Даниел Стийл
Най-скъпият подарък (2)

2

През юни Аманда Кингстън заведе и двете си дъщери на Билтмор в Санта Барбара. Пол беше в Ню Йорк във връзка с последните подробности по една филмова сделка, а съпругът на Луиз, Джери, замина на юридическа конференция в Денвър. Изглеждаше като идеалната възможност да прекарат известно време заедно. Но щом стигнаха в хотела и фактически седнаха да си поприказват, и двете по-млади жени си дадоха сметка колко зле е майка им. Тя продължаваше да ходи само в черно, косата й бе опъната назад и изглеждаше твърде строго, тя не носеше никакъв грим и веднага щом Джан попита как е, избухна в сълзи и не можеше да спре да плаче.

Беше един от онези редки случаи, когато двете момичета оставяха настрани враждата помежду си и се сплотяваха от грижата за майка си. И докато Аманда все още спеше, те двете заедно слязоха в дневната за закуска в неделната сутрин.

— Тя би трябвало да отиде на лекар. Прекалено депримирана е — отрони Луиз над палачинките с боровинки. — Плаши ме. Струва ми се, че би трябвало да взима валиум или нещо такова.

— От това само ще се почувства по-зле. Тя има нужда да излиза и да се среща с приятелите си. Миналата седмица срещнах госпожа Оберман и тя каза, че не е виждала мама от смъртта на татко. Пет месеца минаха, не бива вечно да си седи вкъщи и да плаче.

— Сигурно тя не може другояче — каза Луиз и погледна сестра си в очите, чудейки се, както обикновено, дали те двете изобщо имат нещо общо. — Знаеш ли, това е, което би искал татко. Ако той можеше да остави инструкции по този въпрос, би заръчал тя да бъде погребана с него.

— Това е отвратително — Джан погледна по-голямата си сестра с внезапен гняв. — Знаеш той колко мразеше тя да е нещастна.

— Ти знаеш колко той мразеше тя да има свой живот, освен да ни гледа как взимаме уроци по балет или да играе бридж със съпругите на партньорите му. Струва ми се, че тя подсъзнателно мисли как той би искал от нея да бъде точно толкова нещастна, колкото е. Мисля, че трябва да отиде на психиатър — отсече Луиз.

— Защо не я заведем на почивка? — На Джан това й се стори добра идея, за нея беше лесно да си вземе почивни дни от галерията, но Луиз не виждаше как би могла да остави децата си. — Да речем през септември, когато отново тръгнат на училище. Бихме могли да я заведем в Париж.

— Добре ми звучи — каза Луиз, но когато на обяд го предложиха на Аманда, тя веднага поклати глава и заяви, че е приключено.

— В никакъв случай не мога да замина сега — твърдо поясни майка им. — Все още имам много работа по имението. Не искам това непрекъснато да ми виси на главата. — Но и трите знаеха, че това е просто едно извинение. Тя въобще не искаше да се върне обратно в света на живите, не и без Матю.

— Нека адвокатите се грижат за него, мамо — делово подхвърли Лу, — те тъй и тъй го правят. Ще ти е полезно да се измъкнеш.

Тя се поколеба за момент и после поклати глава, а сълзите отново изпълниха очите й и тя им заговори съвсем честно.

Не искам. Бих се чувствала прекалено виновна.

— За какво? За това, че ще похарчиш малко пари? Разбира се, че можеш да си позволиш едно пътуване до Париж. — Или няколко пътувания, както всички те добре знаеха. Не в това беше въпросът. Истинският проблем бе много по-дълбок.

— Не е това, аз просто… Просто чувствам, че нямам правото да извърша нещо такова без Матю… От къде на къде да ходя да се развявам насам-натам? От къде на къде да прекарвам добре? — Тя започна да хлипа, но трябваше да го изрече, а в това време двете момичета я наблюдаваха. — Защо аз съм още жива, а той не е? Толкова е нечестно. Защо трябваше да се случва? — Тя изпитваше чувството за вина на оцелелия, а нито едно от двете момичета досега не я бе чувало да го изрича.

