Пол У. Феърман, Фредерик Даней, Манфред Бенингтън Ли
Неизвестният ръкопис на д-р Уотсън (3)

Глава II
Замъкът край блатото

С учудване и удовлетворение наблюдавах с какъв интерес Холмс се вглеждаше в пейзажа, мяркащ се зад прозорците на експреса, който ни отнасяше към Девъншир. Внезапно разкърши слабите си рамене.

— Ах, Уотсън, как ободрява свежият въздух на приближаващата зима.

В този момент не споделях неговото мнение, тъй като въздухът в купето беше отровен от вонящата пура, която държеше между зъбите си един мрачен шотландец, пътуващ заедно с нас.

Скоро слязохме на малка селска гаричка. Холмс мушна ръце в джобовете си, неговите дълбоки очи горяха, както често се случваше, когато е обзет от поредния проблем.

— Уотсън — каза той, — хайде да намерим някоя кола и по-скоро да приключим с тази работа.

Понито, което получихме, несъмнено беше близък роднина на онези диви кончета, които се носеха сред блатата, но все пак беше достатъчно послушно и бързо тичаше по пътя от селото към владенията на Чайрс.

Скоро се показа кулата на замъка Чайрс, която придаваше още по-меланхоличен вид на местността.

— Съмнявам се, Уотсън, че в тази зловеща каменна грамада ще ни посрещне весел човек с розови бузи.

— Защо мислите така?

— Хората с дълго родословие обикновено отразяват колорита на околната среда.

Портиерът ни въведе в студена гостна с високи сводове и попита за нашите имена. Скоро се убедих, че предсказанията на Холмс бяха съвсем точни. По-студен и непристъпен човек от херцог Чайрски рядко ми се е случвало да срещам.

Беше нисък на ръст и правеше впечатление на охтичав. Но само така ми се стори. При по-близко оглеждане се оказа, че има напълно здрав цвят на лицето и почувствувах някаква сила в неговото крехко на външен вид тяло.

Херцогът не ни предложи да седнем. Той рязко каза:

— Имате късмет, че ме намирате тук. След час заминавам за Лондон. По какъв въпрос идвате при мен?

Тонът на Холмс не издаде реакцията му на лошите маниери на аристократа.

— Ще се постараем да не злоупотребяваме с вашето време повече, отколкото е необходимо, ваша светлост. Дойдохме само да ви предадем ето това.

И той протегна калъфа с хирургическите инструменти.

— Какво е това? — попита херцогът, без да помръдне.

— Мисля, ваша светлост — отговори Холмс, — че ще бъде най-добре сам да го отворите и да погледнете.

Херцог Чайрски са намръщи, но отвори калъфа.

— Откъде сте го взели?

— За съжаление, ще трябва най-напред да помоля ваша светлост да опознае това като ваша собственост.

— Никога не съм виждал това нещо по-рано. Защо ви е дошло наум да ми го донесете?

Херцогът беше отворил капачето и струва ми се гледаше инструментите с неподправено учудване.

— Ако малко повдигнете подплатата, под нея ще откриете причината, която ни кара да направим това.

Херцогът последва съвета на Холмс, като запази недоволния си вид. Внимателно следях как разглежда герба и настъпи мой ред да се учудвам. Изразът на лицето му се измени. Сянка на усмивка засегна тънките му устни, очите му се оживиха, разглеждаше калъфа с дълбоко удовлетворение, едва ли не с тържество — иначе не бих могъл да охарактеризирам неговия поглед. После точно толкова бързо това изражение изчезна от лицето му.

Погледнах Холмс, като търсех обяснението, знаейки че той не може да не е забелязал реакцията на аристократа. Но проницателните му очи бяха полуотворени, а лицето непроницаемо, като маска.

— Уверен съм, ваша светлост, че получихте отговор на своя въпрос — каза Холмс.

— Разбира се — отговори херцогът с небрежен тон, като че ли отбеляза нещо, което не представлява никакъв интерес за него. — Този калъф не ми принадлежи.

— Тогава, може би, ваша светлост ще ни посочи неговия притежател.

— Предполагам, че е на моя син. Калъфът, без съмнение, принадлежи на Майкъл.

— Той е взет от една лондонска заложна къща.

Херцогът сви устни в жестока насмешка.

— Не съм се съмнявал в това.

— В такъв случай, ако ни дадете адреса на вашия син…

— Синът, за който говоря, мистър Холмс, умря. Това е моят по-малък син.

Холмс меко каза:

— Искрено съжалявам, ваша светлост. Умря от някакво заболяване ли?

— От много тежка болест. Умря преди шест месеца.

Ударението, което аристократът правеше на думата „умря“, ми се стори странно.

— Синът ви лекар ли беше? — попитах аз.

— Учеше в медицинския факултет, но претърпя неуспех, както впрочем и във всичко останало. И затова умря.

Отново това странно ударение.

Херцог Чайрски подаде калъфа на Холмс.

— И тъй като, сър, това не е моя вещ, връщам ви я. А сега ви моля да ме извините, но трябва да се готвя за път.

