Даниел Стийл
Най-скъпият подарък (8)

8

Останалата част от февруари мина неусетно, през март децата продължаваха да се държат все така хладно с Аманда. От време на време тя говореше с Джак на тази тема, той разбираше колко й е тежко, но нямаше какво друго да правят, освен да ги изчакат някак си да се пригодят. Джан вече почти не се обаждаше на майка си, а Луиз се държеше направо враждебно с нея, когато тя се отбиваше у тях да види децата. Реакцията й беше неразбираема, още повече че Луиз никога не се беше разбирала с баща си.

Но през този месец Аманда и Джак бяха много заети, така че почти не й оставаше време да мисли за дъщерите си. Ала не можеше да се отрече, че страда от поведението им. Непрекъснато имаше проблеми със стомаха и лошо храносмилане. А Джак все я караше да иде на лекар.

— Това продължава вече прекалено дълго. Трябва да се прегледаш. Може би имаш язва.

— Може би.

От седмици вече не можеше да пие кафе, а от онази злополучна вечеря с децата си непрекъснато се чувстваше изморена, но мислеше, че всичко това се дължи на емоциите й. Мразеше да ги вижда толкова сърдити. А понякога сънуваше и Матю в някакви кошмари. Той все я обвиняваше за нещо и вероятно всеки психиатър би й казал, че изпитва вина. Но вината не беше достатъчна, за да промени чувствата й. Беше влюбена в Джак повече от когато и да било. И връзката им разцъфтяваше.

През март той я покани на церемонията по връчването на „Оскарите“. По-важните му клиенти никога не пропускаха да го поканят. Аманда от години не беше ходила, всъщност, откакто тя самата бе получила „Оскар“, и това много я развълнува. Той й поръча рокля от „Джулис“. Беше невероятна рокля от бял сатен на Жан Луи Шере с черни обшивки по раменете и малък воал, който елегантно падаше отзад. Приличаше на истинска кралица, отново се беше превърнала в звездата, която някога беше. Джак я беше възкресил и прибавил нещо към предишното й същество. През последните няколко месеца върху старата й слава се беше насложил блясъкът на щастието.

— О! — извика той възхитено.

Когато я видя за пръв път, роклята съвсем не му се стори толкова красива. Но на Аманда стоеше изящно и подчертаваше всеки сантиметър на невероятната й фигура. Тя беше накъдрила и вдигнала високо дългата си руса коса. Носеше диамантени обеци и диамантена гривна. Изглеждаше наистина поразително.

— Ти си неотразима! — каза той и лекичко подсвирна. Кожата й беше със същия млечен отблясък като сатена. — Фотографите ще полудеят по теб.

— Едва ли — отвърна тя скромно и го хвана под ръка, докато отиваха към лимузината, която ги чакаше отвън. Той носеше късото й визонено палто.

Когато слязоха от колата пред Шрайн Одиториъм, тълпата я приветства. Всички я познаха веднага и започнаха да скандират името й точно както беше предсказал, фотографите ги обградиха като стена. Джак я хвана за ръка, почувства, че тя леко трепери и й се усмихна. Съпругът й я беше държал далеч от подобни неща в продължение на повече от двайсет години и ето че сега тя внезапно се озова отново тук, отвикнала от целия този шум около нея. Притежаваше някаква мекота и грациозна елегантност, която я правеше още по-очарователна.

— Добре ли си? — попита я той загрижено. Беше малко нервна, но му се усмихна и кимна с глава.

Едва успяваха да си проправят път във фоайето през журналистите и през тълпата, след това бавно се промъкнаха до местата си в залата сред знаменитостите, които цялата страна и целият свят обожаваше и превъзнасяше. Няколко души им махнаха с ръка, Джак се усмихна и ги поздрави. Беше горд, непринуден, държеше се съвсем свободно.

После започна церемонията и както винаги продължи безкрайно. Телевизионните камери непрекъснато кръстосваха залата, всички имаха чувството, че са тук най-малко от година. Наградата за най-добър актьор попадна в нови ръце, а „Оскара“ за най-добра актриса взе възрастна фаворитка, която вдигна високо статуетката и радостно я размаха пред публиката, която беше станала на крака, за да я аплодира.

