Пол У. Феърман, Фредерик Даней, Манфред Бенингтън Ли
Неизвестният ръкопис на д-р Уотсън (8)

Глава VII
При месаря

— Там е работата, Уотсън, че не забелязахте увития в плаща си Джозеф Бек. Той напусна кръчмата точно в момента, когато момичето се готвеше да излезе на улицата. Вие следяхте само мен.

Обронил глава върху гърдите си, Холмс продължи:

— Когато излязох от кръчмата, момичето сви зад ъгъла. Бек не се виждаше и можех да предположа, че или се е отправил в друга посока, или пък се е притаил в някой от околните тъмни входове. Спрях се върху първото предположение и тръгнах след момичето. Свих зад ъгъла, чух шум от приближаващи стъпки и с крайчето на окото си видях някакъв мъж в плащ да върви зад нас. Разбира се, и през ум не ми мина, че това може да сте вие. Реших, че промъкващият се мъж е нашият лихвар. На свой ред се скрих и когато чух вика, си помислих, че най-после съм успял да проследя Нощната сянка. След което го нападнах и открих непростимата си грешка.

Привършихме сутрешния си чай и Холмс яростно крачеше из гостната на Бейкър стрийт. Разтревожен следях движенията му.

— Изглежда, че подозрението пада от Джозеф Бек — казах в опита си да разсея горчивите мисли на Холмс.

— Безусловно. Бек не би могъл да стигне до къщи, да измие кръвта от себе си, да се съблече, да облече нощницата и да сложи на главата нощната си шапчица, преди да дойдем ние. Уотсън — каза Холмс, — единственото, което постигнахме вчера вечерта е това, че отстранихме един от заподозрените милиони хора, живеещи в Лондон. С тези темпове ще можем да проследим престъпника някъде през следващото столетие.

Нямах какво да възразя.

— Достатъчно сме говорили за това, Уотсън. Облечете се, ще направим още едно посещение в моргата на доктор Мърей.

След час вече стояхме на Монтегю стрийт пред входа на тази мрачна обител, Холмс внимателно огледа жалката уличка.

— Уотсън — каза той, — бих искал да имам по-подробна представа за този район. Докато съм вътре, не бихте ли могли да поразучите какво има на съседните улици?

Тъй като изгарях от желание да загладя вината си за грешката от предишната вечер, съгласих се с готовност.

— Когато свършите огледа, вероятно ще ме намерите в приюта.

И Холмс влезе вътре.

Открих, че на Монтегю стрийт няма обикновени магазини. Далечният край на улицата беше зает от складове, които ме гледаха със затворените си входове и не проявяваха никакви признаци на живот.

Вниманието ми привлече широк проход от тази страна на улицата, по която вървях. Оттам се чуваше пронизителен писък. Минах под старата каменна арка в двора и се озовах в кланица. В ъгъла, в малката кошара, се трупаха на куп четири мършави прасета. Помощникът на месаря — младо момче с яки мускули, препасан с окървавена престилка, хладнокръвно си вършеше работата.

Извърнах се. Вниманието ми привлече идиотът, в когото Шерлок Холмс и неговият брат Майкрофт познаха Майкъл Осбърн. Беше клекнал в ъгъла на кланицата, забравил за всичко на света, освен за онова, което правеше месарят. Поглъщаше с очи окървавените трупове на животните с истински патологичен интерес.

Побързах да напусна кланицата, отнасяйки със себе си образа на Майкъл Осбърн, клекнал в ъгъла, вперил сълзящите си очи в кървавото зрелище. Каквото и да ми говореше Холмс, за мен този жалък нещастник си оставаше главният, когото подозирах.

Намерих Холмс в трапезарията на приюта в компанията на лорд Карфакс и мис Сели Йънг.

Холмс бързо каза:

— Навреме идвате, Уотсън. Негова светлост има намерение да ни предостави известна информация.

— Мистър Холмс, Майкъл замина от Лондон в Париж приблизително преди две години. Очаквах, че ще води нередовен живот в този най-безнравствен от всички градове, но въпреки това се стараех да поддържам връзка с него. Бях учуден и зарадван, когато научих, че е постъпил в Сорбоната да изучава медицина. Продължавахме да си пишем и аз започнах оптимистично да гледам на неговото бъдеще. Изглеждаше, че моят по-малък брат е открил нова страница в своя живот.

Подвижното лице на Карфакс доби тъжен израз.

— И точно тогава се случи нещастието. С ужас научих, че Майкъл се е оженил за улична жена.

— Виждали ли сте я, милорд?

— Никога, мистър Холмс. Откровено да си призная, не съм имал желание. Обаче ако обстоятелствата го налагаха, щях да се срещна с нея.

— Откъде в такъв случай знаете, че е проститутка? Едва ли вашият брат е вмъкнал тази подробност в изреждането на всички обстоятелства, когато ви е уведомявал за своя брак.

— Брат ми нищо такова не ми е съобщавал. Научих за това от писмото на един студент, човек, когото лично не познавах, но чието послание изразяваше искрена загриженост за съдбата на Майкъл… Този джентълмен ме уведоми за професията на Анджела Осбърн и изказа мнението, че ако ми е скъпо бъдещето на брат ми, трябва незабавно да пристигна в Париж и да се опитам да му повлияя, докато животът му не е окончателно погубен.

