Даниел Стийл
Най-скъпият подарък (10)

10

Този път те решиха да не изпадат в самозаблуда и да не мислят, че ще направят децата си щастливи. Докато говореха за това, Аманда сметна, че е по-добре да не ги канят на вечеря. Щяха да ги поканят само на по едно питие. Щеше да бъде кратко и ясно, най-вероятно ужасно. Щяха да им кажат, че тя е бременна. След това покривът може би щеше да падне върху главите им. Но сега поне и двамата бяха готови за това.

Всички дойдоха в шест и петнайсет. Джули беше радостна, Джан и Луиз напрегнати, а Пол — подчертано любезен с баща си. Очевидно бяха обсъждали нещата помежду си и очакваха нещо. Най-вероятно да им съобщят, че ще се женят. Никой не беше очарован, Луиз каза, че ще се опита да разубеди майка си. Но сега поне знаеха какво ги очаква.

Настаниха се в хола. Джак поднесе питиетата. На себе си наля скоч, на останалите вино. Аманда не пиеше нищо. А Луиз пожела само чаша вода. И реши да започне първа, докато другите любезно чакаха.

— Е — поде тя хладнокръвно — кога ще е сватбата?

— Не — отвърна Аманда спокойно. — Няма да има сватба. Поне засега. Решихме да изчакаме. Но трябва да знаете, че съм бременна.

Настана мъртва тишина, Луиз пребледня като платно.

— Кажи ми, че се шегуваш, че е първи април и че съм забравила да погледна календара. Кажи ми, че не си казала нищо подобно.

— Не, казах. Ние също бяхме шокирани. Но това е положението. Няма защо да крием. Ще се роди през октомври. — Тя погледна Джак, той й направи окуражителен знак с ръка. Справяше се добре, а на младите им трябваха цели пет минути, за да го осъзнаят.

— Да разбираме ли, че няма да правиш аборт? — Както обикновено Луиз говореше и от името на сестра си. Джан стоеше като вкаменена. Дори Джули мълчеше. Пол яростно гледаше баща си.

— Не, няма да правя аборт. Обсъдихме и това — тук тя прескочи част от истината, — но не искам да го махам. На моята възраст то е нещо като подарък, искам да го задържа. Зная, че на всички ви ще е трудно, на мен също… но… и аз съм човек. — В очите й имаше сълзи, Джак мина през хола, седна до нея и я прегърна.

— Мисля, че майка ви е много смела. Повечето жени на нейната възраст не биха го направили.

— А аз мисля, че майка ми е превъртяла — каза Луиз и стана, като направи знак на мъжа си, който разсеяно се изправи. — Ти си глупачка, мамо. И двамата сте малоумни. Стигнахте дотам да ни злепоставяте. Дори не искам да мисля какво би казал татко. Просто не мога да го проумея.

— Баща ти го няма и не може да мисли за каквото и да е. Това си е моят живот — каза Аманда спокойно.

— А също и наш, ако това те интересува. — Но преди още да свърши изречението си, всички чуха, че Джан плаче. Тя се изправи и започна да гледа майка си с омраза.

— Не мислих, че можеш да ме нараниш така, мамо. Аз не мога да имам дете, а ти показваш на всички, че все още можеш. Каква жестокост! И колко гадно! Как можа да го направиш!

От изражението на Пол беше ясно, че е напълно съгласен с жена си. Дъщерите на Аманда и съпрузите им започнаха да си тръгват мълчаливо, Джан беше съсипана, облягаше се на ръката на мъжа си. Аманда се опита да се приближи до нея, но Пол я спря.

— Защо не ни оставите най-сетне на мира и не запазите всичките добри новини за себе си? Какво очаквате от нас? Кръв? Поздравления? Вървете по дяволите и двамата. Как смятате, че се чувства Джан сега?

— Виждам как се чувства, Пол — каза Аманда, сълзи се стичаха по лицето й. — Изобщо не съм искала да я нараня. Това просто се случи. То е нашият живот и нашият проблем, и нашето дете.

— Всичко хубаво тогава. И не ни канете на кръщенето, татко. — Той погледна баща си гневно. — Защото няма да дойдем.

Вратата бързо се тръшна зад тях, Аманда продължи да плаче в прегръдките на Джак, Джули ги наблюдаваше. До този момент беше мълчала, изчака Аманда да се успокои и заговори на двамата. Беше ясно обаче, че все още е шокирана.