— Най-сетне! — въздъхна тя и се усмихна широко. Бяха й необходими четирийсет години, за да я спечели. А Аманда си спомни как самата тя се беше чувствала в една подобна вечер преди трийсет години. Беше едно от най-вълнуващите неща, които й се бяха случвали. Сега изглеждаше като приятен, но далечен спомен, при това съвсем не толкова важен.

— А как беше при теб? — попита я той с усмивка, докато се опитваха да напуснат залата през тълпи от хора, които като че не помръдваха. Задръстването бе по-лошо дори от метрото в Ню Йорк.

— Изключително — отвърна тя и на свой ред му се усмихна. Мислех, че ще се взривя от вълнение. Никога не бях и мечтала дори да получа номинация, камо ли да спечеля „Оскар“. Бях на двайсет и две… беше страхотно. — Радваше се, че може да си признае какво означаваше за нея тази награда. Съпругът й не обичаше да говорят на тази тема.

През следващите десет минути се придвижиха едва с няколко метра, хората продължаваха да идват при тях, да говорят и коментират наградите, да ги поздравяват, всички чакаха да излязат от театъра. Пресата усложняваше още повече нещата, спираше звездите и ги интервюираше по средата на тълпата, създаваше задръствания, през които беше невъзможно да се премине.

— Мислите ли, че някога ще можем да се измъкнем оттук? — попита ги Джак Никълсън, когато се притиснаха до него, Аманда му се усмихна и поклати отрицателно глава. Никога не се беше запознавала с него, ала му се възхищаваше безкрайно.

— Познаваш ли го? — попита Джак с интерес.

— Не, но харесвам филмите му.

— Някой път трябва да изгледаме твоите — отвърна той. Тази мисъл никога не му беше хрумвала преди, тя говореше толкова малко за кариерата си. Матю я беше научил така.

— Колко потискащо — засмя се Аманда. — Няма нищо по-лошо от това да се видя с тридесет години по-млада и след това да трябва да се погледна в огледалото. Още повече че не бях кой знае каква актриса.

Джак се усмихна на нейната скромност, придвижиха се още няколко метра и като че ли попаднаха в капан, горещината и тълпата около тях станаха нетърпими. Тя имаше чувството, че ще се стопи, представяше си как се чувства Джак в смокинга си. Но въпреки този малък дискомфорт. Хората бяха в добро настроение, всички се смееха и говореха и махаха с ръце на познати, до които не можеха да се доберат. Точно когато Джак видя един от любимите си клиенти на около десетина метра от тях, на Аманда започна да й прилошава. Джак провеждаше някакъв откъслечен разговор и сочеше с очи изхода, Аманда внезапно чу бучене в ушите си и слепоочията й започнаха да туптят. Но Джак не забелязваше. След малко тя го дръпна за ръкава, той я погледна и с уплаха видя, че е смъртнобледа.

— Не ми е добре — прошепна тя. — Толкова е горещо… извинявай…

— Искаш ли да седнеш? — Не можеше да я обвинява. Неговата глава също го болеше, прожекторите ги осветяваха, горещината беше ужасна. Но беше невъзможно да се доберат обратно до местата си. Бяха затиснати в алеята към изхода и единственият начин беше да прелетят. Джак осъзна всичко това в момента, в който го изрече, й погледна отново лицето на Аманда. Вече не беше бледа, а зеленикава и примигваше с клепки, сякаш не можеше да вижда. Той я подхвана здраво и се опита да се промъкне с нея през тълпата, но беше невъзможно.

— Джак… — промълви тя тихо, той я погледна, клепачите й започнаха да трептят, очите й се обърнаха и тя припадна, но той успя да я подхване, в този момент през тълпата премина вълна от тревога и една жена изпищя. Джак държеше Аманда в ръцете си, а някои викаха за помощ. Хората се опитваха да им направят път, всички питаха какво се е случило, Джак беше разтревожен до мозъка на костите си.

— Направете ни малко място… моля, отместете се — викаше един мъж до тях. — Извикайте лекарите!

Изведнъж около тях настъпи истерия, Аманда беше все така безжизнена в ръцете му. Той повдигна краката й и главата й се опря до гърдите му, отнякъде изникнаха двама разпоредители с амоняк и торбички лед и попитаха какво се е случило. В този момент Аманда се размърда и погледна Джак, нямаше представа какво е станало.