Бях удивен от поведението на Холмс. Безцеремонното държание на херцога не предизвика у него ни най-малкото възмущение, макар че обикновено Холмс не позволяваше на никого да го тъпче с подковани ботуши. Почтително се наведе и каза:

— Няма да ви задържаме повече, ваша светлост.

Държанието на херцога продължаваше да бъде грубо. Дори не помисли да дръпне шнурчето, за да повика портиера да ни изпрати и ни се наложи сами да се отправим да търсим изхода.

Както се оказа, провървя ни. Когато пресякохме величествения хол, насочвайки се към външната врата, от страничния вход влязоха двама — мъж и дете.

За разлика от херцога видът им не беше враждебен.

Детето — момиченце на девет-десет години — ни погледна и слънчева усмивка освети бледото му личице. Мъжът, подобно на херцога, беше с нежно телосложение. Бързият поглед на неговите големи блестящи очи въпросително се устреми към нас, но изразяваше не повече от любопитство. Смътното сходство с херцог Чайрски позволяваше да се направи само един извод. Това беше другият му син.

Появяването на тази двойка не ми се стори нещо необикновено, но то очевидно смути моя приятел Холмс. Той рязко спря и калъфът, който носеше, падна. Стоманените инструменти затропаха по каменния под и тези звукове се отразиха в целия грамаден хол.

— Ох, колко съм несръчен! — възкликна Холмс и с още по-голяма несръчност ми прегради пътя, когато се опитах да събера инструментите.

Мъжът се усмихна и се наведе.

— Позволете на мен, сър.

Точно толкова бързо притича и момиченцето.

— Да ти помогна, татко?

Мъжът се усмихна още по-широко.

— Разбира се, скъпа. Двамата ще помогнем на джентълмена. Можеш да ми подаваш инструментите. Но внимавай да не се порежеш.

Мълчаливо наблюдавахме как момиченцето подава на баща си блестящите инструменти. Трогателната му любов към нея беше очевидна.

Като свърши с тази работа, мъжът се привдигна, но момиченцето продължи да оглежда каменните плочи на пода.

— Ами последният, татко, къде ли се е дянал?

— Изглежда, че го няма, моето момиче. Не мисля, че се е търкулнал някъде.

Въпросително погледна към Холмс, който най-после излезе от странната си замисленост.

— Прав сте, сър, един инструмент липсва. Благодаря ви и простете моята непохватност.

— Дребна работа. Надявам се, че инструментите не са пострадали — и подаде калъфа на Холмс, който го взе с усмивка.

— Нямам ли честта да говоря с лорд Карфакс?

— Да — приветливо отговори тъмнокосият мъж, — а това е моята дъщеря Дебора.

— Позволете ми да ви представя своя колега доктор Уотсън. А аз съм Шерлок Холмс.

Това име очевидно направи впечатление на лорд Карфакс. Очите му се разшириха от удивление.

— Доктор Уотсън — промърмори той, ръкувайки се с мен, като продължи да гледа Холмс, — и вие, сър… Твърде съм поласкан… Чел съм за вашите подвизи.

— Ваша светлост е твърде добър — отговори Холмс.

— Дебора — каза лорд Карфакс сериозно, — трябва да запомниш запознанството си с двамата знаменити джентълмени като значително събитие в своя живот.

Холмс приключи с тази размяна на любезности, като каза:

— Дойдохме, ваша светлост, за да върнем този калъф с инструментите на херцог Чайрски, когото смятах за техен законен владетел.

— И открихте, че сте сбъркали.

— Именно. Негова светлост предполага, че може би принадлежат на вашия покоен брат Майкъл Осбърн.

— Покоен? — възклицанието му прозвуча по-скоро като реакция на умора, отколкото като въпрос.

— Така ни беше дадено да разберем.

Лицето на Карфакс придоби печален израз.

— Това е така и не е така. Моят баща, мистър Холмс, е твърд човек, който не умее да прощава, което вие без съмнение сте забелязали. За него името Осбърн стои над всичко. Изпълнен е с желание да запази репутацията на Чайрс неопетнена. Когато преди около шест месеца се отказа от моя по-малък брат Майкъл, го обяви за умрял. Страхувам се, че за баща ми Майкъл е мъртъв дори и да беше още жив.

— А на вас известно ли ви е — попита Холмс, — дали е жив вашият брат, или е умрял?

Лорд Карфакс се намръщи и удивително много заприлича на херцога. Когато заговори, стори ми се, че тонът му е уклончив.

— Да кажем така, сър — не разполагам с фактически доказателства за смъртта му.

— Ясно — отговори Холмс. След това погледна към малката Дебора Осбърн и се усмихна. Момиченцето прекрачи напред и му протегна ръката си.

— Вие много ми харесахте, сър — каза тя сериозно.

Холмс беше явно смутен от това простодушно и трогателно признание. Той задържа ръката й в своята и каза.

