друга жена, освен към Дори, но Глади не я бе срещала. Тя познаваше само колекцията от красиви кукли, които се изнизваха през живота му, откакто работеше тук. — Да, сериозно е. Очите им се срещнаха, той й кимна, изглеждаше по-щастлив и по-млад от всякога.

— Е, това е страхотно! Децата ще са доволни, нали?

— Според мен — да, макар че Аманда не мисли така. Ще изчакаме малко да видим как ще тръгнат нещата и тогава ще им кажем.

След това я помоли да им направи резервации в президентския апартамент на хотел „Феърмонт“ и да му уреди среща с посредника на магазина на Поуст стрийт.

В неделя следобед отлетяха за Сан Франсиско и когато влязоха в луксозния апартамент, от който се разкриваше невероятна гледка, тя се почувства като в медения си месец. Вечеряха във „Фльор дьо Лис“ първата вечер, а на следващата си поръчаха храната горе. В събота отидоха да огледат мястото за магазина и Пол много се въодушеви, въпреки че не искаше да си признае. Независимо от неизбежните трудности при отварянето на нов магазин той направо се влюби в идеята да пренесе „Джулис“ в Сан Франсиско и го сподели с Аманда.

— На моята възраст трябва да съм луд дори да мисля за неприятностите, които съпътстват подобно нещо. Но напоследък, откакто беше с Аманда, той се чувстваше с двайсет години по-млад. И не можеше да спре да ниже идеите си за новия магазин, за архитектурата, за вътрешния му дизайн, за изисканите стоки, които искаше да продава тук. Отново се чувстваше като дете, а Сан Франсиско открай време бе едно от любимите му места.

Джак наистина нямаше нищо против да прекарва известно време тук, особено ако Аманда го придружава. Те оживено обсъждаха това, докато се прибираха към хотела от Юниън Скуеър. Улицата нагоре по хълма беше стръмна и когато стигнаха във „Феърмонт“, бяха останали без дъх.

Не й се тръгваше в неделя следобед. Бяха прекарали страхотен уикенд. В понеделник Аманда имаше уговорен обяд с дъщерите си в „Бистрото“. Луиз изглеждаше добре, но Джан беше много посърнала и майка й се притесни да не би докторът да й е казал нещо лошо. Но преди да може да ги попита каквото и да е, и двете започнаха да обсъждат колко добре изглеждала тя.

— Направо си страхотна, мамо! — каза Джан одобрително.

Защото от Нова година насам тя се тревожеше за майка си. Може би просто не се е чувствала добре онази сутрин, но така или иначе поведението й беше доста странно.

— Благодаря ти, миличка. Ти също изглеждаш добре — но очите на Джан бяха тъжни. Едва когато вече бяха преполовили обяда, тя се реши да заговори за това.

— Пол най-накрая отиде на лекар — каза Джан след кратко мълчание и изведнъж очите й се насълзиха. Аманда се пресегна и я погали по ръката.

Дори Луиз в този момент изглеждаше разтревожена за сестра си.

— И? — подкани я Луиз. — Той стерилен ли е?

— Не — отвърна тя, като избърсваше една сълза от лицето си. — Нищо му няма. И на мен нищо ми няма. Те просто нямат представа защо не забременявам. Казаха също, че може да се случи след много дълго време, или изобщо да не се случи. Казаха още, че понякога съвършено здрави хора не могат да имат деца. Без никой да знае защо. Според мен просто защото не е писано да се случи. — Тя започна да плаче. Аманда извади от чантата си носна кърпичка. Джан се издуха, въздъхна и продължи. — Може би ние никога няма да имаме деца. Говорих отново с Пол за осиновяване, но той ми каза, че предпочита да няма деца, отколкото да осиновим. Искал да има дете, което да е част от биологичното му семейство, а това изключвало всякаква друга възможност. — Изглеждаше смазана, сърцето на Аманда щеше да се взриви.