— Ти припадна, миличка… от горещината е… спокойно… — и тълпата като Червено море се раздели на две, за да му направи път да я пренесе до редиците с местата, той стигна дотам и внимателно я положи върху едно кресло. След няколко секунди дойде екип от лекари, които започнаха да преглеждат Аманда, а Джак обясняваше, че е припаднала.

— Как се чувствате сега? — попита я един от лекарите.

— Невероятно нелепо — отвърна тя и леко се усмихна на Джак, в погледа й имаше извинение. — Наистина съжалявам.

— Не ставай глупава — каза той угрижено.

Тя все още беше замаяна. Едва ли можеше да се изправи и да излезе от театъра, ала искаше да опита.

— Ще ви донесем инвалидна количка — каза един от разпоредителите, но Аманда го погледна ужасено.

— Не, добре съм… наистина… Ще излезем, когато хората се разредят малко.

Тогава разпоредителите им предложиха да ги изведат през един заден изход и Джак веднага се съгласи. Лекарите казаха, че Аманда може да тръгне веднага, щом се почувства по-добре, но й намекнаха, че би било добре да отиде на лекар още на другата сутрин. Джак изслуша това с мрачно изражение. Той й го натякваше отпреди месец, но тя въобще не го слушаше.

Хвана я здраво през кръста и почти я понесе към изхода между двамата разпоредители. След малко бяха навън на чист въздух и тя се почувства по-добре. Пое дълбоко въздух, благодари на всички и надълго се извини за неприятностите, които им беше създала.

Беше истински благодарна на пресата, че не ги забеляза. Никой не ги чакаше, така че Джак я остави за малко с разпоредителите, отиде да докара и й помогна да се качи в нея. Пет минути по-късно бяха на магистралата, тя се беше облегнала на задната седалка с изтощен вид.

— Съжалявам — каза тя за стотен път. — Не зная какво точно ми стана.

— Затова трябва да отидеш на лекар.

— Мисля, че беше от горещината и навалицата. Изведнъж не можех повече да дишам — каза тя, докато отпиваше вода от една чаша, която той и подаде от бара на лимузината. — Хората винаги припадат на „Оскарите“, Джак. Съжалявам, че стана точно сега.

— Добре, недей да го правиш отново! — Той се наведе и я целуна. Тя все още беше красива, но много бледа. И той беше ужасно разтревожен за нея. — Уплаши ме до смърт. Добре, че имаше толкова много хора, та нямаше къде да паднеш. Поне не си удари главата или нещо друго.

— Благодаря ти, Джак. — Беше толкова грижовен, когато се прибраха в къщата му, тя съблече роклята и той я сложи да си легне. Заприлича му на тийнейджърка с разбърканата си коса и грим, пък с диамантени обеци. Най-накрая тя се засмя.

— Не мога да повярвам, че на мен се случи подобно нещо.

— Беше много драматично — сгълча я той, докато разхлабваше вратовръзката си и се усмихваше. — Да ти донеса ли нещо? Вода? Чай? Тя сбърчи вежди, докато обмисляше какво да си поиска и след това се усмихна. Умираше от глад.

— Има ли сладолед?

— Сладолед? — той остана много учуден от този въпрос. — Значи се чувстваш по-добре. Ще видя какво имам. С вкус на какво?

— Ммм… на кафе.

— Веднага се връщам. — Той я целуна и след две минути се появи с две купички сладолед, едната за него, седна на леглото до нея и започнаха да ядат. — Може би просто си била гладна — каза той с искрица надежда, макар че не го вярваше. В последно време беше доста бледа, но се опитваше да не обръща внимание на това. Преди изглеждаше страхотно, а напоследък непрекъснато изпитваше умора. Знаеше, че е все още е разстроена заради децата си, а те съвсем не й спестяваха неприятностите. Отказваха да признаят каквото и да е, а още по-малко да дадат одобрението си на връзката й с Джак.

На следващия ден той реши да вземе нещата в свои ръце. Веднага щом станаха, поиска номера и се обади на нейния лекар. Обясни на сестрата какво се беше случило предишната вечер и поиска час за Аманда Кингстън.