— Съжалявам, татко. Съжалявам и двама ви. Няма да ви е лесно. Но на нас също ще ни е трудно. Ще е предизвикателство за всички ни. Е, надявам се в края на краищата да се окаже за добро.

— Аз също — отвърна Джак и нежно погледна Аманда. Когато взе решението си, беше поела нелеко бреме и го знаеше. Знаеха, че ще е тежко да кажат на децата си. Джули и съпругът й си тръгнаха. А Джак и Аманда мълчаливо се гледаха.

— Знаеше, че ще стане нещо подобно, нали? — попита я той нежно.

— Да — отвърна тя, — но човек все се надява. Мислиш си, че ще започнат да скачат около теб и да те прегръщат, като деца, като малки деца и да ти говорят колко те обичат и как всичко ще бъде наред и колко си страхотна. Вместо това непрестанно те осъждат, таят нещо срещу теб, смятат, че всичко, което правиш, е неправилно и го правиш само и само за да ги нараниш. Като че единственото ти предназначение в този живот е да съществуваш като родител по начин, по който те намерят за добре. Всичко различно или необичайно, или неудобно за тях ги дразни. Защо става така, че децата, независимо колко са големи, никога не изпитват състрадание към родителите си?

— Може би ние не го заслужаваме — каза той, изглеждаше изморен. — Може би ни смятат за егоисти. Понякога ние наистина сме егоисти. И имаме право. Даваме им толкова много, докато са малки, и когато най-сетне започнем да си мислим, че е дошъл нашият ред, те се обръщат към нас и ни заявяват, че всъщност нямаме ред. Трябва да сме винаги на тяхно разположение. Мисля, че е редно да правиш точно това, което направи, да създаваш собствения си живот. Ако могат да се съобразят с него, добре. Ако не могат, нека сами се оправят. Не трябва да жертваме останалата част от живота си заради децата. Единственото, което ме потиска, е, че започваме всичко отначало. В залеза на живота си отново ще се окажа с някакво същество, което ще ми обяснява какъв идиот съм и как съм го съсипала, защото все още се чукам с майка му. И в този смисъл наистина ще бъда идиот. Възнамерявам да правя любов с теб, докато не чуя пръстта върху ковчега си и ако пак забременееш, още веднъж, кълна се, повече никога няма да спя с теб. Искам да взимаш противозачатъчни хапчета, докато станеш на осемдесет.

Тя не можеше да не се разсмее на думите му, още повече че бяха верни. Децата винаги смятат, че родителите им дължат всичко, а те на тях — нищо. Любопитна концепция.

— Мъчно ми е за Джан — рече тя замислено. Джан й беше говорила с такава мъка и огорчение.

— На мен също. Пол ме гледаше така, сякаш му се искаше да ме убие. Все едно сме го направили само и само за да му докажа своята мъжественост и да го нараня. Боже мой, какво ли не бих дал, да си имат дете!

— Аз също — каза тя и след това, за да се разсеят, той я покани на вечеря. Засега се бяха отказали от китайския ресторант. Аманда не можеше дори да си помисли за там, без да започне да й се гади.

През нощта лежаха в леглото и дълго говориха. Накрая Джак заспа;, Аманда остана будна. Стана, стопли си мляко, направи си чай от лайка, но продължаваше да е неспокойна. Не можеше да спре да мисли за Джан и за онова, което тя каза. Тази нощ Аманда спа на пресекулки, а на другата сутрин на закуска тъжно наблюдаваше Джак.

— Имам нещо да ти казвам — прошепна тя, той я погледна. Изглеждаше изморена.

— Добре ли си? — Непрекъснато се притесняваше за нея, а сега вече и за бебето. А точно това не искаше да става.

— Да, добре съм — успокои го тя. Но не изглеждаше добре. Изглеждаше ужасно. — Снощи ми хрумна нещо.

— В твоето състояние това може да е опасно.

— Говоря ти сериозно.

— Аз също. Сега правя заявки за нещата, които искам да купя. Ти си единственият и най-голям консуматор на сладолед по Западното крайбрежие.

Беше наддала осем килограма, а е едва в третия месец.

— Добре, добре, преставам. Какво има?

Тя изведнъж се разплака, той осъзна, че става дума за нещо сериозно. Започна да говори за Джан и за Пол, и за това, което бяха казали предишния ден, и за това колко мъчно й е станало.

