Пол У. Феърман, Фредерик Даней, Манфред Бенингтън Ли
Неизвестният ръкопис на д-р Уотсън (10)

Глава IX
Леговището на Нощната сянка

Оставаше ми само да чакам. Опитвах се да убия времето и отново мислено си преповтарях събитията от миналите дни.

— Послание от мистър Майкрофт Холмс за мистър Шерлок Холмс, сър.

— В момента мистър Холмс отсъствува — казах аз, — но можете да го оставите.

Напираше ме да отворя писмото, но, разбира се, не го направих. Сложих го в джоба си и продължих да крача по стаята. Минаваха часове, но Холмс го нямаше.

От време на време отивах до прозореца и гледах как мъглата се сгъстява над Лондон. Свечеряваше се и си помислих, че такава нощ е тъкмо за Нощната сянка.

Поразително, че едва тази мисъл мина през главата ми, и получих записка от Холмс. Разтворих я с треперещи ръце. Момчето, което я донесе, стоеше и чакаше.

„Скъпи мой, Уотсън!

Дайте на това момче половин крона за труда. Чакам ви на Монтегю стрийт.

Шерлок Холмс.“

И ето вече пътувах с файтона, като молех кочияша да се движи колкото се може по-бързо в мъглата, а тя ставаше все по-гъста и все повече заприличваше на грахова супа. За щастие, кочияшът притежаваше поразителна способност да намира пътя. Не мина много време и той каза:

— Входът е отдясно, сър. Вървете и си пазете носа, че иначе може да се блъснете в дяволската врата.

Напипах с ръка вратата, влязох вътре, пресякох двора и се озовах в заведението на доктор Мърей, където видях Холмс.

— Още една, Уотсън — посрещна ме с тази страшна новина. Доктор Мърей мълчаливо стоеше до масата, върху която лежеше трупът. Майкъл-Пиер се притискаше до стената, лицето му изразяваше нескрит страх.

— За бога, Холмс — възкликнах аз! — Чудовището трябва да бъде спряно!

— Не сте вие единственият, който иска това да стане, Уотсън.

— Къде отиваме сега, Холмс?

— В Хуайтчепел. Съставих схема, Уотсън, върху която отбелязах местата на всички известни убийства, извършени от Нощната сянка, и я наложих върху картата на района. Твърдо съм убеден, че Нощната сянка действува от някакъв център — стая или апартамент, откъдето излиза да върши своя чудовищен занаят и където после се връща. Но преди това трябва непременно да разпитаме свидетелите.

Това ме порази.

— Не знаех, Холмс, че има свидетели.

— Нещо като свидетели, Уотсън. Няколко пъти Нощната сянка е бил много близо до разобличаване. Дори подозирам, че съзнателно извършва убийства именно по такъв начин — от презрение и показна храброст. Помислете си, че и ние едва не се сблъскахме с него.

— Спомням си прекрасно.

— Всеки случай реших, че ако се съди по шума от отдалечаващите се стъпки, той се движи от външните граници към центъра в кръг, където и ще направим нашето издирване.

Упорито се придвижвахме в нощната мъгла към клоаките на Хуайтчепел, където се събираха човешките нечистотии на великия град. Холмс се движеше уверено, като човек, който е добре запознат с тези места.

Започнахме от един вертеп за пушачи на опиум. Задъхвайки се от отровните изпарения, вървях след Холмс покрай редиците нарове, върху които лежаха наркомани в дима на своите мизерни мечти. Холмс обръщаше ту един, ту друг, за да ги разгледа по-добре. Напуснахме вертепа, без да получим никакви ценни сведения.

След това посетихме няколко мизерни кръчмици, където повечето пъти ни посрещаше мрачна тишина. Напускахме и третия вертеп, който беше още по-отвратителен от останалите и аз не можех повече да се сдържа.

— Холмс, Нощната сянка не е причина, а резултат!

— Резултат от какво, Уотсън?

— Ето от такива разлагащи се заведения, като тези тука.

Холмс сви рамене.

Преди да успея да кажа още каквото и да било, Холмс отвори още една врата и ние се озовахме в публичен дом. В носа ме удари миризмата на евтин парфюм, която едва не ме събори на земята. Стаята, в която влязохме, представляваше гостна, около половин дузина силно деколтирани особи се бяха разположили в очакване на клиенти.

Окичената с маниста завеса се разтвори и се показа дебела мадама с очички като точици, подобни на стафидки.

— Какво ви носи в такава нощ, мистър Холмс?

— Уверен съм, че знаете, Леона.

Лицето й стана мрачно.

— Според вас защо моите момичета не са на улицата? Не бих искала да загубя нито една от тях!

Една силно начервена дебелана заговори сърдито:

— Тъкмо да хвана един клиент, ей богу, живее в Пакен. Върви нагоре по стълбата с бяла връзка, плащ… Видя ме и спря. И тогава проклетият му „боби“ промуши муцуната си през мъглата и вика: „Я, хайде, марш в стаята си! В такава нощ няма какво да правиш на улицата.“

Гласът на Холмс прозвуча съвсем спокойно, когато попита:

— Предполагам, че джентълменът е избягал?

— Качи се горе в стаята, си, къде другаде да се дене? Обаче не ме взе със себе си.

— Той там ли живее? Странно място за жилище на джентълмен.

Холмс вече вървеше към вратата. Мина край мен и прошепна:

— Да вървим, Уотсън! По-бързо!

И отново се втурнахме през мъглата. Холмс ме сграбчи за ръката и ме повлече напред.

— В ръцете ни е, Уотсън! Сигурен съм. Попаднахме на следите на дявола. Той може много неща, но не може да стане невидим!

Във всяка дума на Холмс звучеше тържество. След няколко минути започнахме да се изкачваме по тясна стълба покрай дървена стена.