— А вие сте…? — попита сестрата акуратно. Беше нова и не познаваше Аманда.

— Господин Уотсън — отвърна той, докато записваше уговорения час.

— Съпруг ли сте на госпожа Кингстън?

— Не… Аз съм неин близък. Ще дойда там заедно с нея.

— Добре, господин Уотсън. Ще се видим в единайсет.

Кабинетът се намираше в Бевърли Хилс и след като поднесе на Аманда чай и й съобщи за уговорения час, Джак реши да се поразходи малко на плажа. А Аманда беше направо щастлива, че ще остане на легло. Джак си помисли, че едва ли се чувства толкова добре, колкото казва, че е. Но не искаше да говорят за това. Надяваше се, че ще знаят повече, когато отидат на лекар.

Докато се разхождаше по плажа, мислите му започнаха да се реят във всички посоки, той се затича, като че за да се избави от ужаса на онова, което мислеше. Всичко беше възможно… можеше да има тумор в мозъка… рак на костите… нещо, което беше пораснало и се беше разпростряло и метастазирало без изобщо да подозират, че е там. Представяше си най-лошите варианти и когато накрая спря да тича и седна, изведнъж осъзна, че се е разплакал. Все същият сценарий му се случваше отново и отново. Беше открил сред милиони жени тази, която можеше да обича, а с нея ставаше нещо страшно. Беше ужасен от мисълта, че тя може да умре. Същото като с Дори, мислеше той, додето подсмърчаше, щеше да я загуби и нямаше да може да го понесе. Сложи шава на коленете си и се сви така като дете, не можеше дори да се обърне към нея, за да го успокои. Не искаше да я плаши, но най-много от всичко на света се боеше, че ще я загуби.

Нямаше го почти час, а когато се върна, тя вече беше облечена и го очакваше. Изглеждаше малко по-добре отпреди, но той продължаваше да се тревожи. Само лекарят можеше да го успокои, ако му каже, че няма нищо фатално или злокачествено. Но едва ли би понесъл лоша новина. Разговаряше с нея с пресилена веселост, докато обличаше сакото си и слагаше часовника си. Време беше да тръгват, можеха да попаднат на задръстване.

— Всичко наред ли е? — попита я нервно.

Не знаеше защо, но имаше чувството, че отива на гилотината. Като че животът му никога вече нямаше да бъде същият и като че никога нямаше да се върне отново в тази къща в същото настроение. Подготвяше се за най-лошото, което можеше да си представи, защото я обичаше.

— Миличък! — отрони тя нежно, преди да тръгнат, и го погледна с поглед, от който сърцето му се сви. — Нищо ми няма. Обещавам. Най-вероятно ще ни кажат, че страдам от язва. Преди години, когато децата бяха малки, имах, а сега вече много лесно се лекува. Малко хапчета и язвата изчезва като с магическа пръчка.

— Трябваше да се прегледаш още преди няколко седмици — обвини я той, докато влизаха във ферарито му.

— Нямах време — каза тя кокетно и се настани на предната седалка.

Обикновено обичаше да се вози с него, но сега по пътя за града от резките завои и високата скорост започна да й се гади, ала не му каза. Знаеше, че това още повече ще го обърка.

Лекарският кабинет се намираше в Медицинския център на Норт Бедфорд 435 и когато пристигнаха, чакалнята беше пълна. Техният ред сякаш никога нямаше да дойде. Джак разглеждаше списания, а Аманда просто седеше със затворени очи и чакаше. Той я поглеждаше от време на време и сърцето му се свиваше при вида на нейната бледност и очевидното й неразположение. Знаеше, че нищо не я боли, специално я беше попитал, но тя просто не беше добре. И нямаше как да му разправя, че се е заразила от грипа на децата на Луиз, оттогава мина повече от месец. Беше нещо много по-страшно.

На вратата се появи сестра и най-накрая я извика по име. Джак я наблюдаваше, докато влиза, и й се усмихна окуражително, когато го погледна през рамо. Тя също беше нервна, но един пред друг се опитваха да се държат, като че нищо нямаше. Но не бяха убедени в това.