— Може да промени мнението си, миличка. А освен това ти ще забременееш, сигурна съм. Понякога наистина минава дълго време. И после изведнъж ще ги наредиш четири в редичка и ще ти се иска да нямаш повече деца. И двете се опитваха да я разведрят, но от начина, по който Джан ги гледаше, беше ясно, че не им вярва. Вечерта, докато Аманда разказваше всичко на Джак, той се изпълни с дълбоко съчувствие и към двамата.

— Бедните деца! Боже мой, и само като си помисля как съм се шегувал с него на тази тема! Сигурно му е идвало да ме убие!

— Той не изглежда толкова разстроен, колкото тя — каза Аманда замислено. Истински се тревожеше за дъщеря си. Беше потисната и безпомощна.

— Може би ако престанат поне за малко да мислят за това, то ще се случи.

— И аз й казах същото. Но при подобни обстоятелства човек не може да мисли за друго. Имам приятелки, които го преживяха не по-малко тежко.

Той кимна, заговориха за разни неща. Винаги имаше какво да споделят един с друг. Той непрекъснато й разказваше за магазина, искаше мнението й за стоките, които щеше да продава, особено за по-скъпите: Аманда имаше изискан вкус и набито око, вече му беше дала някои полезни указания. Джак особено държеше на участието й в откриването на магазина в Сан Франсиско. Това щеше да стане най-рано след година или повече, но така или иначе искаше да постави началото.

Тя обичаше да ходи в неговия магазин на Родео Драйв, а Глади се удивляваше всеки път, когато я видеше. Не ще и дума, Аманда беше поразителна и в същото време много сърдечна, понякога двете дълго си бъбреха. Глади беше единственият им довереник и й беше приятно да знае тайната им.

Месецът изтече неусетно. Прекараха един уикенд в Палм Спрингс, а през февруари той я заведе на ски в Аспен. Беше фантастично, но се натъкнаха на много негови приятели, повечето от които я разпознаха. Изглеждаха безкрайно изненадани, че го виждат с нея, и за нейно огорчение в местния вестник излезе малка колонка за тях.

— Надявам се никой да не се обади в Ел Ей. Децата не бива по този начин да го научат.

— Може би не след дълго ние самите трябва да им кажем.

Почти от два месеца вече бяха неразделни. И внимателно избягваха пресата в Ел Ей, като не посещаваха събитията, които тя отразяваше.

Когато отново отиде на обяд с дъщерите си, Джан изглеждаше все още толкова депресирана, че на Аманда не й даде сърце да им каже. Беше някак егоистично да се хвали със собственото си щастие, докато Джан страда. Единствения път, когато тя се засмя, беше по адрес на бащата на Пол.

— Пол смята, че баща му има сериозна приятелка. Изглежда успокоен, подмладен с двайсет години и непрекъснато се хили като пача. Но изобщо не говори за нея. Сигурно е някоя деветнадесетгодишна кукла. Така или иначе, очевидно го прави щастлив и безгрижен.

— Като знам кого имате предвид — каза Луиз с презрение, — сигурно не става дума за една кукла, а най-малко за пет.

— Ама деца… бедният човек… и той има право на собствен живот — нервно изрече Аманда и се почувства неловко.

— Откога стана толкова великодушна към него? — попита я Луиз и след това разговорът премина на друга тема.

Докато ги наблюдаваше, Аманда имаше усещането, че е глътнала салфетка и се чудеше по кой ли начин някой ден ще трябва да им го каже.

Вечерта разказа всичко на Джак и той се разсмя.

— Държиш се така, като че очакваш от тях да те смятат за девственица.

— Дори по-лошо. Аз съм тяхната майка. Знаеш какво означава това. Никакъв секс, никакви приятели, никакви целувки и милувки, освен с баща им.

— Те вече са големи. Ще го понесат.

— Може би.

Но не беше убедена. Познаваше дъщерите си.

Прекарваха по-голямата част от времето си в Малибу, времето беше топло, плажът чудесен, тя обичаше да бъде заедно с него в неговата къща. Дори след първоначалния шок, когато за първи път спаха заедно, Аманда все още се чувстваше неловко в собствения си дом. Беше й много по-приятно да бъдат у Джак. Всяка сутрин му приготвяше закуска, след това той отиваше на работа, а тя се прибираше вкъщи.