— Съобщихте ли на баща си за това писмо?

— В никакъв случай! — рязко каза лорд Карфакс. — За съжаление, авторът на писмото се беше постарал и в тази насока. Изпратил две писма, в случай, че единият от нас не му обърне нужното внимание.

— Как реагира вашият баща?

— Едва ли има смисъл да задавате този въпрос, мистър Холмс.

— Херцогът не пожела ли да получи доказателства в подкрепа?

— Не. Писмото изглеждаше напълно правдиво. Не се съмнявах в него. Освен това съдържанието му напълно съответствуваше на онова, което и без това баща ми вече знаеше. — Лорд Карфакс направи пауза и лицето му се изкриви от болка. — Подозирах, че баща ми също може да получи писмо и затова веднага отидох в неговия градски дом. Когато пристигнах, той седеше пред молберта в студиото. Видя ме, остави четката и спокойно ме погледна. Попита ме: „Ричард, какво те води тук по това време на деня?“

Видях, че до палитрата му стои плик с френска марка и го посочих. „Предполагам, че това писмо е от Париж?“. „Имаш право.“ Взе плика, без да вади съдържащото се в него. „По-уместно щеше да бъде, ако беше пристигнало в черна рамка.“ „Не ви разбирам“ — отговорих му. Той постави писмото на мястото му. „Нима така не съобщават за нечия смърт? За мен това писмо е вест за смъртта на Майкъл. В сърцето ми заупокойната молитва вече е прочетена и тялото му е предадено на пръстта.“

Страшните му думи ме потресоха. Но знаех, че е безполезно да споря и затова си тръгнах.

— Не се ли опитахте да се свържете с Майкъл? — попита Холмс.

— Не, сър. Смятах, че нищо повече не може да се направи. Обаче преди два месеца получих анонимно писмо, в което се казваше, че ако дойда в този приют, ще намеря тук нещо, което представлява интерес. Така и направих. Няма защо да ви казвам какво открих тук.

Като че ли лорд Карфакс се бореше с вродената си потайност. И изведнъж нещо в него се отпуши.

— Мистър Холмс, не мога да ви опиша какво изпитах, когато видях Майкъл в неговото сегашно състояние, жертва на нападението.

— И какво предприехте, позволете да ви попитам?

Лорд Карфакс сви рамене.

— Струва ми се, че приютът не е най-лошото място за него.

Докато лорд Карфакс разказваше, Холмс внимателно го изучаваше.

— Не сте ли предприемали повече никакви търсения?

— Свързах се с френската полиция и със Скотланд ярд и ги попитах няма ли в техните архиви някакво съобщение за подобно нападение, на каквото е бил подложен моят брат. В техните архиви няма такова съобщение — отговори Карфакс.

— Искам да ви благодаря, милорд, затова че бяхте така откровен при тези трудни обстоятелства.

Лорд Карфакс едва се усмихна.

— Уверявам ви, сър, че го направих не точно по собствено желание. Не се и съмнявам, че вие, така или иначе, щяхте да получите тази информация. Може би, след като научихте всичко от мене, ще оставите на спокойствие Майкъл.

— Това не мога да ви обещая.

Лицето на лорд Карфакс стана напрегнато.

— Кълна се в честта си, сър, Майкъл няма никакво отношение към страшните убийства.

— Успокоихте ме — отговори Холмс, — и обещавам ви, ваша светлост, да употребя всички усилия, за да ви избавя от по-нататъшни страдания.

Лорд Карфакс мълчаливо се поклони.

След това се разделихме.

Пратеникът на Елери докладва

Грант Еймс трети, изморен лежеше на дивана на Елери Куин и балансираше с чашата.

Елери, все още облечен в пижама, седеше наведен над пишещата машина и гладеше с ръка прораслата си брада. Написа още четири думи и спря.

— Сигурен ли сте, че нито едната, нито другата не са оставили ръкописа в колата ви?

— Мейдж Шорт смята, че Шерлок е нещо като нова прическа. А Кетрин Лъмберт… Кет не е лошо момиче… Много е напориста. Една такава като опъната пружина.

— Сега коя е наред?

— Рейчъл Хъгър. Тя е третата в моя списък. Остава още Пегън Кели, едно момиче от Бенингтън. Прочетохте ли ръкописа?

— Зает съм със собственото си произведение.

— Поне прочетохте ли достатъчно, за да откриете кой е убиецът?

— Братче — каза Елери, — още не съм открил убиеца в собствената си книга.

— Да се чуди човек как сте спечелили такава слава — ехидно попита младият човек, стана и си отиде.

Елери имаше чувството, че мозъкът му е изтръпнал като отекъл крак. Струваше му се, че клавишите на пишещата машина се отдалечават на хиляди ярда.

Нямаше нужда да си блъска главата над въпроса кой му е изпратил ръкописа чрез Грант Еймс трети. Той вече знаеше отговора на този въпрос.

Елери се отправи към спалнята, вдигна ръкописа на доктор Уотсън от земята, изтегна се в леглото и продължи да чете.