Дори Аманда трябваше да признае, че почувства облекчение, когато най-накрая седна пред лекаря си. Той беше мил, лицето й му беше симпатично, идваше при него почти от двадесет години. Той беше лекар също и на Матю. Попита я дали се чувства много самотна. Стана й неудобно да му каже за Джак, въпреки че той седеше отвън в онази безкрайна като живота чакалня, така че тя само кимна и започна да му изброява симптомите си. Каза му за грипа предишния месец, за спорадичното гадене и за абсолютната невъзможност да пие кафе и да яде шоколад, което за нея беше сигурен симптом на язва.

Той я попита дали е била в последно време на гинеколог, дали е правила мамограма, а тя си призна, че не е. Трябваше да извърши и двата прегледа, но тогава Матю почина внезапно, а след смъртта му съвсем забрави.

— А знаете, че трябва — смъмри я лекарят. — На вашата възраст и двата прегледа трябва да се извършват всяка година. — Тя обеща, че веднага ще ги направи, после той я попита дали има някакви признаци за менопауза и тя му обясни, че напоследък е започнала да има.

Той кимна с глава. На петдесет и една, това не го учудваше.

— Горещи вълни?

— Не, това не. Просто съм много изморена и цикълът ми е нередовен. — Много нейни приятелки се оплакваха от умора през цялото време, но на нея не се беше случвало. А напоследък се чувстваше направо изтощена. В началото мислеше, че е просто страничен ефект от новия й емоционален живот. Но през последните седмици вече не беше убедена в това. Представляваше й усилие дори да върви.

Разпита я за още много други неща и най-накрая беше склонен да се съгласи с нея. Може би начало на менопауза и вероятна язва.

— Ще ви изпратя на ехограф — обясни той. — Нека видим какво ще покаже той, ако се наложи, винаги можем да проследим гликемичния ви индекс, но засега по-добре е да не прибързваме. И искам още утре да се прегледате при гинеколог. Може да ви назначи хормонална терапия, която веднага ще ви възстанови. Трябва да поговорите с него.

Тя го слушаше и кимаше, той й подаде лист хартия и обясни къде да отиде на Сидърс Синай. Обясни й още, че или ще й дадат резултатите веднага, ако радиологът е там, или той ще й се обади на следващия ден, за да й каже дали има язва.

— Всичко е ясно, нали? — Лекарят се усмихна, изправи се и я изпрати до вратата на кабинета.

Тя се запъти към Джак, който изглеждаше много мрачен, но в момента, в който я видя, лицето му грейна в усмивка. Приличаше на дете, което е изгубило майка си и най-накрая я е намерило. Беше стояла в кабинета почти час.

— Какво каза той?

— Горе–долу това, което и аз си мислех. Някакви… ммм… промени в тялото ми и може би язва. Сега трябва да ми направят ехография. Дали да не идеш в офиса си? Не искам да си губиш времето с тия глупости. Кой знае колко ще продължи.

— Идвам с теб — отвърна Джак твърдо, беше малко по-спокоен, че до този момент поне, няма нищо лошо.

— Той смята ли, че има някакво основание за тревога? — попита я Джак, докато отиваха към колата, тя поклати глава, изглеждаше тъжна.

— Смята, че може би ще имам нужда от хормони. Това е достатъчно потискащо. Чувствам се като стара жена.

— О, миличка… стига, не е така. — Винаги знаеше как да я накара да се почувства по-добре и тя глуповато се усмихна, докато влизаше във ферарито, което изфуча надолу по Норт Бедфорд към Сидарс Синай.

В болницата отново се наложи да чакат, най-сетне я извикаха и този път Джак влезе с нея. Не обичаше болници и не му беше приятно да се занимават с нея, без той да е там. Една сестра им обясни, че изследването е безболезнено. Щели да сложат гел върху корема й и върху този гел щял да се плъзга трансдюсер, в резултат от което върху екрана щял да се появи образ, от който можела да съдят дали има някакви подутини или киста или пък язва. Звучеше съвсем просто. Но все пак искаше да бъде до нея.