— Това просто се случи, мамо — кротичко рече Джан. — Просто се случи. Не е твоя грешка, нито негова, нито на когото и да било друг. Това беше само ужасният му гаден късмет, но ти трябва да продължиш да живееш… заради себе си… заради нас… просто си помисли. Ако не искаш да ходиш в Париж, ще идем в Ню Йорк за няколко дни или в Сан Франсиско. Но ти трябва да направиш нещо. Не можеш просто да се откажеш от живота, мамо. Татко не би искал да направиш това.

Но беше очевидно, докато просто си говореха с нея по обратния път към къщи, че Аманда не беше готова да го направи. Дотолкова беше потънала в траура по съпруга си, че дори не искаше да продължи да живее, нито пък имаше намерение да извърши нещо конструктивно или забавно.

— Как я кара тя? — попита Пол, когато в неделя вечерта се върна със самолет от Ню Йорк, а Джан го откара вкъщи от летището.

— Не я кара. Нещата са генерално объркани. Лу мисли, че тя трябва да взима успокоителни. Аз не знам какво да мисля. Сякаш тя е опитала да се погребе заедно с татко.

— Може би той точно това би искал. И може би тя го знае.

— Говориш съвсем като сестра ми — каза Джан, поглеждайки през прозореца и после обратно към него. — Искам да те попитам нещо — изрече го толкова тържествено, че той се засмя. След пътуването си до Ню Йорк беше щастлив, че я вижда. Тя наистина му беше липсвала.

— Готово! Искаш да ги срещна с баща ми ли? Няма проблем. Ще го уредя. Той ще е във възторг. — Идеята беше толкова скандална, че дори Джан се засмя, но секунда по-късно очите й отново станаха сериозни. Той разбра, че за нея беше важно, каквото и да бе то.

— Имам нещо друго предвид — каза тя нервно, без да е сигурна как да подхване разговора, но отчаяно надяваща се да го убеди.

— Изплюй го, Джан. Чакам.

— Искам и двамата да отидем на лекар. При онзи специалист. Минаха шест месеца, откакто за последен път говорихме за това, а нищо не се е случило. — Докато питаше, тя изглеждаше сериозна и ужасена, а Пол не изглеждаше изпълнен със съчувствие.

— Господи, пак ли това! Няма да оставиш тази тема? През последните шест месеца аз работя по най-голямата филмова сделка в кариерата ми, а ти можеш да мислиш само за бебе. Не е чудно, че не се случило, Джан. Бил съм по самолети много повече, отколкото вкъщи. Как можеш да твърдиш, че ние имаме проблем? — За нея това прозвуча като отказ. Той все намираше извинения, правдоподобни аргументи, върху които да се хвърли вината, но крайният резултат беше, че тя не забременяваше, а бяха опитвали повече, отколкото той признаваше.

— Просто искам да знам дали нещо не е наред. Може и на двамата нищо да ни няма, а може и аз да съм причината. Искам да знам какво е, за да се справим с него. Това е всичко, толкова много ли искам? Очите й се изпълниха със сълзи, докато говореше това, а той въздъхна, загледан в нея.

— Защо не идеш да ти направи пълни изследвания? И докато свърши, ти може би ще си бременна.

Ала тя вече не мислеше така, беше изминала около година и половина, откак бяха започнали да опитват, и дори гинекологът й вече беше загрижен, беше я подканил да разучи нещата, ако сериозно иска да има дете. Тя не сподели с Пол, че е ходила при специалиста сама преди три седмици и че до този момент той не бе открил у нея нещо да не е наред. А значи сега Пол трябваше да го посети.

— Ще идеш ли и ти, след като ида аз?

— Може би — бяха единствените думи, с които той се обвърза, и накрая пусна радиото. На нея положението започваше да й се струва безнадеждно, особено с оглед на отношението на Пол.

През август специалистът вече й беше потвърдил, че при нея всичко е в ред и че или неговата сперма и нейните яйцеклетки са по някакъв начин несъвместими, или пък вероятно проблемът, ако наистина съществува, е у съпруга й. Щом обаче тя отново заговори за това, Пол й се ядоса, той не искаше да му бъде оказван натиск. Периодът беше лош за него, голямата му сделка пропадаше и на него наистина му беше дошло до гуша да прави секс по разписание, а после след две седмици тя да изпада в истерия щом открие, че пак не е бременна.

