Даниел Стийл
Най-скъпият подарък (9)

9

Следващите три дни бяха кошмарни и за двамата. За пръв път от години насам той се разкрещя на Глади. Тя не знаеше какво точно става с него, но явно му беше тежко. Освен това Аманда вече не му се обаждаше, това не остана незабелязано. Той дори отклоняваше Джули и Пол, когато го търсеха. Не говореше с никого.

А Аманда се заключи в къщата си, държеше се така, като че отново се е върнала към траура. Луиз и децата дойдоха да я видят, но тя не ги покани вътре. Каза им, че има мигрена и наистина не изглеждаше добре. Изглеждаше направо ужасно.

— Какво става с мама? — най-накрая Луиз не издържа и се обади на Джан да я попита знае ли нещо, но сестра й знаеше само, че свекърът й също не говори с Пол. — Може би са скъсали, тези сексуални маниаци. Божичко, дано да е вярно. Алилуя.

— О, стига, Лу — скара се Джан на по-възрастната си сестра. Луиз се учуди.

— Да не би да си вече на тяхна страна?

— Не, но те са възрастни хора, а татко е мъртъв. Може би наистина имат право да вършат каквото си искат, стига да е дискретно.

— Не ми ги разправяй тия. Отвратително е! — отсече Луиз грубо.

— Ти нали разправяше, след като татко умря, че мама има право на собствен живот и така нататък, какво стана сега? Може би ние дори не трябва да се намесваме. Кое ни е дало правото да я осъждаме?

— Говориш глупости, Джан. Какво ти е? Да не си станала религиозна? Та тя ти е майка. Държи се като курва. Има любовник.

— Тя е сама и минава петдесетте. Има право да върши каквото си иска. Започвам да мисля, че се държахме като идиоти, когато ни каза.

— Аз пък не мисля така. Искрено се надявам, че той я е напуснал.

— Може да е станало и обратното.

— Така или иначе са скъсали.

Към края на седмицата Аманда продължаваше да не говори и да не се вижда с никого. Дъщерите й се притесниха. Всъщност тя седеше в къщата си и плачеше непрекъснато — за чувствата си, за това, че е загубила Джак, за хормоните. Като че животът й беше свършил, а в същото време беше завладяна от усещането за нещо ново, което тепърва започваше. Но не можеше да си го представи без Джак. Откакто се видяха за последен път, не го беше чувала, дори не й се обаждаше.

Той се караше на подчинените си, работеше до полунощ. Когато се прибираше вкъщи, сядаше на дивана и се взираше в пространството, опитваше се да не мисли за нея и за предателството й. Все още не можеше да повярва. Как можа да постъпи така с него? Вината, че е бременна не беше изцяло нейна, разбира се, но фактът, че не иска да направи аборт, за него беше върховно предателство. И тогава, точно когато яростта му най-много се надигаше, той си спомняше нещо, което тя е казала или направила, спомняше си как е изглеждала, докато са се любили, или сутрин, когато се е събуждала, и започваше ужасно да му липсва, мислеше, че ще умре. Но беше решил твърдо да не й се обажда.

Въпреки това единственото, което искаше, за което мечтаеше, за което мислеше, беше Аманда. Тя го подлудяваше. В неделя сутринта в продължение на четири часа се разхожда по плажа в Малибу. Плуваше, тичаше, най-накрая седна на пясъка и започна да наблюдава морето, като продължаваше да мисли за нея. Тогава осъзна, че не издържа повече. Трябваше да я чуе.

Следобеда се опита да се пребори със себе си, но не успя и най-накрая, в осем вечерта, й се обади. Дори не знаеше какво ще й каже. Просто искаше отново да чуе гласа й. Само за малко. Не искаше да я вижда. Нямаше смисъл. Не искаше да бъде всмукан от безумието, което тя създаваше.

Ала когато набра номера и телефонът започна да звъни, никой не вдигна. Тя дори не разбра, че се е обаждал, докато не провери телефонния секретар на другата сутрин. Сега вече рядко го проверяваше, а през първите дни от раздялата им го пренавиваше всеки час. Към края на седмицата обаче се отказа. Бяха изминали осем дни. И най-накрая я беше потърсил. Не можеше да повярва. Беше започнала да си мисли, че е напълно изчезнал от живота й. Слушаше съобщението, което беше оставил, гласът му звучеше напрегнато и тревожно. Казваше, че просто искал да я чуе, да разбере как е. После затваряше слушалката. Аманда изтри гласа му и отново си легна. Беше изтощена. И в предишните си бременности се беше чувствала така, ала този път беше по-лошо. Изпитваше огромна умора. Не знаеше дали е от възрастта или от факта, че Джак я напусна. Но така или иначе спеше по осемнадесет часа на ден.