Тя се съблече в една кабинка и се появи с бяла нощница и обувки, беше смешна, той и се усмихна, докато лягаше на кушетката. Посочиха му да седне на едно столче до главата й, откъдето също можеше да вижда екрана, който приличаше на метеорологичната карта на Атланта. Положиха гела и сестрата започна да движи трансдюсера като микрофон около стомаха й, като леко го натискаше. На Аманда й беше студено и изобщо всичко това ставаше доста досадно. После видяха, че сестрата се намръщи и се съсредоточи в областта под стомаха. Натискът върху корема започна да й се струва доста неприятен. Сестрата каза, че веднага ще се върне и отиде да извика някой. Появи се млад стажант, който се представи на двамата и с любопитство се вторачи в екрана.

— Нещо не е на ред ли? — попита Аманда, като се опитваше да си придаде спокойствие. Започваше да се паникьосва. Беше ясно, че са видели нещо, което или ги притесняваше, или ги объркваше. Но стажантът беше непроницаем.

— Не. Просто искаме да се убедим в това, което виждаме. Два чифта очи понякога са по-добри от един. Вече имаме доста ясна картина. Кога за последен път имахте мензис, госпожо Кингстън?

— Преди два месеца — отвърна тя със задавен глас. Явно нещо не беше наред с яйчниците й… или с матката… изобщо не беше от менопаузата… беше рак… Дори не можеше да погледне към Джак. Стажантът кимна с глава.

— Точно така — каза той и продължи да кима, но за да вижда по-ясно, се приближи до екрана, натисна едно копче и на екрана се появи бяла звездичка над нещо, което туптеше. — Ето тук. — Той посочи звездичката с пръст и им се усмихна. — Виждате ли го? — Тя кимна, Джак го наблюдаваше неподвижно. Явно, това беше същността на проблема. — Знаете ли какво е това, господин и госпожо Кингстън? — На тяхната възраст нямаше как да не са женени. Иначе защо ще са заедно?

— Тумор? — попита тя дрезгаво, а Джак затвори очи от ужас.

— Не. Бебе. Вие сте бременна във втория месец. Ако изчакате минутка, ще изчисля и терминът ви за раждане.

— Аз съм какво? — Тя рязко се изправи и трансдюсерът падна на земята. — Аз съм какво? — Обърна се към Джак, защото чу някакъв шум зад себе си и се обърна точно навреме, за да види, че той се свлича на пода. Беше припаднал. — О, господи!… Това го уби… някой да му помогне! — Когато се наведе към него, голото й дупе се показа изпод нощницата. Той издаде ужасен хрип, размърда се и докосна слепоочието си, а стажантът натисна копчето за спешна помощ и екип от лекари пристигнаха тичешком. Но Джак дойде в съзнание и докато го придържаше, Аманда усещаше как цицината на главата му расте. — О, Боже мой… съжалявам… добре ли си? — Стажантът отпрати медиците, сестрата отиде да донесе лед. Джак бавно седна.

— Добре съм. Просто се опитах да се самоубия, това е. Защо ме спряхте?

— Разбирам, че и двамата сте изненадани — каза стажантът любезно. — И това се случва понякога, особено с късните бебета.

— Късните? — Аманда го погледна. — Мислех, че тази игра свърши.

— А вие смятахте, че това са признаци на менопаузата? — допита той, Аманда кимна и помогна на Джак да отиде до кушетката. Той легна, тя сложи върху главата му леда, който сестрата донесе.

— Може ли да има сътресение на мозъка? — попита Аманда разтревожено, но той й посочи бистрия поглед на Джак и я успокои, че няма нищо страшно.

— Имаш късмет, че не получих инфаркт — каза Джак на Аманда. — Как се случи това? — Но и двамата знаеха. Бяха престанали да използват презервативи през януари след резултатите от теста за СПИН. Тя беше абсолютно сигурна, че не може да забременее. Не беше и помислила, че може да се случи отново. — Не мога да повярвам — изсумтя той отново и затвори очи. Ужасно го болеше главата.

— Аз също — каза Аманда меко, като се взираше в застиналия образ на екрана, който беше тяхното дете. И на него се беше появила датата „3 октомври“.

— Това е терминът ви — каза стажантът щастливо, а Джак изпита непреодолимото желание да го убие. — Ще изпратим резултатите на вашия лекар. Поздравявам ви! — С тези думи той излезе от стаята и отиде при следващия си пациент, а сестрата им подаде снимката, която ехографът току-що бе произвел.

