Пол У. Феърман, Фредерик Даней, Манфред Бенингтън Ли
Неизвестният ръкопис на д-р Уотсън (13)

Глава XII
Краят на Джек Нощната сянка

Първият човек, когото видях, беше Радиърд, моят приятел, който временно беше поел грижите за болните ми. Намирах се в стаята си на Бейкър стрийт.

— По чудо оцеляхте, Уотсън — каза той, опипвайки пулса ми.

Всичко, което се беше случило, моментално оживя в паметта ми.

— А Холмс? Къде е той? Нали не е…

Радиърд посочи с глава и аз видях Холмс да стои от другата страна на леглото. Лицето му беше разтревожено, беше бледен, но като че ли цял и невредим. Изпитах с нищо несравнимо чувство на облекчение.

— Е, време е да си вървя — каза Радиърд и добави, обръщайки се към Холмс: — Следете да не говори твърде много, мистър Холмс.

Холмс поклати глава.

— А сега трябва да поспите.

— Знаете, че няма да заспя, докато не науча как успяхте да се измъкнете от Клайн. В съня си през цялото време виждах вашите обезобразени останки…

Потръпнах, а той положи ръката си върху моята с искрено чувство на привързаност.

— Моят шанс изникна, когато се запали стълбата — каза Холмс. — Клайн вече насочваше пистолета си към мен, когато езиците на огъня се втурнаха надолу. Той и неговият помощник загинаха в пламъците под останките на рухналата сграда — тя се разпадна като нещо гнило само за един миг. Сега „Ангел и корона“ представляват само куп развалини.

— Но вие, Холмс? Как така…

Холмс се усмихна и вдигна рамене.

— Никога не съм се съмнявал, че ще мога да разплета въжето — каза той. — Нали знаете, че доста ловко върша това. Единственото, което не можех да направя, беше поне за миг да отвлека вниманието на Клайн. Пожарът ми подари тази секунда. За съжаление не успях да спася Майкъл Осбърн. Изглеждаше, че той, нещастникът, беше радостен да посрещне смъртта си и се съпротивляваше на опитите ми да го измъкна. Фактически сам се хвърли в огъня.

— Може би за него това е най-добрият изход — промърморих аз. — А онова подло чудовище Джек Нощната сянка?

Тъга замъгли сивите очи на Холмс. Като че ли мислите му бяха някъде далеч.

— Имате предвид лорд Карфакс ли? — Той също загина. И уверен съм също по собствено желание, като брат си.

— Естествено. Предпочете смъртта в огнената стихия пред примката на палача.

Мистър Холмс продължи да витае в някакви необозрими далечини. След това каза тихо и тържествено.

— Уотсън, ние трябва да уважаваме решението на един благороден човек.

— Благороден човек ли? Вие, разбира се, се шегувате. А, разбирам, имате предвид периодите на просветление в съзнанието му. А баща му, херцог Чайрски?

Холмс оброни глава на гърдите си.

— Херцогът също се самоуби.

— Е, ясно. Той не е могъл да понесе чудовищното разобличаване на по-големия му син. Но как научихте за това, Холмс?

— От пожара отидох право в резиденцията на херцога на Бъркли стрийт, придружен от Лейстрейд. Но бяхме закъснели. Той вече беше научил за лорд Карфакс, след което се е хвърлил с гърди върху меча си, скрит в бастуна му.

— Смърт на истински аристократ!

— Незадоволително дело, Уотсън, повече от незадоволително — каза той. И замълча.

— Не разбирам защо, Холмс. Нощната сянка е мъртъв.

— Да, мъртъв е — потвърди Холмс. — Но наистина, Уотсън, сега трябва да си починете…

Опита се да стане.

— Не съм в състояние да почивам — изхитрувах аз, — докато всички детайли от главоблъсканицата не застанат на местата си.

Той покорно седна.

— Дори и аз бих могъл да проследя последователността на събитията. Маниакът, Нощната сянка, който се е прикривал под маската на филантроп, лорд Карфакс не е знаел къде се намират Анджела Осбърн и Макс Клайн. Правилно ли разсъждавам?

Холмс не отговори.

— Когато открихте леговището му — продължих аз, — навярно знаехте кой е?

Холмс кимна утвърдително.

— Ние с вас се отправихме в приюта, където, очевидно, той ни е видял и ни е чул, макар ние да не сме го видели, или пък е дошъл скоро след това, научил е за „Ангел и корона“ от доктор Мърей, който не е имал никакви причини да крие тези сведения. Лорд Карфакс е тръгнал след нас, намерил е същата задна врата, откъдето прекарват бъчвите с бирата.

— Лорд Карфакс е дошъл преди нас — каза Холмс рязко. — Ако си спомняте, открихме, че ключалката е счупена?

— Приемам поправката. Навярно се е движел в мъглата по-уверено от нас. Няма съмнение, че сме го изплашили, когато се е промъквал при Анджела Осбърн, която е избрал за своя поредна жертва. По всяка вероятност се е скрил в коридора, когато сме влезли в стаята на мисис Осбърн.

Холмс не оспорваше моите разсъждения.

— После, като е разбрал, че сте го проследили, е решил да завърши своята безславна кариера, като хвърли безумно предизвикателство към целия свят. Последните му думи бяха отправени към мен и бяха: „Кажете на всички, доктор Уотсън, че Джек Нощната сянка е лорд Карфакс!“ Само маниак може да иска такава слава.

Холмс решително стана.

— Всеки случай, Уотсън, Джек Нощната сянка няма повече да броди по нощите. А сега, тъй като твърде дълго нарушихте предписанието на вашия лекар, настоявам да поспите.