Една сутрин, няколко дни преди деня на Свети Валентин, тя пържеше яйца в кухнята, той влезе и остана поразен, защото я видя, че не изглежда никак добре.

— Какво ти е? — Тя винаги беше толкова лъчезарна сутрин и това беше съвсем необичайно. Той държеше книжата си под мишница и я целуна, докато си наливаше кафе.

— Не знам… не, всъщност нищо… нещо не ми е добре… — Предишния ден беше имала силно главоболие, сега леко й се гадеше. След като веднъж вече беше решила, че това повече никога няма да й се случи, Аманда сметна, че промените от критическата възраст в тялото й са започнали да настъпват. Признаците за тях бяха съвсем бегли, но тя ги забелязваше и изследваше.

— Децата на Луиз прекараха грип миналата седмица, когато се отбих да ги видя. Сигурно съм се заразила. — Тя го погледна през рамо и му се усмихна. — Не е фатално. Ще го преживея.

— Надявам се — успокои се той, отново изглеждаше щастлив, подаде й чаша кафе. Тя я остави на масата и продължи да се занимава с яйцата и препечените филийки. Беше му измила голяма купа с плодове и когато приготви всичко, седна на масата и взе една филийка. Но мирисът на първата глътка кафе като че ли я размаза и той забеляза това. — Какво ти е?

— Не знам. Нещо му има на това кафе. Да не е с изтекъл срок?

Той поклати глава и разгърна вестника.

— Скоро го купих. Винаги купувам от тази марка. Мислех, че ще ти хареса. — Беше разочарован. Обичаше да я глези и вършеше какво ли не, за да я направи щастлива.

— Всъщност кафето е много хубаво. Сигурно на мен нещо ми става. Сега ще се оправя.

Но след като той отиде на работа, тя си легна, а гаденето продължи по-късно, когато се прибра у дома. Той й се обади и предложи да обядват някъде заедно, но тя му отвърна, че я боли главата и че е най-добре да се опита да поспи. Обаче вечерта, когато отново се видяха, тя беше по-добре. А на другия ден й нямаше нищо. Очевидно беше от грипа. На следващата сутрин дори кафето й се стори превъзходно, беше възвърнала лъчезарния си вид. До деня на Свети Валентин, когато той й донесе голяма кутия с шоколадови бонбони.

— Боже мой! Кой знае колко ще напълнея, ако ги изям!

— Да. Имаш нужда. — Сутринта й беше изпратил двадесет и пет огромни червени рози, а вечерта щеше да я води в „Л’Оранжри“, каза, че въобще не му пука, ако децата ги видят. Той отвори бонбоните, тя си взе един от онези, които най-много обичаше, и го сложи в устата си, но не успя да го преглътне. Той видя изражението й и повдигна вежди. — Отново ли ти е лошо? — През цялата седмица тя беше добре, но както предишния път от кафето, така и сега от бонбоните, започна да й се повдига.

— Не, нищо ми няма — успокои го тя и се насили да изяде бонбона. Вечерта в „Л’Оранжри“ той поръча хайвер и на лицето й отново се изписа същото изражение и колкото и да си налагаше, не можа да преглътне дори хапка, въпреки че много обичаше хайвер.

— Мисля, че трябва да идеш на лекар. — Беше разтревожен. Обикновено тя изглеждаше толкова здрава и сияеща, че тези нейни състояния го плашеха повече, отколкото казваше.

— Децата на Луиз боледуваха от този грип три седмици. Наистина, нищо ми няма. — Но прежълтя и едвам се докосваше до храната си.

Въпреки притесненията му обаче вечерта мина чудесно. И двамата бяха в добро настроение и през нощта останаха у Аманда. След като се прибраха се любиха и за нея това беше най-щастливият Свети Валентин, които някога беше прекарвала.

На сутринта, докато седяха в кухнята, тя най-накрая се реши да съобщят на децата.