— Миличка, и аз съм разстроен. Но няма какво да направим. Те просто трябва да продължат да чакат.

— Не, може би има какво да направим. Това ми беше идеята. Ти така или иначе не искаш бебето, Джак. И може би наистина сме прекалено възрастни. Това е най-големият подарък, който бихме могли да им направим. Може би точно затова се е случило. Искам да им дадем детето. — Той беше като поразен.

— Сериозно ли говориш? Искаш да им дадеш детето? — тя кимна и се разплака отново, той я прегърна.

— Не, не бива. Това е твоето дете. Нашето дете. След като веднъж го родиш, ще ти бъде ужасно трудно да им го дадеш.

— Няма значение. Искам да го направя заради Джан и Пол. Нали ще ми разрешиш?

— Можеш да правиш каквото поискаш. Доста е необичайно, хората ще започнат да приказват. Но какво от това? Ако наистина искаш и ако те също искат, тогава направи го.

— Трябваше да попитам първо теб.

Той кимна.

— Не би и могла да им направиш по-голям подарък, а тъй като Пол е против осиновяването, проблемът с гените е решен. Но искам да си сигурна, че имаш сили да го направиш.

— Знам, че имам. И искам. Ако нямаш нищо против, ще говоря с нея още тази сутрин. А ти ще се обадиш ли на Пол?

— Да. Ще го поканя на обяд. Ако не ми откаже.

— Ще накарам Джан да му се обади, след като говоря с нея, и да му каже, че е важно.

— Ти си изключителна жена, скъпа. Пълна с изненади и редки подаръци.

Той продължаваше да й се удивлява, докато караше към офиса си. А тя дори не се обади по телефона. Отиде с колата до Джан, преди още тя да е тръгнала за галерията. Въпреки нежеланието си, Джан й отвори и я покани вътре. А когато Аманда й каза какво е намислила, двете жени се разплакаха. В началото Джан беше като гръмната и не искаше, но Аманда започна да й говори, докато накрая дори не можеше да повярва от радост.

— Наистина ли ще го направиш, мамо?

— Да, ще го направя — каза Аманда твърдо, докато бършеше сълзите си и се усмихваше на дъщеря си. — Не бих могла да сторя нещо по-добро.

— А ако ти или Джак си промените решението?

— Няма. След като веднъж сме казали, няма да го променим. И двамата така искаме. Дори Много. Надявам се, че ще ни разрешите.

— Ще се обадя на Пол. — Джан беше превъзбудена, изтича до телефона и се учуди, като разбра, че Джак вече е говорил с него и че Пол има смътна представа защо го кани баща му на обяд. Джан му обясни останалото и докато я слушаше, очите му се насълзиха.

— Не мога да повярвам, че биха направили подобно нещо — прошепна той. — Защо го правят?

— Защото ни обичат — отвърна Джан и отново се разплака, майка й застана до нея. — Мама каза, че и двамата можем да присъстваме на раждането и че от този момент то ще е наше.

— Ами ако си променят мнението?

— Не ми се вярва, Пол. Тя наистина иска да го направи.

— Ще говорим по-късно — каза той, страхуваше се надеждите му изведнъж да не рухнат.

После се видя с баща си на обед, вечерта отново говориха с Джан. На следващата сутрин се обадиха на родителите си и приеха. Всички бяха радостни, Аманда знаеше, че е направила нещо добро, нещо чудесно.

Знаеше също, че никога няма да съжалява.

— Не мога да ти се начудя — каза Джак със страхопочитание. — Дано само по-късно не съжаляваш.

— Няма. Абсолютно съм сигурна. Без значение колко ще обичам детето, то ще си е тяхно. Ти беше прав. Не е много редно на шейсет години да се занимаваме с надуваеми басейни.

— Ти на всякаква възраст ще си красива. Поне ще можеш винаги да виждаш детето. — Това не беше малко. Знаеше, че ще й бъде трудно. Тогава му хрумна нещо. — Защо не идем някъде? Само двамата. Например в Париж?

— О! Чудесно.

Миналото лято децата й бяха предложили същото, но тогава нямаше желание. А сега едва ли можеше да й се случи нещо по-добро от едно пътуване до Париж заедно с Джак Уотсън.