— Да допуснем, лорд Карфакс, че вашият баща е непреклонен човек. И все пак да се отречеш от сина си! Не е лесно да се вземе подобно решение. Провинението на вашия брат наистина трябва де е било сериозно.

— Майкъл се ожени против волята на баща ми. — Лорд Карфакс вдигна рамене. — Нямам навика, мистър Холмс, да обсъждам работите на семейството си с непознати хора, но… — и той погали блестящите коси на дъщеря си. — Дебора е моят барометър за оценка на хората.

Бях уверен, че негова светлост ще попита защо Холмс се интересува от Майкъл Осбърн, но той не направи това.

Холмс, струва ми се, също очакваше този въпрос. И тъй като не последва, Холмс протегна към лорд Карфакс калъфа с инструментите.

— Може би бихте искали да вземете това за себе си, ваша светлост?

Лорд Карфакс взе калъфа и мълчаливо се поклони.

Докато пътувахме обратно към селото, Холмс почти през цялото време мълчеше. Едносрично отговаряше на моите забележки и заговори чак когато вече пътувахме за Лондон. Неговото слабо лице прие добре познатото ми замислено изражение.

— Той не каза нищо такова, приятелю, което и преди това не знаех, или пък не можех да намеря в архивите на който и да е лондонски вестник.

— И какво премълча?

— Мъртъв ли е брат му Майкъл, или е жив, и поддържа ли контакти с брат си.

— От казаното вадя заключение, че не знае това.

— Възможно е, Уотсън, да е целял да си извадите точно такова заключение. — Преди да успея да отговоря, Холмс продължи: — Работата е там, че преди пътуването в Чайрс понаучих нещичко. Кенет Осбърн, херцог по права линия, имал двама синове. По-младият Майкъл, разбира се, не наследява никаква титла. Не знам дали това е предизвиквало у него някакво чувство на завист, но той се е държал така, че лондонските журналисти го кръстили Буйният. Вие говорите за острата нетърпимост на бащата, Уотсън. Напротив, известно е, че херцогът е бил крайно снизходителен към младия си син. И чак когато юношата се оженил за жена с най-древната професия, с други думи за проститутка, търпението на бащата се изчерпало.

— Започвам да разбирам — промърморих аз, — движим от злоба и ненавист, синът е решил да опетни титлата, която не може да наследи.

— Може би — каза Холмс. — Всеки случай херцогът трудно би могъл да си направи друг извод. Комплектът хирургически инструменти ни беше доставен в къщи. Съмнявам се да са ни взели за бюро намерени вещи.

— Но кой го е изпратил?

— Някой, който е искал да попадне в ръцете ни.

— Тогава можем само да гадаем.

— Разбира се, Уотсън, не искам да рискувам с твърдението, че усещам тук някаква голяма игра. Но понамирисва силно. Не е изключено желанието ви да се изпълни.

— Кое желание?

— Струва ми се, че наскоро предлагахте да окажа помощ на Скотланд ярд в търсенето на Джек Нощната сянка.

Елери се съпротивлява

Елери дигна очи от ръкописа.

Грант Еймс, привършвайки ентата чаша, с нетърпение попита:

— Е, какво?

Елери стана, приближи до библиотеката. Намръщен започна да търси нещо в книгата, която свали от полицата. Грант чакаше. Елери остави книгата на мястото й и отново седна.

— Кристиансоновска.

Грант го гледаше, без да разбира.

— Според справочника фирмата „Кристиансон“ е била известен производител на канцеларски принадлежности по онова време. Върху хартията от тетрадката се вижда нейният воден знак.

— Значи няма никакво съмнение!

— Работата не е там. Някой са опитва да ми нахлузи този ръкопис, но аз не го искам. Ако е оригинал, не мога да си позволя такова нещо. А ако е фалшификат… Сигурен ли сте, че са го сложили в колата ви по време на последната разходка? Надписан е с женска ръка. Колко жени имаше там?

— Четири.

— Сред тях нямаше ли някой книжен червей. Някоя колекционерка? Библиофил? Някоя бабичка?

— Господи боже, какво говорите! Бяха четири млади хубавици, които се стараеха да изглеждат колкото се може по-съблазнително. Разбира се, те гонят съпрузи. Честно казано, Елери, струва ми се, че нито една от тях не би могла да отличи Шерлок Холмс от Аристофан. Но вие с вашите свръхестествени способности бихте могли за една вечер да намерите виновницата.

— Слушайте, Грант, друг път бих се заловил за играта. Но нали ви казах: много съм притеснен. Просто нямам свободна минута.

— Значи с това слагате точка, Маестро? Аз му пъхам в ръцете потресаваща тайнствена история…

— А пък аз — каза Елери, хвърляйки тетрадката на коленете на Грант Еймс — ви я връщам. Имам предложение. Оставете чашата и сам тичайте да търсите вашата шегаджийка.

Като остана сам, Елери постоя известно време, двоумейки се, след това сложи тетрадката на дивана и се насочи към бюрото си.

— Е, добре — каза си Елери, — ще прочета само още една глава.