При тези думи ме напусна.

Елери прави екскурзия в миналото

Елери замислено побутна ръкописа на доктор Уотсън. Не чу как щракна ключалката, входната врата се отвори и затвори.

Когато дигна глава, на вратата на кабинета стоеше инспектор Куин.

— Татко!

Инспекторът влезе, метна шапката си върху дивана и с чувство на облекчение се обърна към сина си. Но на лицето му се изписа безпокойство.

— Изглеждаш много зле. Какво се е случило, Елери?

— Чувствувам се отлично.

— Не ме заблуждавай. Хайде, разказвай!

Елери сви рамене.

— Защо ли съм се родил в семейството на инспектор от полицията! Е, добре, наистина нещичко се случи. Преплетоха се някои събития — минали и настоящи. Разплете се един стар възел…

— Говори по-ясно.

— Идва Грант Еймс.

— Знам, донесъл ти е ръкопис от непозната дама.

— Ръкописът ме увлече. А сега нагазих в това дело.

— Нищо не разбирам.

Елери въздъхна.

— Вероятно, за да разбереш, ще трябва да ти разкажа всичко отначало.

И той дълго разказва.

— Ето, така стоят нещата, татко. Тя твърдо вярва, че той не е виновен. Носила е тази вяра в себе си през целия си живот. Струва ми се, че не е знаела какво да прави, докато не й е дошло наум да прибегне до моята помощ. Помисли си само!

— Какво смяташ да правиш?

— Тъкмо смятах да я посетя, когато ти си дойде.

— Струва ми се, че имаш право. — Инспектор Куин стана и взе ръкописа от ръцете на Елери. — Доколкото разбирам, синко, ти просто нямаш друг изход.

Елери стана.

— Защо не вземеш да прочетеш всичко, докато съм при нея?

— Точно това се канех да направя.

 

 

Той потегли на север за Уестчестър по шосе №22 до Сомърс. Мина покрай дървен слон на главния кръстопът — спомен от онова време, когато там цяла година стоя цирк. Мислеше за старата дама, при която отиваше. Мислите му бяха тъжни.

Най-после сви по малка алея, която водеше към чудесна вила, излезе от колата и нерешително се насочи към входната врата. Не успя да почука и вратата се отвори, като че ли старицата го чакаше. Би предпочел да я няма в къщи.

— Дебора Осбърн Спейн — каза той, като я гледаше отгоре надолу. — Не се лъжа, нали? Здравейте, мисис Спейн.

Разбира се, тя беше много стара. Според неговите сметки тя беше някъде към деветдесетте. Но може би беше и на повече от деветдесет. Според ръкописа, през онзи ден, когато Холмс и Уотсън са посетили замъка Чайрс, възрастта й беше указана приблизително.

— Моля, заповядайте, влезте, мистър Куин.

На Елери му се стори, че са озова в Англия от XIX век.

— Виждам, че сте запазили верността си към миналото.

Тя седна в едно старинно кресло и сякаш потъна в него.

— Че какво друго й е останало на една стара англичанка? — попита тя със слаба усмивка. — Знам, че това звучи като отвратително англофилство. Толкова е трудно да се откъснеш от всичко родно. Но тук ми е удобно. Понякога правя пътувания до Ню Рошъл, за да се полюбувам на розите, които Рейчел отглежда и това разнообразява моето съществувание.

— Значи това беше Рейчел?

— О да, тя направи това по моя молба.

— Рейчел Хъгър е ваша роднина?

— Тя ми е внучка. Ще пием ли чай?

— Не веднага, ако не възразявате, мисис Спейн — каза Елери. — Имам няколко въпроса. Позволете ми да ви попитам как попадна у вас ръкописът?

— След като доктор Уотсън го е написал, ръкописът, според желанието на мистър Холмс, преминава в разпореждане на притежателите на състоянието на Осбърн. Ръкописът се е намирал в ръцете на нашия адвокат, за мое щастие. Той твърде ревностно пазеше интересите ми. След това когато станах пълнолетна, малко преди да почине, ми разказа за ръкописа. Помолих го да ми го даде и той ми го изпрати.

— Защо чакахте толкова дълго, мисис Спейн, преди да направите това, което сега направихте?

— Не зная защо чаках толкова дълго — каза възрастната дама. — Мисълта да повикам експерт, който да потвърди моето убеждение, никога не е приемала конкретна форма, макар че от време на време я допусках. Но напоследък у мен се появи чувството, че трябва да побързам. Колко още ми остава да живея? А ми се иска да умра със спокойна душа.

В гласа й се чу скрита молба. На Елери му се прииска да й помогне.

— Вашето решение да ми изпратите ръкописа произтича от съдържанието на самия ръкопис, нали така?

— Да, разбира се, Елери. Знаех, че рано или късно вие ще ме намерите, така както за мистър Холмс не е представлявало труд да намери притежателя на комплекта хирургически инструменти. Той беше чудесен човек, моят баща. Добър, мек. Той не може да бъде онова чудовище. Не може!

Елери взе старата й набръчкана ръка и започна да я гали под тиктакането на старинния часовник, който се намираше в ъгъла и махалото му като механичен пръст изтриваше секундите от лицето на времето.

Малката крехка ръчица в ръката на Елери от време на време даваше знак, като леко го стисваше. След това престана да мърда и неподвижно застина в ръката на Елери като сух есенен лист.

След известно време завесата, която са спускаше при входа в гостната, трепна, влезе възрастна жена, облечена в бяла домашна рокля.

— Тя заспа — прошепна Елери.