— Защо да не споделим с тях щастието си? — попита той. Беше им се случило нещо толкова прекрасно, искаше му се всички да знаят.

— Може би си прав — съгласи се тя. — Те са достатъчно големи да го понесат.

— А ние сме на възраст за баба и дядо и ако те не ни приемат, значи заслужават да бъдат наплескани.

Следобед Джак се обади на Джули, а Аманда на Луиз и на Джан и всички бяха поканени на вечеря у Аманда. Тя щеше да наготви и след това, докато се сервира шампанското, двамата щяха да им кажат. Тогава, най-накрая, както Джак отбеляза, щяха да престанат да се крият и да си ходят където поискат. Щяха само да им кажат, че са щастливи и влюбени. За сватба въобще не бяха говорили, Аманда знаеше добре отношението на Джак към брака. Първата му жена го беше излекувала напълно.

Уточниха датата на вечерята за следващата седмица, тя, като по чудо, удовлетворяваше всички. Джак каза, че ще донесе шампанското, а Аманда се зае с приготвяне на храната. Всичко беше много вълнуващо и в същото време болезнено. През този следобед тя не можеше да престане да си мисли за Мат и за това до каква степен животът й се беше променил. Беше го обичала толкова дълго, но той беше мъртъв, а тя жива и животът продължаваше. И тя беше ужасно влюбена в Джак Уотсън, колкото и невероятно да й се струваше това.

Цялата следваща седмица Аманда посвети на организирането на вечерята, така че когато те започнаха да пристигат, тя вече беше изнервена и разбита. Но когато Джак се появи с виното, масата беше сложена, храната приготвена, а тя изглеждаше прекрасно.

— Не ми е приятно да го казвам, но не изглеждаш майка, на когото и да е. Още по-малко на толкова големи деца.

— Благодаря ти — усмихна му се тя и го целуна, и усети желанието му, докато той я държеше в прегръдките си. Той погледна часовника си и после нея, а тя се засмя и поклати глава отрицателно. — Нямаме време, чудовище такова.

— Ако още веднъж им отвориш вратата гола, няма да има нужда да им казваме нищо. Погледни и от тази страна на нещата.

— По-късно — обеща му тя и го целуна отново. Той полудяваше само от допира до тялото й.

Джули, Луиз и техните съпрузи пристигнаха навреме, а Джан и Пол малко по-късно. Всички изглеждаха добре, обсъждаха колко е уютна къщата. Аманда беше сложила навсякъде цветя, витаеше усещането за празник. Но както Джан, така и Луиз бяха безкрайно озадачени от присъствието на Джак между тях. Той дойде от кухнята, отвори бутилка вино и весело поздрави всеки един поотделно, след това целуна Джан и дъщеря си. Джули вече надушваше нещо. Беше много подозрителна, през цялата изминала седмица се беше чудила защо баща й я кани на вечеря у Аманда. Така че за нея поне не беше трудно да отгатне онова, което той щеше да им съобщи. Искаше само да разбере дали ще се женят, но реши да чака и да чуе какво ще им кажат.

Джан се държеше с него много хладно, а Луиз беше направо груба и открито го пренебрегваше. Всички, освен Джули, бяха притеснени. У нея имаше широта на духа, а това караше хората да я обичат. Бракът й беше сполучлив, децата й добри, тя винаги беше обичала баща си, независимо от безобразното му поведение. Но Пол винаги беше доста критичен към него, Джули подозираше, че ревнува. Пол беше по-мек, по-страхлив и въпреки че беше красив, така и не успя да придобие поразителната външност на баща си. Когато Джак се настани в хола на Аманда, Пол вече беше раздразнен и разменяше подозрителни погледи с жена си.

По време на вечерята разговорът вървеше трудно, въпреки че храната беше чудесна, явно Аманда не беше пожалила труда си. А Джак й помагаше, разговаряше свободно с всички, опитваше се да ги увлече в разговор, ала беше все едно да се опитва сам да влачи роял. При десерта наля шампанско, огледа стаята и съобщи, че с Аманда имат нещо да им кажат.