Заминаха през юни, беше вече в средата на петия месец. Отседнаха в хотел „Риц“ и прекараха чудесно. Всяка вечер бяха на ресторант, пазаруваха, посещаваха Лувъра, ходиха на балет и се разхождаха из целия град. Никога не се беше чувствала по-добре. Въпреки сладоледа не беше напълняла кой знае колко, Джак смяташе, че изглежда страхотно. Бременните жени наистина се разхубавяват, поне що се отнасяше до нея. Съжаляваше само, че не може да си купува дрехи.

— През ноември пак ще дойдем, обещавам ти!

Притесняваше се, че тогава тя ще е потисната. Все още смяташе, че ще й бъде много трудно да се откаже от детето, но след като веднъж вече взеха решението, тя нито за момент не се беше разколебала.

Прекараха наистина хубаво, на връщане се отбиха за няколко дни в Лондон. През юли той я заведе на езерото Таху. През август лекарят й каза, че повече не бива да пътува. Беше в средата на седмия месец, а все пак не беше млада майка. Бебето беше едро и докторът се страхуваше да не се роди преждевременно.

— Другите ми деца се родиха след термина — доверително каза тя на акушерката, която се разсмя.

— На колко години бяхте тогава?

— Добре, добре, няма да пътувам. Обещавам.

Знаеха, че бебето е здраво и че е момче, тъй като, преди да заминат за Европа, бяха направили амниосинтеза. А Джан и Пол се надпреварваха да измислят имена. Луиз от своя страна беше безучастна и рядко говореше с майка си.

— Ще го преживее — успокояваше я Джак.

Искаше само да е щастлива. И правеше всичко по силите си, за да я разнообразява. А тя мислеше само за бебето. Купуваше му дрешки, кошчета, люлки, камизолки, пеленки. Пазаруваше почти всеки ден, когато имаше възможност, той излизаше заедно с нея.

— Какво ще си помислят хората, за бога! — Изглеждаше огорчен, когато се налагаше да обяснява на познатите, които срещаха, че всичко е за техния внук.

— А аз каква съм ти? Дъщеря?

— Защо не и съпруга. Знаеш, че можем да уредим тази подробност.

Осем месеца вече ходеха заедно и винаги когато той намекваше за нещо подобно, тя се правеше, че не го чува. Засега не искаше да мисли за друго, освен за бебето. Дори караше Джак да идва заедно с нея на контролен преглед.

Първия път, когато отидоха заедно, беше ужасно, идваше му да нахлупи върху лицето си някаква маска и да избяга от чакалнята. Вместо това разтвори широко пред себе си вестник, като се правеше, че не я познава.

— Няма да вляза вътре — прошепна той иззад „Лос Анджелис таймс“. — Всички около него приличаха на тийнейджъри. Като че ли беше попаднал в летен лагер за неомъжени майки — красиви момичета от Бевърли Хилс с руси коси и къси роклички. Приличаха на деца, които вземат бонбони от непознати.

— Не ставай смешен. Само слушат пулса му. Много е вълнуващо — прошепна тя, той подаде глава иззад вестника. Пред него стоеше едно момче със светли джинси. А той самият приличаше на дете.

— После ще ми разкажеш. Ще те чакам в колата — каза той твърдо и се изправи. А на нея й стана толкова мъчно, че огорчено се върна отново на мястото си. Момчето със светлите джинси го попита дали това му е първото дете. — Децата ми са по-възрастни от вас самия — отвърна Джак тъжно.

Момчето каза, че е на двайсет и три и че чакат второ дете. А преди година баща му и доведената му майка също имали бебе.

— Той е на шейсет и пет — съобщи момчето и широко му се усмихна.

— И как го понесе?

— Родиха им се близнаци. Инвитро. Дълго време ги чакаха. Доведената ми майка е на четиридесет.

— Имали са късмет — отвърна Джак кисело, а в кабинета прошепва на Аманда, че хората явно са започнали да полудяват. — Защо един шейсет и пет годишен човек ще иска да има дете? Представяш ли си да го правят инвитро. Ние с теб поне изпитвахме удоволствие.

— Искаш ли да опитаме пак? — пошегува се тя, а Джак я погледна ужасено. Но когато лекарят му подаде стетоскопа и чу пулса на бебето, той се развълнува. Изведнъж бебето се оказа толкова истинско, че очите му се насълзиха.

— Моят внук! — каза той прекалено високо, тъй като стетоскопът в ушите му го караше да мисли, че говори тихо.

— Това баща ви ли е? — попита я лекарят сконфузено. — Мислех, че е съпругът ви.