— Просто забрави за това за известно време! — изкрещя й той една вечер, когато тя искаше от него да я люби, защото тъкмо му било времето. А после излезе да пие нещо с баща си. Джак се виждаше с нова жена, с актриса, за която всички бяха чували, и името му почти всеки ден беше отново по страниците на вестниците. Освен това той повече от всякога настояваше синът му да навлезе в неговия бизнес, за което пък при Пол и дума не можеше да става. Чувствуваше се тъй, сякаш всеки на този свят иска по нещо от него.

А през септември Луиз и Джан отново се опитаха да уговорят Аманда за пътешествие, ала не стигнаха доникъде. Тя беше смъкнала седем кила и изглеждаше прекалено слаба, продължаваше да бъде депримирана и да не излиза никъде. През декември вече и двете дъщери бяха обхванати от паника.

— Трябва да направим нещо — с обезумял глас каза по телефона Джан на Луиз един следобед, две седмици след Деня на благодарността, който бяха прекарали ужасно. Майка им беше плакала през време на целия обяд и се намираше в толкова лоша форма, че бе успяла даже да разстрои децата си. — Не мога да понасям повече тази ситуация.

— Защо не я оставим на мира? — философски рече Луиз. — Може би тя така иска да прекара останалата част от живота си без татко. Кои сме ние да решаваме, че трябва да бъде различно?

— Не сме ли нейни деца? И не можем ли да я оставим да си живее просто така. Аз няма да го позволя.

— Тогава измисли нещо. Тя не иска да го чуе от мен. Никога не е искала. Ти си й любимката. Ходиш у дома й всеки ден и пускаш хапчета в портокаловия й сок. Аз смятам, че тя има правото да си живее тъй, както пожелае.

— Луиз, тя умира, за Бога — жално каза Джан. — Не виждаш ли какво става с нея? Тя изцяло се е предала и е изоставила живота. Все едно, че си е отишла с татко.

— Какво да сторя, Джан? Възрастна жена е, а аз не съм психиатър. И откровено казано, до гуша ми дойде да я гледам как се самосъжалява. Неприятно ми е да я виждам. Неприятно ми е да я слушам, като говори. Буди състрадание, но това й харесва. Тъне в чувство за вина, че тя е жива, а татко — не. Ами, нека тъне. Може би по някакъв свой си болезнен начин е щастлива.

— Няма да й позволя да продължава така — настоя Джан.

— Ти не можеш да я върнеш към живота, Джан. Тя трябва да поиска това да стане, а тя не иска. Осъзнай истината! Веднъж на този свят мама контролира собствения си живот и може би точно така иска да си го живее. Поне татко не й казва какво да прави в този момент.

— Говориш така, сякаш той бе чудовище — оплака се Джан.

— Понякога си беше. Поне спрямо мен.

Както обикновено сестрите не можеха да постигнат съгласие за нищо.

А през седмицата преди Коледа Пол и Джан получиха покана да идат на коледно празненство в „Джулис“. Джан тази година не беше в подходящо настроение. Пол все още отказваше да посети лекаря специалист и Джан беше потисната от това, а също така и разтревожена за майка си. Но Пол заяви, че баща му ще се обиди, ако не направят усилие поне за малко да участват в празненството.

— Защо не идеш без мен? — попита го Джан на сутринта в деня на събитието. На нея просто не й се ходеше. — Обещах на мама, че ще мина да я видя днес следобед и сигурно след това ще се чувствам още по-зле. — Аманда неотклонно се плъзгаше надолу от живота към смъртта и Джан просто откачаше, като наблюдаваше това. Чувствуваше се напълно безпомощна да го спре.

— Защо не доведеш майка си с теб? — небрежно предложи той, докато тръгваше за работа, и Джан го погледна с пълна досада.

— Ти изобщо нищо ли не слушаш от това, което ти говоря през последната година? Тя е депримирана, тя слабее, тя не се вижда с никого. Просто седи и чака да умре, боже мой. Наистина ли мислиш, че ще дойде на някое от просташките партита на баща ти? Ти нещо сънуваш.