Аманда не отговори на обаждането му, във вторник той започна да се чуди дали изобщо е получила съобщението. Може би телефонният й секретар беше развален. Обади й се от офиса между две срещи. Каза почти същото, което беше казал и първия път. Тя чу записа късно през нощта, недоумяваше защо я търси. Защо се тревожи? Решението му беше ясно. Тя изобщо не искаше да го вижда или да говори с него. Разплака се, докато слушаше гласа му, и си легна в леглото с купа сладолед. Напоследък ядеше само сладолед.

Обаждаше се единствено на дъщерите си. Не искаше да идват при нея, затова говореше с тях по телефона. Каза им, че е болна от някаква тежка вирусна инфекция, че взима антибиотици, и че когато се оправи, ще се видят. Но те не й вярваха.

— Тя лъже — каза Луиз на Джан във вторник. — Гласът й звучи добре. Може би просто има нервна криза.

— Защо не я оставим на мира? — предложи Джан.

А вечерта каза на Пол, че вероятно връзката им е приключила. Той също мислеше така. Баща му се държеше като Годзила.

— Видях го днеска следобед. Като че ли от една седмица не се е сресвал, има вид на човек, който всеки момент ще убие някого. Мисля, че тя го е напуснала.

— А може би той нея — отвърна Джан тъжно. Чудеше се дали не бяха сгрешили, изпитваше чувството на вина. Майка й не заслужаваше такова поведение от тяхна страна, но вече беше късно.

Жената за чистене дойде и завари Аманда да гледа телевизия през деня.

Беше се пристрастила към сапунените сериали и токшоута, в които жените плачеха за своите съпрузи, които им изневеряваха със съседки, немски овчарки и поне две от сестрите им. Тя гледаше и плачеше, докато унищожаваше сладоледа си.

— Ще напълнея — съобщи тя на телевизора един следобед, докато се справяше с поредната купа сладолед. — Е, и какво от това? — Щеше да стане много, много дебела и никой свестен човек вече нямаше да разговаря с нея. А Джак Уотсън беше копеле. Сигурно отново беше започнал да се чука с разни фръцли.

А вместо това Джак продължаваше да крещи на Глади и да унижава подчинените си вече втора седмица.

— Виж, направи ми една услуга — каза най-накрая Глади в петък следобед, две седмици след обезумяването му. — Защо поне не поговориш с нея? Може би ще измислите нещо? Ако не, ще подлудите хората около себе си. Благодарение на вас всички в офиса се превърнахме в кандидати за психиатрията. Просто й се обади.

— Защо мислиш, че не си говорим? — попита той глупаво, като се чудеше откъде ли може Глади да знае всичко. Смяташе, че има свръхсетивни възможности.

— Виждал ли си се в огледалото напоследък, Джак? Бръснеш се два пъти в седмицата. Бог знае кога за последен път си се сресвал. От три дена носиш един и същи костюм. Започваш да приличаш на бездомник. Повярвай ми, лошо е за бизнеса.

— Съжалявам. Бях разстроен — чувстваше се толкова жалък, колкото и изглеждаше. Беше по-лошо, отколкото, когато Дори умря. Защото Аманда беше тук, на няколко минути разстояние и той все още я обичаше. Това беше най-ужасното. Но беше се държал с нея чудовищно и тя не отговаряше на телефонните му обаждания. Беше се обаждал вече четири пъти. — Освен това тя не иска да говори с мен — каза той тъжно, а Глади майчински го потупа по рамото.

— Не си прав, повярвай ми: Тя сигурно е по-зле и от теб. Какво точно й направи? — беше сигурна, че вината е негова, иначе нямаше да се чувства толкова ужасно.

— По-добре да не знаеш — отвърна той замислено.

— Може би — съгласи се Глади. — Защо не идеш да я видиш?

— Няма да иска. Няма за какво. Аз я напуснах, когато тя имаше нужда от мен… аз я заплаших, Глад… държах се като пълен идиот.

— Но тя сигурно те обича. Жените са такива. Много са толерантни към идиотите. Дори някои жени ги обичат. Иди да я видиш.

— Не мога. — Глади отчаяно поклати глава, той приличаше на дете.

— Ще те закарам дотам.

— Добре, добре. Утре ще отида.

— Не, сега! — заяви тя, като затвори бележника му. — Нямаш повече ангажименти за днес, освен това тук никой не може да те търпи. Направи на всички ни тази услуга. Иди при нея. Или ще подам жалба.

