Пол У. Феърман, Фредерик Даней, Манфред Бенингтън Ли
Неизвестният ръкопис на д-р Уотсън (5)

Глава IV
Приютът на доктор Мърей

— Стараем се да правим каквото можем — каза доктор Мърей, — но в град с такива размери като Лондон е все едно да се опитваш да изметеш морето с метла.

Излязохме от моргата и доктор Мърей през друга врата ни въведе в много старо и олющено, но не така мрачно помещение. В стаята пред амбулаторията чакаха трима пациенти, а в самата амбулатория се беше разположил огромен, звероподобен субект, толкова мръсен, като че ли току-що беше чистил комини. Седеше и мрачно гледаше към хубавичко момиче, което му правеше превръзка. Единият му огромен крак беше стъпил на ниска пейчица и младата лейди тъкмо беше свършила да го бинтова. Тя се изправи и отметна от челото си кичур тъмни коси.

— Порязал си е крака дълбоко с парче стъкло — каза тя на доктор Мърей.

— Сели, тези джентълмени са мистър Шерлок Холмс и неговият колега доктор Уотсън. Джентълмени, запознайте се — мис Сели Йънг, моя племенница и незаменим помощник. Не знам какво би станало с приюта, ако не беше тя.

Сели Йънг протегна тънката си ръка към всеки от нас поред.

Доктор Мърей каза:

— Трябва да вървя, Сели. Би ли показала на мистър Холмс и на доктор Уотсън целия приют. Може би ще искат да погледнат и часовниковата кула и кухнята.

Доктор Мърей бързо се отправи по посока на моргата, а ние тръгнахме след мис Йънг, но едва успяхме да направим няколко крачки, и Холмс внезапно каза:

— Разполагаме с малко време, мис Йънг. Може би ще бъде по-добре да довършим екскурзията следващия път. Днес сме тук с чисто професионална задача.

Момичето сякаш не се учуди.

— Разбирам ви, мистър Холмс. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Моля. Преди известно време сте заложили една вещ в заложната къща на Грейт Хиптън стрийт. Спомняте ли си?

Без каквото и да било колебание тя отговори:

— Естествено. Не беше чак толкова отдавна.

— Ако нямате нищо против, то моля, разкажете ни как е попаднал при вас този комплект инструменти и защо сте го заложили.

— Разбира се. Комплектът принадлежеше на Пиер.

Това ми се стори поразителна новина, но по лицето на Холмс нито един мускул не трепна.

— А, онзи нещастник, който е лишен от разум?

— Тъжен случай — отговори момичето.

— Бих казал — безнадежден — отбеляза Холмс. — Видяхме го преди няколко минути. Не бихте ли могли да ни дадете някои пояснения какво се е случило с него?

— Нищо не знаем за живота му, преди да се появи при нас. А появяването му беше, може да се каже, драматично. Една вечер влязох откъм страната на моргата и го намерих там.

— Какво правеше той, мис Йънг?

— Абсолютно нищо. Просто стоеше около тялото в онова невменяемо състояние, което без съмнение сте забелязали. Заведох го при чичо. И оттогава се намира тук. Полицията, очевидно не го търси, тъй като инспектор Лейстрейд не прояви към него никакъв интерес. Дойдохме до извода, че някой е придружил Пиер до приюта и го е оставил, както майките оставят пред чужда порта новородените си деца. Доктор Мърей го прегледа и откри, че на времето си е преживял ужасна травма — бил е зверски бит. Раните по главата му са заздравели, но помрачението на ума е неизлечимо. Оказа се безобидно същество и с такава трогателност иска да бъде полезен, че дори сам си измайстори легло. Ние, разбира се, нямаме намерение да го върнем обратно в света, в който за него няма място.

— А комплектът хирургически инструменти?

— Със себе си носеше вързопче дрехи. Калъфът беше мушнат там — единствената ценна вещ, която притежаваше.

— И какво разказва за себе си?

— Нищо. Той говори много трудно, само отделни думи, които едва могат да бъдат разбрани.

— Но се казва Пиер, нали?

Тя се засмя и бузите й леко порозовяха, което много й отиваше.

— Поех върху себе си смелостта да го кръстя така. Върху всичките му дрехи имаше етикетчета на френски, намерих у него и цветна носна кърпа, върху която също бяха написани френски думи. Само поради това и поради никаква друга причина започнах да го наричам Пиер, макар и да съм уверена, че не е французин.