— Може пък да й подейства добре. Поне я покани.

Той го каза усмихнато, а Джан изпитваше желание да го замери с нещо. Просто не беше схванал ситуацията.

— Не познаваш майка ми.

— Просто я покани.

— Със същия успех бих могла да я поканя да си свали всичките дрехи и да потича гола из улиците на Бел Еър, бога ми.

— Е, най-малкото, съседите биха харесали това. — Макар и депримирана, тя все още беше една впечатляващо изглеждаща жена. На него дори му бе минала щурата мисъл да я покани за следващия си филм, обаче се страхуваше да попита Джан какво тя мисли по въпроса. Предварително знаеше какво ще му отговори. — Както и да е, кажи й, че баща ми много ще се зарадва, ако тя дойде. Това би предизвикало уважение към магазина — подразни я той, докато я целуваше за довиждане, а тя, без да ще, му разреши. Все още му беше много сърдита, задето не се вижда с лекаря по повод неспособността им да си направят дете и от известно време насам беше започнала да си мисли, че в бъдещето им никога няма да има деца. По някакъв начин тя беше почти толкова потисната, колкото и майка й не го показваше, ала през повечето време се чувстваше точно толкова зле.

Но когато Джан видя Аманда същия следобед, сърцето й се скъса. Изглеждаше слаба, уморена и бледа, сякаш не й беше останало за какво да живее. На 50 години Аманда се чувстваше, като че ли животът й е свършил. Джан опита всичко, предложи каквото й дойде на ум, придумва я, моли я, заплашва я, обясни й, че ако скоро не се вземе в ръце, те с Луиз ще дойдат да живеят при нея и насила ще я измъкват от къщата, ако се налага.

— Вие двечките имате по-добри неща, за които да си употребявате времето. Как върви филмът на Пол? — Винаги променяше темата и същността на разговора, но в края на този следобед Джан беше толкова разстроена, че просто й се разсърди, и го каза.

— Знаеш ли, вбесяваш ме. Имаш всичко, за което човек трябва да бъде благодарен — приличен живот, красив дом, две дъщери, които те обичат, а единственото, което правиш, е да седиш тук, да се самосъжаляваш и да оплакваш татко. Поне не ни ли обичаш, мамо? Не можеш ли веднъж да помислиш за другиго, освен за себе си? Не виждаш ли колко се тревожим. Господи, та аз въобще вече не мога да мисля за друго. А и никога няма да имам деца! — И без да иска, тя изведнъж се разплака, а майка й я прегърна и я задържа в обятията си, започна да се извинява за мъката и тревогите, които й е причинила. И двете плачеха, но поне този път нещата, които Джан наговори, бяха пречистващи, а майка й всъщност се пооправи. — Дори вече не се гримираш, мамо. Не обръщаш внимание на облеклото си. Косата ти изглежда ужасно. — Приятно беше да й говори направо, а Аманда се засмя през сълзи и оценяващо се разгледа в огледалото. Онова, което видя там, не беше приятно. И двете съзряха отражението на една хубава жена, тъжна, бледа и запусната. И изведнъж Джан реши да използва тактиката на Пол. Тя каза на майка си за тържеството на Джак, което щеше да се състои тази вечер в „Джулис“.

— Да ида там? Да ида в магазина? — Както Джан беше предрекла, че ще стане, Аманда изглеждаше ужасена от предложението. — Това е откачено.

— Както и онова, което ти извърши със себе си през тази година. Хайде, мамо, направи го заради мен! Няма да познаваш никого там. Просто си метни една рокля, сложи малко грим и ще идем заедно. Пол ще се почувства наистина щастлив.

— Ще изляза на вечеря с вас двамата някой път. Това би му харесало.

— Искам да дойдеш с мен сега. Няма нужда да стоиш дълго. Пет минути. Само направи усилието. Заради мен… заради Лу… заради татко… той не би искал да те вижда така, мамо. Наистина съм убедена в това. — Като погледна майка си, тя затаи дъх. Беше абсолютно сигурна, че е невъзможно да я накара да излезе с нея, но Аманда бе застанала съвсем неподвижно, загледана в дъщеря си, колебаеща се.