— Всъщност съпругът ми почина преди година и половина — обясни тя, а лекарят мило й се усмихна. И те както всички хора в Бевърли Хилс бяха повече от ексцентрични.

Бебето беше добре и Джак не престана да говори за него по пътя към офиса.

— Следващия път трябва да доведем Джан и Пол — каза той, Аманда се съгласи, беше доволна, че се вълнува за бебето. Сега почти всяка седмица вече трябваше да ходи на лекар, за да бъде под непрекъснато наблюдение. Тревожеха се детето да не се роди преждевременно, макар че според Джак коремът й беше огромен.

Но най-тежкото му преживяване беше курсът по родилна помощ, който започна на петнадесети август. Бяха дванайсет двойки, повечето по къси панталонки, мъжете бяха с бради, и лежаха по пода в голямата зала на Сидърс Синай. Джак дойде направо от делова среща с костюм на Бриони, риза и вратовръзка и всички го загледаха като посетител от друга планета. Аманда вече беше там, чакаше го, изглеждаше освежена в белите си шорти и огромна розова тениска и сандали. Току-що си беше направила маникюр, приличаше на манекен. Хората тук бяха прекалено млади, дори не подозираха, че някога е била актриса. Отвън горещината беше ужасна, Джак влезе изпотен и изморен.

— Извинявай, че закъснях, скъпа. Не можах да се откопча от тези французи. През цялото време се размотаваха.

— Нищо — прошепна тя и се усмихна. — И без това току-що започнаха. — На стената имаше диаграми, които показваха различните степени на разкритие на матката. Джак се втренчи в тях ужасен.

— Какво е това?

— Матка. Разкритие на матката. Не се притеснявай.

— Изглежда ужасно. — Беше прекарал появата на белия свят на децата си в бар, напивайки се с приятели. В онези дни на бащите не им се налагаше да правят нещо по-екзотично от това да се появят след раждането с букет цветя.

После той огледа залата и осъзна, както обикновено, че повечето от хората тук са на възрастта на децата му. Но вече беше свикнал. Не беше свикнал със снимките и диаграмите, които показваха и с образователния филм, който им бяха обещали в края на курса. На следващия ден беше още помрачен.

Единствената част, която му се стори що-годе поносима, макар и смущаваща, бяха упражненията, които трябваше да прави с Аманда, като й държи краката или й помага да диша. А жената отпред говореше непрекъснато за болките, които съпътстват нещо, което тя наричаше „транзиция“.

— Какво е това? — попита той „жена си“, след като беше чул думата за шести път. Но го изрече прекалено високо, така че инструкторката се намеси.

— Това е най-мъчителната част от раждането — каза тя със садистична усмивка, — когато се преминава от това — тя посочи нещо на диаграмите — към това. Все едно да вземат горната ви устна и да я издърпат чак до темето ви. — После премина към следващия въпрос.

— Не те ли е страх? — попита той Аманда, този път много по-тихо.

— Не, изобщо — прошепна тя. — Вече съм го преживяла.

— Използвала ли си лекарства? — жената отпред обясняваше всички злини, които следват от употребата на упойка, и намекваше, че „истинските“ жени минават без медикаменти.

— Да, разбира се — Аманда се усмихна, като дълбоко вдишваше и издишваше въздух. — Има всякакви обезболяващи средства. Не съм героиня.

— Радвам се да го чуя. А аз? На мен ще дадат ли някакви лекарства? — Започваше да се чувства точно като човек, който ще има нужда от лекарства. Мразеше всички от курса, мразеше начина, по който изглеждат, нещата, които казват, глупавите въпроси, които задават. Истинско чудо беше, че женските им половинки бяха забременели. Явно дори и глупаците можеха да го правят. Но най-много от всичко мразеше инструкторката.

А когато тя им обяви, че във филма, който ще пуснат след малко, ще се представя раждане с цезарово сечение, той започна да гледа към вратата с неистов копнеж.

— Не искаш ли да излезеш да пийнеш нещо, скъпи? — попита Аманда ужким случайно. — Толкова е горещо тук. — Всъщност климатикът беше пуснат и те направо замръзваха. — Тогава си затвори очите. Няма да те издам. — Целта на филма беше, ако на някоя от тях се наложи спешно цезарово сечение, съпрузите да бъдат подготвени да присъстват. Защото, ако са гледали филма и имат удостоверение от курса, могат да останат в операционната и да наблюдават. Но ако нямат, трябва да стоят отвън и да чакат като мухльовци. Джак беше наясно, че единственият начин да остане в операционната е да му сложат пълна упойка.