— А как се случи, че заложихте инструментите?

— Много просто. Както вече ви казах, Пиер практически нямаше нищо, а средствата, които изразходваме за общежитието, са строго разпределени. Нямахме възможност да снабдим Пиер с всичко необходимо. И тогава си помислих за хирургическите инструменти. Това без съмнение е ценна вещ, а пък на него не би могла да му послужи. Разясних му своето предложение и за моя изненада той най-усилено започна да кима с глава. Единствената трудност беше в това, че едва го накарахме да вземе парите. Искаше да ги внесе в общия фонд на приюта.

— Значи все още е способен на някакво чувство, поне чувството за благодарност.

— Наистина е така — отговори Сели Йънг. — А сега, сър, може би вие ще отговорите на моя въпрос. Защо ви интересува комплектът инструменти?

— Беше ми изпратен от неизвестно лице.

Очите й се разшириха.

— Значи някой го е купил?

— Да. Имате ли някаква представа кой би могъл да направи това? Когато комплектът попадна при мен, един инструмент липсваше. Когато залагахте инструментите, пълен ли беше комплектът?

— Да.

— Благодаря ви, мис Йънг.

В този момент вратата пред нас се отвори и влезе един мъж.

— Ваша светлост! — възкликна Холмс. — Нашите пътища отново се кръстосаха!

Лорд Карфакс, а това беше той, се учуди не по-малко от нас. Може дори да се каже, че някак си напълно се обърка. Мълчанието прекъсна Сели Йънг.

— Вие се познавате?

Лорд Карфакс най-после си възвърна способността да говори. Обърна се към Холмс и каза:

— Имам много повече причина да се намирам тук, отколкото вие, джентълмени. Прекарвам тук много време.

— Лорд Карфакс е нашият добър ангел — каза Сели Йънг възторжено. — Той така щедро жертвува своите пари и време, че приютът му принадлежи толкова, колкото и на нас. Едва ли бихме оцелели без неговата помощ.

Поклонихме се и тръгнахме към изхода. Настъпи вечер и малкото фенери на Хуайтчепел блещукаха по безлюдните улици, като по-скоро сгъстяваха, а не разсейваха сенките.

Вдигнах яката си.

— Да си призная, Холмс, топла камина и чашка горещ чай…

— Пазете се, Уотсън! — извика Холмс, който се отличаваше с много по-бързи реакции, отколкото аз. Само след минута ние вече се биехме отчаяно с трима хулигани, които изскочиха от един тъмен двор и ни нападнаха.

Повече нищо не видях.

Холмс стоеше на колене, наведен над мен.

— Уотсън, цял ли сте? Не ви ли пернаха с ножа?

— Нито драскотина, Холмс — успокоих го аз.

— Ако бяха ви ранили, никога нямаше да си го простя.

— А вие как сте, приятелю!

— Съвсем леко е засегнат глезенът. — Докато ми помагаше да стана, Холмс мрачно добави: — Аз съм истински идиот. Най-малко от всичко очаквах нападение. Характерът на делото бързо се изменя.

— Не се упреквайте. Откъде сте можели да знаете.

— Професията ми се състои в това да знам.

В това време се показа един файтон и ние го спряхме. Вече по пътя към Бейкър стрийт Холмс каза:

— Интересно е да се узнае, кой ги е изпратил.

— Очевидно онзи, който би искал да ни види мъртви — отговорих.

— Поне една цел постигна. Ако преди у мен имаше някакви съмнения, то сега вече за нищо на света няма да се откажа от това дело.

Елери преуспява

Писа цяла нощ, без да се откъсне… На сутринта лицето му се беше покрило с четина, очите му се залепваха и буквално умираше от глад. Елери се отправи към кухнята, отвори хладилника, извади бутилка мляко и три сандвича, останали от вчерашния ден. Погълна ги с апетит, допи останалото мляко, изтри си устата и се прозина.

Погледна стенния часовник. Имаше измъчен вид като пишещата машина. Отиде в банята, взе си един душ и се върна облечен в пижама. Излизайки от кабинета, най-напред измъкна щепсела на телефона. След това грабна ръкописа на доктор Уотсън.

„Това нещо бързичко ще ме приспи“ — изхитрува той.