Пол У. Феърман, Фредерик Даней, Манфред Бенингтън Ли
Неизвестният ръкопис на д-р Уотсън (12)

Глава XI
Гибелта на Карфакс

Предполагам, че Холмс не би се уплашил от пистолета на Клайн, ако след собственика на „Ангел и корона“ в стаята на мисис Осбърн не се вмъкна човек, когото веднага познах. Беше един от бандитите, които ни нападнаха. Пред дулата на два пистолета Холмс беше принуден да се смири.

Яростта на Клайн премина в злобно тържество.

— Вържи ги — заповяда той на своя помощник. — А пък онзи, който окаже съпротива, ще получи куршум в челото.

Бандитът откъсна шнуровете на щорите и бързо завърза ръцете на Холмс зад гърба му. След това направи същото и с мен.

— Наистина ли си мислехте, мистър Холмс, че можете да проникнете незабелязан в къщата ми?

Холмс спокойно отговори:

— Интересно как ме открихте?

Клайн злорадо се изхили.

— Един от моите работници избутваше празните бъчви. Нищо свръхестествено, мистър Холмс. Ето, така ви хванах.

— Да ме хванете, както се изразихте — каза Холмс, — и да успеете да ме задържите — това са две съвсем различни неща, Клайн.

Беше ми ясно, че Холмс се опитва да спечели време. Но всичко беше съвсем напразно. След като провери дали здраво съм вързан, Клайн изкомандува:

— Вие ще дойдете с мен, мистър Холмс. С вас ще се заема специално. А пък ако очаквате помощ отвън, ще бъдете разочарован. Очистих залата: кръчмата е заключена.

Помощникът му хвърли към Анджела тревожен поглед.

— Не е ли опасно да оставим този мръсник с нея? Да не вземе да го развърже?

— Няма да посмее! — Клайн отново се изхили. — Ако не иска да се раздели с жалкия си живот.

За нещастие, той се оказа прав. След като отведоха Холмс и Майкъл, Анджела Осбърн остана глуха към всичките ми увещания. Използувах най-пламенното си красноречие, но тя само ме гледаше отчаяно и стенеше:

— Не, не мога, не смея!

Така изминаха няколкото най-дълги минути в моя живот, минути, през които напразно се мъчех да се развържа и си внушавах, че Холмс все пак ще намери изход от безизходното за всеки друг човек положение.

И тогава настъпи най-страшният момент.

Вратата се отвори.

Не можах да видя кой влезе, но можех да съдя за него само по израза на лицето на Анджела. По него се четеше ужас. Тя скочи от креслото, воалът й се плъзна и откри белега. Но още по-силно от обезобразяващия белег лицето й беше изкривено от страх. Най-после от гърдите й се изплъзна писък:

— Нощната сянка! Господи, помилвай ни, това е Джек Нощната сянка!

С чувство на срам мога да си призная, че когато човекът се появи пред очите ми, първата ми реакция беше облекчението. Щом видях тънката елегантна, аристократична фигура в безупречен вечерен костюм с цилиндър на главата и преметнат през раменете плащ, радостно възкликнах:

— Лорд Карфакс! Какво щастие, че дойдохте!

След минута видях в ръцете на Карфакс блестящ нож и до мен достигна страшната истина. Той погледна към мен, но само за миг, като че ли не ме позна. Приличаше на безумен.

Анджела Осбърн повече не можеше да вика. Тя се строполи в креслото, замряла от ужас. Аристократичната фигура на Нощната сянка се хвърли към нея и разкъса роклята й. Тя едва успя да прошепне молитвата си и лорд Карфакс заби ножа в нейната оголена гръд.

Когато Анджела падна, безумецът грабна една от газените лампи и я загаси. Намерението му не предизвикваше никакво съмнение. Той се мяташе по стаята, като че ли беше самият дявол, изтръгнат от преизподнята и пръскаше газта из стаята. След това излезе в коридора и след малко се върна с празната лампа — хвърли я на пода. Разлетяха се парчета от счупеното стъкло.

След това грабна другата лампа и с нея запали газта пред краката си.

Колкото и да беше странно, нямаше намерение да бяга. Дори в този най-страшен момент от живота си продължавах да се питам: защо? Но случи се така, че неговото безумие ме спаси и уби самия него. Когато езиците на пламъка полетяха нагоре, той се хвърли към мен. Затворих очи и поверих душата си на спасителя. Но вместо да ме убие, Карфакс разряза шнуровете, които ме държаха вързан.

Изправи ме на крака и ме помъкна през пламъците към близкия прозорец. Опитвах се да се боря с него, но със силата на маниак той ме блъскаше към прозореца. Стъклото се счупи.

В този миг извика; и досега чувам вика му в нощните си кошмари:

— Кажете на всички, доктор Уотсън! Кажете на всички, че Джек Нощната сянка това съм аз — лорд Карфакс!

И ме блъсна от прозореца.

Стори ми се, че чувам тропота на тичащи крака и потънах в блажена тъмнина.