— Първата снимка на вашето дете — усмихна се тя и на двамата и започна да наглася машината за следващия пациент. Кабинетът й трябваше, Джак се надигна бавно и погледна Аманда.

— Не мога да повярвам — каза той дрезгаво.

Изглеждаше доста по-зле от нея. Тя изведнъж започна да се чувства много по-добре, защото поне знаеше, че няма рак, нито дори язва. А само едно бебе.

— И аз не мога да повярвам. — Стеснително го погледна. — Ще се облека.

След малко беше готова и те бавно излязоха от кабинета, като все още носеха плика с ледени блокчета. Джак приличаше на болен. Никой от тях не промълви и дума, докато не стигнаха до колата, тогава той застава неподвижно и започна да се взира в нея. Като че ли целият живот минаваше пред очите му. И преди му се беше случвало, но не по този начин, не като гръм от ясно небе, не и от жена, която означаваше толкова много за него. С тридесетгодишните човек поне знаеше, че може да си навлече неприятности, ако рискува. Но с петдесет и една годишните? Господи!

— Не мога да повярвам, че съм бременна. — Тя все още държеше снимката от ехографа и той я видя.

— Хвърли я! Направо ме ужасява! — онази малка точица, която пулсираше, беше сърцето на тяхното дете, докторът им каза, че зародишът е здрав. Тя продължи да стиска снимката, докато сядаше във ферарито. — Искаш ли да идем някъде и да поговорим? Или да се приберем у дома и да се опитаме да го възприемем? — Знаеше, че ще й бъде трудно и му беше мъчно за нея. Беше някак странно, че им се случва. Но в края на краищата може би щеше да ги направи още по-близки, поне така се надяваше. Щеше да бъде неотлъчно до нея.

— Трябва ли да бъдеш в офиса?

— По принцип да. Но ако искаш да говорим, ще се обадя на Глади. Добре е и ти да се обадиш на лекаря си.

Тя кимна с глава, той започна да набира от телефона в колата номера на Глади.

— Не зная просто какво да мисля — каза Аманда тихо и го погледна.

Това го ужаси и учуди. Тя все още не можеше да си представи всички усложнения.

— Грешката е моя — каза той мрачно. — Трябваше да внимавам. Толкова се радвах, задето се отървах най-накрая от тези гадни презервативи, че се увлякох… и оглупях.

— Въобще не съм предполагала, че може да се случи — тя все още не беше излязла от шока.

— Да забременееш като тийнейджърка на петдесет — засмя се той и се наведе да я целуне. — Обичам те. Радвам се, че си добре и че не се оказа нещо по-лошо. — Той си беше отдъхнал, но му беше жал за нея. — Това поне може да се уреди — успокои я той, докато чакаха на един светофар. Тя го погледна объркано.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Аманда тихо и напрегнато.

— Е, на нашата възраст няма как да запазим детето. Би било нелепо. Освен това никой от нас не иска повече деца. Какво бихме правили с това бебе?

— А какво правят всички останали?

— Те са обикновено с двайсет години по-млади, а освен това са и женени. — Той я погледна и натисна спирачка. — Да не би да искаш да ми кажеш, че искаш да го задържиш? — Тя не отвърна, но погледът й го изпълни с ужас. — Да не полудяваш? Аз съм на шейсет, а ти на петдесет и една. Не сме женени и децата ти вече ме мразят. Как мислиш, че ще им се отрази тази новина? — Не можеше да повярва. Дори и през ум не му минаваше, че тя ще иска да запази детето.

— Този живот си е наш, а не техен… и детето, Джак, искаш да ме накараш да убия едно човешко същество? — Сега в погледа й имаше само болка.

— Глупости! — За първи път, откакто я познаваше, й повишаваше тон. — За бога, Аманда, искам да те накарам да разсъждаваш. Не можеш да оставиш детето.

— Не мога да го убия. — Без да се замисля, без някакви колебания дори някак си изведнъж тя осъзна, че няма да направи аборт.

— Това не е дете. Само някаква нищо и никаква точка върху екрана. А е вече заплаха за нашия разум и за общия ни живот. Не разбираш ли? Не можем да си го позволим! — Той крещеше, тя го наблюдаваше безмълвно.