— О, Боже, не мога да повярвам! — каза Луиз високо.

— Защо не изчакаш малко? — отвърна Джак любезно, а тя го изгледа кръвнишки. Никога не го беше харесвала. Както и Аманда — в този момент много й се искаше да й го припомни.

— Майка ви и аз — той погледна към Джан и Луиз и след това към собствения си син и дъщеря, — от известно време Аманда и аз се виждаме. Радваме се, че сме един с друг, много сме щастливи заедно и искахме да ви го кажем. Това е всичко, няма нищо друго, но смятаме, че е добре да го знаете. И двамата сме сигурни — тук той се усмихна на жената, която го беше дарила с толкова щастие през последните два месеца и половина, — че и вие ще бъдете щастливи заедно с нас.

— Не бъдете толкова сигурни — отвърна Луиз нахално. В този момент Аманда изглеждаше съсипана и удивена едновременно. — Това е нелепо. Затова ли ни извикахте? Да ни кажете, че се чукате, а ние да трябва да ви поздравяваме?! Ужасно!

— Ужасно е поведението ти, Луиз — каза Аманда твърдо. — Държиш се изключително грубо. — Тя погледна извинително към Джак и след това отново към дъщеря си.

— Изключително грубо е да се извърши подобно нещо — Луиз беше бясна. — Да ни извикате тук, в къщата на баща ни, за да ни съобщите, че сте любовници. Боже мой, не ти ли е останала капка приличие мамо? А татко?

— Какво татко? — каза Аманда, като не откъсваше поглед от дъщеря си. — Аз обичах много баща ви и вие го знаете. Но той е мъртъв, Луиз. За всички ни това беше ужасен шок, а за мен най-много. През тази година имаше моменти, когато си мислех, че няма да мога да го превъзмогна, моменти, в които исках да се самоубия, защото си мислех, че няма да мога да живея без него. Но имам право отново да живея, освен това Джак е толкова добър с мен. — Тя го докосна с ръка и го погледна. Беше разстроен и притеснен. — Той е мил, прекрасен човек и ме прави много щастлива, Луиз.

— Защо не ни разкажеш и за сексуалния си живот, мамо? И от колко време е това? Започнало е преди смъртта на татко, така ли? Отпреди това ли сте любовници?

— Луиз! Как не те е срам! Знаеш, че не е вярно! Започнах да се виждам с Джак, след като Джан ме заведе на партито на „Джулис“!

— О, Боже мой… не мога да повярвам… — Джан погледна майка си и започна да плаче, а Пол мяташе тъмни, яростни погледи към баща си. Джери, съпругът на Луиз, се взираше в чинията си и си мислеше, че щеше да е по-добре, ако не беше идвал изобщо. Това не беше негов проблем.

— Не е ли по-добре да се успокоим малко и да започнем да се държим като възрастни? — думите на Джули прозвучаха като гласа на разума и Аманда изведнъж изпита дълбока благодарност към нея, въпреки че едва я познаваше.

— Струва ми се, че това не е лоша идея — каза Джак в настъпилото мълчание, докато другите се съвземаха. — Да пийнем малко шампанско. — Той наля на всеки и целият хол замръзна в каменна тишина. Джак взе чашата си и я поднесе към Аманда. — За теб, мила, благодаря за хубавата вечеря. — Очите й се напълниха със сълзи, никой не се докосваше до чашата си.

— И кога ще се жените? — Луиз ги наблюдаваше с отвращение и неприкрита омраза.

— Няма да се женим — отвърна Джак от името на двамата. — Нямаме причина. Не сме на вашата възраст. Няма да имаме деца. Можем чудесно да си живеем заедно и незаконно. — Джули се усмихна, познаваше го добре, знаеше колко му е омразна дори мисълта за женитба. — Никой няма да загуби пари от тази връзка, ако това ви тревожи. — Аманда долови в гласа му раздразнение. — Никой няма да загуби нищо. Само ще спечелите двама щастливи родители. Ние ви обичаме и искахме да споделим с вас радостта си. Искахме съвсем малко от вас, просто да проявите разбиране и да сте благодарни. — Беше направо бесен от сплотената им реакция.