— Веднага се връщам — каза той, отново прекалено високо.

— Къде отиваш? — попита го Аманда.

— До тоалетната — прошепна той.

— Ще ви изчакаме, господин Кингстън! — прокънтя гласът на жената отпред. — Едва ли ще искате да пропуснете това! — Той хвърли примирен поглед към „жена си“ и след пет минути се върна.

Така започна филмът, който едва не го довърши. Беше служил в армията като млад, цели две години, но нито един филм, прожектиран там, не можеше да бъде съпоставен с този. Дори филмът за гонореята беше само приятен спомен в сравнение с това как разрязват една жена на две. Тя крещеше през цялото време, като че изпитваше невероятна болка, навсякъде имаше кръв и малко преди да запалят лампите, Джак каза на Аманда, че му се повръща.

— Казах ти да не гледаш — тя стисна ръката му и се наведе към него да го целуне.

— Семейство Кингстън! — адският глас като че ли проряза тишината в залата. — Внимавате ли? Ще има кратък изпит върху въпроса.

— По дяволите! Не можеха ли да ни покажат операция от хемороиди?

— Шшшт — Аманда се усмихваше.

Той беше отчаян. Кога ли най-накрая щяха да си тръгнат! Но тя не искаше да ражда по естествен път. С Луиз беше изтърпяла около час и знаеше какво е.

Последните месеци от бременността й минаха спокойно.

На празника на труда тя вече беше в осмия месец, отегчена до смърт. Отидоха на кино, после на китайски ресторант, сетне се разхождаха по плажа в Малибу, което за нея съвсем не беше толкова лесно, както преди. Чувстваше се добре, но беше мудна и огромна.

Пол се обади, докато седяха на терасата и пиеха чай с лед. Питаше как е Аманда и дали могат да минат малко по-късно. След като затвори, Джак каза, че Пол му се е сторил доста нервен.

— Мислиш ли, че се е случило нещо? — попита тя разтревожено.

— Не, не мисля. Може би просто започват да се притесняват за детето.

— Както и аз — каза тя неубедително. През цялото време тя беше забележително спокойна. — Ако това нещо тук продължи да расте, няма да мога да вляза в асансьора на болницата.

— Момчетата са така — усмихна се Джак. — И Пол беше едро бебе. Майка му си го изкарваше на мен в продължение на шест месеца. Тя беше съвсем дребничка.

— Родила ти е страхотни деца — отбеляза Аманда великодушно, той я погледна.

— Не се прави на толкова добра. Колкото до нея, тя беше истинска вещица, повярвай ми.

Пол и Джан дойдоха късно следобед, Джак направи коктейли и всички седнаха на верандата с Аманда да се любуват на залеза. Беше чудесен следобед, Аманда си мислеше дали да не поплува.

— Как е бебето? — попита Джан и тревожно погледна майка си. Беше станала толкова огромна, че човек направо можеше да се изплаши, но на Аманда не й правеше впечатление. Изглеждаше учудващо спокойна.

— Добре е. Очаква те, миличка — отвърна Аманда с усмивка. В този момент дойде Джак и им подаде напитките. Забеляза, че и двамата отпиват бавно и замислено. Чудеше се какво ли има да става.

— Нещо не е наред ли? — Джак реши да разчупи леда, а Джан и Пол поклатиха глави едновременно, приличаха на виновни тийнейджъри, после започнаха нервно да се смеят, като гледаха ту баща му, ту майка й.

— Не — отвърна Пол и от името на двамата, тъй като Джан очевидно беше превъзбудена. — Но трябва да ви кажем нещо… защото мислим, че е редно да знаете. Трябва вие първи да научите…

Джан направи няколко крачки и докато гледаше майка си, очите й се напълниха със сълзи.

— Мамо, аз съм бременна.

— Наистина? О, миличка, това е страхотно. Кога се случи?

— Преди шест седмици. Исках да бъда сигурна, преди да ви кажа. Лекарят го потвърди и каза, че съм добре. Гледаха ме на ехограф и всичко е наред. Дори ни дадоха снимка.

— Това си го спомням — каза Джак, без да откъсва поглед от тях. Чудеше се обаче какво ще последва. Усещаше, че има и още нещо, и чакаше.