— Ти си невъзможна — усмихна се той и се изправи. Като че ли изглеждаше малко по-добре. — Но аз те обичам. — Наведе се над нея любвеобилно. — Благодаря ти. Ако ми тръшне вратата в лицето или не ме пусне вътре, ще се върна след десет минута.

— Ще започна да паля свещички — каза тя, а той излетя от стаята, гореше от желание да отиде там, да я види, да й каже какво мисли, да я помоли да се видят.

След пет минути беше там с ферарито. И звънеше непрекъснато, но тя не отваряше. Може би не си беше вкъщи.

Вратата на гаража беше заключена, не можеше да се разбере дали колата й е вътре. Заобиколи къщата и започна да чука по прозорците на спалнята.

Тя чу нещо, докато лежеше в леглото си и гледаше шоуто на Опра.

Първо помисли, че е птичка или котка, после се изплаши. Мина и през ума, че е крадец, който иска да провери дали има някой вътре. Щеше да набере 911, но преди това реши да отиде в банята и да надникне през пердето, за да види какво става. Отиде на пръсти в другата стая, имаше готовност всеки момент да натисне копчето и системата за сигурност да задейства, но точно тогава го видя. Изглеждаше ужасно и все така продължаваше да чука.

Тя отвори прозореца на банята и показа главата си.

— Какво правиш?

Не изглеждаше по-добре от него. От няколко дни не се беше сресвала, беше хванала косата си отзад на опашка, не си беше слагала грим, откакто за последен път се видяха.

— Стига! — извика му. — Ще счупиш прозореца!

— Тогава ме пусни да вляза — той й се усмихна.

Толкова се радваше, че я вижда, но тя поклати глава. Беше посърнала, в лицето му се стори малко понапълняла. Всъщност пак беше красива.

— Не искам да те виждам — каза и затвори прозореца. Тогава той се приближи до банята, започнаха да се гледат през стъклата. Тя не можеше да повярва, че все още го обича, че й е толкова хубаво да го види. Мразеше се заради това.

— Махай се! — извика Аманда, като жестикулираше, но той долепи лицето си до стъклото и започна да прави страховити гримаси и въпреки че не искаше, тя най-накрая се разсмя.

— Стига, Аманда, моля те. — Тя се замисли за момент и после изчезна. Нямаше представа какво прави. Но след малко се появи на задната врата, боса, по нощница. Сърцето му подскочи, като я видя.

— По кое време вече си лягаш? — Беше четири следобед, той си спомни, че я беше виждал с тази същата нощница, въпреки че когато бяха заедно, рядко я слагаше.

— Легнах си преди две седмици. И оттогава насам лежа, ям сладолед и гледам Опра. Ще стана дебела и отвратителна, обаче въобще не ми пука — говореше тя, докато той я следваше към кухнята. Обърна се и го погледна. В очите й имаше нещо толкова уязвимо и крехко, че то го разтърси до дъното на душата му. Той отново си помисли какъв глупак е бил да я напусне. — Защо дойде? — попита тя с този покрусен израз, който разкъсваше сърцето му.

— Защото те обичам и защото съм кретен… и Глади ме накара. — Той се усмихна глупаво. — Каза, че вече никой не може да ме понася. Че съм бил направо ужасен. Защо не отговаряше, когато ти се обаждах? — В гласа му прозвуча обида, когато и зададе този въпрос, тя само повдигна рамене и отвори фризера.

— Искаш ли сладолед? — попита разсеяно. Беше се вманиачила на тема сладолед, това го забавляваше. Спомни си как двамата ядяха сладолед в леглото. Любимият им беше с аромат на кафе. — Останал ми е само ванилов.

— Това е невероятно. Яла ли си нещо друго през последните две седмици? — попита я той леко разтревожен, а тя поклати глава, докато слагаше сладоледа в купи. — Не е хубаво за бебето.

— Това какво те засяга — каза тя и го погледна право в очите. — Доста е лицемерно, не мислиш ли? След като ме караше да го убия. — Тя му подаде едната купа и те седнаха на масата.

— Не съм те карал да го убиваш. Просто исках да запазя разума си и живота ни… за твоя сметка… — завърши той тъжно. — Държах се като свиня. Извинявай, Аманда. Той бутна встрани купата със сладолед и се намести точно срещу нея, докато тя го наблюдаваше. — Бях изпаднал в шок, не очаквах подобно нещо. — Това през цялото време се подразбираше, тя му се усмихна.

— Аз също. — С един удар беше изгубила мъжа и беше спечелила детето, без да очаква или желае нито едно от двете. — Съжалявам, Джак. — Той се пресегна през масата и я хвана за ръката.