— Как можа да направиш това, мамо? — попита Джан, сълзите се стичаха по лицето й. — Ти го мразиш! — каза тя и хвърли страшен поглед към Джак, а той се разсмя и взе ръката на Аманда в своята.

— Не мисля така, Джан. Ние сме много загрижени за вашето щастие с Пол. Много говорихме за вас и… ето защо беше толкова важно да го знаете.

— Мисля, че и двамата сте сантиментални и отвратителни — каза Луиз като стана от масата. — На вашата възраст би трябвало да умеете да се контролирате, за Бога! Едва е изминала година от смъртта на татко, а милата ми майчица вече не издържа и хуква навън да си намери любовник!

— Луиз! — Аманда също се изправи разярена. — Не си ли спомняш колко потисната бях и как всички вие се притеснявахте за мен?

— Едва ли сме допускали, че след като се възстановиш, ще се случи това — отвърна тя с презрение и настойчиво погледна съпруга си, който веднага застана до нея. — Вечерта беше страхотна и се надявам, че отсега нататък двете зайчета ще са щастливи — те тръгнаха да излизат, Луиз грабна сакото си и тръшна вратата, а Джан отново избухна в сълзи и Пол я прегърна.

— Джан, моля те — каза Аманда тъжно. Вечерта беше ужасна за всички, но най-много за нея и Джак.

— Мамо, как можа да го направиш? Защо изобщо ни каза? Не знаеше ли в какво неудобно положение ще ни поставиш? Не бихме искали да го знаем.

— Защо? — попита Джак загрижено. — Защо майка ви да не споделя с вас? Не искате ли да е щастлива? — думите му бяха толкова разумни, че Джан го погледна и дори престана да плаче.

— Не може ли да бъде щастлива и сама? Не може ли да пази паметта на татко?

— Но тя е една млада, жизнена, красива жена, Джан. Защо трябва да бъде сама? Ти така ли би постъпила, ако нещо се случи с Пол?

— Това е друго.

— Защо? Защото си по-млада от нас? Дори хора на нашата възраст имат правото да не бъдат сами, правото на приятелство, на щастие, на любов…

— Тук не става дума за любов — каза Пол мрачно. — Поне що се отнася до теб, татко, нали?

— Мисля, че не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш, синко.

— Радвам се за теб, татко — каза Джули тихо, отиде до масата и го целуна, а след това целуна и Аманда, тя й благодари, а очите й се насълзиха. Джули беше единствената, която се държа добре с тях. Останалите бяха един кошмар.

— Съжалявам, че всички го приемате толкова трудно — промълви Аманда, като попиваше сълзите си със салфетката. Тя като че всеки момент щеше да избухне в ридания, ала не искаше да им направи това удоволствие и едвам се сдържаше. — Не искахме да ви тревожим, но ни се струваше, че ще е по-честно, ако ви кажем. Не исках да ви лъжа. — Тя погледна към Джан и в този миг Джан осъзна, че на Нова година Пол е бил съвършено прав със скандалното си подозрение. В къщата е имало мъж. И това е бил баща му. Тя притвори очи и изтръпна от ужас.

— Надяваме се, че с течение на времето ще свикнете — каза Джак тихо.

Пол прошепна нещо на Джан, те станаха и се облякоха.

— Тръгваме — каза Джан на вратата, приличаше на ядосано дете. По същия начин изглеждаше и когато беше на пет годинки, преди внезапно да избухне в плач.

— Обичам те — каза Аманда тъжно от масата, беше прекалено съсипана, за да стане и да я спре. Вратата тихо се затвори след тях, Джули и съпругът й се изправиха и отидоха до Джак. Тя беше чудесно момиче, приличаше изцяло на него.

— Съжалявам, татко. Ужасни са.

— Да, наистина… — Той погледна Аманда угрижено. Тя беше предвидила, че ще го приемат трудно, но никой не очакваше такава яростна атака.