— Не мога да го направя. Няма да го направя. Не можеш да ме накараш. Случвало ми се е и преди, на моята възраст не мога да бъда заставен. Трябва да направиш аборт. — Искаше му се да я хване за раменете и да я разтърси, но дори и в пълното си умопомрачение не можеше да й причинява болка.

— Не Джак. Не съм някоя кукла, която се опитва да те насили и да те оплете в мрежите си, за да се омъжи за теб. Аз също не исках това да се случи. Но няма да бъда заставена да правя нещо, което не желая да правя, само защото ти си прекалено слабохарактерен да се справиш с действителността. Аз съм бременна и това е нашето дете.

— Ти си полудяла! Сигурно е от хормоните. О, Боже мой, не мога да повярвам! — каза той, като включи на скорост и потегли към дома й на Бел Еър. — Виж, Аманда — каза той, като зави по „Родео драйв“ — можеш да правиш каквото си искаш, но аз не желая това дете. Нито да го храня нощем, нито да съм там, когато го болят ушите, нито да се правя на глупак и на деветдесет години да ходя на тържествата по случай завършването му на колежа.

— Осемдесет. Осемдесет и две, да бъдем по-точни. А освен това си страхливец. — Тя каза това и се разплака, а той се опита да се овладее и да я вразуми.

— Виж, мила… Представям си как се чувстваш. Изпаднала си в шок. Първо си помислихме, че си болна от нещо ужасно, сега се оказва, че си бременна. Не можеш да мислиш ясно. Един аборт е нещо страшно. Знам. Разбирам те. Но помисли си само какво ще стане с твоя живот, остави моя. Наистина ли искаш да започнеш всичко отначало? Да превозваш с колата надуваеми басейни на шестдесет?

— На твоята възраст ти все още караш добре. Сигурна съм, че ако внимавам, през следващите девет години няма да ми отнемат шофьорската книжка. Не, не исках това. Не съм глупава. Но изборът не е мой или твой, а на Бог. Той ни направи невероятен подарък. Нямаме право да го захвърлим… — Той я погледна, тя отново плачеше, опита се да го докосне. Но разбра, че няма смисъл и наведе шава. — Джак, не мога да го сторя.

— Никога не си ми казвала, че си религиозна — отвърна той тъжно. Чувстваше се предаден, изпитваше към нея едновременно състрадание и гняв. Но тя нямаше право да постъпва така с него. Дори никога не би направила така.

— Решението ми е твърдо — отвърна тя тихо и ясно, колата спря пред нейната къща и той я погледна.

— Моето също, Аманда. И каквото и да кажеш, то няма да се промени. Няма да бъда част от всичко това. Не искам да зная нищо повече. Ако направиш аборт, ще бъда с теб. Ще те подкрепям, ще плача заедно с теб. Ще те обичам винаги. Но няма да бъда принуден да имам дете на моята възраст. — Той наистина мислеше така.

— Другите мъже на твоята възраст имат деца. Особено тук, в Ел Ей. Половината от мъжете, които идват с трийсетгодишните си съпруги в гинекологичния кабинет, са по-възрастни от теб.

— Значи са слабоумни. Аз съм абсолютно наясно със себе си, Аманда. Ако решиш да родиш детето, изчезвам.

— Тогава сбогом — каза тя и го погледна с внезапна омраза. — Прави каквото знаеш, по дяволите, животът си е твой, но това е моето тяло, моето бебе и моят живот. И няма да притежаваш нищо от тях, така че върви по дяволите, Джак Уотсън. Върви си при твоите кукли и ги чукай колкото си искаш. Заслужаваш го.

— Благодаря за изпълнението — сопна се той.

Тя излезе от колата и тръшна вратата толкова силно, че всичко вътре се раздрънча. Не се обърна назад, изтича към къщата си, отключи вратата и потъна вътре.

След няколко секунди чу мотора на ферарито да заглъхва, седна в хола и заплака. Беше го загубила. Беше загубила всичко… но нямаше да се предаде. Вече нямаше избор. Щеше да роди бебето. Но какво, за Бога, щеше да каже на децата?