След това Джан и Пол поеха дълбоко въздух и започнаха да се взират във всеки от родителите си.

— Знам, че може би плановете ви ще се объркат, но не искаме… не мислим, че… не сме сигурни, че трябва…

Джак го изрече вместо тях.

— Не искате нашето бебе.

Аманда изглеждаше като поразена, докато децата им клатеха глави и се мъчеха да го изразят.

— Ако вие двамата искате да си го задържите… А ако не искате, тогава, разбира се… — Пол се опитваше да бъде справедлив към тях, но беше ясно, че сега, когато щяха да си имат свое собствено дете, нямаха нужда от тяхното. — Наистина съжаляваме.

— Няма нищо, синко — каза Джак спокойно. — Понякога нещата от само себе си се нареждат по най-добрия начин. А сега, моля ви, ни оставете сами. — Той погледна снаха си, след това я прегърна и целуна. — Искам да говоря с майка ти.

— Разбираме. Знам, че ще ти е трудно, татко. — Бяха млади, нечувствителни, небрежни, но той не ги обвиняваше. В същото време и не съжаляваше.

— Няма нищо, синко.

След десет минути си тръгнаха, а като че ли в Аманда нещо се пречупи. Трябваше да промени мисленето си. Беше направила всичко възможно, за да не се привърже към това дете, а сега внезапно то отново ставаше нейно, имаше нужда от време.

— Значи така, нещата се променят много бързо. Радвам се и за двамата. — Тя наблюдаваше Джак от мястото си, изследваше го за някаква отрицателна реакция, но такава нямаше. Изглеждаше добре. От друга страна, при сегашното положение на нещата той нямаше и никакви задължения. — Това ни връща отново в началото.

— Може би — отвърна той уклончиво. — Искаш ли да го оставим сега за сега и да говорим отново след ден, два? — подхвърли той, тя сметна, че идеята е добра.

И двамата имаха нужда от време, за да го осмислят, въпреки че тя беше свикнала да решава нещата в момента. Но този път беше различно. Трябваше да се вземат кардинални решения. Бебето щеше да се роди след четири седмици. Нямаше време за губене. Беше приготвила всичко необходимо за него вместо дъщеря си. Сега само трябваше да го роди.

— Хайде, ела да се поразходим по плажа — тя не каза нищо, но не отидоха далеч, след малко се върнаха и тя влезе в спалнята му. Тук бяха прекарали заедно толкова щастливи часове. И за тези девет месеца любовта им по невероятен начин се беше разраснала.

— Искаш ли да закусиш нещо? — попита той небрежно, докато влизаше след нея в стаята.

— Да, много. Толкова се изморих. — Емоционалният шок от възвръщането на детето я беше изтощил. От една страна, тя се зарадва, от друга, се изплаши и разтревожи най-вече заради реакцията на Джак. За тях това беше идеалното разрешение и двамата се чувстваха добре.

— Пак ли ще ме напуснеш? — попита меко, не искаше да си проличи колко е изплашена. В прозореца на спалнята се отразяваше залязващото слънце.

— Разбира се, че не. Обичам те… обичам и него… бедното същество… започват да го подритват като футболна топка.

— Ако питаш мен, единственият, който рита, е той. — Джак обичаше да усеща как бебето се движи, рита и танцува в корема й. Докато спеше до него, той се усмихваше, винаги щом усетеше тези движения. Представи си как се е разтревожила сега. Не го заслужаваше. И отново осъзна какъв глупак е бил още от самото начало.

Легна до нея и нежно я целуна. — Какви са шансовете ми да правя любов с теб на този етап от играта? — От две седмици вече не го бяха правили, а за тях беше доста необичайно. Тя му се усмихна.

— Лекарят каза, че можем да го правим и по пътя за болницата, ако искаш.

— Искам — личеше му.

— Ти си смел мъж — прошепна с усмивка, той съблече банския й костюм и погали корема й. Точно в този момент бебето ритна и те се разсмяха.

— Сигурно е разбрало какво искам и изразява несъгласието си.

Лежаха така, прегърнати, докато страстта не ги завладя. Правеха го бавно и нежно, беше по-хубаво, отколкото очакваха. А когато Аманда заспа, той сложи банския си костюм и отида на плажа. Имаше много неща да премисли, много неща да реши. Погледна я през вратата и се усмихна.