— Грешката не е твоя… не е изцяло твоя… — Знаеше, че не го лъже. На никой от двамата не беше минало през ума, че тя може да забременее. Просто не мислеха за това. — Как се чувстваш?

— Дебела — засмя се тя. — Сигурно съм напълняла с пет килограма от този сладолед.

— Не си личи. — Но в лицето й имаше някаква мекота, очите й бяха придобили някакъв особен блясък. Спомняше си тези неща от бившата си съпруга, когато беше бременна с децата. Около Аманда като че имаше ореол. — Красива си.

— Сигурно е от прическата. — Тя му се усмихна тъжно. Гледаше го и си мислеше колко много й липсва. Все още не знаеше защо е дошъл, може би искаше да се разделят с най-добри чувства. Поне така беше по-приемливо. И може би някой ден, въпреки всичко, щеше да дойде да види детето.

— Предполагам, че няма да искаш да излезем да вечеряме някъде… във „Флейвърс“ или в „Бен енд Джерис“? — попита той глупаво.

— Защо?

— Защото ми липсваш. Защото през последните две седмици съм напълно обезумял. Имам страхотен късмет, че Глади все още не е напуснала работа.

— Аз също не съм особено добре. Просто спя по цял ден и ям сладолед. И докато гледам телевизия, си поплаквам.

— Бих искал да съм с теб.

— Аз също — отвърна тя нежно и погледна встрани. Беше прекалено мъчително да го наблюдава как се изправя и се разхожда около масата.

— Обичам те, Аманда… Искам да се върна при теб. Обещавам, че няма да бъда вече такъв идиот. Ще правя каквото поискаш. Можеш родиш детето. Ще му купувам обувчици. Теб ще снабдявам със сладолед. Не искам да те загубя. — Очите му се насълзиха, докато говореше, тя го погледна, не можеше да повярва на ушите си.

— Наистина ли мислиш така?

— За сладоледа ли? Кълна се, че… да, наистина мисля така. Няма да те оставя сама. Смятам, че си луда, но те обичам, освен всичко това дете е и мое, Господ да ми е на помощ. Просто не искам да ми се смееш, когато започна да забравям и минавам с количката през движението, тъй като алцхаймеровата ми болест е в напреднал стадий. Ще ми вземеш милосърдна сестра, ако се наложи.

— Ще ти взема, каквото поискаш — каза тя и се изправи, а той я приближи до себе си и я прегърна.

— Толкова те обичам. Струваше ми се, че ще умра без теб.

— Аз също — той я притисна още по-силно. — Боже мой, Аманда… Не искам да те загубя. — После смутено я попита дали смята, че трябва да се оженят.

— Няма нужда да правиш това — каза тя и поклати шава, движеха се бавно към нейната стая. — Не го и очаквам.

— Да, но може би детето го очаква. Трябва да го попитаме.

— Може да е момиче.

— Остави това. Изнервяш ме. Ще се оженим ли?

— Беше готов на всичко, каквото и да му костваше, но тя го изненада с отговора си.

— Не. Няма защо. Никъде не е казано, че трябва да се женим. Може би по-късно. Нека видим как ще тръгнат нещата.

— Много сте модерна, госпожо Кингстън.

— Не, просто те обичам.

Бяха в спалнята й, той я прегръщаше и целуваше. Отново беше при нея, тя никога повече нямаше да го остави да си отиде и преди да се усетят, нощницата й се свлече на пода заедно с дрехите му и те се озоваха в същото легло, където за първи път бяха правили любов и където вероятно бяха заченали своето дете. Сега това беше неговото легло, тяхното легло, а не на Матю или на някой друг. И докато се любеха, той осъзна с пределна яснота, че я обича безкрайно.

През нощта, докато лежаха прегърнати, говориха какво ще правят и как ще кажат на децата.

— Едва се сдържам — засмя се той. — Ако смятат, че онази вечеря е била неудачна, интересно какво ли ще кажат за следващата. — Тя също се разсмя. Нямаше какво повече да направят. Аманда обърна лицето си към него и усмихнато го попита колко я обича. — Повече, отколкото можеш да си представиш, повече, отколкото самият живот. Защо? Какво имаш предвид?

— Чудех се дали това ще бъде достатъчно да ми донесеш малко сладолед. — Той я погледна, разсмя се и се облегна на лакътя.

— Не е ли по-добре да преместим фризера в спалнята.

— Страхотна идея! — Тя се усмихна, той отново я целуна и едва по-късно си спомниха отново за сладоледа.