Напрежението се отрази дори върху невероятната издръжливост на Холмс. Той се задъхваше и с мъка изговаряше думите:

— Пакен. Това са жалки мебелирани стаи, Уотсън. В Хуайтчепел е пълно с такива. За щастие, знам ги.

Погледнах нагоре и видях една открехната врата. Изкачихме се до площадката на стълбата и Холмс се втурна вътре. Последвах го.

— Проклятие! — извика Холмс. — Някой е идвал тук преди нас!

Нито веднъж през цялото ни приятелство не бях виждал Холмс в такова състояние. Той сякаш беше олицетворение на отчаянието. Неподвижно стоеше сред малката мизерна стаичка, държейки в ръката си пистолета, сивите му очи блестяха.

— Ако това е леговището на Нощната сянка — възкликнах аз, — то той е избягал.

— И завинаги, няма съмнение в това. Няма смисъл да оставаме тук — каза Холмс, — нашият противник е твърде умен, за да остави улики.

В този момент, може би защото подсъзнателно се мъчех да превключа на друга тема, спомних си за писмото до Холмс.

— Между впрочем, Холмс, един куриер донесе днес на Бейкър стрийт писмо от вашия брат Майкрофт. Заради всичките тези вълнения съвсем забравих за писмото.

Протегнах му плика и той го отвори.

Ако очаквах благодарност, то беше непразно. Холмс прочете бележката и студено ме погледна.

— Искате ли да чуете какво пише Майкрофт?

— Разбира се.

— Бележката гласи: „Скъпи Шерлок! В ръцете ми попадна информация — по какъв начин, ще ти обясня по-късно, която би трябвало да ти помогне. Човек на име Макс Клайн е собственик на заведението «Ангел и корона» в Хуайтчепел. Клайн го е купил наскоро, приблизително преди четири месеца. Твой брат Майкрофт.“

— Да, да, Холмс — извиках аз, — знаех това. Научих го от момичето, с което говорих, когато седях в „Ангел и корона“. Опасен тип е този Клайн. Останах с впечатлението, че държи в страх цялата околност.

Холмс избухна и вдигна нагоре ръце със стиснати юмруци.

— Всемогъщи боже, аз съм затънал до колене като идиот!

Успях едва да проговоря със слаб глас:

— Холмс, не мога да разбера…

— В такъв случай вие сте безнадежден, Уотсън. Най-напред получавате именно онази информация, която би ми позволила да разплета делото и блажено си я пазите само за себе си. След това забравяте да ми дадете бележката, която съдържа същия важен факт. Уотсън, Уотсън! На чия страна сте?

Ако преди това бях объркан, то сега вече бях напълно загубен. Не можех нито да споря, нито дори да възразя.

Но Холмс не обичаше дългите дискусии.

— Отиваме в „Ангел и корона“, Уотсън! — извика той и се спусна към вратата. — Не, най-напред ще отидем до моргата. Ще покажем на дявола образа на неговото злодеяние.

Вест от миналото

На вратата се звънна.

Елери отмести ръкописа. „Сигурно пак е онзи гуляйджия. Има ли смисъл да отварям?“ — помисли си той.

Само че това не беше Грант Еймс, а раздавач, който донесе неподписана телеграма.

„За какъв дявол си изключил телефона въпр включи го, че ще се побъркам въскл“

Оживелият телефон иззвъня. Елери изключи самобръсначката си и вдигна слушалката. Сигурно се обаждаше баща му.

Само че това не беше баща му. Чу старчески треперлив женски глас.

— Мистър Куин ли е?

— Да.

— Очаквах да ми се обадите.

— Трябва да ви се извиня — каза Елери. — Канех се да ви се обадя, но ръкописът на доктор Уотсън попадна при мен в много неподходящо време. До уши съм затънал в собствената си повест.

— Много съжалявам.

— Не, аз много съжалявам, повярвайте ми.

— Значи не сте имали време да го прочетете?

— Напротив, това беше съблазън, срещу която не можах да устоя, макар че сроковете ме притискат. Наистина, наложи ми се да чета на пресекулки. Остават ми още две глави.

— Може би да почакам, мистър Куин, докато завършите собствената си книга?

— Не, не, моите проблеми вече са решени. Пък и аз с нетърпение очаквам нашия разговор.

— Не се ли усъмнихте, че ръкописът може да е фалшификат, мистър Куин?

— Откровено да ви кажа, отначало, когато Грант ми го донесе, помислих, че е фалшификат. Но скоро промених мнението си.

— Може би смятате начина, по който ви изпратих ръкописа, за ексцентричен?

— След като прочетох първата глава, разбрах всичко — каза Елери.

Старческият глас възрази.

— Мистър Куин, той не е правил това. Той не беше Нощната сянка.

Елери се опита да я успокои.

— Изминали са толкова много години. Има ли това някакво значение сега?

— Несправедливостта винаги има значение. Времето заличава много неща, но не всичко.

Елери й напомни, че още не е дочел ръкописа.

— И все пак ми се струва, че знаете…

— Виждам накъде сочат нещата.

— И така ще бъде докрая. Но това не е истина, мистър Куин! Този път Шерлок Холмс греши.

— Но нали ръкописът не е бил публикуван…

— Това практически нищо не променя, мистър Куин. Обвинението стана известно, петното остана незаличено.

— Но какво бих могъл да направя аз? Никой не може да промени вчерашния ден.

— Ръкописът е единственото нещо, което имам, сър! Ръкописът и тази чудовищна лъжа! Шерлок Холмс не е безгрешен, както и всеки друг човек. Истината трябва да е скрита някъде в самия ръкопис, мистър Куин. Умолявам ви, намерете я.

Телефонът изключи.