— Ще го преживеят. Според мен всичко се дължи на факта, че по някакъв начин баща им е бил заменен от друг — тук тя се усмихна. — Трудно е да приемеш, че родителите ти се забавляват… и правят секс. — Тя се изчерви. — Предполага се, че вие сте институции, а не хора — добави Джули мъдро, а баща й гордо се усмихна. Тя беше широко скроена личност, по някакъв начин другите също не бяха лоши, но им липсваше нейната нагласа.

— Струва ми се, че им дойде в повече. Ти беше права — той погледна Аманда — не трябваше да им казваме.

— Аз пък се радвам, че вече знаят — отвърна тя. Джак остана изненадан. Аманда се изправи и застана до него заедно с Джули и съпругът й. — Ние постъпихме правилно и ако те не могат да го преживеят или да се справят с това, то си е техен проблем. В живота си, освен да бъдем родители, имаме право и на други неща. Но до този момент никога не съм знаела, че имам такива егоистични деца. И няма да пропилявам живота си заради тях. Няма да престана да ги обичам и да съм до тях, но след като те не могат да бъдат добри с мен, това си е за тяхна сметка.

Джули я прегърна, брадичката на Аманда трепереше от вълнение. Малко по-късно Джули и мъжът й си тръгнаха, Джак прегърна Аманда и тя жално се разплака. Той изпитваше безкрайно състрадание към нея. Вечерта беше минала ужасно.

— Съжалявам, миличка. Имаме отвратителни деца — усмихна се той. Но всъщност страдаше, задето я бяха наранили.

— Твоите са добри, поне що се отнася до Джули. А моите бяха ужасни.

— Те искат баща си. И не смятат, че имаш право да живееш с друг. Много е просто. Не го приемам лично. Разбирам. Но не трябваше да постъпват така с теб. Колкото до самите тях — ще го преживеят.

— Може би. — Не беше много убедителна, ала и не съжаляваше за това, което бяха направили. Напротив, то още повече я сближи с Джак. След като раздигна масата и сложи чиниите в миялната машина, те отидоха в Малибу. Аманда не искаше да стои повече в къщата, в която децата се бяха държали така грубо с тях. Искаше да бъде в къщата на Джак, в удобното му легло, в прегръдките му и да забрави всичко, което се беше случило.

През нощта, когато си легнаха, дълго говориха, тя беше все така тъжна. Джак искаше по някакъв начин да я успокои.

— Имат нужда от време, миличка. За тяхната възраст това е голямо предизвикателство.

— Те са щастливи. А защо не мога да бъда щастлива и аз?

— Защото са тяхната майка. Чу какво ти каза Джули. Родителите, особено родителите на нашата възраст, нямат право на секс. Смятат го за отвратително.

— Само ако знаеха… че е много по-хубаво, отколкото когато си млад.

— Шшт… това ще го запазим в тайна! — каза той и нежно я целуна, а в следващия момент усети колко е възбуден, колко много я желае пък и тя изпита същото безумно желание. Те жадно се любеха, а по-късно я чу тихо да се смее в тъмнината.

— Защо се смееш? — Вече беше доволен, очевидно тя се чувстваше по-добре.

— За оная сутрин след Нова година, когато Джан ме видя гола на вратата и аз не я пуснах вътре. Представям си как беснее сега. Сигурно съм изглеждала ужасно глупаво.

— Изглеждаше ужасно привлекателна… „глупаво“ не е дума, която може да се употреби по отношение на теб. — Но онази сутрин тя наистина се беше държала глупаво, знаеха го и двамата. Тогава беше изпаднала в пълна паника.

— Може би трябва да дадем децата за осиновяване — каза тя сънено, обърна се към него и той я целуна.

— Страхотна идея. Ще ги поканим на вечеря и ще им кажем.

— Мммм… страхотна идея… ти ще донесеш… шампанското… — но вече беше заспала в ръцете му, той усмихнато я наблюдаваше. Аманда беше истинска жена и той не би я отстъпил за нищо на света, независимо какво смятаха децата ям и дали им се сърдеха. До края на живота си щеше да остане с нея.