— Наистина ли смяташ, че баща ти би искал да го направя? — попита тя, а Джан бавно кимна. Удивително беше колко голямо значение все още има това за нея.

— Мисля го, мамо. — Това беше лъжа, ала тя искаше да й повярва и бавно поклащайки глава, Аманда се обърна и влезе в стаята, а Джан смаяно я последва. Не посмя да попита майка си какво прави. Но Аманда бе влязла в гардеробната си и Джан можеше да чуе шума от прехвърлянето на роклите. След цели пет минути тя се появи отново, понесла мрачна черна дреха.

— Какво мислиш за тази? — попита, докато Джан я гледаше с широко отворени очи, неспособна да повярва какво е постигнала. Най-сетне беше намерила път към майка си и беше успяла да я откъсне от дома и от гроба на баща им. Просто не беше за вярване.

— Струва ми се прекалено строга, не мислиш ли? — Тя последва майка си вътре, като се страхуваше да не би съвсем да я обезсърчи, обаче роклята си беше наистина потискаща. — Какво ще кажеш за тази? — показа една лилава, за която знаеше, че майка й много я харесва, но баща й също я беше харесвал и Аманда поклати отрицателно глава веднага щом Джан я показа. Вместо това избра елегантна тъмносиня рокля, която винаги й бе стояла прекалено изопната, а сега красиво подчертаваше фигурата й. С нея изглеждаше много по-млада, отколкото с предишната. Роклята по свой си начин беше изискана като самата нея и докато се въртеше в нея пред огледалото, Аманда приличаше на някогашната звезда. Сложи си чифт тъмносини обувки на високи токове и чифт сапфирени обеци, зареса косата си назад на гладкия кок, с който се беше разписала в много от филмите си, и си сложи толкова малко грим, че Джан не можа и да го забележи.

— Може би още мъничко, мамо? Как мислиш? — Аманда се погледна оценяващо, сега вече проявяваше интерес и се съгласи.

— Може би съвсем мъничко. Не искам да изглеждам като жена, която си търси мъже.

— Е, за това би трябвало действително да се потрудиш, пък ние нямаме време. — Гледайки майка си, Джан се усмихваше от удоволствие. Тя изглеждаше страхотно, това беше жената, която бе познавала и обичала през целия си живот, а не плашилото, в което се беше превърнала през последната година, докато оплакваше съпруга си.

— Как ти се струва? — попита Аманда нервно. — На себе си ли приличам, или на старата чанта, в която се бях превърнала?

Докато го казваше, в очите й заблестяха сълзи.

— Изглеждаш като себе си, мамо. — В очите на Джан също имаше сълзи, тя бе благодарна на съдбата, която в крайна сметка бе убедила майка й. — О, господи, обичам те — каза тя и я прегърна. Аманда дискретно си издуха носа в кърпичка, оправи червилото си с привикнала ръка, след това сложи малкото неща, от които се нуждаеше в тъмносиня чанта, и погледна възхитено дъщеря си. Джан беше облечена в червена вълнена рокля, която обичаше и си слагаше на Коледа. Застанали една до друга в червено и синьо, те изглеждаха почти като сестри.

— Ти си добро момиче, Джан, и аз те обичам — прошепна тя, докато се отправяха към входната врата. Аманда все още не можеше да повярва, че се е оставила да бъде уговорена за тая авантюра, но беше твърдо решена да я извърши. — Няма да стоим дълго, нали? — попита нервно, докато бързо откачаше едно визонено палто от дрешника в предното антре. Не го беше носила от погребението на мъжа си, ала сега не си позволи да мисли за това. Правеше го заради дъщеря си. — Искам да стоя само няколко минути.

— Ще те доведа вкъщи веднага щом поискаш, мамо. Обещавам.

— Добре, тогава — рече тя и изглеждаше изненадващо млада и уязвима, докато следваше Джан през входната врата, и сякаш да каже довиждане някому, дето го нямаше там, погледна през рамото си само за миг, позабави се, а после внимателно затвори вратата зад гърба си.